ЗАПАДНА И СРЕДИЗЕМНОМОРСКА ТУРЦИЯ

Зейтинбаъ

Случва се така, че отново ще пътуваме в Турция. Тази година дъщерята на Емо и семейството й решават да направим годишната лятна среща в Чешме. Те ще дойдат от Ню Йорк, ние ще яхнем „Клиото” и ще се срещнем с тях в Чешме в началото на месец август. Използваме повода да планираме пътешествието така, че да посетим непознати места преди и след срещата.

Отпътуваме за Турция рано на втори август. След Дарданелите взимаме курс към Бурса – по-точно към селата Зейтинбаъ и Муданя на Мраморно море – някогашни гръцки села.

Зейтинбаъ е много приятно място. Някои от къщите приличат на обърнати с главата надолу триетажни сватбени торти, защото най-тесният първи етаж крепи по-широкия втори и още по-широкия трети етаж. Шарено е, старата базилика, превърната в джамия, старото училище, пристанището. Морето е тъмно и бурно. Ядем ципура и чобан салата (овчарска салата) в крайбрежен ресторант, подхващаме неизменните в Турция чайове.

През Муданя преминаваме транзит, хилядни потоци коли идват от Бурса – август е, уикенд е, краят на Рамадана е, турците се готвят за Байрама и са се раздвижили повече от обикновено.

Бурса

В Бурса движението е съсипващо. Едва смогвам да следвам ритъма на интензивното движение, местните карат бързо, никой не спазва ограниченията на скоростта. Откриваме хотела – нов-новеничък бизнес хотел на двайсетина минути с метрото от стария град. На рецепцията ни посреща усмихнато младо момче. Български турчин е, бил е много малък, когато са се изселили. Радва ни се и настоява да ни предложи чай. Отиваме с багажите във външното кафене на хотела, за да пушим. Младежът пристига с кафе и кроасани. Остава с нас само минутка, защото работата в този хотел е много. До залеза на слънцето плуваме в басейна, наслаждаваме се на гледката към планината Улудаг (някога са я наричали Олимп) и отмаряме.

Бурса е стар и огромен град, който не може да се види в подробности за един, още по-малко за половин ден.

Интересно е, че със своята близост до сърцето на Византия (само на 85 километра от Никея) става столица на бейлъка на Осман I Гази – този, дето се води родоначалник на Османската империя. След разпада на селджукското царство (Иконийски султанат със столица днешна Коня), Анадолът е разпарчетосан на отделни бейлъци. Осман I Гази и синът му Орхан Гази успяват да стабилизират и разширят бейлъка си от Ескишехир до Бурса. Там си правят и столицата – под носа на ромеите.

Дали затова или по друга причина, но стара Бурса ми се вижда твърде византийска, ако се съди по особеностите на градежа на повечето обществени сгради – вар, тухли, вар, тухли или камъни, тухли, камъни, тухли. Пазарите са много – закрити (капалъ), открити, с модерни надстройки, всякакви. Говори се за цяла мрежа Султанските базари – дни са необходими, за да се обиколят.

Пазарите, хановете и баните са групирани около Улу Джами – една от най-внушителните и прекрасните в града. Дори влизам в преддверието и успявам да направя няколко снимки на вътрешността. Вътре в самата джамия под основния купол има бял, мраморен шадраван.

Ние имаме специална цел в Бурса – „Коза хан”.

„Коза хан” буквално означава „пазар за копринени пашкули”. Всъщност през юни и юли тук реално се търгуват копринени пашкули. Но нека го кажа по-бързо – идването тук е заради коприната. Заради шаловете. Тук е царството на невероятната коприна и човек трябва да не е на себе си, за да дойде в Бурса и да не си купи поне няколко копринени шала. Този град е бил забележителна спирка по пътя на коприната. Тя е идвала тук от Китай, но турците са купували естествена коприна и от Персия. Твърди се, че чрез някаква сватба на видна китайка с местен, тайната на производството на коприната изтекла от Китай – принцесата си пренесла няколко буби в шапката, защото не можела да си представи, че ще живее без коприна там, където отива. Каквото и както и да се е случило, Бурса е произвеждала копринени дрехи, царски одежди, спално бельо и какво ли още не за султана и двора му, но и днес произвежда естествена коприна... по един милион метра годишно! Не мога да откъсна очи от магазинчетата – ханът има деветдесет и пет стаи и повечето от тях сега са магазини за коприна.

Но първо пием чай в двора. Неописуемо удоволствие под дебелите сенки на старите дървета, чиито клони са така нежно преплетени, че временно скриват от погледа директната гледка към копринените дюкяни. В средата на градината има някаква кокетна постройка от 1491 година, на която пише името на Баязид II. По негово време е строен ханът. След удоволствието, което ни доставя атмосферата на това уютно пространство, тръгваме към втория етаж, където ще пазаруваме шалове. Гледам на това действие като на ритуал. Избираме, избираме, избираме. Купуваме. Потресена съм от цената, на която ще ни продадат бройката – по десет турски лири, т.е. за по-малко от десет лева. Значи ще купим и подаръци.

Рисувана табела любезно ни подканва да хапнем по един Искендер кебап – местен специалитет от тънко нарязано месо (като за дюнери) с топъл доматен сос, кисело мляко и други екстри – всичко това сервирано върху пиде (тънък, кръгъл хляб). Само че ние нямаме време. Трябва да се върнем до хотела и да поемаме пътя към следващата дестинация – Кютая – царството на порцелана и керамиката.

Връщаме се към метрото, казвайки довиждане на един много специален шадраван, „облечен” в резбовано дърво и тумбест зелен купол, придобил форма на гъба. Такъв шадраван видяхме навремето в стария град на Сараево. Всъщност има надпис на Бурсенския шадраван, където разпознавам думата Босна, но повече от това не разбирам.

Връщаме се в квартала Нилюфер, където е хотелът ни. Тук имало много черници и било много подходящо да се отглеждат копринените буби.

