Трудно е да повярва човек, че в днешния свят все още съществуват места, недокоснати от човека, особено в Европа. Във времена на нискотарифни авиолинии и безкрайни магистрали сякаш всяка точка от Стария континент е станала достояние на Негово Величество Туриста. Зашеметяващи снимки с лазурни брегове, заснежени планини или архитектурни шедьоври красят почти всеки Инстаграм профил и става почти невъзможно да откриеш някое наистина ,,диво" място.
Е, едно от последните такива се намира само 300 км от българската граница и е тясно свързано именно с нашата култура и история. Същевременно не е никак лесно да се попадне там, а на дръзналите да го посетят се налага да се справят с криволичещи планински пътеки, абсолютен минимум условия за настаняване и пълна откъснатост от останалата част от света. Справите ли се с това обаче, усилията ви ще бъдат многократно възнаградени, а споменът за преживяването ще ви топли цял живот.
Бях само на 13, когато се натоварихме посред нощ на колата и се отправихме на юг към неизвестното. Въпреки умората и късния час сънят беше немислим - беше първото ми пътуване в чужбина, а крайната дестинация беше място, непознато дори и на най-закоравелите пътешественици. Година по-късно, точно след матурите в 7 клас, щастието отново ни се усмихна и с баща ми посетихме Атон отново. 5 години по-късно, след десетки пътувания в 20 различни държави, тези две все още са най-докосващите и съкровени сред тях. Но, всяко нещо с времето си. Колата криволичеше по пътищата на Северна Гърция и неусетно се озовахме в малко селце, където пътят се разклоняваше в няколко посоки. Бяхме въоръжени единствено със смачкана пътна карта, а тогава използването на мобилни данни в чужбина бе все още табу. Наложи се да прибегнем до любезната помощ на местните, които обаче не знаеха и половин дума английски. С жестове, пуфтене и една-две международни думи един младеж даде да се разбере, че ще ни заведе при единствения англоговорящ в района. Намерихме го в таверна, със зачервени очи и подозрителна миризма на спирт, носеща се от дрехите му. Въпреки опиянението си той впрегна целия си лингвистичен потенциал, но след като посочи надясно, съобщавайки гордо ,,go left", доверието ни в него рязко спадна. Както и да е, след няколко кръгчета из общо двете улици на селото налучкахме правилния изход и няколко часа по-късно, по разсъмване, бяхме в Уранополи, последното гръцко населено място преди п-в Атон. Атон е най-източният от трите ръкава на Халкидики и въпреки че географски е част от Гърция, се самоуправлява, а посетителите строго се контролират и е необходимо да получат виза, която се заявява няколко месеца преди пътуването.
Божествената красота на Егейско море
Уранополи на разсъмване
От Уранополи се получават визите и се хваща ферибот, който спира на няколко манастирски пристанища, както и на главния порт Дафни, откъдето се стига до столицата Карея. Административно (а и по всички други параграфи) Атон не прилича на никое друго място на света - всички обитатели са монаси, отрекли се завинаги от всички удобства на модерния свят, произвеждайки сами почти всичко, от което се нуждаят и посветили се в служба на вярата си. На полуострова има 20 манастира, от които 17 гръцки, един български, един сръбски и един руски, както и десетки скитове (по-малки общности от монаси) и отшелнически килии, разпръснати из планините. Пътища между манастирите на практика липсват, придвижването е възможно само пеш или с изключително високопроходими джипове. На посетителите е забранено да носят къси панталони на територията на целия полуостров, което беше леко неудобство при 35-градусовата жега. Не се допускат гости от женски пол (дори котки!), за да не се подлагат отците на изкушения. Единственият начин да се стигне до полуострова е чрез ферибот, сухоземната граница е преградена с внушителна стена.
Е, намерихме местата си на кораба и отплавахме. Дори и 5 години по-късно гледката на изумително красивото крайбрежие със стръмни скали, спускащи се към прозрачната синя вода, е запечатана в ума ми. Поради изолираността си и липсата на всякакво замърсяване природата е такава, каквато е била и преди 100, 200 или 2000 години.
Главозамайващата гледка от ферибота
Малките пристанища на манастирите
При първото ни пътуване корабчето ни остави на пристанището на манастира ,,Св. Георги Зограф", българската обител на полуострова. На кея се мъдри кула, построена още през 13 век от Иван Асен II. Там ни чакаше наш познат, отец М., шивач на манастира (тъй като монасите спазват обет на пълна изолация от околния свят, няма да назовавам имената им), който ни натовари на един огромен роувър, който с грохот потегли нагоре по стръмния склон. Последва нещо, което няма да забравя през целия си живот - след изтощително пътуване в каросерията на джипа, заобиколени от гъста гора през повечето време, изведнъж дърветата изчезват и след поредния шеметен завой изскача манастирът, кацнал на ужасяващо стръмна скала. Гледката наистина спира дъха и те кара да се чувстваш наистина малък и нищожен. Обграден от терасирани лозови и маслинови насаждения, Зографският манастир е дом на около 40 монаси и техните послушници, които продължават вековната традиция, част от която е бил и самият Паисий. На Атон се допускат ограничен брой посетители, но, попаднеш ли там, със сигурност ще получиш място за спане. За нощувките и храната не се плаща, но е прието посетителите да се отплатят с труд. В нашия случай това включваше измитане на няколко килии и забърсване на праха по столовете в църквата на манастира. И двата пъти нощувахме в килии в манастира. Внимание! Атон не е точно мястото за луксозна почивка. Условията са наистина съвсем базови - обща каменна мивка със студена вода, както и голямо общо помещение за баня. Така живеят монасите от години, така се очаква да живеят и гостите. Храна се поднася два пъти дневно в обширната трапезария на манастира - в 11 и в 18 ч. За влизане в нея обаче има определен ред - първо влиза игуменът на манастира, после висшите монаси, след това обикновените монаси и послушниците. Едва тогава е ред на посетителите, като за всяка група има определена маса според ранга й. Храненето започва чак след като игуменът се настани, а се преустановява моментално със ставането му от масата. Всяко отклонение от протокола е проява на неуважение към светостта на мястото и вековните му традиции. Храната, сама по себе си, е съставена от местни продукти, като морските дарове са единственото позволено месо, но бе изключително вкусна и питателна. Наред с екзотични манджи като картофена супа с октопод има спагети с лютеница и единствения вносен продукт, което видях там - вафли ,,Боровец". И вино! Виното е неделима част от ежедневието, сервира се с всяко хранене и е винаги червено, произвежда се на място от тамошното грозде. Същото важи и за зехтина. Не сте опитвали истински зехтин, ако не сте пробвали атонския. Монасите берат маслините наесен, след което с допотопна на вид технология го пресоват и обработват, докато се превърне в истински деликатес. Той е и едно от малкото неща, които можеш да си купиш на полуострова.
Старата част на Зографския манастир
Ежедневето на монасите е изключително тежко, в 04:00 започва сутрешната служба. Като гости не бяхме задължени да присъстваме, но само като си представи човек как след толкова ранно ставане всяка сутрин тези хора извършват тежък физически труд и въпреки всичко винаги поздравяват ведро, с усмивка. Не е нужно да си дълбоко религиозен, за да оцениш мъдростта в техните съвети и да попиеш от житейския им опит.
