До Одрин на бръснар

Странни мисли ми идват понякога... Всъщност, добре е, че въобще регистрирам мисловна дейност като се замислиш...
Понеже годинките напреднаха и живота все повече и повече ме стиска „със своите лапи челични“ /дееееба и поета съм, деееба/ и слизайки все по-надолу и надолу по финансово-житейската спирала, все по-малко и малко време/пари/сили/желание &others ми остават за мото/авто/влако/стопопътешестване, някак странно и за самият мен ми прозвуча идеята, която ми се породи спонтанно за едно мръдване до Одрин. Със старческия си акъл сам няколко пъти си натъртвам, че говоря/размишлявам за Одрин, а не за Охрид – оня Охрид – Северномакедонският, БившоЮгославскоРепубликанскоМакедонския...
So…Имах скромното намерение да помръдна до турско – къде примамен от срива на турската лира, къде от някаква носталгия, къде от това, че ми се намираше валиден пашапорт, къде от идеалната възможност да разнообразя маршрута с каране по магистрала, както и с такова извънмагистрално, защото ми беше напълно ясно, че 700 км усукани, балкански пътища щяха да са ми драма на този етап! Предпочитах /голяма/ част от пътуването да го направя мързелешката – 5-та, газ напред, без насрещно движение и полузадрямал и прозяващ се носейки се монотонно в югоизточна посока. Бях отвикнал да карам мотор надалеч. Бях отвикнал да карам мотор въобще, ако трябваше да бъдем честни... Ако си ги говорехме „право куме и т.н.“ аз дори не бях моторист! От доста време не бях моторист. Карах някакъв миризлив двутактов скутер в града и на месеца веднъж/дваж/ почти насила навивах едни бързи стотина километра, колкото да пораздвижа мотора и да ме повее вятъра.Щото диър ми лейдис ънд джентлимън те таково жувотно като „моторист по душа“.... Пффф....ще ме прощавате! То е все едно да си алкохолик по душа! Ми или си алкохолик, или си Лимонадения Джо! Средно положение няма! Та и аз така – с тея измъчени 1000 км за този сезон, дето иначе ги навивам с колата за един уикенд, дори и себе си не залъгвах, че съм още някакъв вид моторист. Да, имам сто хиляди мотора – повечето от тях със завидния статут на археологически паметници, но километри нямам... А километрите правят моториста моторист, а не подпирането на някакъв /лъскав по възможност/ мотор пред кварталната кръчма и чесането на езика с някакви фантасмагорични моторджийски истории дето никога не са ти се случвали...
Но...както и да е! Думата ми беше за Одрин. Заплюх си го като дестинация, смених малко пари, напомпих гумите на черното добиче и с някакви наченки на вълнение се приготвих за път, насилвайки се да повярвам, че ще стана в ранна доба, за да тръгна още по тъмно.
А ще кажете какъв е тоя бръснар у заглавието ли? Нали истинските мотористи /та дори и тези дето са само по душа такива/ ходят някъде да заседнат на тежка софра, а не на някакъв си там бръснар? Ми така и така се уточнихме, че аз моторист не съм, моторист по душа па хептен, та някак не се вмествах в стереотипите за лошите космати рокйере! Та какво за бръснаря ли? Ами чисто и просто с годинките дребните удоволствия в живота взеха някак да намаляват драстично като нивото на Дунав в лятна суша. Алкохол не пиех, цигарите отказах /пафках отвреме навреме по някоя тежка пура, ама това по-скоро за авторитет ей така/, по жени не ходех, кафето, сладкото и газираното чичо доктор ми ги забрани, бях вечно на диета, навсякъде из колата се въргаляха рецепти и хапчета най-разнообразни, та един от малкото кефове, които си позволявах беше ходенето на бръснар! Не на фризьор държа да подчертая! На бръснар! А какво по-логично място за ходене на бръснар от Турция? За момента ми се виждаше адски логично. Писах на щерка ми лаконичното, че утре отивам на бръснар и чай у Едирне и да не ме търси, оти роумингът ми чини бая парета, споделих и с Поли гениалните си планове за неделния ден и потънах в размисли и страсти по отношение на маршрута с всичките му алтернативи, на прогнозата за времето, техническото състояние на мотора, както и собственото ми такова, навих часовникът за 4.30 като в доброто старо време и се пльоснах в изтърбушения фотьойл да кроя планове за чай и бръснар в съседна Турция...
Странното е, че когато човек има да става в необичайно време, той обикновено си става без проблем. По този повод въобще не съм изненедан, когато се ококорвам в 3.30. Подранил съм. За момент се изкушавам, но после се самоубеждавам, че би било лудост да тръгна посред нощ и заспивам отново. Часовникът кукурига в 4.30. Ставам. Обличам се набързо, решавам, че няма да пия кафе, обувам ботушите и напускам топлия уютен дом и се гмуркам в сутрешната тъма и студ. Измърморвам нещо за синоптиците и обещанията за страхотно неделно време, но от друга страна колко па да е страхотно времето в средата на октомври в 5 сутринта?
След едно безкрайно туткане и екипиране, след едно внезапно прещракване в кръста, което мигом ме превръща в робокоп и почти ме връща обратно в топлото легло, изоставяйки мигом всякакви идеи за пътуване, след цяла вечност, към 5.10 поемам в посока югоизток. Студено е. Моторът боботи неравноделни ритми, щото не е пален повече от месец. С неудоволствие отбелязвам, че червената лампичка за АБС-а отново мига, демек на АБС не мога да разчитам, но пък за сметка на това на работещите подгряващи ръкохватки им се кефя много! Старост нерадост... Предпочитам да си топля кокалите, отколкото да ми се налага да разчитам на АБС-а...
Натам съм решил да се възползвам от магистралата, насам по Х-степенната национална пътна мрежа. Още на Църна маца зъбите ми тракат от студ, краката ми са лед, тялото също, защото така и не си направих труда да потърся подплатите нито на вехтите си гащи, нито на шукаритетното електриково яке тип „чистотата бате“. Бях сигурен, че и двете имаха подплати, но бях още по-сигурен, че нямах ни най-малко представа къде да ги търся! Карай...ще се стопли, протраках със зъби убедително и дадох газ в магистралния мрак. Заковах на 120 и се понесох по удивително пустата магистрала.
Няма и час по-късно спирам на Шел-а на Пазарджик. Пусто е. Аз съм премръзнал и говоря завалено. Зареждам. Поръчвам кафе и хвърлям бегъл поглед на мотора. Комай всичко му е наред! Нещо скърца зловещо задния амортисьор, но решавам, че или ще се счупи или не – няма какво да го мисля! Масло си имаше, бензин вече също, така че можех да обърна специално внимание на топлото и ободряващо кафе. Термометърът на мотора се беше нещо бъгнал и показваше удивителните 16.5 градуса, което си беше откровена глупост! Седнах естествено отвън, щото аз корав моторист ли съм или лукова глава, като веднага дадох приоритет на луковата глава, ама айде сега да не се излагаме пред чужденците! Моторист си бях и то какъв? Тръгнал на бръснар в Одрин...
Отворих за пореден път куфара, гаврътнах с отработен жест хапчето дето ми беше за 7.30, щото нямах никакво намерение до Капъкуле да спирам отново и тихомълком се измъкнах на магистралата в сутрешния сумрак…
Понеже бях фен на максимата, че плановете затова са планове, за да не се спазват, половин час по-късно бях отбил на някаква отбивка и се любувах на мръсотията околовръст. Не, че бях любител на футуристичните пейзажи с всевъзможни пластмасови отпадъци, носещи се хаотично надлъж и шир. Причината за спирането беше прозаична – простата алармираше…
Поседях, позяпах унило просветляващото небе, повтарях си упорито, че не е чак толкова пък студено и че ще се стопли вероятно мааалко по-натам, ако не като стигна Одрин ще си търся някой дебел пуловер, че напраааааавооооо....
Някакво време по-късно, тъкмо завил от магистрала „Тракия“ по оная другата- „Марица“-та де, отново спирам. Какво виках за спирането направо на Капитан Андрея, а? Хехехе... Планове... Плановете са хубаво нещо ама у тоя сутрешен студ простатата така хубаво алармираше, че не мога да сляза от мотора у бързината... Стоя като кияк у околните трънаци и смръщено гледам сутрешното небе.

