Ван - Горното море

 

 

 

 

 

От летището наемаме предварително избраната от нас кола. Подбрали сме я по-висока и проходима. Познаваме профила на туриста и знаем, че рядко ще бъде карана по асфалтови пътища. Спираме до хотела, за да се настаним и да оставим багажа. Ramada by Wyndham Van е хубав хотел, на брега на езерото, но ще му се наслаждаваме по-късно. Сега вече се носим към кея в района на Gevaş, откъдето ще се качим на лодка. През седмицата няма много туристи и докато си мислим, че ще сме сами, идват дузина ученици, начело с фотограф и на малкото корабче настава веселба. Потегляме към острова. На хоризонта той изглежда като голям кит, изплувал на повърхността. Пътуването до там е 20 минути, през това време се запознаваме с фотографа, който ни мисли за иранци (и не е единственият). Обяснява ни, че идват от Hakkâri (град в Турция, близо до ирано-иракската граница), за да си направят снимки на острова.

 

Плавно се движим по спокойната вода на езерото към мястото, където лека мъгла слива в прегръдка надвесилото се отвисоко небе със синьо-зеления безкрай. Простор за душата.

 

 

 

Вече сме близо до скалистия остров и ясно различаваме църквата, издигаща се тук от 10-ти век, в името на Светия кръст. Построена е от монаха-архитект Мануел, по заръка но крал Гагик I. От едната ѝ страна се вижда запазеният зид от манастира, съществувал по-късно във времето. Висок каменист хълм пази другата й страна от север. Това е най-високата точка на острова и именно той събужда нашия интерес. Слизаме от корабчето и плащаме такса, но за притежателите на музейна карта е безплатно. Отделяме се от шумната група ученици. Те се насочват към църквата, а ние се отправяме към върха. Пред нас бавно пъпли голяма костенурка, която изобщо не се смущава от присъствието ни. Още оттук се чува песента на птиците, гнездящи сред камъните – истински оркестър. Броят им е толкова голям, че се получава невъобразима какофония, но някак в хармония. А там, където има птици, има и живот. От тяхната песен се получава така наречения звуков разцвет и дърветата, повлияни от него, са обагрени в най-красивите си розови цветове. Ако идвате някога тук, нека е през април. Въздухът ухае на бадемовите дървета, цъфтящи на фона на все още снежната планина Artos (3550 метра), която се отразява в тюркоазената вода на езерото. Този истински рай пуска котва в душите ни и не ни освобождава. Двойка младоженци позират с удоволствие за снимки на приказния фон.

 

Стигаме до телена ограда и докато се чудим как да продължим нагоре, към нас се приближава човек от охраната. Опитът му за разговор на турски с нас е неуспешен. Разбирайки, че сме от България изважда телефон и пита „Гугъл“. "Гугъл говори български?!?!" – възкликва той с блеснали от изненада и щастие очи. С усмивка на лице ни обяснява, че вече не пускат хора на върха заради птиците. Това пък ни дава повече време да разгледаме църквата и района около нея. Куполът ѝ, с форма на пирамидален конус, се извисява над цъфналите дървета. Най-значимото и ценно нещо са отлично запазените барелефи отвън, които я обикалят от всички страни и изобразяват различни сцени. Влизаме през малък вход от западната страна и попадаме в ниско и тъмно преддверие към църквата, с няколко каменни свода. В срещуположния му край, през голям правоъгълен отвор, струи светлина, сякаш божествена сила те насочва накъде да вървиш. Преминаваме през него и влизаме в същинската, светла църква. Пред нас, в централната апсида, е разположен малък позлатен олтар. По високо издигащите се стени се забелязват бледи следи от изографисани на тях светци. Официалният вход е от юг и над него, на по-късен етап, е построена и камбанария, а в момента именно там фотографът снима учениците. Извън църквата, от манастирската обител са останали само масивни зидове, достигащи почти до брега. Слизаме до него и виждаме побелелите от високото съдържание на сода във водата скали. Езерото Ван е най-голямото солено содено езеро в света и тук живее само един вид риба – перлен кефал, застрашен от изчезване.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Докато се усетим и вече се връщаме към брега. Следата от лодката се размива в синьо-зелената вода, а островът с цъфналите дървета бавно се смалява на хоризонта.