Столовата на манастира
Безкрайните полета с разнообразни насаждения
Зографският манастир, кацнал на почти отвесна скала
Пътят от манастира към брега е осеян с изумителни гледки
Пътуването в днешно време е достъпно както никога досега. Покрай очевидните ползи, които този бум на туризма носи, някак сякаш встрани остава истинската тръпка от пътешествието. На Атон обаче се чувстваш като същински Индиана Джоунс, докато проучваш девствените гори и брегове на полуострова или мрачните манастирски подземия. Още на втория ден от първия ни престой там бяхме повикани от Отец Г., библиотекар на манастира. След предупреждение за дискретност без много шум се отправихме към тежка стоманена врата. Монахът извади връзка ключове и като герои от приключенски роман се вмъкнахме в слабо осветената библиотека. Чувството е неописуемо, сякаш с една крачка прескачаш столетия и се връщаш обратно в 18 век, когато Паисий полага финалните щрихи на своята история. Със загадъчно изражение старият монах отгърна една завеса пред нас се откри пожълтял ръкопис. ,,История славянобългарска!", възкликнахме смаяни аз и баща ми. ,,Нещо още по-добро", поклати глава отецът, ,,Това е оригиналната чернова на Паисий". Зяпнахме и се наведохме над стъкления похлупак, съхраняващ ценния документ. Действително, текстът бе осеян с поправки, задраскани пасажи, бележки под линия... Настръхнах. Думите не могат да предадат усещането да видиш такава светиня на такова място.
,,Все още нищо не сте видели", засмя се библиотекарят и се приближи до една от стените, покрита със зелено сукно и наполовина закрита от рафтове. Натисна някаква скрита дръжка и пред изумените ни погледи в стената се появи отвор, през който се виждаха изсечени каменни стъпала. Чувството е като във филм, мислех си аз, докато се изкачвахме към тайния втори етаж на библиотеката. По думите на отеца тук се съхраняваха още по-ценни ръкописи, най-ранните от които датират още от 8 век. С изключение на няколко учени, отговарящи за реставрацията и поддръжката на пергаментите (повечето са написани на агнешка кожа!) и неколцина монаси ние бяхме първите, на които бе оказана честта да видят това скрито помещение.
Главната църква на Зографския манастир
Прекарахме дните след това разтърсващо преживяване в обиколки из различни светогорски манастири. До по-далечните пътувахме с джип, а до някои пеш, през гората и феноменалната красота на местната природа. Думите не могат да опишат усещането да се намираш в гори, които не познават човешкото присъствие. ,,Силно" е твърде слаба дума за това преживяване. Когато и да се появиш като гост в някой манастир, веднага ти бива засвидетелствано уважение според старите традиции. Настаняват те на масичка в архондарика (обикновено отделна постройка към манастирите, където се посрещат гости. Поднася се локум с разнообразни цветове и вкусове, както и малки чашки с узо. Неизменно се появява поне един монах, който да разкаже за историята на манастира и да разведе посетителите из него. Искреността и някак дори детската топлота на тези обикновено възрастни мъже предразполага всеки и кратките разговори често се удължваха до неколкочасови разкази. Манастирите са колкото много, толкова и различни. Имаше манастир, чийто цял двор бе засят с идеално поддържан райграс. В друг произвеждаха шоколад, който беше уникално вкусен. Имаше манастир, в който се произвеждаха мебели, както и такъв с огромни открити аквариуми. Сякаш обаче за да се покаже, че никоя крайност не е хубава, към края на деня лъкатушещият между пиниите път ни отведе до едно крайно любопитно място. Малък манастир с монаси предимно от гръцки произход, на вид като всеки друг. С малкото изключение, че на входа на огромни пилони вятърът развяваше три флага - гръцкия, атонския и един друг, който предимно свързваме с пиратските филми. Да, имаше черно знаме с череп и кръстосани кости, над който се виждаше надпис ,,Православие или смърт". Въпреки следобедната жега потреперих. Оказа се, че манастирът е дом на монаси отцепници, непризнаващи централната власт в Карея и поддръжници на изключително крайни схващания за християтнството. Не бях срещал радикални християни до този момент. Отец М., нашият водач през този ден, разказа, че те дори извършвали нападения с коктейли Молотов в парламента в столицата на Атон, Карея. Не допускали посетители и забранявали всякакви снимки и мобилни устройства. Къде защото имахме нужда от вода, къде от любопитство, се осмелихме да влезем в отцепническата обител. Почти моментално се оказахме обградени от навъсени монаси. Отец М. им обясни на гръцки, че бихме искали просто да налеем вода. След дълга ядосана тирада ни бе позволено, но бяхме наблюдавани зорко през цялото време. Усещането за безвремие и безметежно спокойствие, типично за цял Атон, тук бе изместено от чувство на враждебност.