Красиво е! Красиво и някак апокалиптично... За миг ми минава тъпата мисъл, че с всичкия си акъл дето го нямам може да съм гледал прогнозата за някакво съвсем друго място. Слънчево място... А тук се намирах в студено и определено мръчкаво място. Посоката ми беше точно напред към черната пелена... Дали пък нямаше да ме пука як дъжд и да ми развали цялата богата културна програма? Егати! Добре де, какъв избор имах? Дъждобран нямах разбира се, якето и панталона бяха силно водопропускащи, за ботушите да не говорим. Егати кефа щеше да стане да се разхождам из Одрин джвакайки дълбокосмислено с тея самоходни аквариуми, докато оставям дискретна водна диря подире си! Рязко спирам да размишлявам по темата, че и без това ми е студено, пращам на Поли снимката с небесата, че тя си е фен на подобни снимкотворения и рязко сменям темата на размисъл с нещо дето да ми вдигне кръвното и спре тракането и треперенето от пустият му октомврийски студ

Че е красавчик – красавчик е, но че и ми късаше яко нервите две мнения нямаше. Мани зловещото скърцане изодзадзе, дето даже и с нахлупената каска го чувах, но и пак се чуваше някакво подрънкване изотдолу, непосредствено под резервоара, в отсека на двигателя. Беше ми ясно, че това е някакъв демидж следствие на гениалната мисъл на някой майстор да затъкне масленият радиатор с едно готино памучно парцалче така че доволно да спре циркулацията на маслото. И така аз олигофрена с олигофрен съм карал сигурно едно 2000 км чешейки се умно по тиквата и недоумявайки защо ли пък така да загрява пущината му с пущина! Ама яко загряване ти казвам! Дотам, че да почне да хвърля масло през гарнитурата на главата! В някакъв даден момент дори си бях купил едно вентилаторче да си го монтирам за принудително охлаждане, докато не открихме /откриха-айде да не си приписвам чужди заслуги!/, гениалното техническо творение. Махнахме парцалчето и ха – ти да видиш! Моторът рязко спря да прегрява, рязко спря и да хвърля масло през гарнитурата, ама и рязко почна да причуква и потропва. Един Господ знаеше вече къде и какво се беше сговнясало. Едно беше сигурно – поражения имаше! Мдааа...ама вече ме беше подгонил един средновъзрастов непукизъм и хич, ама хич не ми дремеше! Ако стигнех – стигнех, ако не – щях да го мисля в движение! Не отивах на край света! Те така де...
Подкарвам с прилично темпо напред. Температурата вече е една идея по-поносима, за сметка на това ръми ситен дъждец. За разнообразие снова ту в лявата, ту в дясната лента, изоставам, за да дам възможност на някой селски джигит да ме мине, след което рязко го изпреварвам и отново се висвам под носа му да снова от платно в платно. Ама голям дразнител съм ей...
Малко след отбивката за Любимец спирам на „Шел“ /оп, айде и тук продуктово позициониране!/, за да заредя /ей това моторя е голяма досада с това вечно зареждане! Тъкмо тръгнеш и си нагодиш темпото и айде спирай за бензин! Па се разсъбличай, па се екипирай... Пфуууу, досада... Затова се кефя на Баба Ланчия, че като мина през варненския мошеник да сипя нафта и минавaм по 1100-1200 км без да зареждам! Не, че карам по толкова без да спирам /Пази Боже!/, ама ей така на – някак по-нормално ми изглежда, отколкото да спирам час по час за бензин.../ Та спирам значи на „Шел“-а /чакам си процента за рекламата/. Имам спомени, че тук бяха яко любезни, та чак тръпки да те побият, дето си им развалил рахата /Да тук вече съм в земите дето разваляш на хората рахатя, а не спокойствието. Анадънмо?/. Та и сега са яко любезни значи, но мен тая работа хич, ама хич ме не брига! Вадя тилифона, гася му мобилните данни, че нещо ще фалирам иначе и поемам по последните трийсетина километра до Капитан Андрея...
На митницата има прилично прилична опашка, но се придвижваме с нормално темпо. Не си правя труда да се вра отпред – нито бързам занякъде, нито съм фен на дребните тарикатлъци. Продължава да ръми, но толкова ситно, че се чудя дали пък не е мъгла някаква. Не ми пречи. След 15-тина километра ще съм в крайната си точка за деня, а той деня едва сега започваше. Бях се курдисал /казах ви в кои земи се намирах, нали?/ на границата малко след 9. Времето беше пред мен. На гишето младокът ме пита дали идвам ЧАК от София, сякаш идвам минимум от луната. Ми-викам- да, от София идвам и отивам в Одрин. Разходка нещо такова... Човекът се усмихва и ме провожда напред.
От турска страна също има десетина коли пред мен. Нещата сякаш обаче се случват мааалко по-бавно. Навлизах в земите, където времето придобиваше странно разтегливо и относително измерение. Не, че ние бързащите и живеещите на педали стигахме много далече, но някак това безвремие и леност направо ме убиваха! Както и да е... Опитвам се да не нервнича и се мъча да сглобя някое друго изречение на турски, че да блесна с познания на гишетата. Не ми се отдава! Странно... Идват ми всевъзможни фрази на руски, сръбски, английски ако щете, но нищо смислено на турски. Мисля да не се хабя повече... Те и без това поразбират български по тея гишета! Не можеше да е другояче! А и в крайна сметка умните глави казваха, че в българският има около 800 турски думи и турцизми, та белким се разберяхме ща си причаме!
