До Ефес и Памуккале

До Ефес и Памуккале.

Както и да го мислех, трябваше да тръгнем още в петък вечерта. Щеше да бъде олд скуул пътуване с много километри и никакво време за отдих.

На турска земя бяхме на свечеряване. Пътешествието ни започваше тук и сега. Винаги го чувствам по този начин. Докато кракът ми е  на родна земя, все едно нищо не е започнало.

От Одрин хванахме скоростния път за Хавза, който щеше да ни отведе към Чанаккале. Припомнях си едно старо турско пътeшествие - реално първото ми. Обиколка на Галиполския полуостров, в едно с Родосто и Гелиболу.

По план, през Дараднелите трябваше да се прехвърлим с ферибота🚢, но времето бе напреднало. Профучахме по новопостроения мост🌉 и ето, че се озовахме в Азия за има-няма две минути. Годините минават, а свързаността придобива нови и нови измерения. Преминаването от континент на континент вече бе обикновена формалност.

Спомнях си първото ми стъпване на азиатския бряг. Среднощен ферибот. Светлинките на Килитбахир бавно се отдалечаваха. Стоях на палубата и имах време да го осъзная. Отварях вратата към цял нов континент.

Пристигнахме в Чанаккале малко преди полунощ. Хотелчето ни се намираше насред индустриална зона.

Настаниха ни в таванската стая, вероятно пазена за такива като нас😄. Преминаващи за по няколко часа.

На сутринта бяхме морни. В плановете ни влизаше евентулана разходка из Чанаккале, но бързо разбрахме, че нямаме никакво време. Закусихмe и поехме към Измир. Ако минехме през вътрешността на страната пътят щеше да бъде по-кратък, но морето ни влечеше.

Пресякохме Троянския полуостров бързо. След Айвалък обстановката се промени. Трудно можехме да разберем кога сме излезли от едно населено място и сме влезли в друго. Трафикът също стана доста по-интензивен. Тук-таме дори се виждаха и полицейски автомобили.

Пристигнахме в Измир около три следобяд. Градът имаше метро, но нещо се оплетохме по кръговите и се оказахме засилени към центъра. Бе съботен ден и придвижването бе долу-горе прилично. Разбира се за 5 милионен турски град.

Най-после достигнахме крайбрежната. Около нас стърчаха 30-40 етажни офис сгради. Добрата новина бе, че в този съботен ден място за паркиране имаше бол. От там хванахме влак и бързо се озовахме в центъра. Пътуването бе безплатно. Нямам идея защо, може би заради Първи май.

Бързо се насочихме към Агората на древната Смирна. Намираше се в старата част на града, която бе на сто процента ориенталска. Нищо неочаквано.

Билетчето за Смирна бе нормално. Нещо то сорта на 8-10 лева. Нищо общо с откачените цени в Ефес и Памуккале🤬.

Известна като „Перлата на Азия“, Смирна е сред най-старите градове по Средиземноморското крайбрежие. Смята се, че тук е живял и творил самия Омир. Най-голям разцвет преживява по време на Римската империя, но никога не достига величието на древния Ефес.

Лошото бе, че през цялото време бе едно намусено с лек, но резлив вятър, което ни принуди бързо да се наврем в една турска шкембеджийница, от ония, където всичко ти е на витрината. Ние винаги в такива ядем. Изобщо, да отидеш в Турция и да ядеш в ресторант с меню си е чиста проба светотатство, но кой както е научен.

Продължихме към Градския парк, където започна да ръми🌦️. Едно такова ни за чадър, ни без чадър. Малко преди нас бе минала манифестация по повод Първи май. По основните алеи се валяха скъсани знамена, плакати и други боклуци. В едно с лошото време, се създаваше едно минорно впечатление. Иначе паркът бе добър.

Със сигурност в Измир имаше още неща, които да се видят, но ние нямахме повече време. Отново хванахме влакчето и скоро бяхме пред големите билдинги. Продължихме към Кушадасъ, където имахме две нощувки.

Пристигнахме в Кушадасъ по тъмно. Туристите бяха малко, така че паркирахме спокойно. При други обстоятелства, тук щеше да бъде човешка преизподня. Бяхме уморени, но все пак решихме да се пуснем към центъра.

За наша изненада в даунтауна имаше доста хора. Харесахме си бар, но това щеше да остане за утре.

Уж Ефес, но по-скоро Памуккале.

Този ден трябваше да бъде спокоен. Останките на Ефес, бяха на трийсетина киклометра.

Току преди отклонението за древния град се оказа, че пътят е затворен. Защо? Така и не разбрахме! Май имало колоездачно състезание. Защо и на следващия ден бе затворен пак не разбрахме, но това за следващия ден. За този ден програмата отново претърпя кардинална промяна и отпрашихме за Памуккале. Днеска пак щяхме да откараме 4-5 часа в колата.

За билети ни одрусаха жестоко. Тоя на касата говореше английски с ужасен акцент и нищо не можех да му разбера. Накрая му казах да слага там каквото реши, щото народа зад мене напира. Обрулиха ни към 80 лв. билета🤬. Сложиха ни и слушалки, че и посещение на древната Лаодикея, за която със сигурност нямаше да имаме време.

Очакванията към Памуккале не бяха високи, така че не останахме и разочаровани. Някога, когато цялото това нещо е било окъпано във вода и хората не са били толкова много, сигурно е било впечатляващо. Но това е било някога.

Бях ядосан за билетите, а и слушалките нещо не се свързваха с телефона, та накрая ядно ги изхвърлих в едно кошче. След няколко минути, пък ходих да си ги взема обратно. Викам, пара съм давал😄!

Памуккале бе дело на извиращите минерални извори, богати на калциев карбонат. Стичайки се по скалите, водата отлагала варовика, създавайки белите памукоподобни образувания.

Поджвакахме доста, но времето  продължаваше да бъде все така мръчкаво☁️. Следваше Хиераполис. Все пак Памукакале бе само една малка част от древния град. Хиераполис е бил огромен и ако сте от подробните, каквито сме ние, се подгответе за много щапане.

Градът не е бил пристанищен, но въпреки това е процъфтявал. Водата от термалните извори е служила за багрене на вълна, така че Хиераполис е бил нещо като текстилен център на древния свят. Основан е от селевкидите (най-общо казано наследниците на Александър Велики), в едно със съседния Лаодикея. Играе важна роля за християнизирането на района, като се счита, че в него е живял и починал (убит) апостол Филип.

Обиколихме навред. От амфитеатъра до древните томбове и обратно до християнската част на високото. Там горе заваля дъжд, ама здраво⛈️. Разпънахме чадърите, но краката ни бързо подгизнаха. На слизане видяхме голяма азиатска група, вероятно китайци, която храбро напредваше към амфитеатъра. По-младите бяха по къс ръкав и къси гащи, обути със сандали. Много то тях нямаха ни чадър, ни дъждобрани. А вече бе станало и студено🥶.

Обиколката ни бе глътнала над шест часа.

Долу в селото, вече бе настанал потоп. Влезнахме в един магазин, а на излизане установихме, че не можем да стигнем до колата. Улиците бяха истински реки. За щастие големият порой премина бързо и положението малко се нормализира. Разни хора ни подканяха да седнем в заведенията им, но мокри и уморени изобщо не ни се чакаше, тепърва да избираме, пък да ни го носят и т.н. Ако бяха от любимите ни витринни шкембеджийници, можеха и да ни съблазнят.

Поехме към Кушадасъ и тези 200 км ни се сториха като 500. Конаците на Марко паша, където бяхме отседнали, ни посрещнаха с отворени обятия. Як ориенталски кич, но ни хареса. Вечерта излязохме на избрания от предходната вечер бар и се радвахме на типична британска атмосфера, където посетителите викаха на изпълнителите „I love you guys!”😃. Сметката също бе по британски образец, но си заслужаваше.

Ефесус

След като вчерашния ден не се оказа спокойният ни, този трябваше да бъде.

По пътя за Ефес пак ни спряха. На същото място по същия начин. Няколко коли с глупави румънци отбиха точно зад нас и задъниха пътя. Да разсърдиш турски полицай не е лесна работа, но румънците успяха. Полицаят толкова се изнерви, че взе да ни пъди и да ни показва белезниците си, все едно иска да ни арестува.

Отново не успяхме да разберем какво се случва. Не успяхме да разпитаме и някой турчин. При пълно повторение на вчерашния сценарий, отново се върнахме към Кушадасъ и от там до магистралата за Айдън. Там движението също бе затворено, но тук вече успяхме да разберем, че май се провежда някакво състезание и пътят ще бъде евентуално отворен някъде след 12 на обяд. Айде пак се върнахме обратно към Ефес. Цялото това обикаляне ни коства около 2 часа.

Междувременно намерихме езеро, където наблюдавахме розови фламинго.

Поразходихме се и на близкия плаж.

В Ефес отново взехме пълен билет. Древният град + Жилищата + Базиликата + Музея = 65 Евро😱. Времето се бе оправило. От ранна пролет, се бяхме озовали в ранно лято. Печеше силно☀️, та чак тягостно.

За разлика от Хиераполис, който бе пръснат в огромна равнина, Ефес бе много по-туристически устроен. Някога градът е бил сгушен между два големи хълма, опасани от могъщи крепостни стени. Само от източна страна е имало плитък пристанищен залив, който е носил и богатството му.

Основан от древните гърци около X в.пр. Хр., Ефес е много по-стар от Хиераполис (почти 700 години). През Античността, градът се е считал за един от най-важните в Мала Азия, ако не и за най-важният. По времето на римляните е бил провъзгласен за столица на провинция Азия, а на територията му се е намирал Храмът на Артемида, едно от Седемте чудеса на древния свят.

Ефес е тясно свързан и със зараждащото се християнство. Счита се, че Дева Мария, заедно с апостол Йоан е прекарала последните години от живота си в Ефес, следвайки разпространението на християнството. Къде е бил домът й е разкрито след видение на немската ясновидка Катерина Емерих😲.

Упадъкът на града настъпва, след като пристанището започва да се запълва с наноси. Центърът на търговията се измества към древната Смирна (Измир) и така до ден-днешен.

В Ефес бе пълно с хора. Както вече отбелязах, останките на града се намираха между два хълма и множеството не можеше да се пръсне, като в Хиераполис. Колоната се движеше в плътен строй по главната улица на града. Едните нагоре, другите надолу.

Най-голямата забележителност бе „Библиотеката на Целз“ – римски сенатор, консул и управител на провинция Азия. Третата по големина библиотека в древния свят е отстъпвала само на тези в Александрия и Пергам (древната Бергама – отново в Турция).

Температурната инверсия ни се отразяваше много зле и почти през цялото време се чувствахме отпаднали. А може би наистина си бяхме изморени. Обиколихме всичко, вкл. Базиликата на Св. Йоан, която се намираше извън пределите на древния град. Направихме опит да се качим и на извисяващата се над града средновековна крепост, но не успяхме да хванем работното време – затваряше в пет.

Видяхме каквото можахме и бе време да поемем на север. След около три часа бяхме в Айвалък. Точно по стъмване паркирахме пред малкия хотел, по-скоро къща за гости. Стаята бе не по-голяма от 8-10 квадрата, но цената бе 100лв/нощувката и това бе една от най-евтините оферти в курорта. Турците бяха малко полудели.

Нямаше и места за паркиране, а хич не ми се вреше из тесните сокаци, та оставихме колата Ани на платения паркинг, точно под квартирката ни. Не беше скъпо. Платихме 10-12 лева.

На следващия ден, времето отново бе хубаво, та решихме вместо да си ходим към България да се поразходим до близкия остров, който благодарение на стометровия мост се бе превърнал в  полуостров.

Разходката бе много приятна и за разлика от останалите дни, този път нямахме никаква програма. Просто си обикаляхме, ей така без цел и посока. Около три следобяд, вече оставени без избор, трябваше да поемем към България. Този път, като уважаващи себе си пътешественици прекосихме Дарданелите с ферибота🚢.

На границата цареше традиционния хаос и висяхме напълно излишно сума време. Прибрахме се около 12 вечерта.

В заключение ще кажа, че 4 дни + 5 часа отгоре са твърде малко за подобно пътуване. Става, ако сте в начална фаза на пътешественическия си живот, още сте млади и много ви се кара, а сетивата ви не са се отворили за всички нюанси и преживявания, които може да даде подобно пътешествие. 

Това, разбира се го знаех още преди да тръгнем, но обстоятелствата бяха или-или, та по-добре, че го направихме. Тамън за следващия път, когато слизаме към Средиземноморска Турция, да сме поразчистили пътя😀.