Малкият Пу вече бе ходил на Свети Илийските възвишения. Първият му поход обаче не бе много успешен. Целта му бе свещеното теке, намиращо се на върха на възвишенията. Многобройните стада до с. Сокол и още по-многобройните кучета, които ги пазеха принудиха Малкият Пу да направи огромен обход. Така в крайна сметка целият предварителен план се сгромоляса с гръм и трясък. Всъщност истинското му име бе Пупи или Пупича, но така позволяваше да го наричат само най-близките му. За останалите бе Малкият Пу или просто Пу.
Този път Малкият Пу бе безкрайно мотивиран. В този приятен съботен ден, той натовари стопанина си в колата, нарами малката си раничка и отпраши за Св. Илийските възвишения.
След около 40 минути вече бе в с. Графитово. Изходна точка за поредното му пътешествие в дивото. Затворено между Средна гора и Св. Илийските възвишения, селото бе известно с това, че е най-малкото село в България с 1 официален жител – дядо Георги Коленичев.
Малкият Пу нямаше търпение да започне изкачването. Едва изчака своя глуповат, но добър стопанин, да се справи с всички чудновати глупости, с които се занимаваше постоянно, та понякога си позвиляваше да ангажира дори и него.
Горящ от нетърпение Макият Пу поведе. Полето бързо свърши и скоро влезнаха в красива широколистна гора. Миризмите, които Малкият Пу усещаше бяха доста странни. Много по-различни от обичайните, които бе срещал. Ситуацията не му бе съвсем необичайна. Все пак бе идвал по тези места, а зад гърба си вече имаше опит с изкачването на връх Ботев, както и на още няколко по невзрачни върха из Средногорието.
Тук определено миришеше на диво. От една страна това му харесваше. Искаше му се да се завре в трънаците и да преследва дивите лисици до безкрай. Но от друга страна знаеше, че пред него има по-важни цели от елементарното забавление. Така, че успяваше да се въздържа, макар и понякога глупавия му стопанин да го дразнеше с безкрайните си спирания, при които вадеше някакво необичайно приспособление, което насочваше във всякакви посоки, включително и към самия него и започваше безцелно да щрака.
В един момент растителността стана доста гъста.
Малкият Пу се провираше под провисналите клонаци без затруднения, но това не важеше за въздългия му стопанин, който трябваше да се прегъва къде на три, къде на четири, за да се провре. Беше толков нескопосан и непохватен, но Малкият Пу не му се сърдеше, бе го приел с всичките му недостатъци.
Скоро достигнаха някакво било, където бе едновременно слънчево и прохладно.
Интересно бе къде всъщност е текето? От високата трева Малкият Пу не виждаше почти нищо, така че реши да използва хитрост. Просто следеше стопанина си изкъсо. Специалното приспособление за щракане скоро бе извадено. Малкият Пу проследи с поглед посоката на приспособлението и тичешком се насочи натам. Скоро бе и пред тюрбето.
Както винаги пръв!
Тюрбето бе занемарено и надраскано. Малкият Пу си помисли, че понякога е по-добре някои места да остават по-далеч от хората. Той щеше да го препиконти, все пак трябваше да се знае, че Малкият Пу е бил тук, но никога нямаше да вандалства така.
Докато стопанинът му продължаваше да щрака, Малкият Пу чу ръмжащ звук. Винаги се учудваше колко бавно се ориентира стопанинът му в подобни ситации. Затова реши да слезе малко по-надолу и да разузнае какво всъшност се случва. Скоро видя срещу себе си огромен ръмжащ звяр, който къдеше отзад. Знаеше какво е това, така че въобще не се уплаши. Повече го притесниха тримата човека, които стояха вътре в звяра. Ако искаха да направят нещо на стопанина му битката щеше да е твърде неравна. Трябваше да бъде нащрек. Оказа се, че човеците са един мъж и две жени, едната от които доста невръстна. Това бе добра новина.
Бдителността му рязко спадна. Човеците започнаха миролюбиво да си говорят. До един момент му бяха интересни, но после просто спря да ги слуша. Това, което бе чул му бе достатъчно. Според тях текето било много старо. На повече от петстотин години. Не знаеше какво значи това, но предполагаше, че е отпреди той да се роди. Тук бил погребан светецът Кадемли Баба. Гробът му трябваше да бъде някъде наблизо. Пу обаче не знаеше как миришат светците, затова и не си даде зор да го търси. Няколко века по-късно текето било обявено за еретично и го затворили. Мястото обаче било почитано като свято от всички, така че след затварянето му ония със свещите и кръста започнали да го ползват като християнски храм. Именно от тогава то носи и името „Св. Илия“, от където пък дошло и името на възвишенията. Единият човек дори каза, че в средата на текето, където бил захвърлен кръста идвали иманяри и вместо да копаят, взривили дупка, като за малко не съборили цялото теке.