Няма време за планината Улудаъ и за живописния квартал с традиционни къщи (доста далече от центъра) – Джумалъкъзък. В Района на Мраморно море е имало компактни български села и български махали от византийско време до Балканската война – насилствено заселени, бегълци, гурбетчии. Много българи са строили в Османската империя заедно с арменци, грузинци, сирийци и гърци... Тръгваме.

Кютая

За Кютая нямаше и да съм чула, ако преди години не се бяхме запознали с младеж от този град в Кайзери. От него научихме за кютайския порцелан, за Караманското царство и за християнството в Карамания.

Малко встрани от центъра на Кютая е опънат един денонощен пазар с всякаква стока, който работи до три през нощта. Купуват се подаръци за близките, защото наближава Байрамът. Срещаме се с домакинята ни от каучсърфинга – изключително симпатична американка, която преподава английски език в местния университет. Казва се Тарин. Понаучила е турски език сносно и ни води в сладкарницата на ъгъла на нейната улица и един от големите градски булеварди. Хората от тази сладкарница са я „взели под крилото си” и си я пазят като родна дъщеря. Към нас се присъединява и една учителка – най-близката приятелка на Тарин, която Ј помага с турския и я въвежда в нравите и обичаите на общността. В сладкарницата се правят и продават вкусни дребни сладки, сладолед и торти. С изненада установяваме, че възрастният майстор-сладкар е от Тетово. Той също изглежда силно развълнуван от срещата ни, показва ни майсторското свидетелство на баща си – диплома за сладкар, която виси в скромна рамка на стената зад тезгяха. Човекът знае много за София, внукът му щял да учи архитектура в България от тази есен. Чиния след чиния към масата прииждат сладки и соленки, тече неуморен разговор с учителката. Споделяме с нея плана си утре да посетим Памуккале и тя ни съветва да не пропуснем „червената минерална вода” в съседното на Памуккале село - Карахаийт. Кожата ставала като бебешка от тази вода.

После Тарин ни разхожда в Кютая до изпотяване. Много от сградите в центъра на града са докарани с теракотена обшивка. Порцеланът и теракотата от Изник (Никея) били най-ценените в Османската империя, но някой от султаните поканил в Кютая майстори от персийския Табриз да научи местните майстори да правят порцелана тук. Случило се.

Централната улица е оживена. Макар че повечето хора се въздържат от ядене и пиене до залез слънце, изглеждат бодри и са излезли да пазаруват или просто да се поразходят. Някои тайничко си хапвали хляб, скрит във вестник.

Към края на приятната пешеходна улица има голям паметник на въртящ се дервиш и суфистка джамия – семпла, изчистена, голяма. Съвсем наблизо е Голямата джамия – потъмняла от старост, респектираща постройка. После тръгваме по тясна уличка със сергии, на които можеш да си купиш „антики” и всякакви джунджурийки.

Навлизаме в стария град. Наистина изглежда стар, защото е полуизоставен. Тук-таме пред старите „възрожденски” къщи седят стари хора и си хортуват. Повечето къщи обаче са отдавна изоставени и се рушат малко по малко. Дали са напуснати от местните хора, които са предпочели да си направят нови жилища? Това масово пустеене ми прилича повече на масово изоставяне – било от гърци, било от арменци. А вече съм научила, че където е имало гърци, е имало и българи. Дали е имало арменци в Кютая, питам се? Оказва се, че според данните на Сотириадис[1] към 1912 година в Кютая са живели 106 176 турци, 6800 гърци и 3307 арменци. Ясно. Имало е масово изселване.

На една от къщите стои възпоменателна плоча с името на пътешественика Евлия Челеби.

На „Гермийан Джадеси” са реставрирани и обновени няколко от богатите някога хубави постройки. Подновената архитектурна групичка е известна като „Али паша комплекс”. Къщите изглеждат напълно познати за нас – за направата им е използвано дърво и щукатура.

Тарин казва, че обича да се разхожда в старата част на Кютая, защото тукашните сгради са по-стари от САЩ.

Вечеряме в малко ресторантче. Салатите и хлябът за сервирани предварително и загънати с фолио – готови са за бърз старт. Стоят и чакат. Прииждат хора, които заемат места по масите и... чакат. Чакат мюезинът да извести залеза, за да започнат да се хранят. Когато това става, започна трескаво ядене на салатата, сервитьорите долитат с табли, пълни с пилаф, искендер кебап и всякаква друга храна. Приказки и разговорки до полунощ.

На следващата сутрин пием чай при приятелите на нашата мила домакиня и поемаме към Памуккале.

Памуккале

В Памуккале пристигаме малко по обед. Хотелчето ни е добро, предлага външен басейн за отмора и разхлаждане. От този ден нататък горещината започва да ни мори. Почиваме малко и решаваме да отидем до съседното село Карахаийт, където е „кармъзъ су” – червената минерална вода. Заобикаляме белия варовиков хълм на Памуккале, подминаваме входа на античния град Хиераполис и пристигаме при червената вода. Това село няма туристическата слава на Памуккале и туристите тук са предимно турци. Откриваме „червените” вани и се подреждаме сред многото хора, които чакат реда си да натопят крака в горещата вода или да си наплискат лицето. Само децата се въргалят в плитките вани, в които освен вода се вижда и кал. Вероятно е лечебна, но... кой ти казва каква е всъщност. Чудното е, че кожата действително се заглажда и омеква веднага след намокрянето. Приятно е. Срещаме семейство българи от Търговище, които са дошли дотук от Кушадасъ, където са на почивка.

Напускайки градчето сядаме да обядваме в едно нищо и никакво на пръв поглед ресторантче. И се случва така, че тук ядем най-вкусното ядене за цялото ни пътуване.

