Вулканът Ерджиес - "Шейтан дере или на Гости на дявола"

"Шейтан дере"

Хора сме – вземаме решения, действаме, грешим. 

Познанието ни е чуждо. Не знаем съществува ли Ад или не? Понякога си го представяме, но нито знаем къде е, нито какво представлява. Вярваме, че ще го избегнем или ако попаднем там, някак си ще се справим.

Осъзнаваме се едва, когато сме там и го видим с очите си. А най-страшното е това, че пътят е свършил и връщане назад няма!!!

***

В 4:30 сутринта вече бяхме напуснали уютната си хотелска стая. Бе тъмно, така че бяхме приготвили челниците, но не бяха нужни. Стълбовете на заспалия лифт се открояваха ясно в нощта.

Зората ни завари до една малка беседка, явно направена точно за хора като нас. Непристъпната снага на Ерджиес бе започнала ясно да се очертава.

Час и половина по-късно бяхме на Shepsherd Campground. Нямаше никой. Дори стадата, предвождадни от огромните кангали, все още не бяха излезли от овчарниците.

Колко лесно изглеждаше всичко в този момент. Пред нас бе огрения от слънцето кратер. Трябваше да поемем наляво и все по-ръба - ето ни горе. Ако ли не, карахме направо и ей ги там улеите на „Шейтан дере”. Малко заснежени, но какво пък толкова???

Така те подлъгва Шейтана – отдалеч всичко изглежда лесно и толкова невинно.

Поехме към единственото място, от където можехме да напълним вода в цялата планина. Тайно се самозалъгвахме, че там ще вземем окончателно решение как точно ще атакуваме върха. Всъщност решението отдавна бе взето, но ако си признаехме, че ще рискуваме толкова много, може би щяхме да се разколебаем.

Бързо достигнахме до малкия турски флаг, който отбелязваше водата. Разчитахме на този извор. Допълнихме изпитата вода и напълнихме по още едно шише, което дотук бяхме носили празно. Раниците ни рязко натежаха.

Планът ни се развиваше като по ноти, така че нямаше никаква причина да го променяме. Веднъж стигнали до тук, нямаше смисъл да се връщаме обратно. Улеите на „Шейтан дере” изобщо не изглеждаха толкова стръмни, какво остава пък за страшни.

„На гости на дявола”

„Шейтан дере” представляваше цял участък от разломни сипейни дерета. Тази година обаче бе особено снежна, така че деретата бяха пълни със замръзнал сняг. Изкачването можеше да стане само с помощта на котки, но дори и тогава отново щеше да бъде много опасно.

Да се върнем, без да сме опитали, не бе вариант, така че решихме да следваме вече начертания план. Поехме бавно нагоре. С напредването на изкачването, наклонът ставаше все по-стръмен. Под краката ни нямаше ни един камък, който да стои твърдо на мястото си. Още преди да стигнем до най-тежката част, вече се налагаше да лазим на четири крака и въпреки това на места, краката ни поддаваха. Щеките бяха напълно непотребни и само ни пречеха. Много от камъните, по които стъпвахме се свличаха надолу. При удар един в друг, издаваха кух звук като от удар на тухла в тухла. Тези камъни идваха от недрата на земята, изпечени в пъкъла на топящата се лава.

Макар и да хвърляхме много усилия, не се предавахме, защото не бяхме очаквали нищо по- различно. Най-после основният улей на "Шейтан дере" бе пред нас. Едва сега започвахме да разбираме колко много сняг се бе събрал там. Да преминем без котки, бе невъзможно. Преценихме ситуацията и решихме да се прехвърлим от дере в дере през много стръмен и разломен склон. От долу виждахме много туфи, които щяха да ни помогнат да се движим, сякаш сме по стълбица. Мислехме, че така ще да избегнем както заледените улеи, така и най-трудната сипейна част.

Докато обсъждахме ситуацията, нещо някъде много над нас се откърти. Чу се срутване на каменна маса, а после всичко затихна. Притаихме дъх и започнахме уплашено да се оглеждаме. След около десетина секунди, пред смаяните ни погледи, по улея прелетя камък с маса от няколко тона и продължи с все сила надолу, точно в посоката, от която бяхме дошли. Малко след него се изсипа градушка от каменни отломки.

Ерджиес бе млада планина, която времето и стихиите щяха тепърва да оформят в продължение на милиони години. Засега вулаканът бе един огромен разломен сипей, в който всеки камък едва – едва се крепеше за другия до него.

Продължихме нагоре следвайки туфите с трева. Склонът стана много стръмен, а на места почти отвесен. Най-лошото бе, че всичко под краката ни играеше. Изкачването ставаше все по-опасно и разумното решение бе тук някъде да се върнем. Ако го бяхме сторили, може би дори щяхме да имаме време за стандартния маршрут по билото на кратера. Към онзи момент обаче адреналинът ни бе ударил, а рискът ни даваше сили да продължаваме нагоре.

Реалността бе, че ние дори не се движехме в улей, а по отвеса на сринал се склон. Мястото бе много опасно, но тогава не го осъзнавахме. В средата на склона достигнахме до твърда скала, която за разлика от всичко в тази планина бе добре изгладена. Сгушени зад нея, взехме малко въздух и бавно продължихме напред.

Колкото по на високо стигахме, толкова по-редки ставаха туфите. След почти тричасово тежко изкачване най-после този ужасен, срутил се склон свърши. Бе време да се прехвърлим към някой от улеите, който трябваше да ни изведе към ръба на кратера. Горе обаче нещата бяха съвсем различни от това, което виждахме от долу. Навсякъде около нас стърчаха непристъпни отвесни урви. А най-лошото бе, че скалата бе адски ронлива. Всъщност колкото по-нагоре се качвахме толкова по-нестабилно ставаше. Оставих Ваня вкопчена за една голяма туфа и й казах да стои там. Горката, вече бе останала без сили и ме гледаше с празен поглед. Единствено ми каза: „Ако не се върнеш, аз никога няма да мога да сляза!”.

Поех нагоре със свито сърце. Най-много се страхувах да не откърша някой камък върху нея. Достигнах до ръба в ляво от нас. Подадох глава и зърнах дъното на снежния сипей, към който уж трябваше да се прехвърлим. Оказа се на няколко стотин метра под нас. Да минем от тук бе невъзможно. С все по-свито сърце бавно се насочих към отсрещния ръб. На няколко места залитнах, но успях да овладея баланса на тялото си. Ваня вече бе останала много под мен. От това разстояние виждах, че е заела стабилна позиция, така че се съсредоточих над собствените си стъпки. Бавно, но вече далеч по-сигурно достигнах до отсрещния ръб. Току до него имаше скорошно свличане, което бе възможно да бе направено и от преминал човек.

Надникнах зад ръба и погледнах в Ада. Стотици метри над мен се извисяваха нечовешки разломи. Червени, ерозирали скали, изпечени в недрата на горящия пъкъл. Някъде далеч нагоре, виждах и самия Ерджиес. Разкривен и ужасен. Гледката бе едновременно потресаваща и впечатляваща.

Смъртоносен капан, който те призовава да навлезеш в недрата му. Изпитание, което могат да минат само най-достойните. Един на хиляда. Останалите умират, полетели в безкрайната бездна. Финален вопъл без гроб и спомен. Без да съм бил в Хималайската пустош, мисля че знам какво изпитват алпинистите, които тръгват към тези безумни върхове. Това е житейски избор. Някои умират цял живот, други умират веднъж.

При други обстоятелства може би бих продължил. Но сега не съм сам и трябва да се върна или по-скоро да върна някой друг към света на живите. Има хора, които не вярват в Бог, но аз вярвам, защото току що съм видял Ада, а щом има Ад, значи има и Рай. Ако Шейтанът ни е поканил в паста си, то Бог е решил, дали ще ни погълне.

Започваме ужасно слизане, много по-страшно от изкачването. Движим се от туфа на туфа. Те са единствения ни приятел в тази невероятно враждебна среда. Където туфите липсват е наистина сложно, защото се плъзгаме по отвесен сипей. Под нас се свличат каменни реки. Отдавна сме загубили щеките си, захвърлени някъде в бездната. Хвърлили сме и водата, защото ни тежи и пречи на крехкия баланс, който тук е разликата между живота и смъртта.

Адреналинът вече е минал всички граници на позволеното. Рискът е на всяка крачка и започва да изглежда като нещо нормално.  

Слизането е страшно, но не и за тези, които са били на гости на Дявола. Усмивката се появява и по лицето на Ваня. 

Започва да й харесва!