След толкова много приказки Малкият Пу доста се отегчи, така че реши да се поразходи наоколо. И без това никой нямаше да забележи отсътвието му. Оказа се, че въпреки многото дъждове, по южния склон на билото лятото вече бе дошло, а тревата малко по малко съхнеше. Това не бе добра новина, защото по козината му започнаха да се закачат най- различни треволяци, които при всеки опит за отсраняване се заплитаха все повече. Най- лошото бе, че съвсем на скоро бе къпан и ако не следеше външният си вид из късо, стопанинът му много щеше да се ядоса.
Точно бе решил да се връща, когато някаква рухнала постройка привлече вниманието му. Скоро осъзна, че това са останки от стари бойни кули.
Не знаеше за какво са служили, но нещо в него събуди инстинкта му на пазач. От тук можеше да държи из късо всички околни хълмове. Това определено му се нравеше.
Докато Малкият Пу обхождаше района със зоркия си поглед, стопанинът му намери някакъв тунел. Пу веднага дотича. Тунелът не миришеше на лисици, така че бързо изгуби интерес към него. Скоро разглеждането приключи. Точно навреме, помисли си Малкият Пу.
Слънцето бе взело да препича, а той бе много ожаднял. Малко преди края на пътеката, стопанинът му сви в страни. Разходката продължаваше. Докато се чудеше какво става, стопанинът му го успокои, че всъщност само след 20-30 минути ще стигнат някакъв кладенец наречен Ба Бунар. По пътя стопанинът му все повтаряше, че били съвсем близо, чакал ги хубав извор със студена вода, а местното туристическо дружество било изградило хубави пейки и беседки.
След дълго провиране през храсталаци най-после достигнаха някакви следи от цивилизация.
Малкият Пу не знаеше какво означава този знак, но бе сигурен, че дори и да има някакъв смисъл, в този пущинак значението му се губи напълно. Въпросният паркинг явно бе превзет от буйната растителност или някъде по пътя просто бяха пропуснали отклонението за Ба Бунар. Второто бе по-вероятно, защото Малкият Пу бе сигурен, че вече вървят повече от час.
Въпреки това стопанинът му не се отказваше и вместо да се върне пое по някаква странична пътека, която никой не знаеше на къде отвежда. Въпреки, че Пу не бе много съгласен с това решение, все пак реши да последва човека, но в знак на протест през цялото време вървеше зад него. По пътя подминаха няколко локви, от които Пу се опита да пие, но водата бе гадна и застояла, така че само си накваси устата и продължи напред.
Макар и да смяташе решението на стопанина си за грешно, не можеше да отрече, че пътеката става все по- ясна, а обстановката все по- ведра. Най- после излязоха на някаква красива полянка, от която Малкият Пу остана очарован.
Всичко бе прекрасно до момента, в който Пу не усети позната миризма. Миризма на други кучета и то опасни кучета. Той добре познаваше песовете на бяло и черно, които съпровождаха добитъка. Те бяха големи, силни и опасни. Няколко пъти се бе подушвал от близо с тях, но до инциденти за щастие не се бе стигало. Този път обаче, толкова далеч от дома, не се знаеше нищо.
Пу усети, че стопанинът му ускорява крачка. Видя го как на няколко пъти се навежда и взема нещо от земята, най-вероятно камъни. Тук обаче не бе много каменисто. Малките камъчета, които стопанинът му прибра в джоба си трудно биха уплашили дори и него. Не се страхуваше от предстоящата опасност, но някаква вродена предпазливост го караше да бърза.
На няколко пъти стопанинът му се опитваше да свие в дясно, но там имаше голямо дере, а храсталака бе ужасен дори и за Малкият Пу. Вляво се извисяваше голям хълм, който обаче бе полугол, така че не предлагаше никакво укритие. Зад тях бяха кучетата. Оставаше им да вървят само напред. Скоро се чуха и виковете на чобанина, който псуваше като изпаднал каруцар. Лаят на кучетата също бе съвсем ясен. Груб, тежък, самоуверен лай. Понеже се движеха в нещо като тунел от растителност, шумовете зад тях се увеличаваха и се чуваха все по- силно. Имаха чувството, че колкото повече бързат, преследвачите им са толкова по- близо. Приятната разходка сред природата започваше да се превръща в диво преследване.
В дясно от себе си Пу започна да забелязва проходи в растителността, през които можеше и да успее да се провре. Мястото обаче не бе достатъчно за стопанина му, така че този вариант отпадаше от само себе си. Малкият Пу щеше да се дави с превъзхождащите го песове до смърт, но нямаше да избяга подло. Веднъж се бе сдавил с една немска овчарка и не изпитваше страх, но вътрешно знаеше, че срещу преследващата ги глутница няма никакви шансове.