Връщаме се в Памуккале, оставяме колата и отиваме на разходка в градския парк. Симпатичен е – има езеро с водни птици и красива гледка към белите варовици. От лявата страна се виждат онези естествени „вани”, приличащи на пълни с бял восък висящи съдинки, по които този восък се наслагва и образува красота капка по капка. От дясната страна е входът за Памуккале, откъдето се тръгва към други вани – очевидно направени с човешка помощ, които течащата отгоре топла вода пълни и прави възможно излежаването и кисненето.

Малко след моткането в парка и около час и половина-два преди залеза тръгвам към официалния вход на Памуккале. Решена съм да стигна до най-високото.

Плащам двайсет турски лири вход и тръгвам срещу течението на водата. Скоро виждам надпис, който задължава да си събуеш обувките. Със сандали, прибрани в торбичката ми, тръгвам боса нагоре. Стъпването върху приятно грапавия варовик, по който тече топла минерална вода, е сто процента наслада. Преполовявам неусетно пътя, ваните се редуват една след друга. Многото японци, французи и италианци се снимат накиснати във водата. Гледката към градския парк, към целия град и долината е отлична. Започвам да различавам и другите вани – онези, които видях горе вляво над парка. Още малко, още малко и хоп! – изкачила съм се не къде да е, а право в древния Хиераполис!

Колко хитро са го построили, колко хитро! Теренът е много добре оформен. Пътечка и алея водят към други варовикови вани – забранени за къпане. И слава богу! После водата постепенно изчезва и се виждат само пресъхнали корита. Алеите са обградени от свежа растителност, едно-две кафенета дискретно са построени в близост до старите естествени вани, без да нарушават хармонията на древния град. Той е голям. Първоосноваването на Хиераполис се свързва с Антиох II Теос от династията на Селевкидите. Това станало между 261–253 пр.н.е. Същият, подобно на предшественика си Селевк Никатор, основал и град с името Лаодикея, който е недалеч от Хиераполис. Царят на Пергамон се сочи за втори основател на Хиераполис петдесетина години след Антиох. После градът е завзет от римляните, чиито склонности към минерални бани са добре познати.

Хиераполис е представлявал всъщност богат курорт и не е случайно, че освен баните е разполагал с хубав театър, храмове (Аполон бил най-почитан), хубави улици, разкош. В сегашния вид комплексът включва още византийска базилика и музей. Приятно ми е да се разхождам тук. Горещината отстъпва място на лееекичка вечерна прохлада. Оставам известно време на границата между древния град и белия варовиков склон с красивите бели тераси. Залезът сякаш променя бялото и в някои моменти всичко порозовява, в други – придобива жълтеникав и даже кафяв оттенък.

Чешме

На следващия ден тръгваме към Чешме. Там ще се установим за около седмица. Пристигаме пред наетата от Милена – дъщерята на Емо, къща. В същия момент пристига и тя със семейството си. Идват от измирското летище. Настаняваме се, пазаруваме, тримата внуци на Емо успяват да вдигнат всичко „на ура” за отрицателно време. Колко много живот изсипват малките! Смели деца – от месечна възраст пътешестват с пътешестващите си родители. Те са отлични плувци и заради това баща им и майка им решават да ги учат да карат сърф в Алачатъ в близките дни. Ние с Емо се отдаваме на по-спокойни занимания.

Първата ни работа е да открием кервансарая на Чешме – последният по пътя на коприната. Оттук стоката поемала към Европа по море. Кервансараят е внушителен, с разкошно украсен и изрисуван сводест вход. Сега е хотел, но няма проблем да пием чай в градината. Басейн в средата на четириъгълното, заградено от сградата пространство. Вероятно на мястото на басейна някога е имало шадраван. Изкачваме се с асансьор до покрива, където също има кафене. Предимството е, че от това място се открива чудесна гледка към крепостта, марината, крайбрежната – общо взето към целия град.

Уговаряме еднодневно пътуване с корабче с три спирания за далдисване и включен обяд. Емо решава да отпразнува рождения си ден като подари на цялата тайфа това малко пътуване. С него сме правили това същото нещо преди седем години, когато тръгнахме за Крит и минахме през Измир, Фоча и Родос.

Байрамът дойде, курортите се задръстиха от хора. Нормално. Пък е и отпускарско време. В Чешме става леко нетърпимо заради многото народ и ние тръгваме да изпробваме късмета си в околностите.

Подминавайки Илиджа, която се слави с най-добрия плаж в района, но е тъпкана с коли и народ, стигаме до Шифне. Там има солена минерална вода до самото море. Водата е „хваната” от Шифне Термал Отел. За да получиш достъп до морския плаж и минералните басейни, трябва да платиш двайсет турски лири на рецепцията на хотела. Плащаме ги и влизаме. С изключение на млада двойка французи и една чернокожа девойка други чужденци в Шифне не забелязваме, нито чуваме. Публиката е предимно турска. Хора от всякакви възрасти, тук-там очевидно богати истанбулци или измирци; бабички – средиземноморки – такива, каквито ще видиш навсякъде по протежението на това море. С две думи, мястото е „национална марка”, но всичко си е модерно и както си трябва. Изборът ни се оказва добър. Сновем между морето и басейните с минерална вода. Обядваме евтино в ресторанта на хотела. Сервитьорите доставят и на място поръчките – почти до всеки шезлонг и чадър има масичка.

В един от следващите дни си проправяме път сред чудовищното стълпотворение от хора и коли и с риск от възможна катастрофа тръгваме към Йонийска Еритрея (сега Ълдъръ) на север от Чешме. Да, това не е днешната държава Еритрея, а някогашният град, който заедно с още единадесет егейски градове е участвала в Йонийската лига. В тази лига взимали участие островите Хиос и Самос, както и любимата ми Фокея, Клазомена, Еритрея, Теос, Лебедос, Колофон, Ефес, Приен, Миус и Милет.