Убивайки времето в чакане, с неохота отбелязвам огромната джамия с четири минарета непосредствено след ГКПП-то. Мдаааа.... Някъде по нашите граничните пунктове да сте видели църква? Аз поне не се сещам, уви... И после турците ни били криви. Гърците ни били криви. Руснаците ни били криви. Немците, енглезите, хамериканците, сърбите, румънещитата заради пустата му Добруджа, арабите, негрите, ескимосите, извънземните... Не, бре хора! Ние сме си виновни! Само ние...
На турското гише се опитвам да кажа, че отивам на гезме тур до Едирне, но каката ме отрязва с нещо на развален английски от типа, че и дреме на...къде точно отивам и какво мисля да правя, пише нещо с химикал из паспорта ми и ме провожда напред. А напред сериозен младеж с таблет си придава важност като ми рови из куфара и разпитва кое какво е. Отговарям едносрично с очевидна досада и чакам младокът да приключи... После идва и някакъв друг дето ми пише номера на мотора из някакъв друг таблет. В този момент се сещам, че по едно време имаше някаква забрана по турско да се влиза с МПС-та по-дърти от 20 години, та се замислям на колко ли годин ми беше точно мотора. На двайсетина? На повече? Или по-малко? Ехееее...почти 30! Добре де – все тая. Тоя с таблета ми махва с високомерен жест да се махам и аз отшумявам към последното гише, където всички минават само мен ме спират. Тея двамата в стаичката ми говорят нещо един през друг, но аз така или иначе не мога да ги чуя. Моторът боботи, аз съм по принцип недочуващ, пък с тая нахлупена каска, положението е още по-абсурдно! Виждам, че почват нещо да нервничат и да подскачат на столовете и в крайна сметка гася мотора и смъквам каската. Говорят ми на турски. Що ли се хабят?! Подавам си мълчаливо документите, щото не знам какво друго да искат от мен, те нещо продължават да плещят, но в крайна сметка ми връщат книжата. За пореден път нахлупвам каската и завъртам ключа на мотора. Е сега е момента да ми умре акумулатора мисля черногледо на глас. Акумулаторът обаче няма грам никакво намерение да се предава и аз с ряз отшумявам към Одрин...
В момента, в който излязах на шосето обаче нещо ми светва и рязко връщам масура! Пари за глоби нямах. Петдесет – петдесет, четирсе – четирсе... Тировете ме изпреварваха, а аз пъплех с бясна скорост към града...
Одрин е хубав град – две мнения няма. Карам бавничко сред рехавото неделно движение в опит да се сетя къде ли точно беше центъра. Е къде къде...Където стърчат джамиите! Къде другаде да е! Карам значи в посока минаретата и със задоволство се сещам за онази част от историята дето нали ни е повод за гордост дето сме бомбардирали Одрин с авиация! За пръв път в света ако се не лъжа! Ми супер! Ма сега не Одрин ами копа сено нямаме с какво да бомбардираме, щото то вече няколко години се теглят ластици дали да купим Грипен или пък нещо друго, дали да е нов или втора, трета, пета ръка, дали поляците да ни ремонтират старите МИГ-ове или пък да ги оставим на доизживяване докато се превърнат в купчини старо ръждиво желязо подобно на подводниците ни. Срам...а не гордост! В тая пуста държава всичко върви на автопилот и дребни мошенгии. И едри мошенгии разбира се! Карам напред и се заливам от смях. Какво пък му е смешното ще кажете? Нищо свързано с държавицата ни уви! Просто се сещам за репликата на Зетко, че американците не знаят нищо за България, защото не са ни бомбардирали...още. Е, а нема нужда! То остава и лудия Макс /пардон Тръмп/ да ни пусне някоя друга бомба и ще трябва да дърпаме завесата и да гасим лампата на държавата...
Стигам нещо, което ми прилича на централна част на града и пъпля бавно в опит да си намеря подходящо място за паркиране. То не, че няма места, ама аз нали съм съвестен и предпазлив чужденец и се оглеждам за знаци, за забрани, за разчертани места и прочие подобни щуротии. На ъгъла на някаква джамия ли, баня ли, йебем ли го какво, някакъв мургав младеж се засилва към мен. Предполагам, че не е камикадзе, демек явно иска нещо. Спирам, гася мотора и свалям каската. Младежът нещо буйрум, туй онуй... Викам абакалъм, не се хаби, турския не ми е силата! Младежът продължава да плещи някакви небивалици и аз къде да го секна, къде да използвам положението, променям рязко разговорът с прозаичното „Паркинг?“ Човекът се оглежда за миг, после ми сочи един ъгъл на един тротоар. Чевръсто разчиства някакви павета да ми отвори малко повече място, насочва ме да си наместя тежката машина и аз акостирам благополучно. „Кач пара?“ питам сухо и делово, че де да знам импровизирания паркинг дали ми е по джоба! Щото на мига се сещам за „услужливите“ ромове по площад „Македония“ и зад Съдебната палата в Софето, дето изнудват хорицата опитващи се да паркират там... „Йок пара!“ – изрича младежът и мигом изчезва нанякъде. Че ме хвърли в дълбок размисъл хвърли ме. Няколко пъти играх ганкиното от типа три напред, две назад, да размишлявам каква ли пък му е играта на тоя и къде ли ще ми го бодне, ама не ми идваше нищо наум... Накрая решавам, че съм с обременен болен мозък и че „не всичко е пари, приятелю“ и нерешително поемам към минаретата на отсрещния баир...

