РАФТИНГ ПРИКЛЮЧЕНИЕ ПО СТРУМА

Хубавите приключения започват спонтанно и без много предварителна подготовка и обмисляне, а резултата от тях е един единствен: много цветни и приятни емоции на квадрат

Така започна и нашето екстремно приключение. В един пролетен слънчев съботен следобед на хълм Бунарджика в Пловдив. Една случайна среща и чута новина във вечерните емисии, че рафтинг сезона на река Струма е вече открит. Баммм !!! Всичко бе решено за минута. Дори и времето на заминаване. Естествено възможно най – скоро, което ще рече следващия уикенд. Така е при нас пътешествениците. Единствените ресурси, които са ни най – необходими са: достатъчно време и неминуемо малка финансова инжекция, всичко останало от към емоции, страст и желание си го имаме в изобилие.

Не ни отне много да направим резервация и да проучим какво ни е необходимо. Клуба на който се доверихме беше Х-Клуб и не съжалихме дори и за минута. Страхотно отношение, добра база, подготвени и „пекани” инструктори и усмивки в изобилие. Лесен за намиране. Клубът е локализиран на няколко километра след Симитли и разклона за Банско. За непросветените има означение с табела на самия главен път. Базата им разполага с приятен паркур, или така наречена площадка с различни забавления, а също и готино барбекю и бира „Пиринско”. Но има и нещо друго магнетично, изглежда е притегателна точка на много хора и място за хубави и случайни срещи със стари приятели. Поздрави на Мариела, моят другар по чин и детски приключения. Ще спестя само някои неща които трябваше да видя, но не ми бяха приоритет. Ето защо се обръщам към клуба: моля ви на места слагайте червени точки!

С наближаващия час на истината, усетихме как емоциите ни екзалтираха и прераснаха почти в прощални тагове във социалната медия Фейсбук, по време на предполагаемият ни последен обяд. Разговори с близки и успокоения, че ще им се обадим по живо по здраво след няколко часа. Неопитността ни доведе до излишни съмнение за сигурността ни, но страстта ни за приключение: до смелост и още по – голяма решителност, че трябва да си набавим достатъчно количество адреналин, а защо не и сератонин, пък може и доза ендорфин.

След кратък инструктаж „на сухо” вече бяхме полуготови да се пуснем по течението на р. Струма. Първо вкусихме от спокойното й течение в горната част на трасето и се оказа, че опитният ни инструктор има какво да ни каже и разкаже вече „на мокро” . Respect, Добри! Много добра психологическа тактика за хора с излишни и ненужни панически разстройства и фобии (препратка към – Р… тя си знае). Да, получихме инструкции какво трябва да правим в случай, че някой падне, или че лодката се обърне. Слава богу не ни се наложи да го изпитаме „на гръб”.

В началото спокойно се любувахме на красивия пейзаж на Кресненското дефиле от самата река и на защитената и флора и фауна, а не от винаги динамичната пътна обстановка на „Е79” и свиквахме с командите на Добри. Времето не бе от най – слънчевото и валеше един лек дъждец, за да ни „върви повода”. Дойде и първото изпитание, а именно първия бързей наречен „Матрицата”. Ехааа, вече бяхме в Матрицата, и след екзалтирани викове и крясъци искахме още и още! Колкото повече, толкова повече! Последваха пералнята, любовния мост, Дисниленд и др. Забравихме за страха и се наслаждавахме само и единствено на момента. Като един полу-човек, полу-делфин, а и морж в конкретния случай през цялото време тайничко и негласно си мечтаех да се потопя във водите на реката. Така или иначе бях полу мокра. Какво от това че е началото на април, а температурата на водата е не повече от 10 градуса. Казах си защо пък не ?!? Ноооо…. дали Добри щеше да разреши. Все пак той беше нашия водач, а пък аз бях разписала декларация по повод на сигурността си, която така и не бях прочела J. В момент на еуфория нямам особена добра памет, още повече вербална. Това което ми бе предадено впоследствие в разказ от моите дами – мускетари и другари бе, че след като ми е било разрешено да скоча в реката, съм се радвала като дете на сладолед през зимата и съм повторила няколко пъти вскякаш за да се уверя: „…ама наистина ли… ама наистина ли… ?!?”

