Пролетна островна приказка

С дъх на пролет, аромат на свежи цветя и дръвчета, свенливо подаващи се от утробата, поемайки глътка слънце и показвайки снежно-бялата си красота. Всичко се пробужда, ако въобще някога е заспивало…

Последното, с което очаквах да ме впечатли Шотландия е това. В моите представи, а вероятно и в много други, когато се спомене името инстинктивно ми изскача една конкретна мелодия на гайда, мъже в полички, дъх на уиски..., дъжд..., смели сърца... Може би не в този ред, а според предпочитанията.

оригинално уиски, което струва само 1000 паунда, без един цент - и това е добра цена, на фона на съседния конкурент, който е с главозамайващата сума, която надхвръля цената даже на нашия автомобил - 3689.99!

Признавам си – последното, което очаквах от Шотландия бе, че пролетта ще е тук още в началото на март.

Признавам си и още нещо – тази част на Европа никога не ми е била притегателна сила.
Последното място, на което съм представяла, че ще отида е Шотландия. Обичам топлите места... ако може 360 дни слънце. 5 дни сняг за Коледа са ми достатъчни..., а в останалата част не отказвам и издържам на жега, бочкащо-парещ пясък, горещи хора, латино музика, но може и френски шансони или итилиански канцонети…

Сега, когато това пътешествие е вече в графата „минала хроника, чакаща своя разказ на белия лист“, изпитвам необяснима носталгия и ми се иска да се върна отново, за да изживея всяко едно местенце и пак, и пак, и пак… И със сигурност знам едно - жадувам да посетя и Ирландия, и Уелс. Бих се върнала и в Шотландия, като вече знам, че ще се отдам изцяло на природните й красоти и езерата..., на малките островчета-скали, пръснати из морето... и да - искам да видя тези уникални птици от природата Puffins или в превод - тъпоклюни кайри.

фото: youtube.com

Шотландия – няма начин да останеш безразличен към неповторимата й архитектура. Наред със своите стари, средновековни замъци, криещи какви ли не тайни от отминали славни времена, но и със своите каменни къщи, в които непрекъснато си с единия крак в миналото. Една  смесица от класика, аристократизъм и елегантност.

Още на летището в Единбург ми направи впечатление чистотата. Обиколили сме доста европейски столици – и малки, и големи. За мен засега това е най-чистият главен град. Дори и покрайнините. Добре уредена инфраструктура – трамваи и автобуси се движат от аерогарата до вътрешността. И то не какви да е – нови, модерни. И снабдени с безплатен wifi. Както впрочем и на повечето спирки.

И тези още първи наблюдения ми подсказаха, че ще ни очаква едно непринудено и топло посрещане. И някак инстинктивно започнах да сравнявам с Мюнхен, който в сферата на интернет е поизстонал, да не използвам по-крайни определения. Особено на обществени места. Единбург изглеждаше аристократично щедър, а Мюнхен провинциално стиснат и някак снобско-претенциозен…

Малко битовизми, които биха били от полза на бъдещите пътешественици

Ако сте семейство най-изгодното пътуване е с дневна карта. Тя струва 8.50 и с нея могат да пътуват 2-ма възрастни и до 3 деца. Изключително изгодна, тъй като позволява пътуване и в покрайнините. Така например ние посетихме известното курортно селище – North Berwick без да заплащаме допълнително. Иначе цената на един билет е 1.70 паунда, за деца 0.80 лири. Пътуването гратис е невъзможно, защото в трамваите има постоянна контрола, а качването в автобусите става само през първата врата и така шофьорът има ангажимент да проверява за таксуването.

Набързо метнахме багажа в хотела и със същия трамвай, който ни „достави“ до хотела, се отправихме към центъра. Навън всичко беше потънало в дълбок мрак. Отдадох го на това, че бяхме в покрайнините. С напредването на спирките към централната част, наистина „просветна“, но все пак величествените сгради бяха слабо осветени, сякаш покрай тях бяха запалени газени фенери. Спомних си за Будапеща - все пак несравнима като стандарт на живот, икономика и всичко останало, която вечер е невероятно величествена под ярките светлини и прожектори. На следващия ден някъде из спирките мернах билборд, че това е част от нова енергоспестяваща програма.

Princes Street – в следващите няколко дни това се оказа нашата ключова спирка. Слизаме и пред нас се изправя величествена сграда. Още преди да прочета надписа съм сигурна, че това е галерията – Националната картинна съкровищница на Шотландия.

