Истанбул

В сърцето на града

Когато пристигнах в Истанбул, слънцето тъкмо изгряваше. Бях прекарала осем часа, пътувайки с автобус от Пловдив, и нямах търпение да се разтъпча. Бърз поглед на автобусната гара ме накара да се почувствам малка - десетки наредени един до друг офиси ме подканваха да си купя автобусен билет - до Лондон, Париж, Берлин, до Москва, Баку или Багдад. Колко ли автобуса потегляха в този момент за близки или далечни места? Изморени пътници бяха насядали по бордюрите, други - дърпаха тежки куфари. Колко виждаха Истанбул за пръв път? Колко от тях се прибират у дома? Колко, тръгнали да търсят щастието си другаде, се сбогуваха завинаги с този град на кръстопът?

Щях да прекарам следващите девет дни опитвайки се да опозная Истанбул, нещо повече - опитвайки се да обикна Истанбул. Време - напълно недостатъчно за която и да е от двете задачи. Разположен на два континента, върху площ от над 5 000 кв.км, с население два пъти по-голямо от населението на собствената ми държава, този турски мегаполис е един от най-големите градове, в които съм стъпвала. Предвижването от място на място включва смяната на поне два транспорта от различен вид, често - дори и повече. Разположен е на седем хълма, разкрива многовековна история, обединява старо и модерно, дом е на различни култури, на хора от цял свят, расте, диша и сякаш никога не спира, дори за момент да си отдъхне...

Винаги съм смятала, че идеалният момент да пристигнеш в нов град е по изгрев слънце. В онзи момент нежните първи слънчеви лъчи огряваха улиците, приканвайки ни да се впуснем в приключение. За първа спирка от нашето пътуване избрахме Таксим - име, което многократно бяхме чували по телевизията през последните седмици. В ранната съботна сутрин, кварталът тъкмо се събуждаше. Ранобудници преминаваха забързани по площада, магазините тъкмо отваряха. Жегата във въздуха вече се чувстваше, въпреки че бе едва осем часа. Аз също тъкмо се събуждах, не осъзнавайки още къде се намирам. Едва когато пред погледа ми се откри Паметника на републиката, почувствах магнетичната сила на това място. Таксим, казват, е сърцето на града. Тук се пресичат множество трамвайни линии, включително и тази на стария червен трамвай, който сме виждали по пощенските картички. Десетки ресторанти, кафета, заведения приемат местни жители и туристи. Таксим е и културният център на града, където се провеждат опери, концерти, изложби. След залез пък множество барове и дискотеки отварят врати за онези, които искат да опознаят нощния живот на Истанбул. Въпреки че можех да почувствам мащабите и значението на това място, в онзи момент дори и не подозирах колко още може да предложи.

След няколко дни се върнахме отново на Таксим, този път тръгвайки по известният булевард Истиклял. Дълъг почти два километра, той отразява духа на съвременен Истанбул. Историческите сгради се редуват с известни бутици и лъскави витрини, малки магазинчета се сгушват между скъпите ресторанти. А по цялата му дължина напречни улички те подканват да се загубиш. Улички, които водят до аристократичните сгради на чужди посолства, до модерни арт галерии или малки музеи, улички на художници, музиканти, поети, улички със задънен край или такива, които ще ти разкрият ежедневието на обикновения жител на града. Турският флаг лениво се поклаща от терасите, наред със знамената на някой от по-известните турски футболни отбори. А на прага на всяка врата, мързеливо лежи по една котка. Тези изящни създания са и най-верните обитатели на Истанбул. Кротко препичащи се на слънце, сгушени в сенките, полузаспали, но винаги на щрек, те изглеждат сякаш незаинтересовани от случващото се около тях, но най-добре познават всяко едно от лицата на града.

