На лов за приключения в Лондон

Вероятно съм в онази категория – на малцината, които все още не са посетили столицата на Англия. Явно защото е трябвало да изчакам до един наистина специален повод – сватба. И то не каква да е, а по английски протокол, в кралски дворец. Наред с това тъй прекрасно събитие ми предстоеше и една вълнуваща среща с мои състудентки, с които не се бяхме виждали с години. Изчислих – както в онази песен, че и отгоре – „Пак ще се срещнем, след 19 години…“ Толкова ли да сме остарели…

И така в началото на годината семейството ни бе поканено да станем свидетели на деня, в който двама души, които много се обичаха, щяха да си дадат обет. Нямаше друг отговор и за нас, така че дадохме нашето заветно потвърждение. И започна познатата процедура по резервация на самолетни билети, избор на хотели и всичко познато по веригата.

Лондон беше плануван старателно – все пак бяхме поканени на сватба. Не каква да е – аристократична – в Бъкингам.

Купих билетите още през февруари. Резервирах и хотели. Подбрах ги внимателно – две вечери в близост до мястото на сватбата (на 20 минути с метро) и второ място – до Хайдпарк, предвидливо го избрах с идеята да не губим време в път, а всичко да ни е на „една ръка разстояние“ ако това изобщо може да бъде така за английската столица.

Всички детайли бях съобразила с абсолютна прецизност и доволно потривах ръце. Оставаше само една пречка – да получим разрешение ученикът-първокласник да отсъства от училище през последния ден – нещо изключително трудно, а понякога дори невъзможно в Германия. За целта чаках поканата, за да имам доказателство и солиден аргумент в подкрепа на искането.

Дали заради това, че поводът наистина беше сериозен – на историческо място или заради това, че всичко си вървеше по план, получихме и така заветното разрешение от училищната администрация. Учудващо, но оттам не само ни разрешиха без проблем, но и не на шега отвърнаха – „Защо само ден?“

В този момент искрено съжалих, че бях направила резервацията. Ех, ако имаше как да тръгнем ден по-рано…

Оттам нататък започна просто обратното отброяване.

Бях се погрижила подробно и за маршрутите, месеци по-рано. Свободното време, което ни оставаше не беше много, (за жалост дните от отпуската са преброени) но при правилно разпределение можехме да видим доста. С помощта на картата на гугъл си оформих в стриктен план всичко – ден първи, ден втори – всичко беше изчислено по 3.14, както казват математиците. По конец!

картата с маршрута за втория ден – началната точка е хотелът, в който бяхме отседнали

Бяхме готови с тоалетите и вече наистина нямах търпение да видя на живо Биг Бен, Уестминстър Аби, Пикадили…, Срещнах ги за първи път през 1987 г. в първия ми учебник по английски. Тогава ми се струваха като мираж…

За добро или за зло малко преди сватбата се чуваме с моята състудентка, която също ще присъства. Започваме да коментираме кой къде е резервирал. И удрям първата греда. Нямам идея как, но разбирам, че съм въвела неточен адрес на мястото на сватбата. И всъщност от апартамента, който съм резервирала до Бъкингам ще ни отнеме с транспорт не 20 минути, както си мислех, а… над 5 часа. Мигах пред компютъра, търках очи и не можех да повярвам…! Отнеме ми повече от половин ден да кроя различни планове и маршрути. Като ти работи „късмета“ ти работи на максимална степен – около мястото на сватбата нямаше почти нищо свободно, освен апартаменти от порядъка на 600-700 паунда… Ами сега?!?

Непосилно! Аз съм комбинативна натура и винаги вярвам в максимата: „Няма начин, да няма начин!“

Въртях, суках, въртях, суках… нищо не пасваше. Единствената опция бе за кола под наем. Ако дестинацията не беше тази не би ми мигнало окото – шофирам от далечната 1995 г. и имам хиляди километри зад гърба си – не само в България, но и в чужбина. Има места обаче, които избягвам – арабските страни и десния волан.

Какво пък – винаги трябва да има първи път. Точно година по-рано бяхме в Малта, после в Гибралтар, а през март тази година и в Шотландия – не е като да не съм виждала как се движат. Започнах мисловни тренировки. Когато бях с колата – опитвах се да си се представя в другото платно… Получи ми се! На теория!

Спънката беше преодоляна. Поне на пръв прочит!

