Истанбул - "Принцовите острови"

Част ПЪРВА

„Фериботът”

На малкия кораб сме има-няма 3000 човека.

Само на нашата пейка са наредени около пет националности. От мустакати кюрди, до араби с бели кандури. Между тях се е настанило многочленно семейство от Индия, черни като абаносово дърво.

Голяма група испаноговорящи правят глъчка пред нас, а дъното на помещението е окупирано от група китайци. Въпреки очевидната си многочисленост, заемат съвсем малко място. Вижда се, че са свикнали на теснотията. Точно до тях се е настанила и младата двойка, която съм забелязал още преди да се качим на ферибота. Не знам защо, но съм си наумил, че са дошли до тук от далечна Австралия. Насред ориенталския хаос изглеждат някак си неуверени, а ясните им сини очи и по-отсечените черти на лицето се различават съвсем ясно в множеството. Чудя се, как ли изглеждаме ние?

Арабите с белите кандури, известни в някои държави и като дишдаш, не спират да снимат. Сякаш са в чужбина за пръв път. Телефоните, са разбира се Айфони, а на китките им блестят кичозни часовници. Явно искат да приличат на шейхове. Само дето шейховете не се возят по корабчета, наподобяващи човешка преизподня.

По някое време едното арабче решава да изчезне някъде. Груба грешка. В тази напрегната обстановка не бива да създаваш вакуум, защото местата са кът, а хората много. Последват многократни опити за завземане на мястото му, но другия арабин го брани с все сила. Сигурно така са се били и срещу кръстоносците. Малки и дребни, но многобройни, като скакалци и свирепи, като мравки.

В крайна сметка, очакваното се случва. Огромна туркиня невъзмутимо се тръсва на пейката и на всички опити да й се обясни, че мястото е заето вяло вдига рамене, а после се хили под мустак - съвсем истински при това!

За двайсетина минути прекосяваме "Босфора". Звучи невероятно, но вече сме на друг континент🌏. Спирка „Кадъкьой”. Тук се качва нова тълпа. В затворените помещения вече не се живее. Трябва да излезем навън, в противен случай рискуваме бавно и агонизиращо задушаване.

Пробиваме през тълпата и се озоваваме на страничната палуба. На мен ли така ми се струва или корабът се е килнал леко на дясно😬? Сякаш виждам ватерлиния, но тя е много дълбоко под водата. Мисля, че не трябва да бъде точно така. През главата ми започват да минават разни мисли, ако нещо вземем, че потънем. Спасителни лодки няма, а поясите са кът, така че се местим към най-близкия и уж случайно се държим за въжето му. Ако някой се опита да ни го отнеме ще се бием. То и до там се стига, но на друго място и при други обстоятелства.

Навън времето сякаш тече по-бързо. Позицията ни е такава, че първи виждаме необитаемия „Сиврида”. Той се намира малко в страни от архипелага на „Принцовите острови” и нямаме път натам. Мечтая някога да го достигна с помощта на каяка. Ще бъде трудно, но не невъзможно.

Ето я и „Киналиада”. Ако трябва да сме точни, името на острова е „Къналъада”. На турски може би звучи добре, но на нашия език е грубо и трудно за изговаряне, така че си остава „Киналиада”.

Тълпата бавно започва да се ориентира към изходите. Заели сме добра позиция, така че трябва да сме сред първите слезли. Цялата тактика е бързо разрушена от нещо твърдо, което ме ръга отзад😳. На друго място бих реагирал гневно, но все пак сме в Турция и това може би не трябва да ми прави толкова голямо впечатление. Ръгането продължава, така че съм принуден да се обърна. Зад мен се е озовал сигурно 90-годишен старец, който упорито си тика бастуна в задника ми. Защо си е харесал точно мен, така и не разбирам. А как този човечец се е озовал тук и как е оживял сред зловонните изпарения на адската тълпа ще си остане една от вечните загадки в живота ми. Така или иначе, работата е ясна. Дядото се пришива към нас и ще се наложи да го придружим до слизането.

Фериботът акостира⚓ и множеството буквално залива малкия пристан. Очакванията ми да слезем последни за щастие не се сбъдват. С дедито под ръка всички ни дават път и любезно се усмихват. Стъпваме на твърда земя сред най-първите. През цялото време се оглеждаме за посрещачи, но вместо това дедито ни води до завързана за стълб електрическа триколка🛴. С широка ръка ни дава знак, че може да ни закара, накъдето поискаме. Естествено, любезно отказаваме.