Нагоре на върха, макар и слабо осветен, се виждат контурите на замъка, а под него са и градините. По улицата се движат множество автобуси, също така и трамвайната линия.

Беше петък вечер. Кипеше живот, а ние като видни бохеми попаднахме на най-точното място – във вихъра на нощните забавления. Улицата е успоредна на Princes street, която пък се смята за еквивалент на парижкия Шанз-Елизе. И от двете страни множество клубове с жива музика, ресторанти, кафенета… младежи, жадни да се потопят в света на купона.

За първи път ми се прииска нашият 6-годишен наследник да е на 18… Китари звучаха отвсякъде, а от запотените прозорчета на клубовете се долавяше наистина очарователна атмосфера, на която вероятно и най-консервативните и сдържани хора не биха устояли.

Впрочем в тази част на града е трудно да се изгубиш, дори и да си на „Вие“ с ориентацията. Улиците са като шахматна дъска. Успоредна на централната – Princes  Street е Rose Street, а след нея е George Str. Ако сте почитатели на кулинарните книги на Джейми Оливър тук се намира и неговият ресторант.

Ако и ви сте с дете то трябва да знаете, че не е разрешено посещение на барове за дегустация на алкохол. В някои от ресторантите също е забранено да влизат подрастващи. Бях предупредена и местата, които харесахме първо питахме. В едно от първите заведения, които ни допадна, още с влизането барманът беше буквално скандализиран, че в 20 часа вечерта в "неговия бар" точно се е озовало дете. Той гледаше толкова втренчено и невярващо, повтаряйки само: „Child, child, child!“ сякаш това никога не се беше случвало. В крайна сметка така и не ми стана много ясно къде може и къде не, но комай заведенията, които са разрешени и за непълнолетни трябва да имат повече от една зала, така че хората с деца да бъдат отделени.

табелата Ladies води към втория етаж, на който достъпът на деца не е ограничен, а дотам се стига по стълби в така популярната шарка шотландско каре, разбира се

По отношение на кухнята същата вечер не мога да кажа, че с нещо бяхме впечатлени. Заложихме на тортила, стек, пилешко-зеленчукови шишове. Те обаче бяха сервирани с различни разядки, които даваха по-различен привкус. Това обаче, което ни впечатли бяха десертите. Уникално вкусни, сервирани по изключително изискан начин. И понеже сме си приказливци веднага намерихме тема на разговор с момичето, което ни обслужваше. Оказа се от южна Италия. Разбира се студентка в Единбург.

След обилната вечер имахме нужда да изразходим малко калории. Навън обаче брулеше такъв вятър, че ако човек спада в графата манекен, със сигурност ще трябва да сложи по две павета в джоба да не бъде отнесен. Ние обаче сме солидни хора, които си тежахме на мястото – предимство в битката с климатичните промени. Продължихме по Rose street, потапяйки се дори и задочно в нощния Единбургски живот на развеселени младежи, на които вятърът и студът им беше абсолютно чужд. Не съм вярвала, че човек може да ходи бос на 7-8 градуса. Същата вечер бях убедена, че това се дължи на предварителна вътрешна загрявка с известно количество пареща течност. На следващия ден обаче видях толкова много хора с обувки на босо, включително и възрастни жени, макар вятърът да си бе все така сериозен. Тогава стигнах до извода, че местните просто са свикнали с тези температури. Нещо повече – на 15 градуса те наистина обличат летните дрехи, а на 20 сигурно са по плажовете…

Излизаме отново на Princes Street. На спирката чакаме автобус, обаче той ни пропуска. Повтаря се и със следващия. Тръгваме пак пеша в нашата посока. Улисани в архитектурата наоколо, изминаваме още две спирки пеша, събирайки обаче и ценна информация – за да спре автобуса трябва да му дадеш знак.

Прибрахме се напълно очаровани от първата ни вечер.

Програмата за следващия ден беше доста амбициозна.

На следващия ден!