 

Качваме се на колата и потегляме към малкото село Altınsaç, намиращо се на около 40 км от кея за лодки. Последните 30 км шофираме близо до брега по изцяло черен път, следващ извивките на езерото и се любуваме на водния простор. Пътят свършва в съседното село. Това е най-дивият и безлюден район около Ван. Незасегнат от цивилизацията, с пусти хълмове и скалисти възвишения. Изобилието от домашни животни обаче е голямо. Правим поредната пауза, докато стадо от стотици кози преминава пред колата ни. На около 2 км от селото има отбивка към един от върховете. Прилича на коларски път или на такъв, образувал се от големите стада, с добър наклон нагоре. Минавайки по него спестяваме малко от денивелацията, но в един момент решаваме да продължим пеш, че ни става жал за почти новата кола. Грабваме раниците и се насочваме напряко към върха. Скоро ще мръкне. Стръмният склон се опитва да ни задъха, но няма време за почивка. Приветстваме лудостта и фотографския порив у нас и ускоряваме напред. Още малко и сме горе. Да, ама не! Поредният хълм за изкачване сякаш иска да ни провери и се е изправил пред нас, а светлината отслабва с всяка минута. Представяме си панорамата от върха и това активизира скрит потенциал у нас. Форсираме тела за едно от най-темповите изкачвания, които сме правили, добре че е кратко. В последните светли минути на деня, останали без дъх, стоим на хълма, на около 2000 метра надморска височина. Пред нас е манастирът Св. Тома или по-точно това, което е останало от него, а зад нас е приказно красивият залив Варис, недокоснат от човешка ръка. Сгушен сред високите хълмове, оглеждащи своите форми в гладката вода на езерото. Зад него, далеч след водния простор, в мъгливия хоризонт, се вижда и планината Kucukerek. Гледката от тази височина събужда опияняващо чувство на възхищение в нас. От купола на манастира политат птици и пърхащите им криле разцепват тишината, която ни обгръща.

 

 

 

 

 

Правим малко снимки и с последните светли мигове на деня слизаме към колата. Нощта се спуска и светлините на далечния град започват да танцуват по повърхността на езерото.

 

 

 

Изгревът рисува върху облаците в небето с розови и жълти цветове, които рефлектират по спокойната вода, покрила целия кръгозор. Точно в средата – там, където небето докосва езерото, изпъква снежният силует на угасналия стратовулкан Сюпхан – 4058 метра. Първите лъчи на слънцето изписват с колорит високия му и суров връх. Неизмерима красота. Не, не сънуваме, това е гледката от хотелската ни стая. И докато пием сутрешното си кафе и се наслаждаваме на природния спектакъл, в тишината отеква песен. Поглеждаме към партерната тераса на хотела и виждаме авторът на този мюзикъл да танцува и пее, докато снима с телефона си. Разбираме го, гледката е вдъхновяваща.

 

 

 

 

 

 

 

 

След обилната закуска и лекото разочарование за Марина, че не се засякохме с футболистите от Бешикташ, които нощуваха в нашия хотел, потегляме към Doğubeyazıt. Ще шофираме около 200 км до там по отличен четирилентов път. На половината от разстоянието спираме за кратка почивка при живописния водопад Мурадие. Разположен е в малък каньон и се захранва от мощния приток на реката Bend-i Mahi. Слизаме до нивото на водата, където танцуващи бързеи рисуват бели пенливи гриви по мътното ѝ корито. В близост до водопада шумът и грохотът от изливащата се вода заглушава всичко. Внимаваме да не се подхлъзнем на мокрия бряг, че току-виж забързаната река ни е върнала за нула време в езерото Ван. Дали заради ранния час или защото е работен ден, сме единствените посетители, дори и заведението не работи.