Част ВТОРА

„Островът”

„Киналиада” е част от архипелага на „Принцовите острови”. Още по време на Византия, тези близки и същевременно изолирани от Константинопол парчета земя са използвани за заточение на видни особи, които често завършвали убити, ослепени или обезглавени.

Може би, най-известният заточеник е злополучният византийски император Роман IV Диоген, загубил битката при Манцикерт (в днешен Кюрдистан) през 1071г. Християнското войнство претърпяло чудовищно поражение, което щяло да отекне през вековете. Византия загубила половината си територии и никога повече не успяла да си върне Близкия Изток, а селджукските турци се заселили в Мала Азия, за да трасират няколко века по-късно пътя на османците.

След превземането на островите от османските турци, те се превърнали в изолирани парчета земя, населени предимно с гръцко население. Именно поради тази причина на всеки от островите можеха да се видят християнски църкви.

Островите се превръщат в курортно място едва през XIX век, когато османците започват да следват европейските модни тенденции. Сега на островите живеят не повече от двайсет хиляди души, но през лятото броят им рязко се увеличава, най-вече заради хора като нас😃.

***

Островът не бе голям, дори бих казал, че бе малък. Трябваше да го обиколим бързо.

Обстановката бе доста лустросана и ни създаваше впечатление, че сме някъде в Средиземноморието, но далеч извън Турция. Уличките близо до морето бяха попретрупани, но навътре ставаше широко. Малките вили се превръщаха в цели резиденции. Част от тях бяха с напълно автентични дървени фасади и до известна степен ми напомняха на американски къщи и това при положение, че никога не съм бил в Америка. Автомобили нямаше никакви. Тук хората се придвижваха пешком, с колелета или с малки електрически триколки.

От тази страна на острова основната ни цел бе византийският манастир „Преображение Господне”, издигнат на „Христовия хълм”. Очаквахме малка и отдавна рушаща се сграда, но заварихме добре поддържана двуетажна сграда с църква към нея. Манастирът работеше само в петък, а днешния ден бе неделя, така че огледахме само отвън.

След манастира поехме по добре утъпкана пътека, която трябваше да ни отведе до южната част на острова. Растителността бе ниска, широколистна и вечнозелена. Скалите бяха червникави и точно затова, островът бе получил името „Къналъада” - „Оцветен с кана”.

Още по пътечката чувахме силна музика. Макар и ранен следобяд, някъде съвсем наблизо течеше див купон. Слизайки напряко през горичката се оказа, че някак сме се озовали на територията на баровския „Noya Beach”, за който се плащаше вход и ти закичваха лентичка. Нито имахме плажни принадлежности, нито намерение да оставаме, така че поогледахме и продължихме напред.

Скоро започнах да си обяснявам нещо, което ми бе направило впечатление за цялата плеяда от острови. Всички сгради, бяха построени от северна страна. В началото си мислех, че е заради гледката към Истанбул, но тук вече осъзнавах, че не е само това. В южната част на острова цареше пълно безветрие, а слънцето напичаше до степен, че не се траеше от жега. 

На близкия „Халки плажа” реших да пия бира.

Явно бяхм много слънчасал, защото си наумих, че трябва да бъде безалкохолна. Тук такова нещо нямаше, нищо че се намирахме в мюсюлманска страна. Масите бяха окупирани от шумни тълпи, които се наливаха с „Ефес” и „Туборг”, а на места се виждаха и охладени шишета с „Йени Раки”, които скоро щяха да бъдат безжалостно пресушени.

След „Халки плажа” завъртяхме острова и отново се озовахме на изходна позиция. Почакахме идването на ферибота, очаквайки връщането да бъде още по-тегаво от пристигането. За наше щастие опасенията ни не се оправдаха и спокойно доплавахме до "Бешикташ".

Част ТРЕТА

„Измамникът”

Турците са готини хора и колкото повече ходя към Турция, толкова повече се убеждавам в това. Досега съм имал само един проблем с турчин и то не истински. Беше турски гастарбайтер, с който се засякохме на един среднощен "Шел", някъде по магистралата. Малко приличаше на Реджеп Иведик, но с джип „Инфинити”. Обясняваше се, че бил мазен борец от Одрин и кат ме хванел, тей щял да ме тръшне, че кокал здрав нямало да ми остане по тялото. И това ми го казваше с едно пенделско гласче, та чак се зачудих на тези борби, какъв точно го е играл, щото турците са малко съмнителни в тези работи.

Та, да се върна отново в Истанбул. След като слязохме от ферибота на "Бешикташ", поехме покрай стадиона по онова прословуто нагорнище, което отвежда към „Таксим”. Там някъде, малко преди една автобусна спирка, застигнахме един набит дебелак, който носеше столче и четка за ваксане на обувки. Докато се чудех кой ли пък ползва подобно нещо, оня взе че си изтърва четката. Сега като се замисля, може и нарочно да го е направил.

Взех я, изтичах до него и му я подадох. Оня се залепи за мен с мазна усмивка и на почти неразбираем английски започна да обяснява, че е много благодарен и иска да изчетка маратонките ми. Какво да правя, реших да не отказвам. Сложих крака си на малкото столче и с малка четка за зъби, четкането започна. Първо едната, после другата. Благодарността му нямаше край и задърпа, и Ваня. Тя хич не искаше, но аз я убедих, уж да не го обидим. През това време ми показваше снимка на бебе, което уж било негово и страдало от очно заболяване. Трябвало да събере няколко хиляди евро и затова бил дошъл от Анкара до Истанбул да четка на хората краката. Лъжи опашати. То и бебето беше едно бяло с ясни сини очи, очевидно не негово.

Работата беше ясна. Ще му давам аз пари, ама колко? Извадих портфейла и още тогава го забелязах, щото е дребен, как се надигна на пръсти, за да види какво има вътре. Имах много банкноти от по 200 лири, едната правеше към 12 лв. и нямах никакво намерение да му давам толкова. Търсих 100, но нямаше, така че трябваше да се задоволи с 50. Връчих му ги, а оня ми каза, че искал 200, за да ми развали. Не можах да разбера какво ще разваля, но видях, че в ръката си държи по 10 и 20 лири. Явно по толкова му даваха останалите. Дори се почувствах доволен, че съм му дал цели 50. Той продължаваше да настоява и аз реших, че иска да му уедря дребните, които е събрал. Извадих 200 и му ги дадох. Оня ги прибра мазно в джоба си и ми каза, че трябвало да му дам още 200 и за Ваня, а той щял да ми върне 40. Останалите му бяха давали по 10 или 20 лири, а сега от нас искаше да изсмуче 360 и ако му бях дал нови двеста, съм убеден, че щеше да си измисли още нещо и да взема докато може. 

Опитвам се да бъда спокоен и хладнокръвен човек, но има моменти, когато цялото ми спокойствие отича в канала и мога да утрепя някой. Буквално превъртях, изключвайки къде се намирам и какво правя. Този мръсен наглец, на който върнах четката и който буквално насила ни четка маратонките, бе от най-долните отрепки, които се възползваха именно от тези хора, които проявяват добрина към тях.

Толкова се вбесих, че забравих дори най-елементарни думи на английски, който уж оня разбираше. Хванах го за яката на ризата и започнах да му викам, че не е никакъв турчин, защото турците са честни и почтени хора, а той е мръсен измамник и искам да ми връща парите. После осъзнах, че това нещо съм го крещял на български, но явно физиономията ми е била дотолкова изкривена, а проявената агресия толкова неочаквана, че оня бръкна в джоба и за моя най-голяма изненада ми връчи парите обратно.

Честно ви казвам, бях готов да се сбием, без да си давам сметка, че се намирам в чужда държава, а оня бе дребен, но много набит и изобщо не се знаеше кой кого щеше да бие, ако се бе стигнало до подобен развой на събитията. Да не говоря, че можеше да извади някакъв нож и да ме ръгне или отнякъде да изскочат негови хора, които също мародерстват хората наоколо и да ме претрепят от бой. Ваня много се уплаши, а няколко часа по-късно, когато и аз се поуспокоих не можех да повярвам как е възможно да се замеся в подобна ситуация, от която можеше да произтече буквално всичко.

Та, това е от Истанбул и "Принцовите острови". Другият път повече, а ако стигна до някой от тях с каяка - много повече😃.

П.П. Причината да направим този спонтанен Истанбул, бе прочита на тази книга:

За наше щастие, почти цялата крепостна стена на Константинопол е запазена, така че пожелахме да видим къде и как се е случило всичко. Надявам се скоро да ми дойде мерака, за да напиша пътепис и за това. Той ще бъде съвсем – съвсем различен, посветен на Теодосиевия вал, героичната отбрана на града и невероятните личности, взели участие и от двете страни на обсадата.