Най-удобното хотелско легло с висока възглавница. Има и друга версия – били сме толкова уморени, че и на канапето да беше нашият вариант за нощуване пак щяхме да сме доволни. Шегата настрана – хотелът наистина беше добър. Събуждането беше по немско време – преди 8, което си беше бонус отвсякъде, защото ни даваше цял час предимство. И така малко след 7 вече закусвахме. По принцип това не е най-интересното за разказване в един пътепис, освен ако не ти се случи случка. Бай Ганьо е жив, тук-там е позаспал, но като цяло е в действие. Закуската беше лишена от онази пищност в стил „all inclusive“, Gott seid Dank (благодаря на Бог), но за сметка на това беше наистина качествена и вкусна. Във въздуха се носеше такава миризма на прясно изпечени кроасани, че сигурна съм и най-злоядото дете ще се предаде на изкушението. Първият ден заложих на моите женски режими – без тестени изделия, без сладко, то не оставаше голям избор и трябваше да взема яйца. В едно панерче бяха оставени една дузина. Награбих аз две, с един йогурт. Пуснах си и кафе – избор чудесен между еспресо и шварц, наред с това поне 10 вида чай. И доволно сядам да се наслаждавам на зеления парк, който се виждаше от хотелското ресторантче, а в него току скачайки се появяваше някой заек. Каква по-добра гледка като фон за сутрешно кафе и закуска! Небе ясно, с малки пухени облаци. Всичко ми крещи – това ще е един шеметен ден, в който най-лошата прокоба за дъжд, добрата фея е запратила някъде другаде (нали Шотландия се слави като страна на магьосници и мистерии). И така, както си мисля за маршрута, без грам концентрация между мисълта и действието, усещам как нещо се разтича между пръстите ми – влажно, лигаво, лепкаво, като носен секрет… Погледнах си в чинията и реших, че просто е станало недоразумение и суровото яйце се е оказало някакси при сварените. В стил Бай Ганя грабнах второто и набързо му видях сметката, а ситуацията се повтори. Не вярвах на очите си и да си призная се ядосах, че са ми оставили сурови яйца. В търсене на какво друго здравословно мога да сложа в стомаха си, се озовах пак на тезгяха при закуските. И ме напуши истински смях. Имаше уред за завиране на вода, имаше и телени кошници, в които човек да си остави яйцето и да си го свари сам, ама кой да чете, кой да се интересува…

Успокоих се само с това, че не бях единствената русокоска – на следващата сутрин действието се повтори с една група испаноговорящи младежи. Колко ли яйца се изхвърлят заради липсата на мисъл…

Предимството да си „1 час плюс“ ни отведе още в 8 на спирката. Не е за вярване! Обикновено преди 10 не успяваме да се организираме.

И така нас ни очакваше вторият ден в родния град на – изобретателя и учен Александър Бел, на бившия премиер Тони Блеър, на писателя Артър Конан Дойл, на забележителния актьор Шон Конъри…

Новото утро ни носи пролетна свежест. Впрочем прогнозата на BBC се оказа на 1000% точна, така че ако планувате посещение някъде из острова, можете напълно да й се доверите.

20-ина минути по-късно бяхме в подножието на замъка. И пак на галерията. Много съм изкушена да влезем, защото прочетох, че притежава картини на Пикасо и Матис. Раздвоена съм, защото се съмнявам дали времето ще ни стигне за сериозната програма, която имаме. А и от друга страна произведенията на изкуството не са най-интересното място, на което да заведа 6-годишния член на групата.

Маршрутът беше предварително начертан, но нямах смелостта да го покажа на групата, заради опасност да не ме сполети съдбата на онези жени, изгорени в Единбург преди няколко века на кладата.

Изкачвайки се към хълма впечатлението за чистота в шотландската столица ми се затвърди. Да кажем, че страната е привилегирована и дъждът й „спестява“ средства за миене на улиците. Но явно отделяше сериозен ресурс за почистване на улиците. Мъжката версия бе, че вятърът просто се „грижел“ като отвявал боклукът нанякъде… разбира се тази теория е абсолютно несъстоятелна и несериозна.

Първото място, на което попаднахме в Стария град е Камера Обскура. Още на входа има множество огледала, които видоизменят стоящите пред тях образи до неузнаваемост.

След като се увековечихме с по един портрет се отправихме към замъка.

И двете страни на площада пред него предлага невероятни панорамни гледки. От дясната страна в далечината се виждаше и морето.

Разгледахме само преддверието, защото планът ни бе да видим кралския дворец, а наред с това планувахме на следващия ден да посетим замъкът в Стърлинг. Най-важното и съвсем накратко, разказвам аз като гид на групата е, че замъкът се намира в кратер на изгаснал вулкан. Във вътрешността му се намират няколко сгради като най-старите са от 12 век. През годините е бил крепост, дворец, военен гарнизон и държавен затвор. И пак – снимка за семейната колекция, монети за най-малкия пътешественик от добре познатите ни автомати. Понеже и той е скромен добави две нови към сбирката – едната с корона, другата на замъка и юруш към другите непознати места, които ни очакваха.