Разхождайки се из тълпата, нямаше как да не се почувствам изгубена. Изгубена сред пешеходците, сред японските туристи, сред високи и ниски сгради, сред издигащи се във въздуха минарета. Изгубена във времето, в пространството - между Европа и Ориента, между сега и преди. Изгубена между цветовете, толкова много цветове - ярки, тъмни, топли. Изгубена сред аромата на подправки, на тютюн, на скъп парфюм. Изгубена сред звуци - сред весел говор на непознат език, сред смях, сред носещите се от всяко заведение хитови парчета, сред музиката на онези улични артисти, които поставят шапките си на земята, надявайки се да ги напълнят с банкноти, тези улични артисти, които пеят за любов, за болка, за живота, тези улични артисти, които сменят бавни с бързи ноти и свирят в ритъм с пулса на града...

Близо до бога

Приближавайки към стария град в Истанбул, потокът от хора се увеличаваше. По улиците можех да забележа хора от всякакви възрасти и националности. Разбира се, в тази част на града концентрацията на туристи е най-висока, защото тук се намират някои от най-емблематичните за града забележителности.

Веднага ще забележите църквата Света София. Всъщност Света София е бивш православен храм, превърнат по-късно в джамия, а днес е отворен за посетителите музей.

Внушителната е и сградата на така известната Синя джамия. Легендата гласи, че Султан Ахмeд заповядал на своя архитект да построи най-величествената джамия, строена някога. Пожелал минаретата да бъдат направени от злато. Архитектът обаче го разбрал неправилно чувайки погрешно думата шест, вместо думата злато, които на турски си приличат. Така били построени шест минарета, вместо обичайните четири. Султанът обаче останал доволен от завършената сграда - идеални на пропорции куполи, огромен вътрешен двор с фонтани, впечатляваш интериор.

Събухме си обувките, наметнахме по един шал на раменете и главата и влязохме. Помня първият път, когато влязох в джамия - преди три години в Одрин. Никога не съм била особено свързана с религията - на църквите и катедралите винаги съм гледала като на архитектурни паметници, произведения на културата и изкуството. Да влезеш в мюсюлмански храм обаче не е същото като да влезеш в християнски. Нашите православни църкви са мрачни, с изписани тавани, с висящи по стените икони, от които, в приглушена светлина, те гледах стотици лица на мъченици. Западните катедрали пък са пищни, с цветни мозаечни стъкла, с ренесансови картини по стените, с масивни олтари, свещници и полилеи. И докато мога с часове да се възхищавам на архитектурните форми на куполите и сводовете, на красивите рисунки и бляскави украси, то никак не бих могла да се почувствам така, както трябва да се чувстваш в един храм - близо до бога. В джамиите, от друга страна, е просторно, светло, а дори изписани и богато украсени, остават изчистени, скромни. Мнозина вярващи бяха коленичели в молитви, докато туристите оглеждаха стените с празни погледни. Бих се ядосала много, помислих си, ако се опитвам да се свържа с бога, а около мен разни хора се разхождат, бърборят, и си правят позьорски снимки за фейсбук. Бидейки един от точно тези хора се почувствах някак неудобно, че смущавам молещите се. Споменах за това на спътниците си, които се съгласиха с мен.

Минаваща покрай нас жена чу, че говорим на български и ни заговори. Туркиня, учила в България, сега живееше в Истанбул със семейството си, но много от роднините и бяха в Кърджали. Говореше български почти перфектно, заговорихме се за джамията, за града. Попитахме я какво мисли за всички тези туристи, наблъскани в това свято за мюсюлманите място, не я ли дразнят. Жената с изненада отвърна: "Да се дразним? Не! Как бихме могли да имаме лоши чувства, когато навсякъде в храма има толкова много чисти мисли и доброта?" И беше права.

Защото бог не е в иконите, пред които се молим, нито е в позлатените кръстове и изписаните стени. Не е в Библията, не е в Корана, в литургиите и псалмите. А за да бъдем близо до него, не е необходимо да коленичим, да се кръстим, да се намираме между четирите стени на някой храм в пълна тишина. Бог е в сърцата ни и там трябва да го търсим.