Археологическите разкопките са в самото начало на селото, което ни пленява бързо със своята естественост. Тук е спокойно и автентично. Рибарско селце с хубаво вино и приятни рибни ресторанти. Мъничко и скътано. Намираме си място с чудесен изглед към морето, където да пием чай. Компанията ни споделя млада двойка от Измир, която идва тук за кьой кавалтъ (селска или просто традиционна закуска). Тази закуска включва пресен хляб, сирене, домати, краставици, маслини, масло, някакъв колбас, яйце, конфитюр и много чай. Всяко кафене и ресторант в Турция (особено по курортите) предлага подобен тип закуска. Младежите са почитатели на Ълдъръ именно заради неговата откровена автентичност и простота. В действителност това село отморява, дори в обедните часове, когато към рибните ресторанти започват да прииждат незнайно откъде появили се хора. Макар че няма хубав плаж – само една педя каменисто местенце колкото за пет-шест кърпи, мястото е очарователно.

За разлика от Ълдъръ Алачатъ е мноого различна работа. Някогашните хубави гръцки каменни къщи са заселени от тракийски и македонски, критски и други турци от Додеканезите.

В Алачатъ няма занемарени или пустеещи къщи. Поне ние не виждаме такива. Каменните къщи са със свежо открояващи се сини или червени врати и прозорци. Балконите сякаш не са много типични за района, но където ги има са „затворени” и също ярко боядисани. Фасадите са декорирани с много вкус и елегантност, с кашпи и окачени керамични съдинки с цветя. Въобще така са спретнати, че са заприличали на малките сладурски традиционни градчета в Западна Европа. Не ми стигаше въображението да си представя толкова много ресторанти и кафенета на толкова малка територия. Заведенията са в синьо и бяло. Няма лъжа – Средиземноморие.

Алачатъ привлича много богати туристи заради ветровития си залив (на два километра от градчето), който е много подходящ за сърф. Разминаваме се предимно с чужденци, срещаме и една организирана група от Гърция. Цялото градче е кафе-ресторант, където и да се обърнеш, ще те подмамват да влезеш да ядеш и да пиеш.

Ликия: Далян, Патара и Демре

Далян

На дванадесети август тръгваме на юг към Далян. Малко преди Ефес и Селчук се питаме с Емо дали да не посетим старите си другари-килимари от Селчук, на които гостувахме преди три години. Тогава направихме едно славно пътуване по егейския бряг с приятелите ни бай Кольо, съпругата му Ели и Шенол от каучсърфинга в София. Тръгнахме от Кючуккуйю, каучсърфирахме при двама конкуренти на чаршията в Селчук, ходихме в Ефес, в Шириндже – малко традиционно село с „възрожденска архитектура”, където човек отива, за да си купи хубаво вино и сувенири от „духано стъкло” или за да посети сравнително съхранения християнски храм с хубава сенчеста градинка. Ходихме в Измир, после във Фоча, после на полуострова Джунта и в Айвалък...

В Селчук има много какво да се види. Едно от нещата, което му създава слава, е огромнейшата църква на Йоан Евангелист. Оттам се вижда добре колоната на Артемида в ниското – единственото оцеляло нещо от нейния ефески храм, който е бил едно от седемте чудеса на древния свят. В Селчук е музеят на Ефес, който е приютил всички Артемиди, Кибели и други богини-майки и където посетителят научава, че според тукашните трактовки Анатолия означава „Земя на майки”. Близо до града е и къщата, смятана за последен пристан на Богородица от католиците.

Днес обаче Селчук изпълнява и друга функция – не толкова лицеприятна, колкото човек би очаквал. Явявайки се ариергард на курорта Кушадасъ, тук става зареждането на туристите с дрога. Дори на нас предложиха пред входа на Йоановата църква. Както и „антични монети”. В последните години около тридесет хиляди кюрди са се установили в града и се занимават предимно с търговия на килими, идващи от далечния турски изток, че дори от Иран.

Решаваме да не се отбиваме в Селчук. Каквото било – било. Да вървим към нови места.

По пътя към Далян си купуваме две нови гуми за колата, за да сме спокойни, че ще пътуваме безпроблемно.

Далян има привилегията да не ни е познат. Намира се на изток от Мармарис – на педя от предела на Егейско и Средиземно море. През него минава едноименна река, която свързва езерото Кьойджегиз със Средиземно море. Тази река не е никак скучна. Тя се вие и извива по един очарователен начин и е плавателна. Затова Далян е град с речни таксита и всякакви видове лодки, което му създава слава, ако не равна на Сайгон, Банког или Венеция, то на най-доброто място за речни приключения в Турция.

Основната забележителност на градчето са Ликийските гробници, изсечени като древни гръцки храмове върху скалите над реката. Тези фасади, увенчани с барелефи и красиви класически (триъгълни) фронтони, поддържани от две колони, ми напомнят за йорданския древен град Петра. Оказва се, че това мое визуално сравнение не е чак толкова безпочвено. Подобни скални гробници са описани и в Египет, Израел, Кипър и в Йордания, в Саудитска Арабия, в цяла крайморска Ликия, та дори и при етруските в днешна Италия.

Настаняваме се в хотел „Портакал”, собственост на холандци. Хотелът е на една крачка от „спирка по желание” на водните таксита, които по принцип тръгват от центъра на града при Кооператива и пътуват до плажа Изтузу (плаж на костенурките). Плажът е дълъг над четири километра и е родилен дом на костенурчета Карета Карета. Забранен е за посещение след осем вечерта до осем сутринта. Това се прави, за да не се смущава животът на костенурките.

Реката предизвиква възбуда у нас. Питаме администратора на хотела как да отидем до плажа и той тутакси вдига телефона, за да ни уреди с водно такси.

