От „Мисионис“ и „Абритус“ до Лудогорец Арена.

Беше дъждовна петъчна вечер. От няколко минути бяхме заели местата си под козирката на "Трейс Арена" и очаквахме с нетърпение опашкарското дерби на Първа професионална лига между Верея (Стара Загора) и Ботев (Враца). За разлика от друг път, малкото стадионче бе изпълнено почти изцяло. Скоро и основната причина затова излезе на терена. На няколко метра пред нас бе самия „Божигол“. От скоро Валери (Божинов) се бе завърнал в България и то не къде да е, а в опашкаря от Враца.

Макар и Ботев (Враца) да гостуваше, старозагорската публика искрено се радваше на Божинката и го аплодира дори след гола, който заби във вратата на Верея. После врачани вкараха и втори гол и Верея изглеждаше обречена. Второто полувреме обаче бе коренно различно. В крайна сметка двата опашкаря направиха люто дерби и за радост на публиката завършиха 2:2.😎 

Тази футболна драма изпълни душите и сърцата ни с истински ентусиазъм. Така че, още преди последния съдийски сигнал се уговорихме на следващия ден да отпрашим за Разград, където лудогорци щяха да приемат любимия Левски😍. Всъщност уговорката бе между мен и Гошо Доктора. Към нас обаче можеше да се присъедини и Кольо Махленеца. Истинският прякор на Кольо бе Бонбониерата. Този прякор му бе от далечното минало, когато беше още пухкав, дебел хлапак. После взе да вдига щанги и да пие всякакви анаболни глупости и от много дебел стана много як. И тогава прякора му от Бонбониерата се промени на Махленеца. Във всяка приказка обаче си има и по една вещица. А в случая, това бе жената на Кольо😁. Преди да се оженят и двамата бяха от градските тупалки, после обаче бързо се превърнаха в дебелундери.

Кольо бачкаше в Рудник Трояново 2 и не можа да дойде на мача на Верея, защото беше нощна. За Лудогорец – Левски на следващия ден обаче бе много навит. Единственото, което ни помоли бе да тръгнем малко по-късно, че след нощната да можел да поспи 2-3 часа.

Някъде към 11 бях в „Железник“, точно пред блока на Доктора. Времето бе мрачно и прехвърляше лек дъждец. Обадихме се на Кольо и му съобщихме да ни чака до 10 минути. Докато се оправим обаче мина почти час. Пежото на Доктора отказа да запали. Първо си мислехме, че е акумулатора, така че прехвърлихме моя от Голфа. Оказа се, че не е. Ручкахме още малко, но дъждът взе да се усилва. Накрая се отказахме и се натоварихме в Голфа. Това хич не беше добра новина, защото задницата ми от сума време не бе в ред, а Махленеца беше към 130 кила. Като сложим мене и Доктора със сигурност минавахме общата маса от 300 кила.

Някъде към 12 най-после успяхме да отлепим и потеглихме за Разград. Кольо бе облякъл една синя фланелка на Александър Александров – Кривия. От момента, когато си я беше купил обаче бяха минали към 20 години, а килцата му бяха набъбнали с поне трийсетина. Та я беше опънал на скъсване😁. Докато се бъзикахме с него, той горкият взе, че заспа😴.

Оставихме го да си хърка, а аз използвах момента, за да обясня геймплана на Доктора. По пътя си щяхме да минем през Търговище, където отдавна си бях заплюл една крепост – „Мисионис“. После щяхме да хапнем в Разград и след като разгледаме останките на римския „Абритус“ да се отправим към Лудогорец Арена.

Прелетяхме „Прохода на Републиката“ по известен като „Хаинбоаза“ и през Търново и Омуртаг се озовахме в подстъпите на Търговище. Тук някъде трябваше да се намира и „Мисионис“. Слава богу, табелата бе повече от голяма, така че нямаше как да пропуснем отбивката.

До самата крепост обаче не се стигаше толкова лесно, колкото си мислех в началото. „Мисионис“ се намираше на върха на едно от близките възвишения, така че си трябваше вървене от около километър-два по баира. За мен това не бе проблем. Гошо и Кольо обаче се подвоумиха. Всъщност Махленеца въобще не се колеба. Той директно ни заяви, че ще пие бира🍺 в близкото заведение. Гошо се усуква малко, но накрая все пак реши да дойде с мен.

Движехме се по-добре утъпкан път с лек наклон. Тук есента бе настъпила по-рано в сравнение с Южна България. Листата на дърветата масово бяха пожълтели, като някои дори бяха придобили и кафеникав цвят. От един момент окапалата шума стана толкова много, че пътеката буквално се изгуби.

Газехме шумата, а Доктора пухтеше като парен локомотив. През годините и той беше вдигнал килцата, а застоелият начин на живот също си казваше тежката дума.

След около километър ходене, достигнахме нещо като заслон. Там отпочиваше възрастен човек с куче. Попитахме го има ли много до горе, на което той ни отговори – не повече от километър. А на въпроса има ли какво да се види, ни каза – има някакви камъни!!!

Това пък бе достатъчен повод за Гошо, който реши да се връща обратно, та едвам го убедих да продължим.

След 500-600 метра най-после започнахме да берем плодовете на нашите усилия. Пред нас бе една от трите големи базилики, които археолозите бяха открили до момента.

За моя изненада останките на базиликата бяха добре консервирани, а над тях имаше изграден солиден покрив. В дъното дори имаше нещо като параклис, на който бяха поставени няколко икони. Прекръстихме се и продължихме нагоре.

След няма и стотина метра пред нас се разкри същинската част на крепостта или по-скоро на града „Мисионис“.

Най-ранните останки тук датираха от V в. сл. Хр., когато византийците построяват малка отбранителна крепост. С вековете обаче крепостта се развива и се превръща в огромен град, който обхваща площ от 700 декара. Градът е в най-големият си възход по време на Второто българско царство, като според някои изследователи, той е бил вторият по важност за област Мизия след Търновград.

Черният му ден настъпва през 1393г., в която след превземането на Шуменската крепост, великият везир Али паша се насочва към "Мисионис". Градът се съпротивлява мъжки, а неговият управител смело заявява на изпратените парламентьори: „Ние не ще се отречем от нашия господар цар Иван Шишман, за да се покорим на вас турците !“ Заради тези слова градът е сринат и изгорен след превземането му, а всичките му жители са превърнати в роби.

И така до 1962г., през която започват проучвания на хълма, които дават нов живот на града, пък макар и 600 години по-късно. Към настоящия момент продължаваха да текат масови възстановителни работи, с които за мое учудване, без да ползва европейски средства, се бе нагърбила самостоятелно община Търговище.

Докато обикаляхме останките срещнахме 7-8 човека, а долу на паркинга имаше коли с най-различни регистрации, което означаваше, че този град вече фигурираше на историческата карта на България.😀

Бяхме се забавили почти два часа и си говорихме какво ли прави Кольо толкоз много време. Недоспал, подпийнал и раздразнен, бе твърде опасна комбинация за човек като Махленеца. За щастие го заварихме долу, където вилнееше пред някакво чеверме🍖. Освен, че беше изпил към пет бири🍺, си бе поръчал и огромна чиния месо, което лакомо унищожаваше пред прехласнатите погледи на останалите посетители.

След като бързо привърши на пръв поглед невъзможната си порция се метна в колата и завика „ЦСКА умре, ЦСКА умре...але, але, але!!!“.🤣 Около нас се разнесе наситена миризма на печено и бира, та чак се наложи да отваряме прозорците.

От Търговище до Разград пътят е има-няма 40 километра, така че скоро бяхме в дома на Лудогорските орли. Градът можеше да се опише само по един начин – синя окупация. Феновете бяха хиляди. Навсякъде се вееха сини шалчета. Изпити бирени кенове се търкаляха на цели купчини. До началото на мача имаше още 4 часа, а с просто око се забелязваше, че има фенове, които едвам стоят на краката си. Полиция и жандармерия строго следеше за спазването на реда, така че поне до момента проблеми нямаше.👨‍✈️

Махленеца толкова се вдъхнови от обстановката, че предпочете да се слее с останалите фенове, вместо да идва с нас към „Абритус“. Всъщност, „Абритус“ въобще не го вълнуваше.😂

Древният римски град се намираше в края на Разград, точно до фармацевтичните заводи на Домусите. Няколко от халетата на завода бяха влезли дълбоко в територията на „Абритус“, унищожавайки част от безценното му културно наследство. И колкото и да ми се иска за изхейтя Домусите, не мога да не призная, че те не са виновни за това. Строежите са правени още през соца, когато местните управници решават, че няма как някакви си римски градежи да спрат разпространението на комунистическата идея по целия свят. Така, че просто ги изриват с булдозерите.

Слава Богу, основната част на фармацевтичния завод е изместена на запад, така че по-голямата част на „Абритус“ остава непокътната.

„Абристус“ също като „Мисионис“ е бил не просто крепост, а огромен град. Крепостните стени са били с 29 бойни кули, много добре запазени и отлично реставрирани. Останките заемат площ от около 150 декара, а целият археологически резерват е с площ от 1000. Около древните сгради са изградени приятни алеи с пейки. Има и два музея с общ вход от 6 лв. По-големият е интерактивен и много подходящ за деца, а по-малкият крие в себе си колекция от археологически находки.