Само помня, че не ми отне много време да скоча в реката. Импулса ме грабна и единствената ми дилема бе: да се гмурна или да направя „бомба”. При наличието на спасителна жилетка и каска, реших че по – удачно е да се спра на второто. Това беше сюблимния момент. Carpe diem! Top of the tops! Черешката на тортата!

След няколко минути установих, че с моя ентусиазъм съм повлякла и част от „верните” си мускетари и колеги по лодка . Спомних си как единия от тях в последния момент преди да се пуснем по реката, умоляваше да отиде на тоалетна. Незнайно защо се бе приближил точно до мен за да ме спасява, но аз предвидимо реших да направя една меандра и да се отдалеча.

Ето така открихме мокрия сезон. След като студената вода взе да ни пощипва, решихме да се връщаме в лодката и да продължим надолу по реката. За съжаление вече бяхме минали голяма част от трасето и тъжно осъзнавахме, че ни предстои да се върнем към реалността. Както се и случи. Иначе нямаше да пиша този досадно дълъг за вас пътепис, който вярвайте ми е съкратен … хи, хи…

Да, всичко хубаво си има край. Така и нашия рафтинг приключи. Подкрепихме с женска солидарност мъжете от нашата група като помагаме в носенето на лодката, за което получихме солидни овации от немалко хора. След като удобно се настанихме в бусовете бяхме извозени до базата на клуба, където ни предстоеше да се преоблечем и охладим страстите и емоциите със студена биричка и да стоплим, душите си с приятни разкази за изживяното.

Речено, сторено! Работата ни там приключи, а сега беше време за топла минерална баня след студенатата струменска. Ощавските, или Градешките ? Нито една не ни беше позната. Доколкото ни бе обяснено в първото село има отделни извори за жени и мъже, а във второто са смесени. За нас това нямаше голямо значение. Като типична група от 4 жени без навигация, се водихме единствено и само от нашата интуицията и метода на налучкване на пътищата. Така след красиви планински пейзажи и леко страшен за нас черен път сред борови гори, стигнахме до баните на с. Ощава. Обзе ни едно необяснимо за градския живот спокойствие, сред тази дива пролетна природа.

Още не осъзнавахме, че се спускаме в друго невероятно приключение. Докато не бяхме посрещнати от един учтив дядо уредник и неговия кратък предлог към настоящата ситуация.

• Дядото: Момичета женската баня е в „ремонт”, може да ползвате и мъжката, но както си прецените. Водата в женската е по - топла.
  
• Ние: Добре води ни в женската.
  
• Дядото: ееето я там !
  
• Ние: Къде ?!? Постройката без покрив ли ??? Ха, ха, ха
  

Стареца много любезно ни обясни ситуацията и особено много наблегна на факта, че басейнчето е почистено преди 3 дни. Показа ни кола (ударението е в/у буквата „о”), който трябва да служи като лост на вратата и учтиво ни помоли после да му заплатим по 2 лв. за това терапевтично удоволствие. Също така ни обеща, че няма да пуска други хора докато ние сме там, и че такива ще има понеже вечер се препълвало. Местна забележителност.

Не ни отне особено много време да поогледаме и разгледаме помещението от около 15 кв.м., но държа да подчертая тип „open space”. Абееее, с една дума си беше много автентично и взе, че ни хареса ! Къде другаде ще може да се потопим в такава обстановка. Помещение с олющена мазилка, на места без настилка, прозорци от винкел с остатъци от найлон, вместо стъкло и най – вече без таван, а само с малко останал бетон и стърчащи арматури. Това е като топла не, а направо като гореща връзка между СОЦ-а и демокрацията…. Машина на времето… Бога ми ние бяхме някъде в началото на прехода … ха, ха, ха.

Никой 5 звезден СПА комплекс не може да ни предостави тази носталгична и автентична емоция. Имахме си полуразрушени мухлясали стени на места оголени до тухла, закачалка от кол с пирони, душ от тръба, стълба към нищото и за щастие липсващ таван, благодарение на което се любувахме както на любовната песен на птичките, чистия въздух, боровата гора, така и на аромата на барбекю и дървени въглища, идващи от палатката на къмпинговащи на близо младежи.

