Това е продължението на историята, започнала в един славен четвъртък на отишлия си съвсем наскоро месец юли.
Първата вечер бях решила да отидем в Нотинг Хил. Дамата в главната роля ми е любимка. Филмът, макар и вече поостарял, също. Амбициозната програма включваше да стигнем и до Уембли. Остана си само с добрите намерения и в графата - "следващият път".
С малката червена тойота преминахме през центъра, имаше задръстване. Бях слушала легенди. Честно казано не ме впечатли особено – нищо необичайно. Обаче Нотинг Хил – Нотингхил си струва. Фантастичен район, в който хем си в Лондон, хем не съвсем. Толкова дух, атмосфера и очарование на едно място рядко се срещат. Аристократичност и в същото време съвременност.
Спряхме в близост до къщата, в която е живял Джордж Оруел. Бяхме забравили талона за паркиране, който ни даде хазяинът, а се оказа, че до 22 часа е зона, в която не може свободно да се паркира. Разделихме се на две групи – едните да пазят колата и другите – в случая моя милост, на проучвателна обиколка. Все още можеше да се направи някой и друг кадър, макар да се стъмваше.
Закрачих по очарователната улица. Така и не разбрах коя е къщата на Оруел, но пък намерих бившата църква, превърната в забавачка.
На следващата улица имаше огромни имения.
Пресякох и се спуснах по-надолу по една уличка, която изглеждаше обещаваща. Пътешественическият ми нюх не ме предаде и този път. Кипеше такъв жив живот…, феерия от цветове, от пъстри врати, от висящи във въздуха чайници. Не се бях излъгала за Нотинг Хил. Предусещах вече вкусът му! Залисана във всяка следваща фасада, която сякаш ме канеше на среща, продължих. Стигнах до следващата улица, а от двете й страни се намираха две очарователни ресторантчета. Вече знаех, че едно от тях ще бъде нашето място за вечеря.
След известно колебание си избрахме друг клуб, в който ни изкушиха сервираните порции. Е, нямаше вратна пържола с шопска салата, нито кюфтета, а традиционните бургери с пържени картофи. Бяха поднесени обаче авангардно. В едни такива метални чинии, като някога в соца. Имаше и вегетарианска версия, която беше адски вкусна. Бирата (без алкохол) също, макар да не съм й фен. Персоналът беше – все едно си бяхме приятели и ни познаваха като редовни клиенти.
Пийнахме, хапнахме, хапнахме, пийнахме. Да можеше и да подремнем..., ама... нейсе... Време беше да потегляме.
Навън беше все така жега. Това обаче не беше предпоставка за градуса на настроението. То кипеше! Отвсякъде!
Латино ритми, танци и песни...
Добре ли чувах... Не бях нито на мохито, нито бях вкусвала ром. Обаче бях с усещането, че съм някъде из улиците на Хавана..
Нотинг Хил определено не спи! И освен архитектура ме спечели и със своя бохемски нощен живот.
"Натоварихме" се на червеното пони и хайде по обратния път.
Какво ви казах за лондонски задръствания – не ме впечатлиха. Е, взимам си думите назад. В полунощ в централната част беше толкова наситено с коли, автобуси, линейки и в обратния ред, колкото в центъра на София не е дори и в час пик. И Мюнхен с неговите рингове и тунели също отстъпва. Те са обичайно задръстени, но не и вечер. Отиването бе за около 40 минути. Връщането – в полунощ, над час! Така и не разбрах накъде бяха тръгнали всички по сред нощ?!? И не беше събота вечер – беше четвъртък!
С последни сили „2в1 шофьорския-тим“ (да припомня, че аз бях зад волана, но за скоростите се грижеше човекът на лявата седалка) достави живи и невредими „пратката“ – три броя човеци. На централната улица до апартамента ни всичко работеше. Липсва ми тази демократичност от България. Германските разпоредби не позволяват – всичко затваря в 20 часа. Тук-там на някоя гара може да се намери нещо отворено. Но иначе даже и на летището е мъчна работа след 22 вечерта. Спряхме за вода, а се върнахме с големи находки. Да дойдеш в Лондон и да намериш лютеница, луканка и сирене – ама не е клише – светът наистина е едно глобално село! И после защо Лондон се е превърнал и той в мека за българите… лютеницата – лютеницата и луканката са разковничето! Мила ми, Европоооо! Ти си истински земен рай!
Какво ли би възкликнал Алеко Константинов век и кусур по-късно? Блага! Привилегии!
С леко вълнение за предстоящата сватба се отдадохме на умората. Не можеше обаче и да се спи! Въздухът беше застинал, нищо не помръдваше. Точно като лятото на 2000-та година в Пловдив. Тогава даже и на 1000 метра височина вечерите бяха нетипично топли.
Според прогнозата дъжд не се чакаше. Добре, че синоптиците сгрешиха. По някое време чух как капките лекичко затропаха по ламаринените первази.
Най-после жадуваната прохлада. И замириса на свежест...
В петъчното утро суетнята беше пълна. Над 2 часа да се подготвим…
И пак на червеното пони. Имахме известни недоразумения и с навигацията. Според мен най-лесната система имат за въвеждане на адреси имат Австрия, Швейцария и Германия – пощенският код е ключът – въведеш ли него, само няколко букви от адреса и улицата си излиза автоматично. В Испания, в Португалия, в Холандия – голямо чудене е кое името на града, кое на улицата… В Англия също. След като все пак успяхме да зададем адрес, газ – към Бъкингам. Е, газ-газ – само 70 мили в час (113 км.) Това обяснява защо се пътува много по-дълго, отколкото в Германия, че даже и в консервативна Австрия, в която допустимата максимална скорост е 130.
Поне нямаше задръствания. Но пък на едно място успяхме да пропуснем отбивката и така добавихме още 15 мили отгоре.
Все пак пристигнахме абсолютно на време.
Пътьом бях се бях улисала нещо и се оказах вдясното платно. Изневиделица ме изпревари едно кабрио в стил "Джеймс Бонд". Тогава видях, че се движех със скоростта на костенурка.
Първата точка бе Chackmore – малко селце до Бъкингам и първата ни среща – "Пак ще се срещнем след… 19 години".
Точно така съм си представяла английската провинция. Пълна идилия!
Имам богата фантазия и в съзнанието ми изплува също място през зимата. Инстинктивно се сетих за още един филм - "Ваканцията". Точно така изглежда селцето. Провокира мисленето в посока дали някой ден не бих искала да се заселя тук, вместо някъде в южна Италия, както дотогава бях сигурна?!? Е, не е сега времето за тези сериозни философски теми. Сватба ни чака!
Правим най-бързата фотосесия и 5-ма души успяваме да се поберем в червеното пони.
Впускаме се по тесния път, който си мисля, че е създаден само за колата на мистър Бийн. Толкова е тесен, че се моля да не се появи някой на среща. Е, този път явно не съм била толкова силна в желанията си. Да не повярваш се разминахме.
И тогава пред нас се появи арката – Corinthian Arch
– величествена и подсказваща, че сме близо до National Trust Stowe, познат повече като Бъкингам палас.
Историята
През 18 век семейство Темпъл-Гренвил избира да построи най-пищния храм от всички – къщата Стоу. Зашеметена от имението е дори кралица Виктория.
Сред големи градини и невероятна природа той се издига, отразявайки древни светове и класически руини. Таваните и стените са украсени със скрити послания и митология и не просто загатват, а разкриват величието, силата и славата на тази фамилия. За жалост богатството не е даденост и не трае вечно. Екстравагантните партита, италиански гранд-турове и кралски посещения – все прекомерни разходи, които довеждат до фалит и най-богатата фамилия в Англия се превръща в най-голям длъжник.
– величествена и подсказваща, че сме близо до National Trust Stowe, познат повече като Бъкингам палас.
Само ако имахме още ден (е, на финала бяхме възнаградени с такъв, но за жалост не успяхме правилно да го „изразходим“) бих направила маршрут – английски университети. Кеймбридж е само на час и половина с кола.
Следва още един епизод – сватбата!
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега