Аморгос

Хенри Милър казва, че е по-важно да откриеш някаква църква в непознат град, за която никой нищо не е чувал, отколкото да идеш в Рим и да се чувстваш длъжен да посетиш Сикстинската капела заедно с още двеста хиляди туристи, които крещят в ушите ти. В Аморгос, малък, обветрен къс земя в Средиземно море, на девет часа плаване от континента, откритията са на всяка крачка. Над 40 са само църквите в столицата Хора - градче високо над морето, с население 400 души извън туристическия сезон. По една на всеки десет жители. През лятото приблизително същият е броят на кръчмите: паритет между земното и възвишеното, между нуждите на душата и тялото.

Административно Аморгос е един от Цикладските острови (чието име означава "подредени в кръг" - около светилището на Аполон Делос) заедно с прочутите Санторини и Миконос, с големите, плодородни и туристически Наксос и Парос и др. Той обаче остава встрани от кръга, далеч на изток. Поради малките му размери и силно насечения релеф, няма и никога няма да има самолетна писта. Което означава, че туристическите потоци винаги ще го отминават и че е достъпен само за смелчаците, които не се плашат от морска болест. Единственият начин да се стигне до Аморгос е с ферибот. Линията на Blue Star, която тръгва от Пирея, пътува 9 часа. Най-близкият от големите, облагородени острови е Наксос. Трасето между Наксос и Аморгос минава през т. нар. "Малки Циклади" - пет малки острова, на които живеят шепа хора, но плажовете им изглеждат като картичка от Карибите.

Продължителност на пътуването между Наксос и Аморгос: три часа. Билети за ферибота на "Блу стар": под 50 евро за кола и трима души. Маршрут: Ираклия, Схинуса, Куфонисия (Донуса остава встрани от маршрута) . Фамозна синева. Точно си мислиш, че по-синьо няма как да стане, и следващият нюанс ти отрязва главата. Синьото на Куфонисия е номер 1. Но има и много туристи. Твърде много за 6 септември и със сигурност прекалено много за размерите на островчето.

Плаване. Ираклия

Схинуса - най-скучният, но и с най-голямата яхта

Куфонисия - апотеозът на синьото!

В края на август имаме резервация на Наксос и още една седмица след това, която да уплътним, както дойде. Не бяхме сигурни нито къде, нито колко. Можеше пък островът да ни хареса и да поостанем.

Тръгнахме за Наксос, защото последните година-две все не уцелвахме време и място да се наплажуваме на кило. Не сме твърде по излежаването целодневно на шезлонга. Но дъщеря ми обича плажа. Пък и на мен ми се щеше малко по-"пясъчна" почивка. Но Наксос, макар да ни хареса (локацията, хотелът и плажът пред него бяха не десетка, а чиста 11-ка), беше прекалено цивилизован, облагороден, спокоен, туристически. Не че нямаше тесни селски сокаци, ужасни завои, планински чукари и неоткрити места. Имаше. Просто... не беше достатъчно див и чепат за нас.

(ПО-КЪСНО ЩЕ ПУСНА И МАЛКО ПЪТНИ БЕЛЕЖКИ ЗА НАКСОС, засега само няколко снимки)

плаж Плака

Дървото с кръчмата

Плаж Алико

Кварталът Грота

Портара

Градът, погледнат от Портара

Дядо на площада в село Апирантос

И така, тръгнахме за Аморгос. Остров-мечта, за който не знам нищо, освен видяното в "Голямото синьо" на Люк Бесон. Колкото и да чета, не мога да открия какъв е той ,какъв е духът му, кои са атракциите му. Пише, че няма атрактивни плажове. Окей - ние това го отметнахме вече. Пише, че е див и планински. Корабите спират в Егиали и Катапола. Защо тясната ивица земя в Егейско море, дълга само 30 км, има две големи пристанища?

