„Тепе Джамборе" или спортно-културния маратон на Пловдив

„Джамборето“ имаше две дистанции – 7.5 и 13км.

Дълго се чудих кое от двете да букна и накрая се спрях на айляшкото трасе😀. С оглед на дистанциите, с които сме свикнали, тези 7.5 км с 250+ денивелация щяха да ни бъдат малко, но пък за другия ден бяхме обещали на наши познати да участваме във вело кроса🚲 „Зелени пирамиди“ в Стара Загора, така че щяхме да направим нещо като уикенд дуатлон😎. 

„Джамборето“ беше част от културната програма на Пловдив и освен надбягване трябваше да предложи много положителни емоции, като концерти, танци, преминаване през забележителностите на стария град и т.н.

В средата на деня вече бяхме в "Градът под тепетата". „Джамборето“ стартираше чак в 19:30, така че стабилно се мотахме сякаш не бяхме дошли за състезание, а за концертa на оркестър „Карандила“, който щеше посрещне финиширащите на Летния театър. В началото това ни се стори доста глупаво, но после щяхме да разберем, че организаторите са направили добър избор.

Малко преди уречения час позагряхме и бе време за старт. Участниците бяха много. По 350 – 400 в категория. Първо тръгнаха 13-километровите, а малко след тях и ние на по-кратката дистанция🏃‍♂️.

Стартирахме в подножието на „Бунарджика“. За тези, които не са от Пловдив, по-известен като хълма на „Альоша“. Въпреки широките алеи, множеството бе толкова голямо, че първите няколко завоя изобщо не можеше да става и дума за тичане. Трябваше да се върви и то бавно. След половин километър участниците малко се поразредиха, но пък и наклона се увеличи. Още тук забелязах, че качеството на състезателите е по-различно от това на планинските надбягвания🏃‍♂️, на които обикновено ходим. Нормално, все пак ставаше дума на първо място за забавление, а не толкова за резултати.

Сред участниците имаше слепи хора, които бяха водени от кучета и подкрепяни от придружители. Имаше и няколко момчета, които бяха неподвижни и специално за тях бяха направени едни специални колички, които други хора бутаха и така щяха да минат през цялото трасе. Това изобщо не бе лека задача, защото трябваше да бъдат изкачени всички тепета на града, а на някои места трасето минаваше и по тесни стълби.

Та, да се върна на състезанието. Ваня вече бе някъде далеч напред, а аз още се мотаех в средата на колоната. Не знам защо се получава така, но на всяко състезание първите един-два километра винаги са ми тегави и ако започнем с изкачване, както бе тук, прасците ми здраво се одървяха особено в долната част към ахилеса. Случвало се е да спирам за по няколко секунди, за да им правя масажи, особено на левия крак. После краката ми претръпват и мога да бягам много дълго  без почивка. 

След като очакваната първа криза отмина, бе време да увелича темпото. Много участници се бяха напънали да бягат по нагорнището още от самото начало, което не е невъзможно, но само за добре тренирани хора. Още преди да достигна „Альошата“, вече бях изпреварил доста хора, повечето от които се бяха изцедили още на старта и очевидно бяха излезли извън ритъма си.

Подминах гордо вдигнатата ръка на „Великия Освбодител“ и започна слизане. Бяхме направили пълна обиколка на „Бунарджика“ и влезнахме в града. Навсякъде имаше полицейски коли, които спираха движението.

Някои от шофьорите свиреха. Не знам дали, за да ни подкрепят или просто бяха изнервени. Малко преди „Сахат тепе“, за тези които не знаят, това е тепето с Часовниковата кула, минах през първа контрола, където съм бил 85-ти.

Целта, която си бях задал, бе да се справя за под час, но виждайки скоростта, с която изпреварвах състезатели, започнах да си вярвам, че е възможно да се вмъкна и в топ 50. В планинските маратони с подобно темпо щях да се боря за топ 100, но тук нивото на състезателите бе по-ниско.

При изкачването на „Сахат тепе“ вървяхме бързо с едно момиче, с което после бягахме доста време - почти до „Небет тепе“, което е тепето на „Стария град“. По време на изкачването чух някакви хора да подхвърлят подигравателно „Абе тия бягат ли, ходят ли? Май и те не знаят!“. Нормално за хора, които никога не са практикували спортни активности и само си представят разни неща. Дори състезатели, които участва в 100 и кусур километрови планински сътезания не бягат по наклона, а предпочитат да вървят.

След „Сахат тепе“ следваше преминаване през „Стария град“. Първо минахме през останките на „Хиподрума“, а после покрай „Джумая джами“.

От там през уличките на „Капана“, през подлеза и нагоре към „Стария град“. Тук изпреварвах много, но изобщо не знаех каква е позицията ми, защото вече бях започнал да застигам изостанали от дългата дистанция. Част от тях изобщо не си даваха зор и спираха за снимки пред всяка забележеителност. По трасето имаше и артисти, които ни свиреха, много от хората по улиците и заведенията подвикваха окуражително, а на централния площад, там където правят базара, се бе извило едно кръшно хоро. Ако знаех, че съм напред с времето и аз щях да дръпна един тегел, но това е по-нататък.

При изкачването към останките на стария „Пълдин“ се разминахме с Ваня, която ги бе обиколила и вече слизаше. Толкова се бе засилила, че изобщо не ме видя. По-лошото е, че не видя и завоя към, „Хисар капия“ и с бясна скорост продължи напред😄. Трябваше и аз, и момчето, което бе поставено да указва пътя на участниците да й викаме с цяло гърло, че пътят е надолу през „Капията“.