Най-после дойде и 25-то число – денят на излитането. За кой ли път през тази година с най-голямо задоволство се „явихме“ пред гишетата на Изиджет. Летяхме с тях за първи път. Подадохме билетите за сканиране. Служителят ги постави, но вместо познатата зелена светлина, светеше червено. Опита втори и трети път, след което започна да ги преглежда.

Минута по-късно ни каза – тези са невалидни, полетът е бил вчера.

• Какво??? Ама как е възможно???

Дръпнах доста рязко билета, за да намеря опровержението.

Тц! Там наистина пишеше 24 юли…

Гледах датата и тя ме гледаше! И ми се подхилкваше подигравателно. Ама това някаква шега ли е? Или някакъв лекичък кошмар, в чийто водовъртеж предстоеше да попаднем.

залез – някъде над Ла Манша

Не знам как точно съм реагирала, но усещах как земята в този момент не просто се люлееше, а се тресеше…, бучеше… и направо се преобърна…

Успях да попитам – „Какво можем да направим?“,  а служителят ни насочи към гишето на компанията.

И там се започна. Единствената опция е пре-резервиране. На практика си си чисто новички билети срещу – 360 евро. Спогледахме се, търсещи одобрението всеки на другия. В този момент дамата зад гишето допълни: „Имате и куфар – тогава става… 430 евро“

Секунди чудене… не знам дали някога сме вземали по-бързо решение от това.

Кимаме в знак на съгласие.

И започва играта на надбягване с времето.

• О, нямате достатъчно време! Няма да успеете! Не, просто няма време, наистина! – казва с леко съжаление в гласа служителката.

Аз започвам с големите молби.

• Моля ви, трябва да пътуваме! Отиваме на сватба – невъзможно е да я пропуснем…! Моля ви!

Дали заради почти ридаещия ми глас или поради други (финансови) мотиви, но не ми се наложи да продължа дълго още да умолявам.

Служителката набързо попълни отново данните и със заръката да не губим никакво време, а да бързаме да се явим преди 16.45 на гейта, защото тогава ще затвори, ни изпрати по живо, по здраво.

Нямах време да се замисля, че общата сума на билетите, които бях резервирала бе 240 евро, а тук платихме почти двойно за едната посока. Сега обаче беше важно да стигнем по най-бързия начин, за това изтиках мислите ми, свързани с малката загуба.

Качихме се на втория етаж, а там ни чакаше най-невероятната опашка от поне 100 души. Паспортен контрол!

What the…, казах си на ум аз.

Подредихме се! Нямахме друг избор!

Беше 16.08 ч., но като гледах темповете, с които напредвахме бях вече пред нервна криза.

Търпеливо изчакахме още малко, само за да се уверя, че няма да успеем. Сетих се как по филмите хората учтиво молят за да преминат. Реших да приложа стратегията. Видях една симпатична двойка, която бяха два „завоя“ по-напред по пречупената линия на „ опашката на коловоза“. Попитах ги дали биха ни пуснали, а те с усмивка се съгласиха, но изразиха съмнение, че това няма да допадне на другите чакащи.

Така беше. Не срещнах одобрителна реакция, за това просто решихме да не питаме никого по веригата, а казвайки едно „Sorry“ продължихме напред.

И така докато не се натъкнахме – откъде пък се взеха, две около 30 годишни нахакани и с вирнат нос жени. Категорично ни спряха, като казаха, че са за същия полет и няма начин да минем преди тях.

Казах им разни наистина мили думи на английски. След малко обаче чух че ти си говорят на руски. Ами, да – това обясняваше всичко. Само те са толкова високомерни и надути с усещането, че целият свят е в краката им и всички работят за тях…

Имам няколко близки от тази страна и макар да са доста приятелски настроени и да поддържаме прекрасни отношения, като цяло отговарят точно на същия профил.

Останахме зад тях, а аз през цялото време им пожелавах да имат най-приятните емоции и винаги да получават това, което те правят на другите!

В 16.46 бяхме последни на гейта.

Успяхме!

На влизане в самолета обаче служител ни взе ръчния багаж. Как ли не го убеждавах, че вътре имам камера и важни документи, отказа категорично да ме пусне. Извадих техниката и се качихме на борда. 10 минути по-късно осъзнах, че портфейла ми (с една сума от английски лири и евро) остана в куфара.

Нямаше спокойствие!

Не ми стигаха загубените над 400 евро за билети, ами и още една грижа…

Изтощена от емоции реших, че ще се „телепортирам“ в другата зона – на сънищата, надявайки се, че там ще се скрия от така стоварилите се сътресения.