Защото доскоро единственият транспорт през острова е бил по вода. Шосето Катапола-Хора-Егиали е построено през 80-те години. Което означава, че на Аморгос няма особено много коли (необичайна гледка за Гърция), асфалтът е гладък като стъкло, сякаш е положен вчера, а стръмните 180-градусови серпентини са старателно обезопасени с маркировка и мантинели. Е, разбира се, съществуват и регионални пътища с разбит асфалт или макадам: неизбежна част от всяко приключение.

Акостираме на Катапола - през септември оживена само в часовете на пристигане и отплаване на ферибота. Тя е пристанището на столицата Хора. Егиали обслужва селцата на север. Около тези две места се е развил лек туризъм - предимно французи и гмуркачи - след премиерата на филма.

През 1988 г. Люк Бесон, чиито родители били инструктори по гмуркане (бъдещият режисьор израства на плажа, включително в българския курорт "Русалка"), снима острова в "Голямото синьо" - Le Grand Bleu. Жан Рено и Жан-Марк Бар изиграват приятелството и съперничеството между двама от най-големите фрий дайвъри на XX век - Енцо Майорка и Жак Майол. Le Grand Bleu рязко поставя Аморгос на картата. Голям процент от посетителите на драматично сините му води и днес са французи или любители на гмуркането; или и двете.

В Аморгос ни посрещат много мило. След като в Букинг не можах да намеря това, което търся, писах на две къщи - и двете ми отговориха до час. Добре, че грабнах първата - Castelopetra. Втората се оказа на самото пристанище и въпреки чудесните отзиви в трипа, нямаше да е по нашия вкус. Та, човекът от хотела имаше желание да ни посрещне (повечето хора тук идват без коли, от съседните острови), но ние пък го изненадахме, като рекохме, че няма нужда.

Студиа "Кастелопетра" са старички, но безупречно чисти, с огромни стаи и гледка за милиони. Намират се на средата между пристанището и Хората на върха, на 2-3 км и от двете. Пътят е уау - вие се стръмно нагоре със 180-градусови завои и чистак нов асфалт.

Кратка следобедна дрямка с гледка към залива - и щурмуваме Хора.

Аморгос следва традиционния архитектурен план на егейските острови, при който главното селище - "хора", се строи във високото, а не долу, на морския бряг. Тук то отстои само на 5 км от брега в Катапола, но се издига на 600 метра над морското равнище - представете си пътя до там като зиг-заг, изправен вертикално. Краткото, но инфарктно пътуване към градчето е възнаградено с умопомрачителна красота. Очите заболяват от белотата на варосаните къщи. Бели като в картинките от туристическите брошури, където всичко е боядисано в цветовете на гръцкия флаг. Но вратите и прозорците тук са не само сини, а всякакви - зелени, червени, лилави... На хълма - вятърни мелници, които отдавна не мелят брашно. Навсякъде по тесните павирани улички, толкова тесни, че са недостъпни за автомобили - котки, абсолютните господарки на града. И опадали розови цветове от бугенвилия, все едно някой ги е настлал нарочно за тържествена процесия.

И църкви, много църкви. Снежнобели. Сред къщите има и стари, необитавани, неизмазани. Но църквите блестят от белота.

А какво е църквата без поп?

Аморгос, както ще се убедим и в следващите дни, не прилича на нито един от другите острови, на които сме били (от Цикладите - Наксос, Сирос, Миконос, Санторини). Тясна ивица земя, захвърлена в морето. Сурова и безмилостна, неплодородна земя, брулена от егейския вятър.

На такова място нямаш кой знае какъв избор, освен да се уповаваш в бога. Тук е един от най-важните религиозни обекти на гръцките острови - заедно с манастира "Св. Йоан Богослов" на Патмос и "Богородицата от Тинос" на едноименния остров. Манастирът "Панагия Хозовиотиса" е построен в началото на XI век на брутална скала над залива Агия Анна (там има и малък параклис със същото име) - същият, където Люк Бесон снима гмуркачите от филма си. Обителта е отворена за посетители само сутрин и привечер, защото в обедните жеги е практически недостижима - отстои на 40-минутно стръмно изкачване пеша от паркинга, а освен това посещението изисква прилично облекло, никакви къси гащи и потници. Когато ние отиваме към Хозовиотиса, вятърът заплашва да ни събори още на паркинга в подстъпите на скалата. По същото време на плажовете е тиха слънчева идилия...