Медитирахме, говорихме си, смях ме се „на корем” и осъзнахме, че сме гладни и бихме хапнали „на корем”, преди да припаднем. Хайде, дами… Back To Reality.

Вече бе време да намерим нашата къща за гости, за чиято резервация се бяхме доверили на нашия рафтинг клуб. Какво пък толкова, не знаехме името на селото, нали сме се жени – мускетари, но пък откъслечно помнихме, част от указанията и упътванията и най важното името на къщата: „Спасителна”! Ще минем около 10/15 км. докато стигнем. Ама сме много гладни. Казваме си дайте да хапнем нейде в цивилизацията Благоевград, Симитли, или нещо такова. Колкото повече наближавахме селото, чието име не знаем, толкова повече се само убеждавахме, че ще намерим някоя хубава механа там и не за друго, а защото бяхме способни да изядем и цяло агне. Странното е, че по пътя си говорихме, за канибалските племена, които населяват Папуа – Нова Гвинея.. ха, ха, ха… каква случайност, или ирония на животинското ни подсъзнание .

След като имахме удоволствието да минем село Полето, намиращо се в подчертавам в балкана и качихме малко било, пред нас се откри невероятната възможност да се любуваме на един прекрасен оранжево – топъл залез. Еххх, хубаво си е в България, не напразно се хвалим, че е Швейцария на Балканите.

След няколко километра се появи и нашата завидна цел, както прочетохме на табелата: село Брежани. Естествено лесно открихме и познахме центъра, където спряхме на кафе „Гунди”, за да помолим за ориентир към къща „Спасителна”. Бях очарована от съдействието на местните да помогнат, както за посоката ни, така и за спасяването ми от ядно бясно черно куче със скъсан намордник .

Къщата за гости се намира малко след очарователната малка църквичка на селото „Св. Димитър”. Мога да напиша много суперлативи за тази къща, понеже съм толкова приятно изненадана, защото нямах никакви очаквания, още повече за скромната сума от 20 лв. със закуска. То не са декорации, то не е интериор умело смесен лично от домакинята без да изпада в кич. Жената буквално е дала част от сърцето и душата си, за да постигне това и то очевидно с много любов. Силата на къщата е в малките детайли, картини, сувенири, цветя, игри и какво ли още не. Сякаш не си на хотел, а вкъщи. Сякаш това е твоя дом на село. Нищо изкуствено и нищо стерилно. Напротив топло посрещане и уютна обстановка.

Понеже бяхме пристигнали твърде късно, без да предупредим и заявим вечеря домакинята ни бе уредила такава в местното мъжко кафене. Без да губим много време и да взимаме душ след минералните бани, които така или иначе ни бяха свалили и кожата и лака се запътихме да задоволим нуждата си от храна. Но като казвам кафене, значи искам да разберете, че става наистина въпрос за КАФЕНЕ. От тези типичните дето ги има в Турция и Гърция и то с печка чудо в средата. Хоремаг ! Така го кръстихме ние.

Влизането на четири жени сред тълпа от поне 30/40 мъже, гледащи мач на Ботев и Левски, бе истински фурор за тях и огромен смут за нас. Бяхме на ръба да решим дали изобщо да се храним, или да останем на диета. Но глада надделя и взе превес. Чинно, мирно и спокойно си изчакахме единствената храна в менюто, а именно порция кюфтета с пържени картофи и салата. Междувременно жадно преглъщахме поредното „Пиринско”, поствайки във фейсбук моментната ни ситуация, а една от мускетарките куриозно заяви: „Ако сега не ни излезе късмета, няма кога ”. Междувременно храната бе вкусна, или ние бяхме много гладни, но в едно съм сигурна това бе най – бързо излапаната от нас вечеря до момента. За да се подсигурим за вечерта решим да си накупим и разни щървалаци от рода на пуканки, снаксове и вафли. Нямахме голям избор. Дойде и момента на следващата изненада. За цялото това удоволствие платихме скромната сума от общо 24 лв. ?!? Моляяя ?!? It can't be true !

С две думи, тука на село взе все повече, да ни харесва. Живота е евтин, въздуха е чист, хората са дружелюбни. Какво му трябва на човек.