Най-после стопанинът му реши да сече през гъсталака. За щастие заблудена крава бе прекарала нещо като проход, който можеше и да се използва. Преминаването бе бавно и трудно. Ако не успееха едва ли щяха да имат право на повторен опит. Накрая, макар и изподрани от краката до ушите, двамата успяха да преминат през живия плет. Там обаче ги очакваше ново препятствие.
Необятната нива от узряваща пшеница сякаш нямаше край. Стопанинът му смело нагази. Дългите му крака позволяваха да се придвижва напред почти безпроблемно. За Малкият Пу обаче това упражнение не бе никак лесно. Растителността бе прекалено висока и гъста, а разпрострялата се ниско долу задуха ужасна. Пред очите си не виждаше нищо друго освен огромни класове. На моменти дори губеше от поглед стопанина си, като се налагаше да го достига с високи скокове. Спомни си, че преди време някой го поучаваше, че в планината се върви много по-трудно, отколкото в полето. Вече бе забравил кой беше този човек, но сега знаеше, че е пълен глупак.
За радост на Пу, стопанинът му бързо бе видял затрудненията, които той изпитваше. Свиха в страни и скоро отново се върнаха към селото. Тук придвижването бе много по- лесно, но и доста по-опасно.
Гледката, която ги посрещна бе едновременно впечатляваща и тъжна. Отдавна изоставеното село бе обхванато от разруха. Преминаваха покрай някакви плевници и къщи, които бяха обрасли с непроходими треволяци от всички страни. Въпреки това мястото притежаваше някакъв собствен чар. По необясним начин, вече изоставените човешки творения, се бяха слели с превзелата ги природа. Бяха се превърнали в част от нея. От тях струеше някакво уникално излъчване, от което Малкият Пу буквално настръхваше.
Някъде вляво, отново започна да се чува ясен кучешки лай. Бяха твърде близо до компанията на опасните петнисти кучета. Бе време да потърсят спасение в необятната нива. Нагазиха отново.
Малкият Пу знаеше, че там някъде в далечината е крайната точка на тяхното пътуване. Така, че трябваше да даде всичко от себе си, но да прекоси ширналото се пред него жълто – зелено море. Тук пшеницата бе доста по- узряла, така че класовете и драскаха сериозно. Пу бе принуден да се придвижва почти слепешком. Следата, която оставяха след себе си беше огромна. За щастие преследвачите им вече бяха далеч назад и може би отдавна бяха забравили за тях.
Малкият Пу пореше пшеницата като истинска къртица. Веднъж бе открил странно мъртво животно, за което стопанинът му каза, че е сляпо куче и живее под земята. Тогава не можеше да разбере как е възможно куче да живее под земята, но ето, че в този момент го разбираше и никак не му харесваше.
Най- после безкрайната нива свърши. Пу се чувстваше обезводнен. Дишаше изключително тежко, но въпреки това едва успяваше да охлади прегрялото си тяло. Слава богу, направиха почивка от 10-тина минути, в която долу-горе успя да си поеме дъх. След като се поуспокои забеляза, че краката на стопанина му са силно издрани. Узрелите класове пшеница не бяха простили и на него.
Тръгнаха отново и след стотина метра видяха огромна диря в нивата.
Двамата се спогледаха и помигаха глуповато. А можеха да си спестят толкова много усилия! Е, станалото – станало, нямаше от къде да знаят за този подарък от съдбата. Добрата новина, бе че дирята идваше от тяхната посока, така че можеха да я последват.
Движеха се точно между нивата и храсталака. След около 20 минути пред тях се появи и сивия им Голф, който вярно ги очакваше, точно там, където бяха го оставили. Малкият Пу радостно излая и изтича напред. След няколко минути пристигна и стопанинът му, като го намери блажено излегнал се под най- тежката сянка.
Пу искаше да потеглят веднага, но стопанинът му отново се забави. По- важното бе, че в купичката му бе налята вода, която той изпи до последната глътка. През това време стопанинът му си почистваше краката от безбройното количество осил. Пу също имаше няколко, но успя да ги отсрани набързо чрез няколко ловки движения на устата.
Най-после потеглиха.
Минаха през близкото село Полско Пъдарево, от където стопанинът му си взе някаква кафява течност, за която той знаеше, че е отвратително горчива. Паркчето на селцето си го биваше, но Пу го изгледа високомерно. Той предпочиташе далеч по-диви и опасни места.
Преди да се качат на пътя за в къщи Пу можеше да види Св. Илийските възвишения и от друг ъгъл. Едва сега си даваше сметка, че обиколката, която бяха направили не бе никак за подценяне. Тази мисъл му донесе някакво удовлетворение. Накара го да се почувства по-добре.
Показал глава през прозореца, Малкият Пу отдавна бе забравил вскички неволи, които ги съпътстваха с изкачването до древното теке. Той знаеше, че то се намира там някъде, точно пред него, на върха на най-високия хълм. Чувстваше се прекрасно, а мислите му вече летяха към следващия поход, който бе замислил ...
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега