Случи се така, че един приятел ми предложи да участвам в международен младежки обмен в началото на лятната ваканция в Турция, но чак там далече, до сирийската граница. Аз проверих дали ще успея да оформя учениците и след това му потвърдих без да се замислям, а и в крайна сметка да се почувствам и аз млад. Нашата българска група се състоеше от четирима човека, като включваше Кало, който ме покани, Ивац - един от най-добрите ми приятели и Лъчо, който не познавах, но впоследствие се оказа страшен пичага. В двете седмици преди заминаване се изредиха всякакви притеснени хора, които разбрали че отивам до Сирийската граница, просто не искаха да отивам. Май само приятелката беше спокойна, но пък за сметка на това майка ми не пропусна да отбележи, че е чела в интернет, че точно там бил свален руският самолет и не си било работа. Ама аз какво да се впечатлявам от такива неща. Прочетох и аз малко. Имало най-много християни в тази част на Турция, говори се и на арабски, като наследство от историческото минало на Антакия. Допреди по-малко от 100 години тази територия е била част от Сирия, а в по-далечното минало е била елински, римски, селевкидски център. Няма и как да пропуснем нещо изключително важно, а именно кръстопътното и стратегическо транспортно, търговско и икономическо географско положение.
Добре де, отиваме до другия край на Турция, но защо пътьом не се възползваме да видим още нещо. И без това са ни покрити транспортните разходи до някакъв лимит. Ивац се включи с предложението да посетим и Кападокия за един ден. Искаше и повече, но трябваше да оформя над 10 класа с годишни оценки, така че просто не можехме да тръгнем по-рано. Е добре, нагласихме и тази част от програмата. На отиване с автобус до Истанбул. Има няколко големи турски фирми, като ние взехме билети за най-ранния автобус.
И така до 19:00 часа оформих всякаква документация в училище и след три часа вече бяхме с Ивац на автогарата, чакайки началото на това приключение. Дойде и Кало да ни изпрати, а иначе той щеше да отиде директно с Лъчо до Хатай. Иначе пътуването с автобус до Истанбул, макар и дълго винаги е било сравнително поносимо, заради широкото пространство между седалките, което предлагат превозните средства, мултимедия с филми на български, турски и английски, игри, музика и други неща, които омръзват за около 2 минути. Въобще, автобусите за дълъг път в Турция са комфортни и правят пътя сравнително по-лек, а цените са доста изгодни. Пристигането беше рано сутринта и от автогарата в квартал Байрампаша се отправихме с метро към летище Ататюрк. Тъй като летяхме до Невшехир, полетите ни бяха от вътрешния терминал. А там си е една малка лудница. За съжаление гладът ме притисна и трябваше да си взема геврече за 6 лева, а от бирата се отказах като видях цената. Реших, че ще почакам още няколко часа за турска бира. И така след 4 часа скука из терминала се качихме на самолета на Търкиш. Поне за единия час път се насладихме на невероятни гледки и храна и напитка.
Е слязохме в Невшехир, едно летище насред нищото. Все едно сме в средата на пустиня. То си и беше така де. Преди няколко години летището е било военно, но турците лека полека са се усетили и са променили статута му, с оглед на развитието на туризма в региона. От там бързо се ориентирахме да си вземем бусчето до Гьореме и се насладихме на уникалните скални образувания по път. Минахме и през град Невшехир и се чудехме на мащабното строителство не просто на блокове, но на цели жилищни комплекси. По нататък по пътя щяхме да видим, че това е практика за всички градове, явно с оглед бързо увеличаващото се население на Турция.
Стигнахме и до Гьореме. Градчето е истински природен и архитектурен феномен, а цените за настаняване там бяха странно ниски, но това разбира се не беше проблем. Настанихме се в нашия хотел, а срещу нас се виждаше джамия, но не такава каквато си представяте, а просто издълбана в скална пирамида.
След кратка почивка се отправихме към множеството скални пирамиди, с безброй жилища из тях. Поради факта, че скалите са много меки и лесно може да се преоформят, в миналото хората са ги ползвали за подслон. Тръгнахме пеша по пътя към музея на открито, който е извън града,а пейзажът беше внушителен.
След известно ходене, попаднахме на първия исторически обект. Една църква в пещера, където се влизаше с билети, закупени от централния вход на открития музей, малко по-нагоре по пътя. Човекът на входа обаче ни направи знак да влезем и ние не чакахме втора покана. Не знам явно сме изглеждали доста симпатични, защото на хората преди нас им искаше билети, а и на едни, които дойдоха малко по-късно. Даже ни каза и да снимаме и ние разбира се се възползвахме.
После продължихме нагоре по пътя и стигнахме до музея. Там обаче решихме да минем от другата страна на пътя и да се разходим из скалите.
