След нас и потоп: Бури и страсти в Ирландия и Англия

След нас и потоп: Бури и страсти в Ирландия и Англия

Росица Йосифова

Посещавала съм Британските острови два пъти за кратко. И двата пъти от Холандия. До Дъблин в Ирландия летяхме от Айндховен през 2011г. До Кент в Англия пътувахме с автобус на Eurolines и прекосихме Ламанша с ферибот преди  две седмици /14-16 октомври 2013г./. Един ден след отпътуването ни от Дъблин там се разрази страшна буря с обилен валеж, какъвто ирландците не помнели от стотина години. От вълните загинаха майка с дете и полицай, който се опитал да ги спаси. Сега пък Св. Юда...

И двете пътувания бяха напълно спонтанни и се случиха не само заради желание за откривателство и разнообразие, но и заради случайно забелязаните изгодни билети за полети/автобуси.

Защо пък да не разкажа малко за тези пътувания? Така или иначе сме минали „между капките”, значи мога да го направя?!

2011 година, октомври

Ирландия – Хоут и Дъблин

В Дъблин пристигаме по тъмно. Вали и дъждът размазва принтираната карта с координатите на хоста ни от каучсърфинга. Препоръча ни го едно симпатично девойче с кипърско-канадски произход, с което се запознахме в София. Човекът жевее по средата между Дъблин и Хоут, а Хоут пък специално ни интересува.

Добираме се до старата, освежена отвън и скърцаща от старост отвътре, къща. Чакат ни ябълки и ябълков пай, чай и интересна компания. При нашия домакин квартируват една латвийка и една китайка. И двете се държат с нас майчински. Люк ни обзавежда с практическа информация за Хоут и Дъблин, приготвил ни е планче и дава назаем подробен гид. Стаята ни е комфортна, до четирите стени са издигнати плътни колони от географски списания, албуми и дискове. Люк маниакално следи влага от всякакъв род да не проникне в къщата – постоянно се забърсват пръските от чешмите, инструктирани сме да правим същото в банята, в коридора – където се влиза с подгизнали обувки, навсякъде.

На сутринта пием чай и хапваме от снощното меню, после отиваме да най-близката спирка да си чакаме автобуса до Хоут.

Пристанището на Хоут е първа и най-важна спирка от програмата ни. Защо сме тук? Заради тюлените. Мрачно е, готви се да вали, но все още сме сухи. Тук тюлени, там тюлени – нищо се не вижда. Но мястото е красиво, сетивата отпочиват неусетно, напреженията се понижават до степен на пълна поносимост.

По едно време нещата се променят, започват да прииждат семейства с деца. Разхождат се също като нас и вадят от чанти и ранички комати хляб. Хвърлят залци във водата и докато се чудим гларуси и чайки ли ще хранят, виждаме нещо невиждано! Без никакво предупреждени – вълничка, звук или сянка, на повърхността на водата се появява глава на тюлен. После изплува и друг. После и бебе с майка си. Няма по-страхотно животно от тюлена. Въпреки туловището си /”туловище” и „тюл” са в етимологична връзка с „тюлен”/, животното се появява безшумно и пак така мистериозно изчезва. Внезапно току пред носа ми изникна едър екземпляр и няма начин да не се погледнем в очите. От този поглед можеш да се разплачеш – очи на същество, което знае всичко, прощава всичко и разбира всичко.

Трудно се решаваме да прекратим тази среща, която за мен си е среща от особен тип. Тръгваме бавно да се изкачваме към града. Започва да ръми и предвидената разходка по крайбрежните скали /не са от ранга на Мохер, но са атрактивни/ отива в графа „непроведени”. Попадаме на старо гробище с църква от средата на 11 век – твърде интригуваща поради простия факт, че архитектурата й е непозната по нашите ширини. Наблизо откриваме и друга църква – по-нова и по-позната.

На спирката на автобуса за Дъблин сме и дъждът вече е сериозен. Това прави разглеждането на ирландската столица проблематично. Нямаме чадъри, за нула време подгизваме. Всъщност вече ни е все тая, по-сухи няма да станем, та затова с абсолютен устрем разглеждаме улица „О’Конъл”, Тринити колеж, замъка на Дъблин и фешънската улица „Графтън”.

Любопитна съм да открия една от къщите, свързани с Оскар Уайлд, но не успявам. Всъщност Дъблин е дал на света огромно количество поети и писатели – Йейтс, Джонатан Суифт, Айрис Мърдок, Джордж Бърнард Шоу и други. Понеже не успяваме с къщата на Оскар Уайлд, смело се бухваме в парка „Свети Стефан”. Нека си валииии...

За малко се подслоняваме в един много живописен мол и после засядаме в махленска кръчма. От връхните ни дрехи, окачени на облегалките на столовете, тече вода. Това обаче смущава само нас. Персоналът на заведението не се трогва, не ни гони, не ни ругае. Ядем вкусна супа и някакви кейкове, пием чай, кафе, чай. В късния следобед се прибираме при нашия домакин, който ни чака с тревога, защото новините за бурята, дъжда, наводненията и бедите вече са по телевизията. Рано на другата сутрин летим с такси към летището.

2013 г.