Напъхахме се в сувенирното магазинче преди замъка. От години колекционирам картички, магнити и чаши. Отскоро започнах и чинии. Аксесоарите толкова бързо нарастват, че скоро ще трябва да им търся изложбена зала. Хладилникът в България отдавна вече не се вижда какъв е на цвят – окичен е като коледна елха. Този в Германия е на път да го достигне. И макар че имам подарен магнит от Шотландия окото ми се натъкна на един, който беше с два от символите – шотландското каре и гайдата. Приятната изненада бе, че е музикален. Струваше цяло състояние – 8 паунда. Семейният съвет обаче реши, че спомените нямат цена. И така се оказа в моята чанта.

Движехме се по основната улица Royal Mile или Кралската миля. Тя е съставена от четири древни улици, които формират образа на средновековния Единбург. Бях запомнила, че ако я следваме до края ще стигнем до двореца Holyrood (в началото не успявах да му запомня името, а установих, че е толкова simple – същото като Холивуд, само с една сменена буква. Сигурно историографите ще ме линчуват публично за това сравнение, но няма риск да забравя името вовеки-веков. Още от замъка правеше впечатление величествената катедрала, която се издигаше малко по-надолу по улицата Saint Giles. Съществува вече над 7 века и е главната църква в шотландската столица. Централата й кула е с дължина 161 фута.

Малко след нея, в ляво, се намира и сградата на Градската управа, която е от 1630 година.

Ние обаче сме привлечени от един определен звук. Отдалеч се носеше мелодия на шотландска гайда, с един изключително популярен ритъм. Пъстри магазинчета ни подканяха да влезем. Някои бяхме изкушени от така прекрасните шалове от агнешка вълна в най-различни разцветки, от меките шапки, изтъкани от най-фината вълна, до чантите, отново в типичната за района шарка – шотландско каре. Други, без изненада, веднага се шмугнаха в един пищен магазин с хиляди видове бутилки – царството на уискито. Интереси. Важното е, че има за всеки вкус по нещо.

Пътували сме на доста места из стария континент, но Единбург беше различен.

По улицата и от двете страни имаше скрити проходи. Някои от тях отвеждаха до малки дворове, така приказно украсени, че ти се иска да останеш там цял ден. 

Стръмни стълбища, каменни високи стени, малки и тесни прозорчета.

И така запленени от този магичен чар просто напълно забравих и изолирах подготвения маршрут. 

Оставихме се да ни водят очите.

А те през цялото време бяха привлечени от хълма вдясно, който току изчезваше иззад фасадите на сградите, току деликатно се показваше, само за да те подкани отново. Бях гледала много снимки и си бях обещала, че каквото и да ми коства ще отидем. Еdinburgh arthur’s seat или Тронът на Артур. Поведох аз групата. Походихме повече от 30 минути. И шотландската пролет отново ни показа своето очарователно присъствие.

След около 30-ина минути ходене, съпроводено с малко мрънкане, стигнахме до подножието на скалата. Пред нас бе обществен басейн, а зад него се подаваха кули. Отдалеч сградата имаше величествен вид и бях сигурна, че това е някой частен замък. Уви… оказа се университетът. Вероятно една от множеството му сгради. Той е наричан – Атина на север. Създаден е 80-те години на 16 век, което му отрежда мястото на един от най-старите учебни заведения на британските острови. Нещо повече – по това време Шотландия има цели 6 университета, за разлика от Англия, в която те са едва два. Преди 10-те години класация на вестник Таймс му отделя 5-то място в рамките на Обединеното кралство, 7-мо в Европа и 40-то в света.

За жалост ако човек иска да се изкачи на върха на скалите е добре да отдели поне няколко часа. Още съжалявам, че не успяхме и искрено завиждах на всички дребни силуети, които се разхождаха по върха на хребета.

Това е най-високата точка в парка, а казват, че гледката оттам е фантастична. Не се и съмнявам, че са прави! Освен това специфична характеристика на парка са древните терасовидни нива, на които е изграден, а това са най-ранните и най-добре запазени примери за земеделския живот по тези земи от древни времена.