Маршрутът наистина бе уникален и организаорите се бяха справили перфектно, разбира се с пълното съдействие на общината. В двора на къща „Черноземски“ бе третата контрола, където имаше и подкрепителен пункт. За тази кратка дистанция нямах нужда от подкрепа, но това не ми поречи да взема за из път една бира🍺. Повечето я разлях, ама карай.

Преминал съм контролата на 57-мо място, което означваше, че от „Сахат тепе“ бях прогресирал с цели 25 позиции. Към онзи момент изобщо не знаех къде се намирам. По време на състезание не следя подобни неща, като единствено се опитвам да следвам темпото си.  От къща „Черноземски“ продължихме през разни сокаци.

От известно време преследвах едно момче на не повече от 20 години, което бягаше повече от мен, но в крайна сметка го изпреварих с много. Вместо да следва собственото си темпо, често хвърляше погледи към мен. Когато се доближавах даваше ряз и дръпваше, после го понастигах и така няколко пъти. Точно преди изкачването към катедралния храм „Успение Богородично“ реши, че ще ме издуха и хукна с цялата си сила по баира. За цялото това усилие успя да ми дръпне 20, айде да речем 30 метра и горе едва си поемаше дъх. Чак се притесних да не вземе нещо да колабира. Спрях да го питам добре ли е, предложих му вода, но той няколко пъти ми махна с ръка да продължавам. Дори не можеше да събере дъха си, за да ми го каже.

Излязохме на „Академията за музикално и танцово изкуство“, като състезанието продължи вътре из коридорите на учреждението. Едно от момчетата покрай мен предположи, че се състезаваме в някаква болница😬.

„Античният театър“ остана в дясно от нас. Минахме покрай храма „Св. Параскева“ и влезнахме в подлеза. Преди това обаче състезанието мина през мозайките на „Епископската базилика“. Можете ли да си представите!?! Не през цялата, разбира се. Само през най-предната и част, точно до входа и изхода, като бе забранено да се тича, но някои все пак тичаха. Аз не тичах🚶‍♂️.

Състезателите около мен ставаха все по-рехави, което ми говореше, че съм в предната част на колоната. Повечето, които застигах бяха изостанали от дългата дистанция. Разпознавахме се по цвета на номерата. Ние бяхме със зелени, а те с оранжеви.

Минахме през останките, където е била античната библиотека на Филипопол и пресякохме централната улица.

От там отново се насочихме към „Бунарджика“. Дългата дистанция продължаваше към „Младежкия хълм“, а мен вече ме чакаше финала, точно в средата на „Летния театър“.

Финиширах за 56 минути и 4 секунди🎉. Очакванията ми бяха да се справя за около 58 минути. За мнозина две минути могат да изглеждат нищо, но в едно състезание са малка вечност. Понякога тичаш на 20 крачки зад някой, но за да го изпревариш трябва да вложиш нечовешки усилия, а в някои "гъсти" състезания това е разлика от 20 места в класирането.

Та, като заговорих за класиране завърших 38-ми в категория мъже и 47-ми в общото класиране. Бях преизпълнил целите си😀 и дори се бях намърдал в топ 50. Разбира се, отново казвам – тук нивото на участниците бе по-ниско от тези на планинските състезания. С това време, при 400 участника, там щях да се боря за топ 100.

Ваня бе завършила дистанцията за 50 минути и 9 секунди и ме чакаше на финала.

А, забравих да кажа, че вече бе започнало и да вали☔. Бяхме целите мокри, а колата бе на почти 2 километра. Оркестър „Карандила“ дънеше музиката на Горан Брегович и се получаваше една френетична атмосфера, която не ни даваше мира, та ни се искаше да се врътнем обратно и да продължим по дългата дистанция към "Младежкия хълм".

Викам: „Давай, докато сме топли да търчим към колата!“ , а Ваня ми отвръща: „Не може. Ще ме награждават!“. Тя завършила втора на 19 секунди след първата, като по сокаците на Стария град дори я изпреварила и около километър водила. После обаче следват леки слизания и тичане по равно, а нашата сила са изкачванията и тежките технични слизания по камъняци и скали. Там сме много бързи.

По подобен начин на Витоша Salomon трейла, беше в топ 10 до последно и на последните 2 километра, където вече се тича долу-горе по равно, едно момиче успя да я настигне и в крайна сметка да я избута на 11-тото място. Много е кофти така. Хем си направил топ бягане, пък хем в теб остава и някакво недоволство.

На Витошкия трейл аз не можах да участвам и това ми позволи да следя резултатите на живо. Предишния ден ми извадиха зъб и целия бях надут. Станахме в 4:30 сутринта и само пътуването до София ми се стори много тегаво. Добре, че не тръгнах и да бягам, щото бях записан и до последно бях на кантар.

Изчакахме награждаването, което бе може би единственото недомислено нещо. На други състезания награждаването става почти веднага, след като първите трима финишират. Тук трябваше да чакаме повече от час. Гардероб не бе осигурен и нямахме резервни дрехи. Пък бяхме целите мокри, пък и валеше, пък после и до колата ни валя. Добре, че бе много топло. Иначе наградите бяха много. Един куп торби. Едвам се пренесохме😄.

Сега се чудим накъде да я подхващаме за следващите седмици. На 13 юли със сигурност сме на Витоша феста, където ще се търчат едни 12 километра от "Момина скала" нагоре. За тая неделя се бяхме наточили за Шуменското плато, ама още издирват избягалата пантера😬, та отмениха състезанието😆.

Много ми се иска да се включим в едно състезание по ориентиране в района на Камчия и Шкорпиловци, ама да видим ...

Много готино и надъхващо клипче от "Джамборето":

https://www.facebook.com/tepejambore/videos/705027138717807/