Александруполис

   Пътуването е само пет часа.

   Някога имаше идея за връзка с тръбопровод. Останали са само плановете и чертежите.

  Стоя изправен пред плажа. Липсват ми вълните.. Острова отсреща е, като голяма буца, нарушила равнината на хоризонта.

   По улиците е глъчка.

   Единадесет вечерта. Неподходящо време за разходки, но местните го правят.

  Тя ми се усмихна, каза че има места, но да изчакаме до полунощ.. В нощния клуб беше шумно. Всички сме на питиета и фъстъци, музиката е на живо. Имаше булка. Захвърли булото си и запя с останалите. Ритмите са познати, но езикът ми е чужд.

   Крайморските заведения носят шепот. Вътрешните улички са шумни. Заведенията там са подходящи за срещите на младите.

  Възпълни гъркини. Има и слаби. Направени са с рокли и прически. Чиниите са пълни с риба и морски дарове. Чаши с вино и бирени бутилки. Салати и сирене “Фета”. В менюто пише и на български. 

    Сутрин фериботът отплава. Безпокоя се дали ще се върне, затова не отивам до острова. 

   Слънцето през деня е огън . Палми и маслини по улицата, тук, там топки нар. Късам зелена маслина, отхапвам-горчи.

    Не ми се шофира, но ги видяхме – равни поглъщащи води и дълги прашни диги. Може ли човек да се загуби на равното? Да, при делтата на Марица. Розови фламинги и други странни видове.

   Не, не намерихме термите...

...Плажове, плажове – пясъкът е груб, но само на брега. 

   Фрапе с “Нескафе” и вода. Все се чудех кой го пие, а то цяла нация.

  Ниски сгради, ъглови, на по два, три етажа. Гаражите отдолу-отворени. 

  Улицата е поела трафика с икономични, малки коли и мотори. Бензиноколонки пред вратата на дома. 

  “Калимера” е обичаен поздрав.

   Българи с въдици. Малки деца бягат по тревата и се радват.        

    Спокойно е да се разхождаш по крайбрежието. Кораб вече седмица е закотвен навътре в морето.

    Нощно време островът е тъмен. Не издава признаци на живот. Мигащи светлини в небето. Бавно се движат обекти. Наблизо има летище. 

   Църквата е отворена. Има причастие. Очите ми свикват със светлината на свещите. Има нещо силно във вярата. Невидимо е, а е по- твърдо и от диамант. Гърците са добри и вярващи.

   Джъмбо е традиция. Обичат си го. 

  Мароня е село на баир. Бели къщи. По обяд липсват хора. Призрачен уют. Стъпките на капитан Петко войвода отекват по старите порутени дувари. Няма къде да се скриеш, но можеш да се изгубиш. Старите местни са седнали на масата.. Любопитно ни зяпат.

   Чинар и маслина е странна комбинация. От високото могат да се направят страхотни панорамни снимки.

   Пепси кола и пикап Нисан. Имам чувството, че ми е набор..

    Гларусите са свързващо звено. Крясъкът им е същият Морето не ми липсва.

    Траки и история – връщам се седем хиляди години назад. Останала е начупена керамика, остриета, монети, амфори със засъхнали по тях раковини. Зехтин, вино и зърно – обеми за търговия. 

Одисей и циклопът. История за плен и някаква пещера.

    Голи височини, пожълтели от сушата.

   Ферма за зехтин. Кози от особена порода. Човекът и животните – свързаност през вековете. 

    Липсват ми котките в този град. Бездомните кучета преобладават. 

    Параклиси с горящи свещи – винаги някой поддържа огънчето им.

   Рибите плуват на пасажи- коремите им лъщят на дъното.

    Слънцето е оранжево. Скрива се зад планината. Оставя ни като сирачета, там на парапета на кея.     

   Светофарите не позволяват висока скорост – следват един след друг. 

   Фарът свети в нощта с едното си око. - същински циклоп.

- Вино от Лемнос, октопод на плоча, знае, малко български- говори ми сервитьора. - Суфлаки, картофи, спагети? - продължава да предлага, навикнал на вкуса на нашите.

    Повръща ми се от ядене. 

    Заглеждам се към хоризонта - безкраен е, а острова там, като буца земя върху него.