Октомври

Англия – кент

Пътуваме от Айндовен до Дувър с автобус наEurolines. Това, че доста от чернокожите пътници са по джапанки, не ни стопля особено. Навличаме по някоя и друга допълнителна дреха за всеки случай. В Кале се натоварваме на ферибот, всичко минава гладко. Полски тийнейджъри с еднакви якета /вероятно са някакъв отбор/ пее, свири и изговаря възклицателни изречения по мобилните телефони. В четири и половина сутринта сме разтоварени на източните докове в Дувър и тръгваме към центъра на града. Белите скали проблясват от дясната ни страна, градът е добре осветен. Напредваме бързо, подпомогнати от подробните означения по улиците и кьошетата. Очаквах Дувър да е някаква „пристанищна дупка”, но тези очквания бързо се изпаряват. Няколко архитектурни стила се кръстосват в този град, но той изглежда хармоничен.

Сядаме за почивка на пазарния площад – точно пред Дикенсовия ъгъл. На стилбите на тази къща Дейвид Копърфийлд чакал леля си Тротууд.

До изгрев слънце сме ошетали основните улици на града, снимали сме де що има църкви и сме пили първото си кафе.

Спирката на автобусите на регионалната компания Stagecoach се намира на една централна пресечка. Любезни хора ни обясняват, че ще ни е по-евтино да пътуваме с bus, а не с coach. Съветват ни да си вземем билет отиване и връщане, който позволява безлимитно пътуване от и до Дувър в рамките на деня. Така и правим. Добиваме още едно намаление по формулата „фемили”. Така пътуването от Дувър до Фолкстон, където ще нощуваме, е осигурено срещу 10,50 паунда.

Изръсваме се в хотела рано-рано и се молим поне да приемат багажа ни. За радостна изненада обаче дори ни настаняват без доплащане. Хотелът е на първа океанска линия и точно под нас се намира крайбрежен парк и великолепна пешеходна алея.

Поспиваме два часа, връщаме се в Дувър, а оттам тръгваме към Кентърбъри. Градът е прекрасен. Основният туристически поток се стича тук заради катедралата – лобно място на Томас Бекет през 12 век, който скоро след смъртта си е канонизиран. Така градът става поклонническо място. Всъщност „Кентърбарийските разкази” на Чосър са „подслушани” истории, разказвани от пилигримите, настанени из градските ханове. Сегашният град изобилства от надписи на ресторанти и хотели, съдържащи ключовите думи „пилигрим” и „разказ”. Обикаляме пеша – бавно, със спирки за кафе, снимки, късен обяд. За круиз не се класираме, но пък времето все още е слънчево и предразполага към лениво припълзяване по припеците. Архитектурата на града е очарователна. Особено впечатляват постройките от местен солиден камък – блестящ почти като мрамор, както и Тюдоровите жилищни сгради – очевидно английска версия на Рейнландската бяло-черна архитектура, която използва специфични дървени конструкции (timber framing и "post-and-beam" construction) и може да се види в Германия, Франция, Белгия, Швейцария и другаде.

Връщаме се в Дувър и взимаме автобуса за Фолкстон с намерение да слезем по средата на пътя и да снимаме Белите скали.

Последното действие не се увенчава с пълен успех, защото малкото „селце” над белите скали, се оказва частен терен с луксозни каравани. Един чичка, който очевидно правеше сладкиш с ванилия, ни забелязва и тутакси ни натирва от имота – любезно, с обяснения откъде и как да заобиколим, за да видим скалите. Заобикаляме. Изкачваме се. И на това място мирише на прайвит пропърти и се задоволяваме с две-три снимки, на които се вижда белееща се скала.

Вторият и последен ден в Кент започва отново с молба към боговете хотелът да откликне на проблема с багажа ни и да го съхрани до вечерта. Хотелът благосклонно откликва. Тръгваме да изследваме океанския бряг и крайбрежните паркове. Пълен кеф и размазване. Паркът е свеж, сладурски и много поддържан. Върхът е „зиг заг пътечката”, която ни извежда на крайбрежния булевард.

После се мотаем в центъра, пием хубаво кафе, лафим си с една много социална пенсионерка, която надига чаша капучино с изящен жест и крадешком поглежда кутията ми с цигари.

След разходката и снимките отново се връщаме в Дувър с намерение да разгледаме замъка. Започва да вали. Със замъка не се получава – обиколката е почти цял ден, а ние сме цъфнали там малко след 12:00.

Връщаме се в центъра. Вече плющи. Рисуваната римска къща, която не сме видели все още, се оказва затворена. Прекарваме остатъка от следобеда в кафенето на Дикенсовото кьоше. Хубаво е, уютно е, търпяха ни да седим, да снимаме, да пием чай с мляко...

Към 20:00 вече сме взели багажа от Фолкстон и сме се върнали в Дувър. Дъждът спира за няколко минути и тръгваме пеша към източните докове, за да си чакаме автобуса. Към 23 часа сме минали всички гранични формалности и сме качени във ферибота. Става ми лошо за първи път! Срам ме е да си призная, че нещо не ми е наред. Мисля си, че само аз изпитвам скрита паника, защото гледам, че всички си дремят спокойно. По едно време тръгвам "да си напудря носа" и едва не падам – фериботът се клати не на шега. Океанът бучи. Стигаме Кале и си отдъхвам...