Без багаж и подготовка, тръгваме към кейчето, за да не изпуснем случайно лодката. Доста тийнейджърски възторг ни е обзел! Лодките са безброй – сноват от Далян до плажа и от плажа обратно към града. Скачаме в една от тях и започваме половинчасово пътуване към морето. Капитанът маневрира ловко из речните ръкави, заобикаляйки островчета блатна растителност. През по-голямата част от пътя има видимост към скалните некрополи и забелязваме, че освен най-големия има още два по-малки комплекса, издълбани върху по-ниски скали. Пътуването си го бива – вятър в косите и чудесни гледки.

Плажът Изтузу наистина е изумително широк и дълъг, разположен между две гънки на планината. Дълъг, дълъг, но въпреки това почернял от народ. Около кафенетата са насядали стотици хора, работата прилича повече на панаир, отколкото на нещо друго.

Водата е топла като чай. Наистина е толкова топла. С толкова много народ наоколо удоволствието от плуването някак си се губи. Хората са всякакви – местни и чужденци; облечени в най-модерни бански костюми жени и такива в „традиционни” бански костюми. За първи път видях модерен „традиционен” бански костюм преди години – приличаше на водолазен екип с плътно прилепнала на главата качулка. Сегашните са по-свободни и цветни – приличат си на обикновен летен костюм от панталон и туника с дълъг ръкав в бонбонен цвят, а шапката за коса прилича на боне с връзчици под брадичката.

Тук-там в пясъка са забити някакви пръчки. Това са местата, които не трябва да се доближават, защото там костенурките гнездят. От Изтузу та чак до Самандаа – близо до сирийската граница – всичкото това е територия на животното.

Взимам един сандвич с риба на скара и се чудя къде да изхвърля отпадъка, когато Емо ми казва, че до будката за закуски имало един кашон за боклуци. Отивам аз до един кашон – съвсем нов и... затворен. Понечвам да го отворя и виждам в него поне десетина малки костенурчетаааа. Ха сега де? Защо ли са там? Така и не разбирам.

Плажният комплекс е снабден с всякакви екстри – кабинки за преобличане, душове, пейки, удобства за пикник. Много семейства са дошли тук с барбекюта и газови котлони, на които димят големи чайници. Няма какво повече да правим сред лудницата и скоро тръгваме обратно към Далян.

Този път слизаме в центъра на града близо до Кооператива, който се води собственик на евтиния речен превоз. Водните таксита на Кооператива имат кръгла зелена емблема с вписан номер на плавателния съд. Отиването и връщането до плажа струва десет турски лири.

Безброй кокетни ресторанти подмамват от двете страни на реката. Те буквално са залепени един до друг и представляват чудесна гледка – денем заради елегантната си подредба и богатата свежа растителност, вечер и нощем заради светлините, които оформят празничен гирлянд около речните брегове.

Десният бряг е плътно заселен със заведения – толкова повече са посетителите, колкото повече гледката към реката и отсрещните скали е гарантирана. До левия бряг, където са скалите с некрополите, се ходи също с водно такси.

Невероятно привлекателен е Далян. Речните завои провокират любопитството – какво ли има там, а след другия завой? Толкова много живот има тук, а спокойствието е някак ненакърнено.

Далян е градът на наровете и почти всяко заведение предлага фрешове от нар. Почти случайно откриваме чудесния обществен парк. Огромна площ с английски тип морава, с бели маси и столове. Най-хубавият изглед към централния некропол; най-прекрасният и загадъчен речен завой е тук; най-съвършеното съчетание от цветя и храсти – хибискус, фикуси, бугенвилия, зокум, лимони. В този град изкуството да се моделира бугенвилията е надминало всичко видяно досега – бугенвилиеви арки, дървета, „облечени” в няколко цвята бугенвилия.

Паркът се нарича Каунос Крал Бахчеси– градината на краля на Каунос.

Каунос е всъщност древният ликийски град, достъпен сега само по вода, чийто модерен наследник е Далян. Може да се посети с лодка, ако се вземе дневен круиз. Дневните круизи предлагат разходка до плажа Изтузу, до древния Каунос и до калните бани близо до езерото Кьойджегиз.

Оставаме в парка да пием чай до залеза на слънцето. Некрополите ме привличат толкова силно, че снимам почти през цялото време. Ликийците вярвали, че сирена с ангелски крила ще отведе душата на мъртвия в други светове, затова изсичали къщоподобните некрополи в близост до морето или до друг воден басейн. Представям си как в потайна доба някакви малки колкото комари летящи сиренки или пък здрави русалки с криле се насочват към меко осветените некрополи. Ако въобще там е останала душа за отвеждане, разбира се.

Обикваме градския парк и идваме тук още няколко пъти на следващия ден. Вечеряме в едно от многобройните заведения на Далян.

Следващата сутрин закусваме набързо и пием първия си чай в градския парк, после следваме реката на север докато слънцето напече нетърпимо.

Решаваме в този ден да посетим още един от забележителните плажове в района – Саръгерме. Саръгерме е старото пристанище на древния град Каунос. Пътуваме през тесни планински пътчета, а там, където случайно става по-равно, се откриват наровите насаждения.

Плажът на Саръгерме е седемкилометров. Заплащаме десет лири за паркинг на входа на комплекса. Попадаме в истински райски парк. Има беседки, пейки и маси – всичко това под сенките на маслинови и други дървета. Много хора и тук са дошли просто на пикник. Плажът е... препълнен с хора, а в самия му център има зона, непозволена за плажуване заради съоръженията за водни спортове. Водата и тук е толкова топла, колкото е невъзможно да си представиш. Пясъкът изгаря ходилата, спасяват ни единствено дървените пътечки, с които общината или някой друг услужливо е опасал пясъка.

След плажуването отиваме в селото Саръгерме (Османие). Връщаме се в Далян за вечеря.

На път за Патара

Правим ранна разходка в Далян под сенките на портокалите, лимоните, смокините и наровете. Не е истина какви страшни вили се строят в този град, който несъмнено ще си остане истинска находка в досегашните ни пътешествия.

В близките дни възнамеряваме да опознаем полуострова Теке. Той започва от Далян и свършва при Анталия.

Потегляме към Патара – родното място на свети Никола. Следваме път D 300 – най-интересният път по източното Средиземноморие. Пътуваме ту напряко през планината, ту непосредствено над морето. А в морето..., в морето се виждат красиво разхвърляни подобни на конуси зелени островчета. Релефът на планината е силно разчленен и затова в морето се вдават зелени „израстъци” с най-причудливи форми. Тук-там планините са прорязани от клисури и на тези места се отварят пространства за малки плажчета.

Спираме за снимки и чай на десетина километра преди Фетие – над къмпинга Катранджъ, където има хубаво уширение. Една каравана, превърната в кафе-ресторант, предлага чай и мръвки. Млади хора, очевидно къмпингуващи в гората до плажа, довършват закуската. Седят на дървени трупчета. За по-романтичните има и хамак. Гледката от тази височина е потресаваща. Дори и нищо да не си прочел за древната Ликия, за дивата й и недостъпна природа и за още по-дивия й народ, та хич дори да не си изкушен от историческите и географските справки, тук усещаш, че си накрая на географията. Една такава картинка някак си предизвиква към волно и неразумно поведение. Разбирам ги добре тези, дето са дошли тук да почиват, т.е. да дивеят.

След гледките в Катранджъ правим грешката да тръгнем към Фетие и синята лагуна на Йолюдениз. Колко снимки изгледах и какъв възторг ми предизвикваше тази лагуна, синьо-зелената вода и боровите гори наоколо! Само че славата на това местенце го е превърнала в модно култово място, където опашката да си купиш билетче за достъп е километрична, а трафикът – невъзможен.

Минаваме транзит през Фетие, после се спускаме по един мазен новеничък път към Йолюдениз. Попадаме в задръстване по-лошо от всяко, на което съм попадала. Продължаваме додето ни се струва възможно да се кара – дори с риск да изгубим гледката към залива и лагуната. Паркирам на педя свободно място доста след края на километричните опашки. Тъкмо слизам и се разкършвам, когато войнствено пиколо от близкия хотел идва и ни погва – мястото било запазено за гостите на хотела им. Пристига му и подкрепление. Много са ги наплашили гостите от отбраното общество, брей! Започвам да се изнервям, с мъка намирам място за обръщане и с мръсна газ напускаме този земен рай. Хем съжалявам за пропуснатата гледка, хем се ругая, че все още се поддавам на рекламата. Поне да си бяхме постояли още малко при караваната над Катранджъ или да бяхме продължили от Йолюдениз към Кабак. Кабак е също едно бижу-„дивотино”, където младежите ходят на палатки. Препоръча ни го момичето от Кютая.

Табели, указващи исторически обекти, изобилстват по целия път. Преди Патара искаме да посетим две култови места – древните Летоон и Ксантос.

Летоон

Това е култовият придатък на древната ликийска столица Ксантос. Интересът ми към Летоон е заради Артемида.

Според митовете Лето родила близнаците Артемида и Аполон на остров Делос, но Хера – законната съпруга на Зевс, я прогонила оттам. Лето дошла с децата по тукашните места. Намерила вода и искала да утоли жаждата на малките, но местни овчари (подтикнати от Хера?) размътили водата и я направили негодна за пиене. В яда си Лето ги превърнала в жаби. В друга история вълци помагат на преследваната Лето да стигне до водите на реката Ксантос, където тя утолява жаждата на децата и ги изкъпва. От благодарност към вълците тя дала името на тази земя – Ликия (от „Lykos” - „вълк” на гръцки език). Тази легенда за Лето и вълците е твърде разпространена в Западна Анатолия – дори по време на Римската империя са сечени монети, изобразяващи Лето, бягаща с децата си. Някои смятат, че култът към Лето в Ликия е пределински. Възможно е името Лето да е свързано с името „Лада”, което е ликийската дума за „жена” или „съпруга”. Култ към Лето е съществувал и във Фригия, Кария и Киликия.

Изумително е, че след вселенското стълпотворение около лагуната в Йолюдениз, в Летоон е кротко, жежко и спокойно. Двойка млади французи-планинари почиват пред входа на древния град-светилище след преход от Фетие. Предполагам, че са тръгнали да изходят Ликийския път[2], който започва от Фетие и завършва в Анталия – около 509 километра.

Като изключим наша милост, единствените посетители сред руините са майка и син англичани и двойка турски младежи. Цетралният и най-голям храм е в чест на Лето – самоотвержената майка. От лявата страна е храмът на Артемида, а до нея – този на Аполон. Няма да е пресилено, ако се каже, че цяла Ликия била осеяна с храмове на Аполон и Артемида.

И тук научавам нещо интересно. Свети Никола Мирликийски сам участвал в разрушаването на храма на Артемида в Мира, която там почитали на една нога с Кибела, че дори като нейно превъплъщение. Ревностен християнин е бил той – дори с юмруци се е разправял със сектантите по време на църковни събори.

Иронията обаче е повече от драматична. Свети Никола – един от „компонентите” на сборния образ „Дядо Коледа”, самият той мислен и представян за Дядо Коледа, неизменно се свързва и с коледната елха. Тази елха обаче (също еклектичен модел) освен с всичко друго има общо със самата Кибела – по-точно с празниците, посветени на нейния любовник-син Атис. По време на тези пролетни празненства бил отсичан бор (вероятно пиния, защото Атис се превърнал в пиния след смъртта си) и ствола на този бор бил увиван като мъртвец и кичен с венци от теменужки и статуетка на божеството Атис. На следващия ден екзалтираните от музика и танци жреци и последователи на Кибела правели кървавите самонаказания, а новопосветените гали (евнуси – жреци на Кибела) вероятно се самокастрирали. Кръвта опръсквала дървото и така символично тя възраждала бога (Атис) за нов живот. После настъпвала неистова веселба и всичко било позволено... Любопитно е, че именно при римляните, приели култа към Кибела през III в. пр. н. е., тези празници са били най-жестоко кървави и ужасяващи.

Разглеждам и амфитеатъра на Летоон. Археолози се трудят в далечния му край.

Жегата ни изтощава неимоверно. Емо подхваща разговор с продавача на билети, който седи под сянката на старо дърво. Човекът е историк и от двайсет и три години работи тук, а в свободното си време се занимава със зеленчуковата си градина. Има седем декара, засадени с домати. Целият регион отглежда и изнася домати за Русия и Балтийските страни. Предлага ни да отидем до летоонския плаж – бил дори по-хубав от този в Патара.

Продължаваме към Ксантос (сегашният град се казва Кънък), но не спираме за подробно разглеждане. Това е бил най-могъщият град на Ликия – завладян от персийците на Кир, а след време от Александър Велики, после от Брут... Ликийците били самоотвержени и диво защитавали суверенитета си. Избивали жените и децата си, изгаряли къщите си, за да не попаднат под чуждо владеене. В същото време се оказали твърде възприемчиви за чужди, в т.ч. архитектурни влияния. Много от откритите древни паметници, гробници и прочие съчетавали оригиналния им местен стил с този на персите и на гърците. Родословието в Ликия се предавало по майчина, а не по бащина линия. Източник на тази информация бил не кой да е, а самият Херодот.

Давам си сметка, че ако персите не бяха тръгнали на завоевателен поход през Ликия, Лидия и Фригия, те не биха достигнали и до йонийските градове на Егейско море. Това вероятно би означавало, че масовото изселване на гърците от Фокея към западните морета и територии, не би се случило. Или поне не с такава интензивност и численост. Причина и следствие, парче от пъзел след други парчета от пъзел...

Патара

В Патара (сега Гелемиш) пристигаме следобед. Почиваме си от жегата с разхладителни напитки край басейна и установяваме, че всички гости на хотела са италианци. Дали защото сан Никола е толкова почитан в Италия? Мощите му са откраднати през единадесети век от Мира и пренесени в Бари именно от италиански моряци – пирати или търговци. Прелюбопитно е това италианско деяние, още повече, че те са си имали „раздавач” на подаръци в лицето на Бефана. Впрочем добрата старица и до днес раздава подаръци и бонбони в чорапче на децата в Италия. Това се случва на Богоявление и слага край на 12-дневните Коледни празници.

Градчето е миниатюрно, хотелите изглежда са повече от жилищните сгради, но това не дразни. Тръгваме към 12-километровия плаж и о, колко хубаво! – минаваме през самия древен град Патара, за да стигнем до морето. Смята се, че тук е имало храм на Аполон, чийто оракул съперничел на оракула от Делфи! Твърде мощен ликийски град е била Патара – значимо пристанище при устието на река Ксантос, с цели 20 000 души население през II век се нареждал на второ място в Анатолия по население и значимост след Ефес.

Повечето от туристите спират да направят снимки на археологическия обект на отиване или на връщане от плажа. Билет се купува на самото шосе преди да се навлезе в територията на древния град. Той е валиден както за руините, така и за плажа.

Плажът си заслужава цяяяялата възможна слава, почестите и отличията. Не че не е пренаселен, но може би и защото е необозримо огромен, той спечелва сърцата ни.

Вечерта е приятна в симпатично ресторантче с хубава храна и салата с лоши домати. Интересно – колкото повече напредвахме в района, износител на домати, толкова по-кофти са доматите.

На сутринта продължаваме по D 300. Пътят до Каш е все покрай морето. Стръмно е и се вием из завоите до безсъзнание, но все пак забелязвам няколкото много хубави плажове по трасето.

Каш е друго нещо. Спираме и гледаме от височината този диво-елегантен град, който пленява. Преди години бил посещаван предимно от чужденци, но от известно време насам е модно място за богатите млади турци. Личи си. Марината е пълна със скъпи лодки и яхти. Центърът на Каш е компактен, но градът се простира и върху силно насечените планински гънки, които са вдадени в морето. Югозападното полуостровче Чукурбаг, където са новите модерни хотели, е на една педя разстояние от гръцкото островче Кастелорицо. Обещаваме си, че тук ще се върнем някой ден.

От Каш до Демре губим морето и пътуваме през планината.

В Демре е базиликата – музей на Ноел Баба (Дядо Коледа) – свети Никола. Пълно е с руснаци, които не по-малко от италианците тачат светеца. И не само че го тачат. Всички надписи на магазините около базиликата, всички центрове с икони и прочие са с руски надписи. Основните посетители също са руснаци и тук-там украинци. Турските екскурзоводи говорят руски, откриваме и етнически български турци, които така чаткат руския, че човек да им завиди. Макар и много отуристичено, но все пак се решавам и посещавам останките на базиликата-музей. Нетърпимо е доста, защото пред саркофага, в който някога са съхранявани мощите на светеца, са се подредили тълпи екзалтирани руские, които пъхат листчета с пожелания и ридаят. Екзалтацията на тези жени, а пък и мъже, не е шега работа – истина е, истина е до такава степен, че леко изнервените екскурзоводи често-често се налага да подканват молещите се да побързат, защото чакащите след тях са стотици.

Сиде

От Демре до Финике пътуваме покрай морето. От Кумулджа до Кемер пътуваме през най-прекрасните места на полуострова Теке – Адресан, Олимпос, Чърали. Боровите гори са много свежи, плажовете са хубави. До всяко от тези три места има отбивка от основния път.

Малко след Кумулджа спираме за гьозлеме и чай на едно закътано място край пътя. Морето се вижда едва-едва някъде в далечината. Собственикът ни предлага чай подобен на мурсалския – ароматен и лековит. Тук да кажа, че пътувам, пипнала някакъв вирус още в Чешме. Температура ме мори и в комбинация с жегата, която на моменти надминава 42°C, положението ми е зле. Възлагам на чая големи надежди. Момиченцето на собствениците е много мило и любопитно. Сервира ни и не престава да повтаря „Афийет олсун” („добър апетит”).