Одрин е хубав град.

Казах ли го вече? Казах го... Ами да – приятно място, където има за всекиго по нещо – кеф ти забележителности, кеф ти чаршия, кеф ти кръчмета. Мен ми беше пределно ясно, че със забележителностите ще приключа бързо бързо и ще мина по същество, та се засилих към минаретата, докато не ми се е изпарил културният ентусиазъм. Да де ама то едно нанагорнище, то едни ми ти баири, то една ми ти далечина... Уффф...абе в тая джамия бях вече влизал преди години...май.... Пък и сега каво да правя из разните му там джамии при положение, че в Одрин имаше цели две функциониращи български църкви. Да де ама де да ги диря пустите му и църкви! В едната бях ходил преди години, но да ме убиеш не се сещах къде се намираше! А около мен така миришеше на скарааааа.......
Минавам покрай дюкян, в който се продават някакви силно китайски джунджюрии за мобилни телефони. Веднага ми прави впечатление спретнатия дядо продавач. Панталон, обувки, риза, сако. Премита пред дюкяна преди да започне работа. Занаятчийският тертип на работа. Прави впечатление! Мен поне винаги ми прави впечатление подобно нещо. Нещо, което рязко контрастира с вечно пушещите предизвикателно облечени продавачки по нашенско, които с топ не можеш ги помръдна и на които трябва да правиш теманета та белким успееш да си купиш нещо без много много да ги притесниш и обезпокоиш...
Час по-късно, когато минавам обратно покрай дюкяна на дядото, вече всичко е преметено и подредено и човекът авторитетно седнал чете вестник. Сигурен съм, че само да прекрача прага и мигом ще скочи и ще хвърли вестника с учтива усмивка... Да, ще кажете, ама те са търгаши по душа и това всичко е изкуствено. Да, така е, ама аз няма да се женя за него в крайна сметка! В магазин влизам, за да разгледам, получа съдействие и купя каквото ми трябва...па ако е добър продавача и каквото не ми трябва...
За миг се замотавам на светофара, чудейки се накъде да хвана, но все пак продължавам упорито с културно-туристически ентусиазъм в посока стърчащите ракети на джамиите. Ще разгледам, ще се окултуря, пък после може и да хапна нещо, пък чай да пийна ей така на теферич, някоя цигарка да изпуша инцидентно, пък после и ще ходя да си диря берберин. Вея крачоли нагоре по баира и се наслаждавам на обзелото ме безвремие. НЕ БЪРЗАМ! Е, това не може да бъде! Мисля, Гошо Видински беше измислил терминът спийд туризъм. Та десетилетие и горница основният ми вид моторизъм беше спийд-моторизма. Ама не някакво каране на писта или нещо там подобно! Ами! Глупости. Аз съм туткав и бавен ездач – всеки карал с мен го знае! Просто досега винаги форматът е бил много километри на ден с минимално спиране за зяпане на каквото и да било, докато задникът ти се срастне с мотора. Случвало ми се е да спирам на някакво място, на което „нормалните“ хора могат да отделят часове, дни, дори седмици, да се дивят и цъкат на разните му там интересности, а аз идвам като хала отнякъде занякъде, спирам мотора на мегдана, правя един бърз тигел на околните сто метра, щракам една снимка на запад, една на изток, една на север и една на юг, паля мотора и заминавам, доволен, че и тук съм разгледал...
Е, сега не беше така! Каската бях наврял в куфара та не я разнасях и нея. Ботушите ми бяха супер удобни за разходки, якето не само не ми тежеше, но ми идваше и дюшеш с оглед на относително никаквите температури. Чувствах се супер комфортно и супер лежерно. Днешният ден по план график включваше мързелешките 7-800 километра, голяма част от тях магистрални, което реално си беше едно нищо! Часът беше малко след 10 сутринта, аз бях достигнал крайната си точка за деня и разполагах с всичкото време на света...
На отсрещния тротоар някаква моторетка привлича вниманието ми. Разбира се, пресичам, за да видя по-отблизо странното мототворение.

Моторетката наистина изглежда доста нелепо. Приближих още, за да огледам отблизо.
 

Мондиал... Бях забравил за тези странни двуколесни, които масово се караха в Турция – Мондиал, Куба и прочие от незнайни по-незнайни... Ама си ги караха хората! Сещам се, когато преди години бяхме закъсали с Брус Лий в Невшехир, как в сервиза на Адем Уста, дето ни съживяваха таралясника, човекът продаваше чисто нов ей такъв Мондиал. Беше още с найлоните по него и чинеше ни повече, ни по-малко от 1500 лири. Тогава бях на косъм да зарежа верният уморен кон и да яхнем миниатюрната моторетка да си заидваме по нашенско с нея... Вторачвам се отново и ме напушва смях. Някак много нелепо ми изглежда цялата композиция! Странна конструкция, яко ръждив ауспух, огромни наръкавници или там каквото и да им се вика на тея чудати съоръжения и ооо, разбира се червения байряк мушнат встрани от предната гума.

След като след цяла вечност приключвам с изучаването на странното двуколесно, рязко сменям посоката, загърбвайки с отривист жест цялата културна програма дето си я бях наумил и с бодра крачка хлътвам право в отсрещната кафана, пардон кръчма с многозначителното заглавие „Кьофтечи Осман“. Тук определено ставаше дума за кюфтета и за никаква култура! Съмнения нямах никакви! Отдалеч ми направи впечатление мъж на над средна възраст, който хвърчеше като финикиец между масите и с усърдието на работлива пчеличка не спираше все нещо да върши. Имаше тук таме насядали хора, което за мен беше знак за „вървежно“ местенце, където спокойно можех да се гмурна в дебрите на местната кулинария. Е да де, то това хубаво ама аз си бях отново на диета. Пфууууу....и днес ли Боже, трябваше да се тормозя с тея идиотии? Мммм?
Приближавам нерешително към заведението и човекът веднага изкача отнякъде. Буйрум, муйрум, селям алекум, хош гелдин, хош болдук... Харесах си една скатана масичка и си му викам на нашичкия – А ей туканка дъл мога се теслимя, а? Човекът продължава с широка усмивка нещо чатара патара, демек добре съм бил дошъл един вид и дето ми удобно там да се разполагам. Можело вън, можело вътре, можело нам кво си... Сядам доволен от развитието на културната ми програма и с удоволствие, пардон с КЕФ се захващам с менюто. Вярно, бях забравил за турското обслужване. Е, ама било мазно и изкуствено? Е да де – а нашенското „Здрасти! Ко шъ пийш?“, „Тук не може се сяда, кьорав ли си?“, „А, ей сега щи прайм омлет, дън си бременна, чи щи прайм омлет? Е яж там кибапчаата и кюфтета кът нурмалните хоръ!“, „Ай яж, ко съ прайш! И без туй втори път няма додиш тукъ!“...
Та разполагам се с кеф значи в кръчмето, на масичките на тротоара, разбира се.

Първо не е толкова студено, та да се навирам вътре, освен това така ще мога да наблюдавам от първа ръка дето се вика случващото се по мегдана. Да се потопя в атмосферата... Разглеждам с любопитство менюто, което ми се предлага в три варианта – оригиналдъ на турски /хич не ми е сила/, на гръцки /с тоя изкилиферчен език не съм се мъчил от първи курс в университета, когато ме тормозеха да го уча/, та в крайна сметка се съсредоточавам в частта, която ми се предлага на английски. Чета и се чеша, чета и се чеша. Чета значи и се чеша... Не, бре, нямам въшки, просто този английски е толкова невероятен, че мигом добивам великото самочувствие на знаещ и вещ в сферата на езиците! Сигурно го е писало някое малко дете менюто, или престарелия дядо на собственика, но почти нищо не мога да схвана какво ще да е. След дълго умуване се връщам към оригинала, което ми се вижда по-успешния вариант да разгадая нещо, докато накрая се предавам и капитулирам. Човечецът тъкмо за пореден път замита някакви несъществуващи трохи по масата ми, явно очаквайки да мъцна нещо! Е мъцвам... Чорба вар? – питам с оскъдния си турски домакина. То ясно, че е вар, ама не мога да схвана кое какво е. Човекът с леко възмущение, че съм подложил на съмнение богатата им кухня мигом почва да реди някакви чорби, от които успявам да запомня ишкембе, келе пача и някаква си там мусиктир или аллах знае каква точно. Ишкембе не ми се яде, защото вероятността да е от агнешко шкембе е доста голяма с оглед географскити ширини, по които се намирам, келе пача нямам представа като какво ще да е, но с това пача ме загуби на момента, така че залагам на напълно непознатото зло – с размах си поръчвам един айсиктир или там както и да се казваше, на принципа пениш се не пениш ще те ручам. Спомням си от предни години за практиката хляба да е на корем и без пари, а и ясно виждам огромните пластмасови кутии с нарязани франзели по съседните маси, ама ей така на, да дразня положението питам любезния „А екмек вар? ААА?“ Човекът почти подскача от место като олимпийски шампион и възмутено започва да реди нещо, след което мигом носи най-огромният панер, който е намерил само и само да ми докаже, че екмек наистина вар! Вътре има нарязани минимум пет франзели, сигурен съм.

Може и да е нехигиенично, може и каквото там още се сетите, но много ме кефи тази практика с хляба тук. Защото съгласете се с тая драма по нашенските кръчми като се почне ама хляба на филийки ли е, или на питки? Ама питките малки ли са или големи? А филийките тънки ли са или не? А хляба от лани ли е или от ерата на динозаврите? А филийката по 20 стинки ли е или по 120? Пфууу, ебаси сложното! И накрая поръчаш една камара филии, платиш си ги чинно и те половината вземат, че останат. А ето ти го решението на проблема – фъргат хляб на корем у панера – яж колкото ти душа сака. Не ти смятат коматите на по 20 стинки, просто хляба и водата са бадева дето се вика-яж, пий на корем, това е включено в сметката! Е, ми те са си го сметнали хората, че на света хляба няма да изядеш и водата няма да изпиеш... Ама е жест! Ама ти прави кеф. Това е същото като кафето по сръбско и босненско – почти навсякъде го сервират с чаша вода. Чешмяна естествено, но няма значение! Важен е жестът! За сметка на това – тук човекът ми носи половинка минерална, а чашата е поставена с дъното нагоре върху салфетка. Носи ми супата, обяснява ми, че ей това тук видиш ли е туз, демек сол, пожелава ми едно афетолсун и отшумява да си върши другата работа. Супата на пръв прочит не знам каква е, но ухае приятно и има огромна изсушена люта чушкa до нея.

Захапвам супата с настървение, защото се оказва, че съм бая гладен – ами все пак съм станал в 4.30, а вече е почти обед! Странно, но не мога да разгадая какво ям. Постна е със сигурност и прилича на пасиран боб, или пасирана леща, но може и да е нахут или един Господ знае какво... Както и да е! Вкусно е! Изсипвам половината чушка у гозбата като предвидливо предварително отварям копанята с хляба в готовност. Хапвам с наслада и при поредното профучаване на нашичкия го викам с отривист жест. Ми няма как да не пия един класически турски чай! А чай вар? – продължавам с полиглотските си умения аз. Естествено, че вар, ама и аз съм един! Ами не знам откъде е естествено щото в многоезичното меню подобно нещо не можах да открия! Веднага схващам каква е далаверата с чая. Аааамет, провиква се гарсонът! Амет подава любопитно глава от съседния дюкян и мигом дотърчва с бир чай в класическата стъклена чашка и безброй захарчета отстрани.

Понечвам да платя, а той маха с ръка да се оправям с гарсона... Странна работа. Няма няма. Като ти не предлагаш нещо, комшията може пък да го предлага! Важно е клиентът да е кефлия и да се не връща! А не като по нашенско. Има ли? Няма! Ама още не чули за какво точно иде реч, веднага да са ти контра! Няма бе! Няма! Ама защо няма? Е щото така! Няма!
Поседявам каквото поседявам и понечвам да тръгвам. Махвам на гарсона, пиша нещо с ръка у въздуха, демек да ми носи сметката, след което сметката иде на хвърчащо листче естествено и е колосалната сума от 9 лири, демек 3 лв. Подавам някаква пара, която ми се намира под ръка, човекът старателно връща до стотинка. Решавам, че доброто обслужване заслужава своята отплата, но тъй като наистина нямам дребни, а тая една лира дето ми връща е смях в залата, затова подавам една банкнота от 10 лири на човечецът с красноречивият жест да ми я развали като „файв е фор ми енд файв е фор ю“. Човекът явно ме разбира, защото прави жест, че цепи банкнотата на две. Евет, евет, ок, радвам се аз, че сме се разбрали и човекът заминава нанякъде. Е нищо – няма да правя драма за някакви си 5 лири де! Надигам се да тръгвам, когато нашият изкача иззад ъгъла с две банкноти по 5. Аха...разбрали сме се! Нищо не сме се разбрали! Той разбрал, че искам да ми развали на две по 5 и явно е ходил някъде да разваля. Бутам му петте обратно като пак му казвам, че са фор ю и питам накъде е чаршията. Човекът сочи и обяснява нещо. Не, че съм го разбрал, но поне хващам в посоката, в която сочи...
Чаршията няма нищо общо с очакванията ми за мръсно, схлупено ориенталско тържище! Изключително приятна пешеходна зона, с уникално подредени дюкяни, в които има и от пиле мляко – въобще да ти е кеф да си развързваш кесията!

Снова безцелно и зяпам неангажиращо околовръст. Наистина усещането е приятно. Мотам се с лежерно темпо, изучавам витрините, опитвам се да се потопя в атмосферата. Разбира се, озъртам се и за берберин. Чай вече пих, оставаше и да намеря заветния бръснар, щото може да е всичко, но всяко пътуване трябва да има цел, а моята цел за деня беше да си подстрижа брадата при някой местен бербер-ефенди...
Мотая се и се наслаждавам на приятното време, на лъскавите дюкяни и на чуждоземската глъчка. Странно ми е. Странно ми е не чуждоземското, а по-скоро това НЕбързане. Адски ми е непривично! Някак времето все не ми стигаше като запътувахме нанякъде, а сега сякаш часовникът беше спрял! Още нямаше обяд, аз нямах друга точка в графика си, не бързах заникъде и можех подробно и тътрузейки ботуши по гезмето да разучавам особеностите на местната търговия...
Снимам и някакъв фонтан ей така пътьом, че нали все пак това онова да има и малко култура у тея моите драсканици, а не само чорба, чай и вайкане по туй и по онуй...

Берберин засега не мога да намеря, но за сметка на това е пълно с дюкяни предлагащи всевъзможни вариации на баклави! По едно време се хващам, че седя минимум от 10-15 минути залепил нос на нечия витрина, подобно на бедния Гаврош, а сладкарят любезно ме кани да вляза. Сепвам се и смутено вдигам рамене – за кво да влизам изобщо като сладко така или иначе не ям! Да, можех да взема на Поли турска баклава оригиналдъ, но ми беше напълно ясно, че след 3-400 км яки друскавици у куфара, тая баклава щеше да стане на дроб-сърма! Беше напълно безсмислено! Задълбавам с издирването на заветния бръснарин, но такъв по главните улици на чаршията не откривам. Стратегически криввам в задните сокаци, щото някак ми се види по-реално да открия туй що търся...

Винаги съм обичал страничните и забутаните сокаци, независимо къде ходя! Синдрома на гетото ли е? Не бих казал, но някак бягах от лъскавото и лустросано туристическото, бягах от масовката! Може и социопатия да е някаква, ама ща го брига, йебем му...както би казал всеки средностатистически сърбоговорящ... Тук вече и очаквано откривам няколко берберници. Естествено, че няма да са до лъскавите дюкяни на мегдана! Подобен род занаятчийски дупки първо не са с туристическа ориентация и второ им лепнеше някак да са сврени в някой миризлив заден двор. Подминавам критично първата берберница – младокът полуизлегнат в бръснарския стол, похендрил мотовилки на тезгяха пред него и с настървение нещо рови из телефона. Тцъ...не е моя тип берберин. Ще пропусна. Продължавам да снова из сокаците и очаквано попадам на втори дюкян – тук двама дядковци седнали на архаични раздрънкани столове теглят ластици току под вехт телевизор, от който с настървение бумти някаква местна сапунка. Отново тцъ...твърде местно ми иде някак, твърде лоу левъл дет се вика. Третият дюкян затворен, четвъртият се обитава от отявлен педал, а аз педал не ща да ме пипа! Опаааа, Брюксел, кво става, вземете мерки ще кажете! Къв е тоя расизъм, какво е това чудо?! Какво е това назадничаво мислене, каква е тая липса на толерантност!? Ай Брюксел може да си гледа работата, аз на еврогейски ценности не робувам, освен това съм старомоден и имам свещеното право да преценя спечелените си с труд пари, на кой пезевенк да ги дам и на кой не... Та накратко казано на тоя не! Абе що си не се прибера в Софето и тогаз да ходя на берберин?-чудя си се сам на акъла, дето ми е силно дефицитен. С какъв акъл изобщо съм тръгнал чак тук на бръснар, като че по нашенско няма такива? Убеден, че ми хлопа дъската, рязко изоставям идеята за берберина и продължавам с безцелното шляене по одринските сокаци.

Случайно попадам на някаква импровизирана рибна борса насами тротоара. Силно впечатлен решавам да документирам, но някакъв човечец сърдито почва да ме хока, че му снимам паламуда и бързо бързо се изпарявам, да не дразня излишно положението.
Мотая се още малко из чаршията, след което отново обзет от пристъп на културност решавам все пак да се върна горе на баира до джамиите. Стигам донякъде, снимам някакъв паметник на някого си и рязко сменям посоката, като решавам, че ми стига толкоз Одрин за деня

Моторът си е на мястото, от момъкът с паркирането няма и помен, всичко изглежда под контрол включително и спрелият на два пръста от верния ми кон бус. Тоя как беше се намърдал тук и как прецизно беше паркирал встрани от мен, простоооо.... Изтръпнах само при мисълта, как леко да беше опущил педала и моторетката ми рязко щеше да бъда катурната и осакатена! Това добре – говоря си почте на глас, обаче а сега ми кажете как точно да измъкна мотора от ситуацията? Нямах никаква възможност да го изправя, защото при опита ми да го сторя неминуемо опирах в задната броня на буса и дори не бях сигурен дали ще мога да прибера степенката. Още по идиотското беше, че можеше и да мога да я прибера, но можеше и да не успея да удържа наклонения и тежък мотор... Почесох се, позяпах тъпо отсам и оттам и направих единственото, което ми дойде на ума – махнах куфара, че да тежи една идея по-малко и викнах някакво шляещо се хлапе да ми удари едно рамо. С дружни усилия измъкнахме мотора на що годе равно и читаво място. Покачих отново куфара, благодарих горещо на младежа във вид на почерпка за чай и започнах великото екипиране.
Натъкмих се уставно като че нямаше точно след 15 километра да спирам на Капъкуле и да се разопаковам основно, но това беше положението. Затръгвах лека полека по неравните павета нагоре по баира и естествено на ей тоя светофар