Изглед от двора на Хилендарския манастир
Кулата на пристанището, построена от Иван Асен Втори
След вечерята се състоя втората знаменателна среща, за която споменах в края на предишната публикация. С баща ми бяхме седнали между няколко саксии с шарени зукуми и разговаряхме за кандидатстването ми в гимназия. Тогава точно бяха излезли резултатите от матурите след 7 клас и предстоеше подаване на документи за прием. Изведнъж интерес към разговора ни прояви висок и строен монах, когото не бях виждал до този момент. Подобно на повечето отци и той имаше дълга черна брада, но лицето и фигурата му бяха като на млад човек. Оказа се, че това е отец К., само на 35 години. Той се поинтересува къде смятам да продължа образованието си и след като разбра, че възнамерявам да уча немски език в Английската гимназия в Пловдив, ни разказа своята история. Завършил Първа немска гимназия в София, едно от най-реномираните училища в страната, той заминава за Италия, където учи финанси. На 25 години работи като борсов агент в Миланската фондова борса, живее неописуемо лъскав и богат живот. Изключително способен, владеещ 5 езика, за неколко години той натрупва цяло състояние. ,,Не бях щастлив обаче", въздъхна той, докато се изкачвахме по стръмния склон зад манастира, за да ни покаже поредната древна килия. През 2006г. той идва на посещение с приятели, без да знае, че скоро това ще е домът му. ,,Изведнъж се запитах - има ли смисъл всичко това? Разполагах със стотици хиляди евро, живеех в лукс в Милано, но нещо все ми липсваше. Щастието.", заключва той с тъжна усмивка. Подобно на повечето монаси, и той не ни разкрива нито светското си име, нито много детайли от живота си. Само факта, че година след първото си пътуване до Атон той зарязва кариерата си и постъпва като послушник в манастира... Денят неусетно преминава в нощ, а ние дълго не можем да заспим, размишлявайки върху простата истина, която всички ни разкриват тук. Човек трябва да бъде щастлив. Да търси, да се развива. Да е в мир със себе си и с околните. Общочовешки, не религиозни принципи. Е, преди да се оставя на песента на щурците да ме приспи, си помислих едно - бях изкарал уникален късмет. Виждах отвътре нещо, просъществувало без особени промени векове наред, за чието съществуване има твърде малко информация в иначе вездесъщия интернет. За пръв път не просто пътувах, а пътешествах.
Гледката от една от безбройните тераси на манстира
Връх Атон се извисява величествено над полуострова
Представителите на местната фауна не се плашат от хората
При второто ни пътуване до Света гора корабчето ни стовари в Делфи, най-голямото пристанище на полуострова и отправна точка за посещение на столицата Карея. Трябва да се уточни, че столица тук е относително понятие - няма постоянни ,,жители", само представители на различните манастири, представляващи ги на ротационен принцип. Всяка една обител си има нещо като посолство в Карея, наречено конак, като ние пренощувахме няколко дни в този на Зографския манастир. Иначе в столицата се намира парламентът, единственият магазин на цял Атон и единственото асфалтирано шосе. Сградите живописно са кацнали по хълмовете, на които е разположено селището, и малките криволичещи улички му придават особен чар.
Гледката от българския конак към столицата
Българското представителство
По улиците на Карея
Условията в българския конак отново не са блестящи, спи се едва ли не голо дърво, като сами трябва да се грижим за чистене, готвене, снабдяване с продукти и т.н. Доволни, че все пак имаме покрив над главата си, хвърлихме багажа в стаите и се отправихме на обиколка. Градчето е идеален изходен пункт за преходи в планината и до близките манастири.
