Родопи

 Беше от онези летни, свободни дни, в които можехме да се качим на колата и да се отправим към планината. По това време край морето е огън и влага, а там се чувствахме като в прегръдката на голям и силен приятел, който винаги ни е чакал.

  Не знам кое ме накара да дам ляв мигач и да завия. Слизахме от Чепеларе към Асеновград, когато преди село Хвойна, на разклона за “Чудните мостове”, указателната табела ме подведе да намаля скоростта и да направя ляв завой. Не бях стъпвал там от години и откритата възможност да посетим семейно този скален феномен не остана пропусната. Красотата и спокойствието на Родопите винаги са оставяли спомени за покой, мистика,  дълбочина и борови иглички. Нямаше да е различно и сега, но щяхме да добавим още нещо...

  През отворения прозорец дишахме от планината – смес на аромати от треви и свеж въздух, които се стелеха като невидима мъгла над пътя. Сивата асфалтова настилка беше с дупки, а ръждива мантинела по края се криеше в обрасли я капинаци. Шестнадесет километра си бяха изпитание да се кара по такъв път. Единствено което не ме спря , че имахме време пред себе си. Това ме поведе напред и не ме отказа да се върна.

   Стигнахме до мястото с чувството на  преодоляно  изпитание. Трудно може човек да не се възхити, застанал на парапета пред това природно образование. Нямаше как да се омаловажи факта от мащаба на тоновете скална маса с формата на мост.

   Встрани от феномена можеха да се видят сергии с билки и мед, конфитюри и шлифовани минерали, където местните продаваха. Лафка за кафе с пейки и маси предлагаше минути на релакс и вглъбяване. Възползвах се от това, а снимките бяха задължителни.

– Какво може да се види друго в района? – попитах една от жените, от която си купих бурканче сладко с диви ягоди.

   Тя се усмихна и с диалекта си ми каза да отидем до село Забърдо и обезателно да си вземем хляб от фурната.

   Прекарахме около час , достатъчно, за да попием от магията на мястото. Погалихме дебел котарак, който дойде от хижата по-горе. Видяхме и как едно момиченце го спуснаха по наклонено въже над урвата – задължително с каска и писъци от страх и радост.

   Взехме си печат „Стоте национални обекта“, дишахме дълбоко и май огладняхме.

   Тръгнахме си. Спускахме се по надолнището  заобикаляйки дупките по асфалта, които бяха като малки кратери. Пипала на къпини и течащи води пресичаха на места пътя. Отляво – урва, отдясно – скала, завой след завой – и ето ти го разклона за село Забърдо.

– Защо пък да не го видим? – предложих на семейството, а мисълта ми все беше за хляба, за който жената ми каза.

   Те се съгласиха и ето – правя десен завой и пътят пое в нова посока. Не след дълго се появиха първите къщи накацали от двете страни на склоновете. Фасадите им – мозайки от камък, тухла. Издигаха се на два до три етажа, наредени една над друга, като ред от стражи, чиито големи прозорци, като неподвижни очи, наблюдаваха кой се задава по шосето. И понеже, поради обедното време, хора не се виждаха, някъде по-навътре, имаше нещо като малък площад, и там един магазин с две маси и пейки отвън. Мислех  да завъртя и да се върнем, но видях седнали двама старци с бирени шишета пред тях и се спрях да ги питам за хлебарницата.

– Ей там отсреща – ми казват. – Ще отидеш и ще почукаш на дървената врата отстрани на къщата.

   Отбих колата от пътя и слязох. Отидох до мястото. На външен вид – къща край пътя, без табели, без надписи, без двор. Вратата беше стара дървена, посивяла от времето със старинна брава и от онези големите ключалки. Чукнах по нея – нищо. Пак чукнах по-силно и отвътре се чу глас:

– Ида, ида!

Вратата се отвори и от сянката на помещението се появи фигурата на слаба жена около седемдесетте години. Белите ѝ коси покриваха главата и зачервените й бузи подпираха живите ѝ очи. Тънките ѝ устни се бяха разтеглили в широка усмивка, зад която се виждаха бели и здрави зъби. Носеше риза с навити ръкави, панталон и престилка посипана с брашно. Ръцете ѝ – и те бели.

– Тук ли се продава хляб? – попитах.

– Да – отвърна тя, и гласът ѝ звънна с приповдигнато настроение. – Колко хляба ще желаеш?

– Един, ако може.

– Едно левче ще струва, ей сега го нося – иззвънтя отново гласът ѝ и се скри в сянката на стаята.

  Няколко секунди по-късно хлябът беше в ръцете ми – тежък и топъл. Самун с твърда, запечена коричка. Благодарих. Подадох левчето на жената, а тя със същата лъчезарна усмивка ми пожела хубав ден и затвори вратата.

   Слънцето огряваше бялата фасада на къщата, увиснало над главата ми и правеше сянката ми една такава малка. Не знам защо, но не ме напускаше усещането, че все едно съм герой от приказка.

    Върнах се при колата. Разчупих хляба. Твърдата му обвивка се разпука и отвътре се подаде меката като памук сърцевина. Изпускаше пара и ухание на живот. Комат за теб, за теб, за теб – и за мен, раздадох на всеки от семейството. Качих се на шофьорската седалка, потеглих държейки с едната ръка волана, а с другата – част от хляба. Направих обратен завой пред отегчените погледи на двамата старци. Бипнах им с клаксона за довиждане.

    Мълчаливите къщи пропуснаха автомобила ни до входа на селото и после се скриха зад завоя. На отклонението към главния път все още придъвквахме хапките. Едно за теб, за теб, за теб – и за мен. Не останах без хляб в ръката. Завоите и неравностите по пътя поглъщаха вниманието ми, докато не стигнахме до главния път. Спрях, за да изчакам две коли, и посегнах с ръка назад:

– Има ли още? – попитах.

– Свърши! – обадиха се зад мен.

– Как така?

– Така.  Изядохме го! – отвърнаха.

– Трябваше да взема два – съжалих, и направих завоя към Асеновград.

Пуснахме се по надолнищата.  Родопите са красиви със своите заоблени хълмове. Сякаш вълни на зелен океан внасят спокойствие и уют. Канарите са умело прикрити зад величествени борове. Не е различно  и всеки път знам какво да очаквам, но има и елементи на изненада.