Quote

“I searched for God among the Christians and on the Cross and therein I found Him not.

I went into the ancient temples of idolatry; no trace of Him was there. (...)

Finally, I looked into my own heart and there I saw Him; He was nowhere else."

- Rumi

В жълто-синьо

Казват, че във всеки турски град има най-малко по един паметник на Ататюрк. За това не мога да гарантирам, но със сигурност няма турски град, в който по балконите да не се вее националния флаг. В Истанбул, наред с турското знаме, окачено по сградите, ще видите и знамената на известните футболни отбори - Галатасарай, Фенербахче и Бешикташ.

Турците обичат да гледат футбол. И като всички южни народи, влагат много емоция в това. Някога и за мен футболът беше силна емоция. Пиех сутришното си кафе, преглеждайки спортните новини. Знаех къде играе всеки футболист, кой е номерът на тениската му, каква заплата получава и колко стриптизьорки е поръчал за последния си рожден ден. Постепенно любовта ми към футбола отстъпи място на другите ми хобита. Но дори и да не гледам мачове толкова често, колкото преди, футболът все още е голяма част от живота ми. Ето защо по време на пътуванията си, често включвам тур обиколки на някой стадион. С Веси дори се опитахме да гледаме Ювентус при посещението ни на Торино, но датата на мача беше променена в последния момент и не успяхме да отидем. Всъщност да гледаш на футболен мач в Западна Европа не е никак лесно - билетите са скъпи и свършват бързо.

А какъв е шансът, без да го планираш, да се намираш в чужд град и да се окаже, че съвсем случайно в деня, в който си там, ще играят два от по-големите европейски отбори?

Фенербахче - ПСВ Айндховен, приятелски мач. Цена на билета: 30 лири. Благодарение на няколко турски приятели, бързо се сдобих с такъв - зад вратата, в сърцето на жълто-синята агитка. По щастливо стечение на обстоятелствата сме отседнали в квартал Кадъкьой, на пет минути от стадиона на Фенербахче. Съоръжението носи името на бившия турски министър - председател Шюкрю Сараджоглу и е един от най-добрите стадиони в Турция. Тук през 2009 се проведе финала за Купата на Уефа, който ще остане в историята като последния финал преди турнирът да бъде преименуват Лига Европа.

Мачът започва привечер, но още от сутринта забелязваме оживление навсякъде по улиците на Кадъкьой - десетки фенове вече носят цветовете на отбора. Сякаш целият квартал е оцветен в жълто-синьо...

На входа на стадиона е хаос. Улицата е блокирана от тълпите, полиция на всеки сто метра. Хиляди фенове крещят и се бутат, опитвайки да минат през тесните врати. Да бъдеш сръчкан в ребрата и настъпан поне няколко пъти е като поздрав за добре дошъл. Турските ни приятели ни уверяват, че положението е под контрол : "Лято е, много хора са извън града, иначе щеше да бъде лудница." Сякаш сега не е. Холандците в компанията са стъписани, не са свикнали с балканската спортна атмосфера: "В Холандия не можеш да видиш такова нещо!". Аз се усмихвам, чувствам се сякаш у дома си. С единственото изключение, че тук размерите са различни. Капацитетът на стадиона е 50 хиляди души, малко повече от националния стадион Васил Левски. И въпреки че не е пълен до край, атмосферата е невероятна. Докато футболистите се приготвят да излязат на терена, на голям екран се въртят някой от славните моменти от историята на клуба. Феновете вече пеят клубните песни. Точно тази емоция някога ме теглеше към стадионите. Тази емоция все още я има. Защото футболът е повече от спорт. Футболът е любов.