нещо се омотах ли, притесних ли не разбрах и аз точно какво стана, но естествено успях да угася мотора и да не мога да го запаля. Беше си леко трагикомично, щото затапих цялото движение, което и без това си беше затапено заради тея дето чукаха павета. Очаквах огън и жупел да се изсипят над нещастната ми глава, но странно – нито свиркане, нито светкане, нито псувни... Странна работа ти казвам... Кво им става на тея турци не знам! Това ако беше по нашенско такъв търкал можеше да си спретнем с половината опитващи се да ме прескочат, заобиколят, сгазят и прочие... Безхарактерни хора ти казвам! Пфууу....то една като хората няма кой да ти тегли!
Успявам все пак да запаля мотора и впервам взор в светофара чакайки на полусъединител да светне зеленото. В този момент нещо странно ми прави впечатление, но първоначално дори не мога да разбера какво точно! Това е от тези моменти, в които мозъкът ти се чуди как точно да отрази създалата се ситуация! Вперил съм поглед в отсрещния светофар. Има нещо нередовно отсреща. Да...рейсове. 7-8 рейса. Градски транспорт. Все още не мога да стопля какво пък чак толкова странно има в цялата тая процесия! Не знам защо, но първоначално решавам, че са бабички тръгнали на екскурзия! Е то хубаво, ама бабичките ги няма у цялата работа. Автобусите напълно празни, само с по един шофьор! Продължавам да се зверя, докато лека полека започвам да осъзнавам кое толкова ме е втрещило – автобусите са с характерната разцветка на софийския градски транспорт! Мани това, ами и на всичките се мъдрят гербът на София с прословутото „Расте, но не старее!“. Продължавам да размишлявам за бабичките екскурзиантки и викам абе някъде са ги стоварили да гледат ракети, пардон джамии. Е да де, ама защо с градския транспорт са ги докарали чак до Одрин? В този момент рейсовете тръгват и преминавайки покрай мен въртя глава след всеки от тях и чета надписът „Линия 1 – автостанция Гео Милев – Кокаляне“, „Линия 1...“, „Автостанция Гео Милев...“, „...Кокаляне“, герба на София, Гео Милев, Кокаляне, Линия 1... И за капак истанбулски регистрационни номера! Мистерия...
Навивам рязко газта, че да не угасна на светофара и свивам в посока Булгаристан, както пише на отсрещната табела.
Този път на границата си почаках солидно! Не, че имаше повече коли, но турците нещо ги беше налегнала ориенталската мудност. Отвисях си цифром и словом точно час. Като добавим и двайсетината минути на нашенските гишета, мисля че беше разбираемо защо навих газта като обезумял в опит не толкова да наваксам загубеното време, колкото вятърът да отвее насъбралото се напрежение. Заковах скоростомера на 150, което ми се виждаше разумния предел на вехтата ми потропваща машина. Естествено докато умувах дали трябваше на Свиленград или на Харманли да се отклоня от магистралата, изтървах вярната отбивка! Нищо! И през Харманли можех да мина. Правех сметка да кривна през пътя за Тополовград и оттам през ТЕЦ Марица-Изток 2, НоваЗагора, Гурково и Подбалкана – ей така за разнообразие. Както каза бате Любо в последствие – че то там няма път, ти оттам баш си се набил! Както установих малко по-късно – да, на много места път нямаше! Буквално! Първа и криволичиш между ямите, по прашния чакъл, щото на места асфалт отдавна нямаше, но за сметка на това пропадания, ями и обилни количества пясък по завоите дал Господ! На Харманли свих в източна посока. Първоначално всичко беше ок – път приличен, природа прекрасна, завои разкошни - въобще кеф! Естествено, не бях особено сигурен за посоката, а и никога не бях минавал по тези места, или може би преди много години веднъж с колата, но така или иначе района ми беше тъмна Индия.
Не след дълго пътят взе да придобива преобладаващ вид

Това ме принуди рязко да намаля темпото. Все още не чувствах никаква умора, което си беше меко казано странно на фона на почти никаквото ми каране последните години. Може би единствено задникът почваше да ме наболява, но беше търпимо. Очаквах да се получи много по-голяма драма с такова голямо, според сегашният ми аршин, пътуване, защото с колата можех и да минавам по 1000 км за един ден, но с мотора правех основно стокилометрови вечерни разходки в околностите на Софето и нищо по-съществено...
Сметнах за излишно да пресилвам нещата и на първият съмнителен разклон, просто спрях – хем да се разтъпча, хем да се ориентирам, хем да пратя една снимка на Поли, с която да се „тагна“ на пътната карта на България