В интерактивния музей ни посрещна прелестна дама по строга и от самата Артемида. По едно време поведението и толкова ме изнерви, че бях готов да вдигна врява, но за щастие Доктора, като по-възпитан ме узъптя. Скоро разбрахме и причината за поведението й. През музея минали и сини фенове, които грубо я задявали, а в нас, първоначално тя разпознала същите простаци. Казвайки това, гледаше право към мен, което сигурно трябваше да означава, че простака съм аз🤨. После Гошо нещо я разпитва за „Абритус“, за Разград, та накрая момата ни изпрати с тон на чуруликаща пойна птичка💃. Междувремнно мисля, че Гошо се влюби, та по време на обиколката на „Абритус“ ми говореше само за нея. Такъв си е моят приятел. Само да му се усмихне някоя хубавица и вече е свалил гащите.🤣

Що се отнася до древния град, той възниква като тракийско селище, а впоследствие е римски военен лагер, който постепенно се преустройва в град. Няколко века по-късно "Абритус" достига своя най-голям културен и икономически разцвет. Разположен на огромна за времето си площ, той се превръща в културно, религиозно и търговско средище за цяла "Мизия". В края на VI в. обаче пристигат аварите, а малко след тях и „нашите“ хора славяните, които буквално смазват града. По време на Първата бълхгарска държава отново е издигнато селище, но то е твърде далеч от някогашното величие на римския град.

Мястото е истинска забележителност и наситина си заслужава.👍

И макар да смятахме, че ще минем бързо, отново литнаха два часа. Така съвсем неусетно се бе стъмнило, а часът отиваше към 7. По пътя ударихме по дюнер🌯 и ето, че бяхме на касите на стадиона. През това време неколкократно звъняхме на Махленеца, но той въобще не благоволи да ни вдигне.

Пред касите се виеше огромна опашка, което бе много обезпокоително. Наредихме се, но хората въобще не мърдаха. След няколко минути разбрахме, че нещо не е в ред и започнахме да разпитваме. Това, което ни казаха буквално смрази кръвта в жилите ни😐. Билетите били свършили. Тези на опашката обаче продължавали да висят, защото се надявали да се смилят над тях и да отворят една от зоните на сигурност, които принципно оставаха празни при подобни мачове. Постояхме още 15 минути, но раздвижване нямаше. Нещата започваха да стават серизони. Бе напълно възможно да пропуснем мача. А въобще не искахме да си помисляме какво щеше да стане, ако Кольо останеше извън стадиона🙄. И докато се вайкахме, Махленеца взе, че най-после звънна. Бил с агитката на стадиона от поне час, а билети нямало още от обяд. Той обаче се запознал с някакво хулиганче от София- Запад, което продавало билети на черно и бил купил и за нас, но нарочно не ни казал, за да ни поизпържи.

Наругахме го на ум, но пък му благодарихме на глас. Лелеее, ако не беше той, си бяхме изгорели отвсякъде🤯. Тръгнахме към левскарския сектор. Преминахме няколко полицейски кордона и най-после бяхме на последната бариера. Там обаче отказаха да ни пуснат под предлог, че нямаме билети. Пак започнахме да звъним на Кольо, който отново не вдигаше. След 10 минути, които ни се сториха като цял час най-после се свързахме. Кольо тръгна да излиза от стадиона, но полицаите не пускаха веднъж влезлите да излизат навън. Накрая Махленеца дал билетите на някакво фенче от Монтана, което вече минало последната полицейска бариера, но още не било влязло на стадиона. Та то дотърча да ни ги донесе. Евала на момчето. Хиляди благодарности.

Хубавото бе, че нямаше как да ни обърка, защото пред полицейския кордон бяхме останали Аз, Гошо Доктора и още дузина човека, които също бяха без билети. В крайна сметка сложната схема се оказа изключително ефикасна😎. Кольо изпрати хулиганчето от София- Запад, което пък пласира останалите си билетите на чакащите отвън, които все пак получиха пропуск, пък макар и на тройна цена.

И най-накрая бе време за мача. Покрай цялата суматоха, влезнахме с 15 минути закъснение, но пък водихме нови подкрепления. Атмосферата бе повече от наелектризираща, но в крайна сметка загубихме с 2:1.  Е, така е във футбола, днес печелиш – утре не. Кольо въобще не беше на това мнение и изживяваше загубата твърде тежко, като макар и отдавна прегракнал, продължаваше агиткаджийските рефрени и в колата. Слава богу, някъде към Попово най-после заспа, та да настане малко мир ...😀