На кръстопът

Едно от нещата, които трябва да направите докато сте в Истанбул, това е да опитате сандвич с риба от някое от подвижните павилиончета покрай Босфора. Всъщност, опитвайте от всичко и по много. Турската кухня е разнообразна и колоритна, пикантна и, струва ми се, доста вредна. Но пък вкусна. Отпуснете коланите и пробвайте турските лакомства – баклава, локуми и сладкиши.

Най-доброто място да изпиете чаша чай е кафе Галата. Заведението се намира на последния етаж на няколко етажна сграда в близост до кулата Галата. Много от туристите го подминават, устремени да се качат на кулата, от където да хвърлят бърз поглед на Истанбул от високо. Повечето от тях не знаят, че заведението е разположено на последния етаж и на покрива на сградата, където през летните месеци също има масички, на които могат да седнат и да се наслаждават на красотата на Истанбул. От там се разкрива невероятна гледка към залива Златния рог и старата част на града. Минаретата на джамиите се издигат високо във въздуха, докато хиляди хора устремено вършат ежедневните си задължения. Ще забележите и множество чайки да си почиват лениво по покривите комините на близките къщи. Ако пък търсите място, от където да си купите чай, то със сигурност най-подходящ за това е Египетският пазар, където се продават всякакви подправки, билки и тютюн. Подходящо място за пазар е и Капалъ чарши – закрит пазар, в който обикновения турист се чувства загубен като в лабиринт.

Може би най-добрият начин да опознаете Истанбул е да го кръстосате поне няколко пъти. Излезте извън картата с туристическите забележителности. В началото тази идея ще ви се стори плашеща. Истината е, че Истанбул може да бъде доста враждебен. Веднъж едни познат ми каза : „Откакто дойдох да живея тук, се промених много. За да оцелееш в Истанбул, ти трябва по-дебела кожа, трябва да си по-хитър, по-корав.„ Можех да си представя какво има предвид. Дом на милиони хора от различни култури и религии, този град предлага много, но и очаква много. В Истанбул можеш да намериш всичко, да опиташ всичко, можеш да бъдеш и всичко, и нищо. Красивите жилищни квартали се сменят с индустриални зони, богатите къщи – с нищета. Типично западната архитектура на сградите носи духа на Ориента – ниски, правоъгълни постройки в пастелени цветове, които топло те поглъщат. На други места лъскавите маркови магазините те карат да се чувстваш сякаш пазаруваш по Шанз-е-лизе.

Но един грешен завой и можеш да се озовеш в безлюден сив квартал, където обичайният пейзаж се състои в порутени сгради и разпилени по земята боклуци; една грешна стъпка, и можеш да се препънеш в спящ на улицата скитник. Модерни магистрали и широки булеварди кръстосват града, на други места уличките са толкова тесни, че сам човек едва преминава. Движението е ужасно – пешеходците смело пресичат на червено, а шофьорите малко се интересуват от пътните знаци и маркировка. Забележително е как в едни град, в който все още съществуват консервативни норми, може да цари такъв безпорядък. Всъщност, не съм сигурна дали едното изключва другото. Не съм сигурна, че разбирам турската култура. Съществува такава огромна разлика в класите, в религиозното самосъзнание и в моралните ценности на индивидите, че е трудно да се даде еднозначен отговор на това какъв е днешният турчин.

Не знам дали тези разсъдения биха могли да се отнесат за жителите на други турски градове, или важат единствено за Истанбул. За този мегаполис казват, че е разкъсан между Изтока и Запада, но това определение се отнася не толкова за географското разположение на града, колкото за начина на живот и мислене на жителите му. Ще срещнете предани мюсюлмани, както и други, на които малко им пука за религията. Ще видите обичаи, които ще заклеймите като фанатични средновековни небивалици, както и други, които ще ви разкрият най-доброто от тази религия. Ще се изненадате колко лицемерие има в налагането на определени норми, и колко необходими са други. Ще срещнете много гостоприемство, много доброта и топлота, както и хора, озлобили се срещу целия свят.

Истанбул е град на разнообразието. Град с много лица.