Харманли натам, Тополовград насам.... И нито дума за това, което ми трябваше – Нова Загора! Ма викам ей сега ще чукна в мапса да се ориентирам! Да де... Мисля е излишно да казвам, че чукването ми отне към десет минути обикаляне по околните поляни, докато се намести спътника отнякъде. Мааама му стара, все забравям, че това не ти е центрото на София – прокараш пръст по екрана и цялата вселена ти се изложи като на длан с 4 Джи. Тук 4 Джи нямаше... И 3 Джи нямаше. Да не говорим, че хич никакво Джи нямаше... Снова напред назад по поляната в опит да зареди по-бързо, но с крайчеца на окото си виждам нарастващия интерес на местното талибанско население към скромната ми личност. Свивам набързо знамената и яхвам мотора. Към Харманли определено не бях, щото оттам идвах, Тополовград мисля, че не ми беше на път, така че смело хващам тратият път на отбивката – този безтабелния...
Пътят е яко преобладаващ с много прекъсвания, но за сметка на това очевидно е верният – преминавам през няколко мъртвешки празни села, от които чак тръпки ме побиват /Така и не мога да преценя за себе си кое ли би било по-добре – природата да си вземе обезлюдените села с кривналите се на една страна някога кипящи от живот къщи, или циганите да завземат същите килнати къщури? Не знам, наистина не знам, но в околните села не виждам жива душа! И работещ магазин няма и никакви признаци на живот няма!/. В далечината се виждат бълващите зловония комини на ТЕЦ-а. Да, това е верният път, ако и да няма път! Това е!
Криво ляво се смъквам безаварийно до равнината, въпреки големите съмнения, че моторът и моя милост ще издържим физически на тоя богат думбур-лумбур. На брега на някакъв водоем се шири ТЕЦ-а. Подминавам бавно и славно и вече започвам да се озъртам за сгодно място за почивка. Пладне преваляше, пътят започна да си казва думата и умората започваше да се обажда. Това се явяваше и причината в първото що-годе голямо село да се огледам за някакви признаци на цивилизация, разбирай кръчма. Рязко, бях огладнял, рязко бях ожаднял, рязко ми се допи кафе, рязко ми се допочива. Времето най-после беше станало разкошно, дори с една идея по-топло от идеалното, имах около 250-270 км до вкъщи и оставащи 4-5 часа светла част от деня. Разкош! Чак не можех да повярвам колко по график и без да бързам се движех! Е, това никога не е било! Всичкото гореизброено бе и причината да свърна рязко в някаква черна уличка към отсрещната поляна, където мярнах заветната кръчма! Че и работеща при това! На масите отвън се виждаха 3-4 човека. Кръчмето предлагаше обширна зелена площ с пейки маси, кошчета, люлки и прочие екстри. Мен люлките, разбира се, по никакъв начин не ме касаеха, но да хапна и опъна кокали на пейките на полянката определено ме блазнеше. Още със спирането осъзнах грешката си – това не беше кръчма! Видът понякога лъжеше... Това беше местната „Магазин-Кафе-Нещопродавница“. На всичкото отгоре ако се вряваше на лепнатото работно време нещопродавницата не работеше. Аааа, влез, влез, вътре е, работи – схванали двоуменето ми ме подканват местните. Нахлувам с гръм и трясък в продавницата. Мда...от кафе до прах за пране. Точно като селски магазин от онова време. Хоремаг ли му се викаше? Дето можеш да си купиш от топъл хляб до пирони и гумени ботуши... Та и тук горе долу така. Мен пирони естествено не ми трябват, пък ботуши си имам, даже са ми на краката, та се задоволявам с кафе и газирана вода. Смъквам си куфара, че са ми вътре цигарите, а мотора оставям пред магазина

Разполагам се блажено и с размах, а към мен се лепва едно хлапе. Въпреки, че съм поуморен и леко кисел, се старая да съм любезен с хлапето, щото то не е криво за старческите ми неволи. След като надълго и нашироко ми обяснява, че ей тама има една жаба и тя е зелена и скача и дали аз съм виждал жаба и че те май били две жаби, ама и двете зелени, ама сега май била само едната останала, хлапето насочва интереса си към моята особа-как се казвам, откъде съм, мой ли е мотора, не ми ли е топло с ботуши и накрая естествено пита какво има в тоя голям куфар. Да, наистина, какво толкова мъкна в куфара, освен цигарите, които си купих в Одрин, разбира се. Ами как каво? Хапчета – богата колекция. Това за моя милост. Инструменти – богата колекция. Това за мотора. Компресор, че ми е писнало от проблеми с ъс спукани гуми. Вече никъде не ходя без да имам компресор в багажника/куфара. Освен това литър и половина вода, че да има с какво да си пия хапчетата, препарат за стъкла, че съм обещал на Поли да карам само със спуснат визьор, съответно съм си взел и препарат да си го чистя като се присетя, респективно си нося и ролка кухненска хартия, щото само с препарат работата няма как да стане. Завършекът на цялата куфарна идилия е и чифт чорапи, че ако ми стане топло с дебелите, които съм обул, да си обуя тънки. Абе....страна амалгама от глупости. Та, докато обяснявам на детето какво точно има в големия куфар, отварям капака и понечвам да си взема цигара... Ебаааси! Ебааааси ебасито! Чудо! В куфара ми плуваше десет сантима вода и поне педя пяна! Ама пяна на богато! Гледам и не вярвам на ушите си, както се казва... От богатите друскавици по пътя насам шишето с водата просто се беше спукало и литър и половина вода се плацикаха доволно напред назад из куфара. За капак, на препарата му се беше развила запушалката и половин кило химия придаваше екзотичния спа вид на скромния ми багаж. Побутвам насам-натам ценностите си. Кухненската ролка е станала на сюнгер, а всичко останало плува доволно в пяна и вода. Не ми остава нищо друго освен да вадя едно по едно, да изсипвам и бърша. Връщам се до нещопродавницата и купувам две кухненски ролки. Аз бърша, то се пени, аз бърша, то се пени...
Изхвърлям всичко негодно за употреба, поотцеждам нещата, дето не мога да си позволя да изхвърля, допивам си с яд кафето и водата и събирам миришещите на стъклопочистващо вещи обратно в куфара. За миг се чудя дали да не си купя поне едно малко шише вода за из път? Да, да...
Продължавам напред със спихнало настроение. Егати каръка съм...
Чудех се дали да не спра за малко в Нова Загора, но в крайна сметка я минавам транзит.
Спирам единствено на едно много красиво място с един много живописен язовир
 

Мястото наистина е уникално! Вадя телефона, да се образовам кой ли ще да е този язовир! Повъртявам го малко насам, повъртявам го натам... Да, да! Това да не ти е центъра на Софето... Интернет няма... То и обхват толкова има... Впоследствие като се прибрах първата ми работа, въпреки натрупаната умора, е да проверя за това място. Язовир Жребчево. Чувал съм го разбира се, но не го свързвах с конкретно място! Е, конкретното място е уникално, да се потретя...
След цяла вечност най-после излизам на т.нар. Подбалкански път. Тук вече трасето ми е до болка познато. До Мордор ми остават малко повече от 200 км, слънцето все още е на хоризонта, моторът се държи, аз също. Изтръпналите ми ръце усещат с всяка своя клетка неритмичните вибрации на „болният“ двигател, задникът ми е изтръпнал, но...всичко е точно...Да, всичко е точно, както само при пътуване с мотор може да бъде, защото „Свободата, Санчо, свободата“.....