Поразходихме се, видяхме и една змия точно до нас, позабавлявахме се със снимки и след няколко часа убийствена жега се отправихме обратно към града. Там вече си взехме всякакви бири за дегустация, а Ивац тъй като колекционира кенчета (има над 2500 различни) избираше всяка бира да е различна. Вечерта се разходихме из градчето, купихме си билет за автобус до Кайсери, от където пък бяхме запазили друг до Хатай на следващия ден в 10 сутринта. Точно преди залеза, пък се качихме на един хълм над града, който както се досещате беше пълен с туристи. А иначе без помощта на местните, сигурно щяхме да изпуснем залеза. Но след като ни пуснаха безплатно в църквата, тук турците ни свършиха отново прекрасна услуга. Докато се качвахме запъхтяни към хълма, ни видяха едни местни и без дори да ги питаме, ни посочиха една пряка пътечка между къщите, която ни спести около 5-10 минутки изкачване и така просто се озовахме "над нещата".
Когато се прибрахме по тъмно собственикът на хотела, заедно с цялото семейство вечеряше на терасата на покрива, където имаше наредена огромна маса с храна. Той ни обясни че това е поради байряма, но каза че няма проблем ако си пием бира на съседната маса и да гледаме мач от европейското по футбол. А ние бяхме толкова скапани, че окапахме докато пийвахме бира. По някое време се усещах как говоря в полусънно състояние и в следващия момент чувам и осъзнавам каква глупост съм казал. Е на почивката просто слязохме на сън до стаята, а на другия ден ни чакаше ранно ставане около 7 часа сутринта.
Е от Гьореме до Кайсери пътьом за последно се насладихме на природата на Кападокия. После минахме покрай планината вулкан Ерджиес с височина 3916 метра. Разбира се величествена релефна форма, покрита със снежна шапка около най-високите си части.
От Кайсери и огромната му автогара тръгнахме към Хатай и прекосихме по дължина голяма част от Турция в следващите осем часа. Минахме през големи градове, между които най-голям Адана, за да стигнем до Антакия. Там покрай големото морско селище Искендерун с огромни предприятия се изкачихме през една планина, за да се спуснем до Хатай. Ето тук започнаха мъките с турския език. Така и не ни обясниха как да стигнем до съседното градче Харбийе, където ни беше хотела и затова се принудихме да вземем автобус до центъра на града. Е взехме най-обикалящия и най-вероятно сме първите и последните българи, минали по тези улички и квартали. В центъра с целия багаж като по чудо стигнахме до мястото, от където трябваше да си вземем бусче до Харбийе. Шофьорът ни каза, че знае къде е хотелът и след 11 часа пътуване с автобус и висене по автогари някак си на магия стигнахме до крайната си цел. А Кало и Лъчо точно бяха пристигнали и се събрахме.
Обменът беше на тема Женско предприемачество, а имаше участници от Словения, Литва, Италия, Турция, Румъния, Азербайджан и България, разбира се. Следващите дни се запознахме с участниците, през деня вършехме някакви работи и минипроекти, а вечерта се събирахме всички и си говорихме. Голям купон беше.
Единия ден отидохме да ядем местния специалитет - кюнефе. Невероятно вкусен сладкиш, в който всички се влюбихме. А мястото, на което го пробвахме беше сред един водопад и маси разположени във водата, при една от терасите му.
Иначе всяка вечер ядохме порция дюнер. Разбира се, различни. Искендер кебап, Адана кебап, Дюнер кебап и т.н. А дюнерджийниците бяха из цяло Харбийе, като на вечеря местните залагаха основно на този тип заведения. Въпреки огромните порции, понякога и двойно за който желае на вечеря, така и не качих килограми. Предполагам защото по цял ден вършехме нещо, а и беше голяма жега тези дни. Обядът беше в същото заведение с манджи, които не ми допаднаха. А на закуска в хотела не пропусках да изям освен традиционните неща за закуска на шведска маса по една купичка пасирана леща - друг специалитет на турската кухня. Турски чай пиехме всеки ден по 7-8 пъти. В тази жега, горещата напитка се явяваше перфектно освежаващо средство. Предпоследния ден се разходихме до един манастир или поне това, което беше останало от него - само руини, но пък прекрасно място.
После посетихме единствената арменска църква в Турция, където дори попаднахме на сватба.
Посетихме и едно свято място за местните с огромно дърво, което било посадено там от...не помня вече(но това е само легенда)
След това се отправихме към плажа. Къде точно се намираше, така и не разбрахме, защото стана малко инцидентно и така и никой не ни каза, но ето че бяхме на Средиземно море и трябваше да се насладим на плажа, макар и за час и половина. Оказа се че наблизо има тунел от римско време строен от император Тит(то това прозвуча малко, както нашия премиер сам строи магистрали, ама айде). Шофьорът на буса каза, че може да си оставим банските и кърпите вътре, докато разгледаме римските останки и една част така и направихме, а други директно си нахлуха във водата.
Тунелът се оказа затворен за посетители, но Ивац открил и други римски останки:
Аз пък през това време си карах трактора:
На връщане се оказа, че шофьорът на буса отишъл някъде и го заключил. И ние стоим толкова близо и толкова далеч от нашите бански и плажни кърпи. Казахме на местния организатор да му звънне и разбира се...телефонът му се оказа също заключен вътре. Накрая дойде шофьорът и ни казват тръгваме след 10 минути. Разбира се след минута вече бяхме във водата всички, които чакахме да ни "освободят" банските от злия бус. Един прекрасен ден, в който се насладихме и на околността и се прибрахме уморени, но изпълнени с настроение.
Последния ден беше предвидено да посетим и областния център Хатай(ние бяхме на около 7 км. от него в гр. Харбийе). И така сутринта потренирахме малко танцовите движения за флашмоба, който трябваше да правим в центъра на града. Тренировките в последствие се оказаха недостатъчни Иначе посетихме отново няколко християнски храма. Най-старият християнски скален манастир в света уж, но в Турция със сигурност.
В последствие се отправихме към местния музей. Огромен музей с много голяма колекция от мозайки. Личи си че турците инвестират не само в туризма, но и в това да съхранят историята.
След музея отидохме да обядваме...изненада дюнер и да правим флашмоба, който се оказа тотално фиаско. После имахме 2 часа свободни, в които посетихме няколко църкви, или поне опитахме, защото бяха затворени. Отидохме в една джамия. А накрая се разходихме из огромните закрити пазари, известни още като чаршии. Направи ни впечатление многото полиция и предположихме, че е заради близостта със Сирия, но се оказа, че просто премиерът идвал на посещение. А местните се оказа, че мразели правителството, което има много пренебрежително отношение към Антакия, областта пълна с всякакви етноси и далече от големите центрове Анкара и Истанбул.
Вечерта имахме мултикултурна вечер с представяне на държавите на различните участници в обмена. Нашата презентация беше най-добра и всички пробваха луканка, лютеница, сирене, сладка и други характерни храни. А за виното няма нужда да споменавам, че го изпиха моментално и питаха за още, като отбелязаха, че е изключително качествено и вкусно. Беше от Мелник.
На другия ден потеглихме обратно към България. Тъй като беше събота обаче решихме да си удължим престоя в Истанбул. Там една позната на Кало българска туркиня ни разведе и ни показа една малка част от интересните места през погледа на местен. Аз бях за 4ти път и нямаше нови места, но винаги разходката по Истиклял, Таксим и множеството малки улички около златния рог представлява голямо удоволствие. Особено пък приятно е, когато това обикаляне е съчетано с хапване на баклави и други местни специалитети. За вечерта се заредихме с бири и се приготвихме да гледам пореден мач от евро-то. Е изпихме по една и заспахме. "Апартаментът", в който спахме беше резервиран от словенците и ни излезе по 5 евро на човек. А словенците пристигнаха в 5 сутринта с полет от Хатай, след като си бяха предвидили още ден за разглеждане там. Иначе "апартаментът" представляваше една малка стаичка, в която нямаше много от описаните неща в интернет и словенците после са си имали разправии. Ние пък отделихме неделята за разходка по Босфора и малко на пожар си взехме билети за един кораб, който тръгваше след 1 минута. Беше дълъг маршрут, до едно селце в края на Босфора, а се оказа, че там има 3 часа престой. Е това някак си не го бяхме разбрали, докато тичахме да хванем кораба и се принудихме да останем. Всъщност се оказа не чак толкова лошо това, тъй като имаше крепост, която посетихме, а хапнахме и гьозлеме в едно заведение с изглед към Босфора.
Е прибрахме се, взехме си багажа, оставихме останалите бири на словенците и се отправихме към Байрампаша да си взимаме автобуса до София. Въпреки че имахме отворени билети се оказа, че няма места за всички автобуси до София. Е проверихме във всички други фирми и накрая изскочиха 2, а после и още 2 места и в крайна сметка останахме с по един билет за връщане от Истанбул, който ще трябва да ползваме в следващите 6 месеца Явно ще се връщаме!
Мисля, че трябва да спомена и няколко думи за сигурността предвид факта, че бяхме на 10 километра от сирийската граница, а и се разминахме с 2-3 дни с атентата на летище Ататюрк.
В Антакия няма абсолютно никаква опасност, въпреки близостта до Сирия и е пълно постоянно с хора по улиците. Самата област е много светска, не се усеща напрежение и към туристите. Самата област се отличава с голяма етническа и религиозна пъстрота, а арабският език е толкова използван, колкото и турския, на някои места и повече. Има забулени жени, но са сравнително малко. Също така има и доста жени по улиците. Обстановката може би се доближава до тази в Истанбул. Въпреки че около Хатай имало 4 бежански лагера, ние не ги забелязахме никъде, а доста обикаляхме в околностите. За петте дни в хотела, пред който минаваше главният път за Сирия видяхме само 3-4 пъти бронирани военни коли с оръжия да отиват към границата.
Така се случи, че 4 дена, след като излетяхме от летище Ататюрк и 3 дена преди да кацнем на същото летище имаше терористичен атентат. Само три дена след това обаче терминалът за вътрешни полети беше отново препълнен от хора и всичко изглеждаше много спокойно. В самият Истанбул имаше само голяма група жандармеристи на Истиклял, но някои от тях си правеха селфита, така че и там беше спокойно.
По мое мнение няма абсолютно никаква опасност за посещение в Истанбул, като разбира се трябва да се спазват елементарни правила, за да не попадате в опасни ситуации.
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега