Прескочи до съдържание
  • Добре дошли!

    Magelanci.com е общество на хора, завладени от магията на пътешествията. От първоначалната тръпка до самолетния билет, планирането и самото пътуване – ние сме тук да си помагаме, споделяме и съпреживяваме. 

  • postadg
    postadg

    Родопи

     

        Беше от онези летни свободни дни, в които можехме да се качим  на колата  и да се отправим към планината. Край морето през това време е огън и влага, а там потънали в дебрите ѝ се  чувствахме, като в прегръдката на голям и силен приятел, който винаги  ни е чакал. 
       Не знам кое ме накара да дам ляв мигач и да завия. Слизахме от Чепеларе към Асеновград, когато преди село Хвойна, на разклона за “Чудните мостове” указателната табела  ме подведе да намаля скороста и да направя ляв завой.  Не бях стъпвал там от години и откритата възможност да посетим цялото семейство този скален феномен не остана пропусната. Красотата и спокойствието на Родопите винаги са оставяли спомени за покой, мистика, зеленина, дълбочина и борови иглички. Нямаше да е различно и сега, но щяхме да добавим и още нещо…
      През отворения прозорец вдъхвахме “праната” на планината, смес от аромати на треви и свеж въздух, които се стелеха като невидима мъгла над пътя. Сивата асфалтова настилка беше оръфана от дупки, а ръждива мантинела по края се криеше в обрасли я храсти. Шестнадесет километра си беше изпитание да се кара по такъв път.  Единствено това, че все още беше предиобед и имахме време пред себе си ме водеше напред и не ме отказа да се върна.
      Стигнахме с чувството, че сме преодолели някакво изпитание. Трудно може човек да не ахне застанал на парапета пред това природно образование. Нямаше как да се омаловажи факта от мащаба на тоновете скална маса с формата на мост.  Природата извайва тези форми по свой си начин.     
      В страни от феномена, можеше да се  видят сергии с билки, мед, конфитюри и шлифовани минерали, където местните продаваха на любителите на природата. Лафка за кафе с пейки и маси,  предлагаше минути на релакс и вглъбяване. Възползвах се от това, а снимките бяха задължителни. 
    - Какво може да се види друго в района? - попитах една от жените, от която си купих бурканче сладко с диви ягоди.
    Тя се усмихна и с привичен диалект ми каза да отидем до село Забърдо и обезателно да си вземем хляб от фурната. 
       Прекарахме около час, достатъчно за да попием от магията на мястото. Погалихме дебел котарак, който дойде от хижата по- горе, видяхме и как едно момиченце го спуснаха по наклонено въже над урвата, задължително с каска и писъци от страх и радост, взехме печат “Стоте национални обекта”, дишахме дълбоко и май огладняхме.
     Тръгнахме си.  Спускахме се по надолнището, надкрачвайки и заобикаляйки дупките по асфалта, които бяха като малки кратери оставени от мини метеорити.  Пипала на къпини и течащи води пресичаха на места пътя. Отляво урва, отдясно скала, завой след завой и ето ти го разклона за село Забърдо. 
    - Защо пък да не го видим?- предложих на семейството, а мисълта ми все за  хляба беше, за който жената  ми каза. 
      Те се съгласиха и ето правя десен завой и пътя пое в нова посока. Не след дълго се появиха първите къщи, накацали от двете страни на склоновете край централния път. Фасадите им- мозайки от камък и тухла, а  и дърво на места. Издигаха се на два до три етажа, наредени една над друга като ред от стражи, чиито големи прозорци,  неподвижни очи, наблюдаваха кой се задава по пътя. И понеже поради обедното време  ли, що ли, хора не се виждаха. Някъде по- навътре имаше нещо като малък площад и там магазин с две маси и пейки отвън. Мислех да го ползвам да завъртя  и да се върнем, но видях седнали двама старци  с бирени шишета пред тях и се спрях да ги питам за хлебарницата.
    - Ей там отсреща, - ми казват- ще отидеш и ще почукаш на дървената врата, отстрани на къщата.
      Отбих колата от пътя и слязох. Отидох до мястото. На външен вид къща край пътя, без табели, без надписи, без двор. Вратата, стара, дървена, посивяла от времето, със старинна брава и от онези големите ключалки. Чукнах по нея- нищо. Пак чукнах по силно и от вътре се чу глас:
    - Ида, ида!
    Вратата се отвори и от сянката на помещението се появи фигурата на слаба жена около седемдесетте. Белите ѝ коси покриваха главата ѝ, зачервени бузи подпираха живите ѝ очи, тънките ѝ устни се бяха разтеглили в широка усмивка, зад които се виждаха бели  и здрави зъби. Бръчките по челото и скулите издаваха възрастта ѝ. Носеше риза с навити ръкави, панталон и престилка посипана с брашно, ръцете ѝ и те бели.
    - Тук ли се продава хляб?- попитах.
    - Да- отговърна тя и гласът и звънна с приповдигнато настроение -Колко хляба ще желаеш?
    - Един, ако може!- отвърнах
    - Едно левче ще струва, ей сега го нося - иззвънтя отново гласът ѝ и се скри в сянката на стаята. Няколко секунди по късно хлябът беше в ръцете ми, тежък и топъл самун с твърда запечена коричка. Благодарих, подадох  левчето на жената, а тя със същата лъчезарна усмивка ми пожела хубав ден и затвори вратата.
      Слънцето грееше бялата фасада на къщата увиснало над главата ми и правеше сянката ми една такава малка. Не знам защо не ме напускаше усещането, че все едно съм герой от приказка на братя Грим. 
     Върнах се при колата. Разчупих хляба. Твърдата му обвивка се разпука и отвътре се подаде меката като памук сърцевина изпускаща пара и ухание на живот. Комат за теб, за теб, за теб и за мен, раздадох на всеки член от семейството. Качих се на шофьорската седалка, потеглих държащ с една ръка волана, а с другата част от хляба. Направих обратен завой пред отегчените погледи на двамата старци. Бипнах им с клаксона  за  довиждане. 
      Мълчаливите къщи пропуснаха автомобила ни до входа на селото и после се скриха зад завоя. На отклонението към главния път все още предъвквахме хапките си. Едно за теб, за теб, за теб и за мен, не останах без хляб в ръката. Завоите и неравностите по пътя поглъщаха вниманието ми, докато не стигнахме до главния път. Спрях за да изчакам две коли и посегнах отново встрани с  ръка:
    - Има ли още?- попитах, след като не получих нищо.
    - Свърши! - обадиха се зад мен.
    - Как така?
    - Така, изядохме го - отвърнаха.
    - Трябваше да взема два- съжалих и направих завоя към Асеновград.
      Родопите са красиви. Със своите заоблени хълмове, като вълни на океан, внасят спокойствие и уют. Канарите са умело прикрити зад величествени борове. Не е различно и всеки път знам какво да очаквам  когато потеглям за там, но вече си имам и друго наум.

    Обратна връзка

    Препоръчани коментари

    Няма текущи коментари



    Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш

    Трябва да си член за да оставиш коментар.

    Създай профил

    Регистрирай се при нас. Лесно е!

    Регистрирай се

    Влез

    Имаш профил? Влез от тук.

    Влез сега

×
×
  • Създай...

Важна информация

Поставихме бисквитки на устройството ти, за да улесним употребата на сайта. Можеш да прегледаш нашата политика за бисквитките.