С наближаването на Анталия трафикът става невъобразим, а прекосяването на Анталия не искам и да си спомням – дуго и тужно, както казват братята сърби.

Последно усилие и сме в Сиде. Успяваме след кратка почивка в хотела да направим една кратка разходка из града-полуостров, който е толкова пренаселен с туристи, че неоздравялата ми глава започва да пулсира. Да пътуваш и да се разхождаш из центъра на този важен град на някогашна Памфилия е предизвикателство през август. На местен диалект името Сиде означавало „нар”, а се предполага, че така са наричали тук и Артемида (нарът бил един от нейните символи). Всъщност нарът и бадемът се срещат доста често като „забременители” в митологиите. Нарови зърна или бадем се поставяли в пазвата на девственица и тя добивала дете. Атис – любовникът-син на Кибела е заченат от бадем/нар, поникнал от кръвта на отрязаните мъжки полови органи на двуполовата Агдитис. За първи път видях нар да се продава като сувенир за дома в Гърция – по-точно в епирска Янина.

Значи в тукашната Артемидия се срещат историите на западните анатолийци (основателите), персите, Александър Велики и наследниците му Птоломеи и Селевкиди, Ханибал, римляните, Византия и кой ли не. Затова и руините са малко еклектични – като навсякъде където културите са се мешали. Афитеатър в римски стил, бани, две агори, от които едната е била специализирана за търговия на роби; светилища и храмове на Тихе, Атина и Аполон.

В този късен следобед, малко преди времето за вечеря, градът прилича на мравуняк. Вечеряме в ресторант с изглед към един от централните плажове и откритото море. Два увеселителни кораба се отдалечават натоварени с веселяци далече от очите на любопитните. Народ, народ, народ. Вечерната ни разходката е катастрофа. Градът е отворил хиляди магазини и сергии, викачи и продавачи се блъскат в туристическите тълпи. Прималява ми и решаваме да се приберем. На следващия ден съм твърде зле, за да напусна леглото. В подгрятия ми от температурата мозък мисли и картини се появяват и топят много бързо. Не мисля за Сиде, нито за жегата, нито за морето. Мисля си, че сме на стотина-двеста километра от Ерменек и Караман. Някога в Караманската област на Анатолия е имало героични българи и царица Катерина. Караманците са оказали най-силна съпротива на Османците и затова се говори, че когато превзели Караман, османците разселили голяма част от тях из Лудогорието. Гръцките караманци си запазили името и до днес, дори Караманлис бил от тях. Пък ние си имаме куче Караман. Щè ми се книгите за българите в Анадола/Мала Азия да са достъпни до повече читатели. Колко ценни неща от миналото остават затворени в академични статии и монографии, но не намират път и пазар до широката публика... За съжаление няма да посетим Караман този път. Сигурно затова си мисля толкова много за тази област. Пътешествието отива към края си.

Фоча

На следващия ден тръгваме обратно на север. Спираме за малко в Кула – едно градче, което ни препоръчаха заради традиционната му архитектура. Намира се на изток от Измир. Май сме единствените чужденци! На стълбите пред пощата седи един човек и клюма. По едно време пада почти върху краката ми. Тъкмо да извикам, че човекът има нужда от помощ, когато един младеж махва с ръка и казва:

- Сархош.

Това май значи пияница. После се разхождаме в Кула, която не е така открита и приветлива като Сафранболу или Шириндже. Нещо е по-схлупена, по-автентична или пък консервативна? Къщите са боядисани в различни ярки цветове, често са залепени една до друга.

Много тухлени постройки във „византийски” стил има из центъра. Градът се слави с килимопроизводство. В околностите пък има вулканични образувания, които започват да привличат посетители, даже са започнали да ги наричат Кулодокия по аналогия с Кападокия. Не че усещаме някаква враждебност от страна на местните, но не стоим там дълго. Пияният на стълбите на пощата продължава да си седи. Точно когато ние минаваме оттам, той си вади нещото и се изпикава обилно – както си седи.

Минаваме през Салихли. На няколко километра след града е отбивката за Сарди – някогашната столица на лидийския цар Крез. Само че ние няма да се отбиваме тук, защото внезапно решихме да се насочим към Фоча.

Идеята така ме завладява, че нищо друго вече не ме интересува. От рибарско селце, каквото беше само преди седем години, Фоча се превръща в последните години във все по-привлекателно и лъскаво място. По пътя към Фоча изникнали хотели, бензиностанции и цели виладжийски махали! Мелниците на хълма са почти възстановени, а достъпът до светилището на Кибела – забранен. Каменните къщи с дървените капаци, рибните ресторанти, кафенетата под лозовите ясми, хармоничният ритъм на градчето...

Фоча е пълна с народ и е бляскава.

Вечерта се разхождаме покрай „малкото море” и сядаме в края на залива на една пейка. От нищото се появява дядка, присяда до нас и иска да си говори с Емо. Той всяка вечер сядал на тази пейка и гледал морето. Разказва нещо на своя си език, жестикулира обилно. Ние хващаме по някоя отделна дума и някакъв примитивен, но дълбоко човешки разговор за света протича. Около острова на Сирените имало единайсет тюлена. Пазят ги. Дядото е пацифист. Не обича войните, не обича разправиите между народите, не разбира защо хората трябва да се мразят, да се бият. После изчезва в тъмното точно толкова мистериозно, колкото се и появи.

Ние с Емо подхващаме разговор за островите Галапагос, където тюлените живеят в хармония с хората, размножават се нормално и са много. Питаме се защо там е така? Ще отидем да разберем!

[1] George Sotiriadis, An Ethnological Map Illustrating Hellenism in the Balkan Peninsula and Asia Minor, 1918

[2] Lycian way (http://cultureroutes.../route-updates/)