Събудих се малко преди да кацнем с мисълта, че това са просто някакви пари – печелят се, харчат се… не си струват бръчки на лицето и ядове на сърцето.

Лондон от самолета – минути преди да кацнем

Сложих си капелата, която така старателно подбрах за „английската ми среща“ и с най-голямата усмивка се запътих към изхода на самолета.

Лондон, летище Станстед

Още на стълбите ни лъхна най-големият задух – в Пловдив ли бяхме кацнали, в Дубай или в Лондон?!? Въздухът направо тежеше и предизвикваше парене дори на ноздрите.

Седмица по-късно официалната британска статистика отчете, че това е бил най-горещият ден за 2019, в който е регистрирана температура от над 38 градуса. Вероятно еквивалентът в Абу Даби е 48.

И пак познатия паспортен контрол по лабиринта на пътеката, отвеждаща ни към лентата за багажа.

Е, ще излъжа ако кажа, че първата ми задача не беше да си проверя раницата. Там открих непокътнат моя бюджет. Ето, че всичко си влиаше в нормален ритъм!

Животът наистина е прекрасен, казах си аз, игнорирайки напълно загубите до този момент. Тогава обаче изобщо и не подозирах, че тепърва ни предстоеше още по-голям удар. Тогава и през най-черногледите ми представи не минаваше идеята, че току-що приключилото кацане ще има повторна серия – даже още по-шокираща… Че моето желание за повече дни в Лондон ще се сбъдне, но на каква цена…

Да, само ако можехме понякога да надничаме в бъдещето и да проектираме друга пътека…

Но всъщност за добро – предстояха ми четири страхотни дни в Лондон и провинцията и единственото, в което бях концентрирана бе шофирането. Бях мобилизирала всички сили за това изпитание с десния волан.

Оставихме се на табелите, а те ни казаха да си вземем бус до офиса на „Коли под наем“. Попитахме за всеки случай двама господа и те потвърдиха, че след около 5 минути ще мине автобус.

След около още толкова бяхме в един голям офис. Да, ама не! Нашата фирма се помещавала в друга сграда. Бързо разгадахме „мистерията“ и след кратък разговор ни казаха, че ще изпратят автомобил, който да ни вземе.

Там се започна по процедура… скучна и досадна и на някои от въпросите отговарях автоматично. Грешка – никога повече няма да го правя, защото така изпуснах „шашмата“, че взимаме пълен резервоар, за който трябва да платим около 40 паунда, и връщаме празен.

Не че имам голям опит с този род услуги – бяхме ги ползвали в Германия дв пъти и в Испания веднъж, но едва след като тръгнахме осъзнах какво беше условието. В онзи момент нямаше как да знаем дали ще изразходим горивото или не. Не успяхме. А на всичкото отгоре ни наложиха и глоба, че сме надхвърлили лимита от километри. За него даже и нямам спомен какъв е бил. Така че ако наемате кола под наем в Англия имайте едно на ум.

След цялата бумащина потеглихме. Чувствах се като ученичка на изпит. Направо треперех от напрежение. Какви ти 24 години стаж – по английската система бях абсолютно начинаеща. Търсех скоростите вдясно, карах максимално плътно вляво, защото имах чувството, че съм „на боя разстояние“ от колите вдясно… а кръговото – кръговото движение е истински ад в началото. Ама никак не ми идваше да вляза на контра… след няколко опита да „уцеля“ първа, стигнахме до негласното решение аз да държа волана с две ръце, а навигаторът вляво от мен, да включва скоростите. 2 в 1 – неочаквано добра комбинация – първа, втора, освободи, дай на трета, освободи… Ако мога да дам още един съвет – ако пътувате към държава с дясно движение, най-добре наемете кола с автоматични скорости – една грижа по-малко.

из улиците на Лондон, вечерно време

50 минути по-късно благодарение на двамата шофьори на първата седалка, бяхме пред апартамента. Дойде и любезният ни хазяин, който на симпатичен български ни попита „Как сте?“ Така и не разбрах откъде е, но сподели, че е бил много пъти в България – и на морето, и из страната. Оставихме набързо багажа и дим да ни няма.

пъстри витрини, пъстри фасади, но и много старинна архитектура – Лондон

На малката червена Тойота, на която до последно все правих опити да се кача от лявата врата… Навикът е втора природа!

Нямах търпение да се потопим в атмосферата на Нотинг Хил – кварталът на Джордж Оруел, на Джулия Робъртс и Хю Грант.

Следва продължение!