С огромно съжаление тръгнахме обратно. И понеже бях обещала, че на това пътешествие ще има забавления за деца се насочихме към Музея на детството. Този път избрахме автобуса и стигнахме за минути. Макар да минаваме маршрута за втори път, ми се струва много различен. Впрочем първият път вероятно заслепени от всичко наоколо сме минали точно покрай него, но не сме видели табелата. Дори влязохме вътре, защото в началото има магазин за играчки.

Музеят е на няколко нива, които показват в различни отминали времена с какво са се забавлявали децата. Определено си струва, а като добавим, че входът е напълно безплатен го прави още по-привлекателен.

Ние бяхме посещавали аналогичен музей в едно малко германско градче, за което платихме нещо от порядъка на 8-10 евро вход на човек. Но както казах вече Федералната република е известна със своята строга финансова дисциплина и отдавна е доказала, че може да печели добре от всичко. Честно казано нямам спомен да сме посетили някое интересно място и да не сме си платили за удоволствието. Шотландия в това отношение се оказва наистина щедра.

Срещу детския музей се намира и къщата на Джон Нокс, за която се казва, че е последната оцеляла средновековна сграда в този участък. Този дом през октомври отваря врати за Международния фестивал за разкази, а през останалото време е Шотландски център за разкази на истории.

На излизане от музея ни чака един Хари Потър, който иска да ни демонстрира как за него няма тайни в магьосничеството, правейки ни номер с карти.

Трудно е за вярване, но часовникът нещо е решил да се движи по-бързо от обикновеното. Усещаме неописуем глад, а то се оказва, че вече минава 14 (островно време). Решихме да изберем така популярното кафене не само в Шотландия, а и далеч извън пределите на Великобритания. Къщата на слоновете, известна като рожденото място на Хари Потър. Понеже напоследък ми прави впечатление, че някои пътешественици отделят специално внимание на гробищата на една страна, то зад кафенето се намира и едно от централните такива места.

Ние се оказваме истински късметлии и улучваме свободна маса. Бях убедена, че ни очакват космически цени, защото все пак това е място с ранг едва ли не на музей. Нищо подобно – оказа се доста по-евтино от ресторанта, в който вечеряхме предишната вечер. И доста по-евтино от другите места за хранене, които посетихме. В противовес с българските принципи за пазарна икономика. След нас се образува голяма опашка от желаещи. Къщата е разделена на две зони. Менюто е типично за такъв тип заведения – няколко вида салати и пасти, пица, няколко вида пай и разбира се десерти. Българският ни „издаде“, защото до нас се приближи едно фино момиче с магична усмивка и на брилянтен роден език ни каза – „Добре дошли, с какво мога да бъда полезна?“ Каква приятна изненада само! Йоана Калчева се оказа, че е в Единбург само от няколко месеца, учи журналистика, а от декември работи в така известното кафене, в което Джоана Роулинг пише части от световноизвестното си произведение. Доверихме се на препоръките за хапване на Йоана – изборът благодарение на нея беше много добър. Побъбрихме си сладко за живота и в шотландската столица. Попитах я как се свиква с този вятър, а тя съвсем кратко ни даде рецептата – „Аз съм от Варна!“ Мда…, вероятно ако си морско чедо климатът няма да те уплаши.

Каква съдбоносна среща на 3-ти март. Любителите на конспирации със сигурност биха измислили интересна интерпретация. Аз единствено съжалих, че не носех мартеничка, която да подарим на Йоана.

Въпреки че никак не ни се тръгваше време беше. Излязохме отново на главната улица Royal Mile и оттам се спуснахме надолу. В тази част е разположен Националният музей на Единбург, който притежава изключително богата колекция. За жалост нямахме нужното време, за да го разгледаме.

Около него са и няколко сувенирни магазина към кралския дворец. Оказа се, че предлаганите стоки са доста по-изгодни като цени. Напълно случайно, но със завидно съжаление установих, че нашият свирещ магнит струва само 5 паунда, а останалите са около 2. Човек никога не трябва да бъде лаком, си припомних аз едно от правилата на туристическото пътуване, но… здраве да е!

Бързо забравям за това, привлечена от старинните сгради, които са на възраст между и 300 и 600 години. Измежду тях отново се откриват чудни гледки – от едната страна прословутият Трон на Артур, продължава да гъделичка любопитството му и да ми напомня, че съм сгрешила като не съм се изкачила до най-високата точка на склона.