Плажовете

Да, изненадващо Аморгос има плажове и то прекрасни, макар и не толкова популярни и експлоатирани. Най-хубавият, казаха местните, е на островчето Грамвуса - в най-югозападната част на Аморгос, срещу плажа Калотаритиса. Ходи се с лодка. Ние стигнахме само до Калотаритиса, която представлява всъщност нос, заобиколен от три-четири залива с различна форма и настилка. Там, където е пясък и завет, са направили малък бар от няколко чадъра, пластмасови маси и подвижна кантина.Наблизо е потъналият кораб "Олимпия", ударил брега през февруари 1980 г. Той също присъства в "Голямото синьо", а и днес останките му ръждясват край Калотаритиса.

Водата е кристалносиня и най-топлата, която срещаме по време на това пътуване из Цикладите. Но когато не духа, жегата е адска. Не мога да си представя какво е тук безветрие през август.

Отбиваме се пътем и на плажа Парадисия, но той е бурен и дълбок, макар и китен залив, който не ни е съвсем по вкуса.

Самата Катапола няма особено хубави плажове, но пак с лодка се отива до разкошния Малтези. Той де факто не е на островче, но по суша до него може да се стигне с дълъг преход пеша. Изобщо острова много го препоръчват за хайкинг. В тая жега и/или вятър - не мога да си го представя. Грамвуса и Малтези не са единствените плажове, до които не може да се стигне по шосе.

Изобщо на Аморгос има само едно шосе и то криволичи по цялата дължина на острова (около 30 км), като настилката е гладка като стъкло, а гледките - зашеметяващи. И кози, сума ти кози

На другия ден се отбиваме на плажа Агиос Павлос, който е малка коса, врязана в морето срещу о-в Никурия. Оказва се не пясъчна, а чакълена. От нея също тръгват лодки, които водят туристите в закътано заливче отсреща на Никурия. Не ходихме, тъй като не ни грабва отдалеч.

Агиос Павлос - единствената снимка на плаж, която направих (като изключим скалистия сипей под Хозовиотиса)

Последния плажен ден отделяме на източната част. За разлика от Катапола, Егиали има много хубав плаж.

Егиали отвисоко

Ние обаче сме намеркали друг - Левросос. Голям, пясъчен, с естествена сянка от иглолистни дървета и дървена таверна, от която сам си взимаш фрапе и портокалов фреш в стъклени чаши. Едноименното хотелче на Левросос беше един от първоначалните ми избори но пристанище Катапола ни беше по-удобно за транспорт, а и щяхме да сме на много километри криволичещ път от Хора.

А всяка вечер - и всяка сутрин - сме там. Не мога да откъсна очи от този град!

Но и другите селца си струват. Над Егиали са Толария и Лангада, и те бели и кацнали на върха, но с отчетливо различен архитектурен стил от Хора. И църквите им различни. В Толария е една, но огромна и помпозна.

Толария

Традиционен транспорт Както видяхме, и светиня му го ползва

И пак буйно цъфтящи бугенвилии

Кръчмите и храната.

С храната в Аморгос е малко особено. Навсякъде хората бяха много мили, попаднахме само на един туристически капан (ако някой тръгне натам, ще предупредя, че е с висока оценка в трипа, а беше ужасно разочарование), но някак го няма изобилието, огъващите се маси и разнообразието от други места в Гърция. Личи си, че местната реколта е оскъдна и всичко се кара с кораб от другаде. Яде се фава, нахут, козе с картофи, наденица.

Гръцката салата не е с фета (освен за туристи), а с местното меко сирене ксиномизитра. Кюфтетата не са големите "бифтеки" от другите части на Гърция, а малки, най-често пържени "кефтедес". Няма и изобилие от морски дарове, което е странно за остров. Е, ядохме чудесни спагети с октопод. Веднъж. Местният доставчик на хранителни стоки - "Капитанът", чийто склад на едро беше точно до нашето студио, поддържа винаги количества замразени октоподи

Сладкарниците обаче са фамозни, нашата - "Калисто", беше най-добра, но далеч не единствената. Като любим ресторант в Хора се очерта мъничкият "Транзистораки" - декориран е със стари транзистори и менюто е с дизайн на транзистор.

Задължителна част от вечерята е не анасоновото узо, а ракията с билки и мед, която може да се намери под две имена - "псимени раки" и "ракомело", и в десетки вкусови разновидности. Дават я след хранене като комплимент от заведението и дижестив. Детето протестира, че няма десерт-бонус...

Калисто

Този дядо го щракнах, докато закусвахме

Местните се събират да пийнат на централния площад, наречен Лоза (всъщност лоза няма, има върба)

Ракийцата

----

Сбогом, Аморгос, и други приключения

В последните ден-два задуха мелтемът. За щастие нашата панорамна тераса бе на завет, както и на по-закътаните плажове в ниското, но на паркинга пред града (самата Хора е пешеходна) и горе пред Хозовиотиса беше страшно. Той малко разхлади.

Фериботът, с който си отиваме, е в 6 сутринта. Тъкмо няма време да ни е тъжно. Лудница е този Аморгос, някой ден бих го видяла пак. Билетът Аморгос-Пирея струваше по-евтино, отколкото Пирея-Наксос, въпреки че пътят е с 3 ч. по-дълъг.

Постепенно фериботът, който е тръгнал почти празен, събира все повече и повече гърци, прибиращи се в Атина. След Наксос и Парос става нетърпимо. Мнозина стоят по пода или са правостоящи. На връщане нещо му щукна на моя мъж да минаваме през Евия, та набързо бях букнала една нощувка там, на плажа Ахлади.

Бавно се измъкваме през задръстването в Пирея и цепим към Евия. Там, за разлика от останалата Гърция, явно не са чували за туристи - няма грам табели и малко, които има, са на гръцки. Първото ни загубване е още на Халкида, където зареждаме нафта - вместо по новия мост минаваме през стария и през целия град. После бавно се понасяме към Ахлади, но липсата на табели ни запраща на 30 км от верния път, в някакво село към планината Дирфис, където слизам да питам чичо в една будка. Той не говори английски, аз не говоря гръцки, рисува ми индианска карта на листче и се оправяме някак, пътят през "гръбнака" на острова минава през 1000+-метрова планина с гъсти борови гори и когато наближаваме Ахлади, вече е пълен мрак и пет пъти се обаждаме на хазаите, за да питаме къде точно е мястото и няма ли най-сетне да свърши тая планина и да слезем до морето. А мъжът ми вече отчаян врънка да хващаме към Истия или Лутра Едипсу, къде сме щели да го търсим тоя хотел в дивотията.

И накрая го намираме и дори намираме отворена кръчма. Ура. На сутринта дъщеря ми се размазва да плува в басейна и поемаме към България. Ахлади е величествен пясъчен плаж с огромни вълни (оставам с впечатление, че на външната страна на Евия винаги така духа), а сезонът свършва на 12-13 септември, нашият хотел затваряше в същата неделя. Юли и август си ходят гърци, чат-пат някой сърбин или румънец. Българи не открихме да са срещали на този бряг, както и на Аморгос.

Иначе на Наксос имаше един-двама, и двамата не туристи, а заети в обслужващата сфера. Единият продаваше сувенири на Портара, а другият бе възрастен мъж с неясна длъжност в едно от заведенията на затънтеното източно градче Аполон.