 

 

 

родължаваме по европейския маршрут Е99. Поради голямата си денивелация и това, че е изложен на силни ветрове, фигурира в класацията за опасни пътища по света и през зимата често е затворен. Най-високата точка на прохода е 2644 метра. Отляво на пътя остават вулканичните планини Голям (3533 м) и Малък (3291 м) Тендюрек, където доскоро са се укривали кюрдски бунтовници. След голямото изкачване започва безкрайно спускане. Докато сме още във високата част, спираме за няколко снимки на снежния първенец на Турция – Арарат (5165 м).

 

 

Подминаваме Doğubeyazıt и изведнъж, насред нищото, на висок хълм самотно се извисява дворецът Ishak Pasha, обграден от масивен каменен зид. Изглежда някак неземен сред голите скали, издигащи се зад него. Павираният път се вие и ни извежда на паркинг пред двореца. Построяването му, през 17-18 век, е отнело 99 години. Още от грандиозния портал прави впечатление смесицата от различни архитектурни стилове, с богати орнаменти. Попадаме в голям, празен двор с няколко врати, като централната се отличава от всички със своята пищна изработка. Преминаваме през нея и сме във втори, по-малък двор. Отдясно на нас е мъжката секция, с много красиви куполни прозорци, с релефни елементи от камък. В дъното е мавзолеят в селджукски архитектурен стил, с множество мотиви и декорации. След него е харемът – един истински лабиринт от стаи, свързани помежду си. Тук се запознаваме с Хасан. Той има къща за гости в Doğubeyazıt и организира турове в района. Кани ни да му гостуваме и ни разказва за градината с хубава сянка под дървета, където можем да си почиваме и да пием ракия. Споделя ни, че пашата е имал 20 жени в харема. Естествено, в двореца не може без джамия, която е от често срещаните в района, с един купол. Слизаме по каменни стъпала в подземната част, където са разположени килиите. Студът и мрачните помещения с голи стени са в пълен контраст с красивата и светла част горе.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

След като сме обиколили навсякъде, се отправяме към близките скали на хълма зад двореца. Подминаваме старата джамия и останките от крепостните стени на замъка Doğubeyazıt, вкопани в скалата. Паркираме колата и по малка пътека се изкачваме към върха. По цялото било се издигат отвесни зъбери и образуват естествена преграда, пречеща ни да преминем от другата страна на върха. В тяхната основа лъкатуши пътеката, която ги заобикаля. Забелязваме тясна цепнатина в гранитната скала, през която може да се премине. Оставям раницата и се напъхвам в нея. На това място иначе острата повърхност на камъка е добре загладена. Това подсказва, че много хора са опитвали да минат оттук. Успях! Вече съм от другата страна на малка естествена тераса, но спирам, защото след нея започва дълбока пропаст. Вдясно има стръмна пътека, слизаща надолу. Широка е едва една педя и по ронливата скала си е изпитание. Гледката от това място показва двореца Ishak Pasha под друг ъгъл, на фон от пусти хълмове, заемащи целия хоризонт.

 

 

 

 

 

 

 

Връщаме се до колата и докато си оправяме багажа спира автомобил, от който слиза млад мъж. Облечен е в дънки и риза и се усмихва. Поздравява ни, както правят всички хора тук. Говори добър английски и набързо ни запознава със своята история. „Тук, където съм застанал“, казва ни той „е била къщата на моя дядо“. Вглеждаме се и наистина откриваме следи от разрушени постройки. Докато ни говори виждаме вълнението в очите му. В района е имало няколко къщи, но от тях не е останало почти нищо. Предлага ни да го последваме към скалите, но ние от там се връщаме и той с уверена крачка продължава нагоре сам. Спираме от другата страна на хълма за снимки и чуваме някой да вика отвисоко. Вглеждаме се в посока на гласа и забелязваме няколко правоъгълни отвора в отвесните скали и нашия познат да се катери към тях без обезопасително въже. С дънки и риза! Не видяхме обувките му, но със сигурност не са били еспадрили за катерене. Но все пак това е неговата среда, вероятно тук е минало детството му. Маха ни въодушевено и казва нещо, което не чуваме. Махаме му и ние за довиждане и се връщаме обратно към Горното море.

 

 

 

Безкраен простор!

 

Попиваме с всички сетива върховната земна красота, а душите ни копнеят за това и се разливат в ефирността на пространството около нас. Вдъхновени, прегръщаме живота и потегляме към неизвестното. Защо? Защото това ни прави щастливи.

 

 

От Ван се отправяме към Yavuzlar – малко село, намиращо се само на 3 км от границата с Иран. Там, в подножието на вулканичната планина Yiğit Dağı (3313 м), има приказни скулптури, създадени от дъждовете и ветровете – незаменимите инструменти на природата. Регионът е получил името Vanadokya, заради приликата му с Cappadocia, но местните предпочитат да използват кюрдското име Kofiraz, което означава „скална глава“. За да стигнем до там, минаваме през един от най-високите планински проходи в Турция – Guzeldere, издигащ се на 2730 метра надморска височина. Серпентина от извивки ни изкачва по стръмния склон, известен с името „32 завоя“. На върха си е студено и в унисон с времето съседните върхове все още са покрити със сняг. Правим кратка почивка да попием гледката отвисоко и се спускаме към Yavuzlar. Отдалеч забелязваме многообразие от скали, разположени по хълмовете около и над къщите. Спираме колата под една от тях и докато се чудим накъде да тръгнем се появява малко момче. Приближава се до нас и ни маха да го последваме по стръмния варовиков склон, между скалите. Щом съдбата ни го праща, не чакаме втора подкана, а веднага тръгваме след него. Вървим по ронливия хълм нагоре, минавайки между високи и отвесни канари, а където се открива свободно пространство спираме за снимки и да си поемем дъх. Нашият малък водач търпеливо ни изчаква да се любуваме и да правим снимки на откриващите се гледки, а след това ни отвежда до друго подобно място. Така стигаме до върха. Оттук се вижда голяма част от чудноватите скали, разположени по съседните хълмове и стърчащи заплашително нагоре. По оголеното било се среща и ниска растителност, растяща върху сухата варовикова почва. Малкият ни домакин откъсва няколко стръка и ни предлага да опитаме. Мирисът им е на лук. Ние не се възползваме, но той си хапва. Жестът му обаче затвърди впечатлението ни за кюрдите като добри и гостоприемни хора и въпреки, че са бедни и нямат възможности, намират начин да ни предложат нещо. Комуникацията ни продължава да е основно с жестове, тъй като той почти не говори турски, а ние от кюрдски нищо не разбираме. На всеки въпрос ни отговаря или с „yes“ или с турското „evet“. А така искаме да си поговорим с него! Да го попитаме на колко е години, дали ходи на училище и какво обича да прави най-много. Само пламъкът в очите му издава, че се радва на нашата среща – ние също. Опитваме да научим поне как се казва и това, което разбираме е „Весла“. Не звучи много кюрдско, но за нас си остава така.

 

По тясна пътека, нашият нов приятел ни отвежда до съседната височина, от която започва друга група скални феномени. На снежнобялата земя изпъкват оранжево-кафявите им форми. Сякаш силни пламъци от голям пожар внезапно са се вкаменили. В далечината се виждат и такива, завършващи с кръгъл камък отгоре, като „шапките“ в Кападокия. Впоследствие разбрахме, че през 2011 г. силното земетресение в района на Ван е съборило голяма част от тях.

 

Неусетно минава повече от час и решаваме да се връщаме, но накъде да поемем, като всичко е еднакво… Не и за Весла. Стръмният склон надолу и ронливата почва създават предпоставки за падане. Повежда ни през тесни отвори между скалите, на които се подпираме докато слизаме и след кратко спускане сред каменния лабиринт се озоваваме до колата. Време е да се разделим с нашия малък кюрдски приятел. Да, наистина го чувстваме като такъв, въпреки краткото време, което сподели с нас на това приказно красиво място – неговият дом. Нямаме какво да му оставим за спомен, затова му даваме една банкнота да си купи нещо и се разделяме. Потегляме бавно към следващата ни цел за деня, а в огледалото на колата се вижда бягащият след нас мъничък Весла.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Веднага след селото пътят минава до меандрите на река Çığlı Suyu (Zap Suyu). Наоколо по просторните зелени полета е пълно със стада пасящи животни. Спираме да направим няколко снимки с дрона. Отвисоко виждаме как реката прилага в действие законите на физиката, движейки се по пътя на най-малкото съпротивление. Така е образувала възхитителни форми, които се губят в безкрая, за да се влее в река Тигър (Dicle). Няколко километра по-надолу, преди село Albayrak, на висок хълм се забелязват масивните стени на манастира „Свети Вартоломей“ (Başkale Albayrak).

 

 

 

 

 

 

Продължаваме към травертините край Dereiçi. Движим се по главния път за Hakkâri, на който спокойно могат да се разминат четири коли, докато не свиваме по черен път, където трудно се разминават и две. Шофираме 23 километра, без да срещнем друго превозно средство. Пътят се вие покрай дерето на река Karasu, като ни издига главозамайващо високо и ни спуска ниско, до нейното ниво. От едната страна заснежените върхове се редуват със зелени и тревисти хълмове, а от тази, по която минава пътят са надвиснали застрашително огромни скали. Двама пастири, със своето стадо бавно пъплят, подсичайки отсрещния висок склон. В тишината, затулила прохода, ясно чуваме хлопките на овцете и подвикванията на овчарите. Единствено шумът от колата и облаците прах след нея смущават природната идилия. Указателна табела за травертините няма. Знаем само, че са на няколко километра след селото, което се оказа махала от няколко къщи. Не виждаме жива душа, има само няколко волно пасящи коне. Селото отдавна е зад нас, но така и не забелязваме следа от травертини. Обхват на телефоните няма и дори „гугъл“ мълчи по въпроса. Леко разочаровани, обръщаме с идеята, че сме ги подминали и продължаваме да търсим. Отново стигаме до стадото с пастирите, които са все още на срещуположния хълм, на голямо разстояние от нас. Слизаме от колата и започвам да махам, за да им привлека вниманието, а след това се провиквам с пълно гърло: „Травентенлериии“. Няколко пъти така и… това дава резултат. Гледат ни известно време и сигурно ни мислят за луди (което не е далеч от истината), накрая единият вика нещо и сочи в посоката, от която се връщаме. Това ни убеждава, че трябва да направим втори опит за намирането им. Махаме за благодарност и потегляме. Този път оглеждаме по-внимателно за някакви видими белези и не след дълго забелязваме скалист релеф, различаващ се от заобикалящия ни пейзаж.

 

 

 

 

Щастливи, се спускаме по склона и не след дълго достигаме до място, от което извира вода. Мирисът на сяра около извора е най-силен, но докато следваме бялата следа на водата и слизаме още надолу, миризмата изчезва. Сгушено между съседните високи хълмове, пред нас се разкрива снежнобяло поле, с разположени амфитеатрално травертинови тераси. Образувалите се малки басейни са пълни с вода. По-дълбоките са с млечносин цвят, плитките са бели, а пресъхналите – от жълто-зелени до бежови. Погледнати отвисоко приличат на палитра на художник и природата е подредила това разнообразие от цветове във формата на огромно сърце. Сърцето на Başkale.

 

 

 

 

Събуваме се и стъпваме внимателно в малките басейни, покрити с интересни варовикови образувания. Температурата на водата, на височина 2440 метра е около 20-25°C, по- висока от тази на въздуха в облачния априлски ден. Стигаме до голям басейн – по-пълноводен и с по-наситен цвят. След него, стръмно надолу, водата със своите химични свойства е образувала неповторими стъпаловидни травертини, сталактити и колони. Оттук се открива и просторна гледка към далечни върхове. За миг оставаш без дъх, сливайки се с природата. Чуваш само шума от малките водопади в течащата под травертиновото поле река.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Наслаждаваме се на тишината, необезпокоявани от никого и така неусетно изминават 2 часа. Време е да потегляме обратно към Ван. Разстоянието до хотела е 160 км. Разделяме го с кратка спирка на замъка Hoşap Kalesi (1643 г.), издигащ се на висок скалист хълм, до главния път за Ван. Решаваме да му направим снимка отвън и се оглеждаме за високо място, което да се доближава до неговото ниво. Обикаляме с колата по тесните улички на село Güzelsu (на кюрдски – Hoşap). Захласнати в търсене на високо място, от което да снимаме, минаваме съвсем близо до възрастна дама, седяща на самия път. След нея той рязко свършва и се оказваме заобиколени от… гробове. Постараваме се бързо да напуснем това мистично място, за да не притесняваме най-вече жената, която през цялото време ни гледа учудена.

 

 

Вечерта, в станалото ни любимо място за хапване на бутикови десерти “Chakless”, си спомняме с усмивка за всичко от изминалия ден. А какво ли още ни предстои?

 

Последното утро от престоя ни тук отново ни връхлита с прекрасна гледка към притихналото езеро и отразяващия се безкрай в гладката му вода. Запечатваме този момент и се отправяме на среща с легендарната ванска котка. Преди това правим кратка отбивка до замъка Ван (Van Kalesi), построен на високо скалисто било, по времето на Урартското царство (IX век пр. н. е.).

 

 

 

В късния предиобед сме пред къщата на ванската котка, която е изследователски център към университета Yüzüncü Yıl във Ван. Още с влизането се виждат много медали от конкурси, спечелени от местните котки. Естествено, има и всякакви сувенири, свързани с тях. Първо са помещенията на новородените и техните майки. Достъпът до тях е забранен, но през стъклата се вижда как бебчовците сладко спят. Стигаме до широко пространство, оградено с телена мрежа. В него десетина котки си мързелуват, разпръснати по дървета и катерушки. В момента сме единствените посетители и след като ни забелязаха, две от тях проявяват любопитство и идват при нас. Срещу допълнително заплащане ни пускат вътре с пакет котешка храна. Сега вече всички се събират, вирят дългите си пухкави опашки и започват да се търкат в нас и да мяукат. Всички са с бяла копринена козина и очи, с формата на бадем. На част от тях двете очи са сини, но има и такива с едно тюркоазеносиньо и едно кехлибарено. Ванската порода котки обичат да бъдат галени и ни позволяват хубаво да ги намачкаме. Независимо че през пролетта и есента си сменят козината, са пухкави и с дълъг косъм. Набързо изяждат всичката храна и се заемат с основното си занимание – да мързелуват.

 

 

 

 

Малкото останало време преди полета използваме за бърза разходка в оживения център на града, а преди да върнем колата решаваме да я почистим, че след този офроуд… Измиват ни я на автомивка срещу 0,50 лв. (април 2022 г.) и отново е като нова.

 

В блажено очакване на полета за Истанбул си похапваме дондурма и дори не си помислям да си проверя ръчния багаж. На скенера Марина е първа и тя ми взема чантата с фотоапарата. Докато аз се забавям с проверката виждам как я привикват, питайки я нещо и сочейки към моята чанта. Присъединявам се и аз, но през това време митничарите отвеждат моята възлюбена, облечена с къси гащи и цветни одежди, заедно с още двама татуирани и брадати младежи, а на мен ми казват да чакам тук. Питам какъв е проблема и се оказва, че в моята чанта съм забравил сгъваем нож, който винаги стои в чекирания багаж, но не и днес. Освен това, в нейната чанта намират флакончетата с хомеопатичните гранули, а за тях това е нещо ново и непознато. След близо половин час, малко преди да затворят вратите на самолета, Марина пристига като фурия и ни разрешават да се качим на борда. Аз съм без любимия си нож, но хомеопатията е с нас. Докато самолетът набира скорост, Марина ми разказва за краткия си арест. В малка стая двама полицаи я разпитвали какви са тези шишенца с гранули. Тя се опитала да им обясни, че това са лекарства, но те не искали да ѝ повярват. И така, след проверка в интернет и много въпроси, както и кратко съвещание, склонили да я освободят. Куриозното е, че на нея и през ум не ѝ минало, че може да я задържат в ареста. Била изцяло съсредоточена в спасяването на безценните флакончета.

 

 

А самолетът ни издига над просторната водна шир на езерото Ван – Горното море.

 

Повече снимки може да разгледате на: https://photo-toto.com/fotopisi/van.html