Запътихме се към нашата къща, но не знаехме, че ни очаква поредната изненада. Опа, момичета. Вратата не се отключва. Имахме нови съквартирантки, които бяхме засекли в Хоремага- а и с които после щяхме да делим една дневна и едно и също домашно вино и предположихме, че заради тях сме останали на вън. Както и да е за наше щастие се оказа, че към тази част на къщата, има още два входа и домакинята умело ни прекара през котелното.

С най – голямо удоволствие си подхванахме домашното червено винце, придружено с приятни и потайни житейски разговори, каквито могат да се водят само между четири жени .Докато не установихме, че в къщата буквално само от пиле мляко няма (експресо машина, посуда, алкохол, зимнина и т.н.) и – микровълнова печка.

Така 2 от мускетарките решихме и се прежалихме с риск да „забременеем” по пътя, да се жертваме в името на общото благо и да посетим любезната ханджийка в Хоремаг-а, за да ни изпука пуканките. Поне 15 минути жената приятелски и искрено, като един умел гит ни разказа за нейното село известно с вече заринатата си мина, бабугерите си и фестивала на кестена, който организират всяка година през октомври. Естествено, че получихме и покана да се върнем на есен – за кестена. Топли хора, какво да кажа.

След като вечерта приключи за нас в малките часове на сутринта си казахме: оххх… с облекчение, но и с огромна доза съжаление, че приключенията свършиха. Но не беше така.

Баммм! Поредната приятна изненада. Точно в 06:15 часа сутринта, бях събудена от странен шум. Дръжката на вратата помръдна, а аз застинах като вцепенена и си спомних, че не бях заключила. Ами сега ?!? Вратата се отвори, и стаята бе изпълнена от светлина. Боже мой, който си на небесата …. Малеее! Дух, полтергайст ?!?

Не минаха и 15 секунди и с грация влезе едно от най – прекрасното и сладки създания на света. Тя. Пухкавата котка със сини очи. Впоследствие разбрах, че се казва София. Запъти се директно към леглото ми и най – удобничко се сгуши в мен и замърка. Едно от най – хубавите събуждания, които някога съм имала. Единствено ми липстваше сутринното кафе, което си набавих бързо и без особено големи усилия.

След селската домашна закуска и няколкото бързи кафета се изстреляхме навън под пролетното слънце да изследваме уж само красивата градина на къщата.

Както си бях още по нощен outfit демек по пижама, в един момент се оказа, че вече сме обиколили цялото село, включително и малката църквичка… хи, хи … Безцеремонно и безценно фриволно поведение, което не бих си позволила в града, ама ей на споделям пред цяла България в интернет! Какво нещо сме жените.

Хоремага-а вече беше придобил друг вид и освен мъже имаше и по някой друг обърнат към нас завистлив женски поглед.

Вече беше дошло да поредното: оххх… и поредното Back to Reality and on the road again.

Единственото ни утешение бяха Guns and Roses и общата ни приятна женска компания !

Но не се оказа много така, защото освен красивите пейзажи по пътя Бога на пътешествениците не бе отредил и друго забавление. Край околовръстния път на Самоков, присъствахме на дрифт съзтезание…. Йееее. Още адреналин, с рева на мотор и с мирис на подпалени гуми и накладки Вече имахме повече бензин в кръвта и яростно подпилихме към Филибето.

Това беше достоен завършек на едно кратко и финансово изгодно, но богато на емоции пътуване.

Автор: She

С любезното участие на мускатерите:

Светлана, Славена и Кака Роси.

Благодаря ви за споделените емоции Ladies !

Приблизителен тотал на приключението: 50 лв. рафтинг, 45 лв. фотограф, 20 лв. спане със закуска, 6 лв. вечеря в Хоремаг-а, 2 лв. автентични минерални бани и другите неща са разход от личен характер.

ПС: Извинявам се за дългия разказ, който максимално се опитах да сбия и който буквално написах на един дъх, за един час. Това е първият ми пътепис, но със сигурност няма да е последния. Ще се опитам също така да съживя спомени от различни далечни и близки пътувания: Европейски, азиатски и северно - африкански; по суша, по вода и по въздух.

Очаквайте още: Южна Испания и круиз по гръцките острови.