От другата страна се подава  Calton Hill. Паметникът се издига на един хълм, който по височина конкурира Тронът на Артур. С просто око е трудно да се каже кой кого „бие“. Тук е разположен полузавършеният партенон – това е национален паметник на жертвите в Наполеоновите войни. Строежът започва през 20-те години на 19 век, така и не е приключил поради липса на средства. В непосредствена близост е и паметникът на адмирал Нелсън, който увенчава британската победа при Трафалгър.

И измежду старинните сгради изведнъж се появява нещо абсолютно различно и нетипично. Една дълга стена, в която са издълбани надписи. Първоначално реших, че е нещо като Алея на славата. Оказва се парламентът на Шотландия – намира се точно срещу входа на Holyrood Palace. Сградата е модерна и някак на пръв поглед в пълен контраст със заобикалящата я старинна архитектура. Неин архитект е Enric Miralles. На едната стена са изписани цитати на велики шотландски поети, учени, държавници и патриоти.

И дойде моментът, в който се разбра, че не съм си написала домашното. „Греда“, както биха се изразили в страната на футбола. Holyrood Palace беше затворил още преди час – 15.15. „Откраднахме си“ няколко фотоса за спомен и си тръгнах с посърнала усмивка, защото много исках да го разгледаме.

Решихме обаче да не губим повече време и да се отправим към последната точка – кралската яхта. Потеглихме пеша от замъка, защото пропуснахме за секунди автобуса. Над замъка отново се виждаше Calton Hill. Изкачихме се на един хълм и поехме по една от улиците. Видяхме полицейска кола, която се опитваше да прибере порядъчно пийнал господин. Той категорично отказваше. Попитах униформената дама дали се движим в правилната посока, а тя ми обясни как да стигнем. Бяхме изморени и решихме, че ще изчакаме автобуса. Добре направихме. Оказа се, че никак не е близо и ни отне някъде около 10-15 минути возейки се.

И… на финала дойде и втората греда. За съжаление ние се озовахме твърде късно и яхтата бе затворена. Работното време бе същото като на двореца.

Тя е акостирала завинаги  в пристанище Leith, край един търговски център, откъдето всъщност е и официалният вход. Има офис, от който се закупуват билети. Не можах да задоволя и с нейното копие, направено от конструктор Лего. А още повече се амбицирах да я видя след като 6-годишния член на групата ни с тънка ирония ми каза: „Ха, ние затова ли дойдохме чак дотук?“ Истински ветеран с изминатите над 1 млн. морски мили. Защо ви препоръчвам да започнете оттук – около 15 следобед е последното възможно посещение за разглеждане. Входът е 15 паунда (2019 г.), а този билет включва запознаване с историята на това впечатляващо плавателно средство, достъп до кралските апартаменти и до машинното отделение. Аз не бях очарована от този факт и реших, че трябва поне отвън да я регистрирам за семейния албум. Обикаляйки като кученца по топла следа открихме, че най-добрата видимост е от паркинга на търговския център.

И с помощта на интернет влязох в ролята на гида, който щеше да ни развежда. Яхтата е построена от 1953 г. и е пуснат по вода лично от нейно кралско Величество Елизабет II. За своята вярна служба е преминала 1 087 623 морски мили, което прави над 2 000 000 км. Последните официални гости, които тя посреща са губернатора на Хонг Конг – Прис Патън и принцът на Уелс. Иначе е била домакин на Бил Клинтън и Нелсън Мандела.

В този ред на мисли ако ви предстои Единбург, то един съвет. Независимо къде сте отседнали от скромния ми опит бих ви препоръчала да започнете обиколката от северната част – Кралската яхта и двореца. И ако времето ви притиска и вас – не „жалете“ автобусите – возенето в тях е чудно, особено от втория етаж. А и са идеален пристан за спасение от силния вятър или дъжд.

Не знам как се казва в играта на бридж, когато хем си загубил, хем не съвсем. Наполовина валат, казвам аз в подобни случаи. От търговския център взехме отново автобуса и слязохме в централната част. Спуснахме се по една уличка с идеята да отидем отново на веселяшката улица. Все пак беше събота. Обаче в този момент първата капка ни припомни, че според прогнозата на BBС около 19 ч. се чакаше дъжд. Така и стана. На улицата имаше няколко симпатични ресторантчета. Набързо избрахме едно. След първата и единствена бира единственото, което можехме да направим е да се „натоварим“ отново на трамвая към нашите царски покои.

Все пак предстоеше новият ден!