На следващата сутрин бяхме заведени до местната пекарна, където огромни самуни току-що изпечен хляб примамваха изгладнелите посетители. Оттам следваше близо двучасова разходка през гората до манастира Ивирон. Дълги години грузински, в момента той е под гръцка юрисдикция. Именно там опитах и най-вкусния локум в живота си. Манастирът е кацнал директно на морския бряг, където има и...фабрика за мебели. Крайбрежието е невероятно красиво, както навсякъде из Атон. Изчакахме на сянка да дойдат да ни вземат с джипа и се отправихме на главозамайващо пътуване до няколко малки манастирчета, кое от кое по-екзотични. Най-впечатляващ беше Кутлумуш, където целият двор бе покрит с идеално поддържана тревна настилка, а вместо локум ни ядохме произведен на място шоколад, поднесен ни от етиопски монах. Идилия!
Манастирът Кутлумуш
След още няколко часа подскачане по неравните пътища се озовахме в малък залив, заграден от огромни назъбени скали. Ще ловим октоподи, заявиха няколко от членовете на нашата малка група и заизваждаха всевъзможни такъми. Прекарахме там няколко часа, докато се стъмни. Е, октоподи дори и не помирисахме, но изживяването определено си струваше заради дивата красота на мястото. Изтощени се добрахме до конака в Карея, където за наша огромна радост ни чакаше огромен казан в боб, сварен от готвача на Зографския манастир, чийто ред бе да представя българската общност в столицата. Това се казва късмет!
Крайбрежието до Ивирон
Манастирът Кутлумуш отвън
На третия ден от нашия престой бе време да се отправим отново към Зографския манастир. Метнахме се в каросерията на джипа заедно с багажа и се подготвихме за изтощителното четиричасово пътуване по несъществуващите пътища. Разглобени, достигнахме крайната си дестинация и веднага се метнахме по леглата, защото имахме големи планове за следващия ден. Щяхме да се отправим на четиричасов преход през планината до другия край на полуострова, за да посетим считания за най-красив манастир - гръцкия Ватопед. След ранно ставане и скромна закуска грабнахме раниците и се гмурнахме в неизвестното. Пътеката лъкатуши из вековна гора, като дори прекосява един от по-ниските върхове на планината. След известно време дърветата изчезват и са заменени от хълмове, осеяни с маслинови дръвчета. Божествена красота, но адска жега. Дългите панталони не помагаха особено в случая... За щастие, след последния склон пътят продължаваше по морския бряг, така че можеше да топнем краката и да се охладим леко в лятната жега. Ватопед ни посрещна с огромна алея, покрита с цъфнали розови зукуми, и още от входа осъзнахме, че преходът си е струвал напълно. Отвътре манастирът изглеждаше също толкова зашеметяващ с яркочервените си стени и шарени прозорчета. Местните монаси веднага ни посрещнаха и ни заведоха в подземията, за да ни покажат мощите, с които бяха изключително горди. Накупихме зехтин местно производство и след кратка почивка потеглихме наобратно. Пътьом минахме през мястото, където се вярва, че е стъпвала самата Дева Мария. Според легендата буря я изхвърля на полуострова по време на нейното пътуване към Кипър, тя покръства местните, а от мястото, на което тя стъпва, бликва лечебен ручей. Пихме вода от малката чешмичка и се отправихме към гората, където по поръчка на готвача на монастира, отец В., трябваше да наберем промишлени количества жълт кантарион...
Красотата на Ватопед
Гледката от входа на манастира
Рано на следващата сутрин бяхме на кея, където фериботът ни върна обратно в Гърция. Атон ни изпрати с мъгла, която обаче бързо се разсея и успяхме да се насладим на друга от прелестите на Гърция - плажа...
Гледката малко преди края на прехода към Ватопед определено дава сили да продължиш
Безкрайните маслинови насаждения
Атон ни изпраща с мъгла
Гръцка идилия в Аспровалта
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега