Кипър през септември

От доста време ми се въртеше в главата да отида в Кипър, но понеже обаче защото много ми се ходи и на още поне 10 места по света, чак този септември успях да го направя. Имах 5 пълни дни с идеята с помощта на градския транспорт да обикалям из страната с изходна точка Ларнака. Полетът беше по-малко от 2 часа. Още с кацането ме лъхна топъл и влажен въздух. Тъй като хотелът ми беше с много благотворна локация, на централната спирка Finikoudes, от където тръгват повечето автобуси, успях лесно да намеря пътя от летището до хотела. Настаних се бързо и взех автобуса, за да стигна до Соленото езеро. Бях го виждала на снимки преди това, но на живо беше много по-красиво.  През зимата там могат да се видят ята розово фламинго, а сега птици нямаше, но цветовете му се преливаха от бяло в червено до светло кафяво. Не очаквах да е толкова огромно. В далечината зад него се виждаше джамията Hala Sultan Tekke. След доста лутане, най-накрая намерих начин да сляза от пътя и да се разходя малко около самото езеро. В солта се виждаха и чужди стъпки.

Особено доволна от себе си и от красотата, която се ширеше пред мен, тръгнах пеша към плажа Mackenzie, намиращ се до летището в Ларнака. Пътят се оказа доста дълъг и вече почти ми минаваха мисли да се откажа, защото слънцето грееше безмилостно, но скоро видях упътваща табела. Веднага се отбих в едно плажно капанче за освежаваща напитка и сладолед и се заех да си търся място под слънцето. Плажът се оказа тих и спокоен, само от време на време спокойствието се разсейваше от самолет, кацащ на летището, което е буквално долепено до плажа.

Разходих се до края на плажа, където имаше ограда и предупредителна табела. Самолетите буквално прелитаха над главите на плажуващите. Морето беше много топло и плитко. Истинско удоволствие е да се отпуснеш във водата, а над теб да видиш някой приближаващ се самолет. Не помня колко време прекарах в дебнене на самолети и събиране на тен, но накрая бях изключително гладна. Пробвах комбо сет в едно от заведенията наблизо. Тъй като наближаваше края на деня, се отправих бавно към хотела. Оказа се, че мога да стигна пеша, благодарение на което видях отлива.

Тъй като за утрешния ден бях планувала да отскоча до Пафос, където исках да направя групов тур, за който бях намерила прекрасни отзиви в интернет, още с пристигането си днес се обадих на George – човекът, отговорен за страхотното забавление, в което се впуснах. На другия ден смених 2 междуградски автобуса и още 2 градски, за да стигна до мястото, където George ме чакаше с неговия бус, пълен с англичани на средна възраст. Докато стигна Пафос, за да се включа в тура, многократно звънях на George, който търпеливо ми даваше указания как да стигна до него. Въпреки че се забавих с 20 мин. и заради мен чакаха още туристи, нито George, нито англичаните се държаха лошо, а точно обратното. Започна моят ден в Пафос.

Обикаляхме цял ден, а в буса пеехме и се смеехме на шегите на George. Разгледахме праисторическо селище и стигнахме до Колеж по изкуствата, където от ненужна неща бяха сътворени най-различни фигури. Удивително!

Следващата ни спирка беше приют за котки, където хората се грижеха за 500 пухковци. Не бях виждала толкова котки на квадратен метър! За тях беше изградена постройки с удобства и ги хранеха с хубава храна. Англичаните изпаднаха в умиление...

В смях и песни стигнахме до Adonis Baths Water Falls – водопад с ледено студена вода, но много красив. Още преди да влезем във водата, George ни инструктира, че от нас се очаква да кажем колко освежаваща е водата, а не колко ни е студено. В духа на неговия хумор (George е типичен представител на Англия и английския хумор)  го попитах как успяват да поддържат тази ниска температура на водата. Той веднага ми отговори, че държат фризер наблизо.

След кратко шофиране се озовахме на приятен плаж с морски пещери, където George „разпъна” неговия мултифункционален бус – от покрива му свали маси и столове, спусна тента, която ни осигури сянка, под задния капак на буса извади скара и докато ние се радвахме на топлата вода на морето (след водопада на Адонис, тук ни се струваше направо като в сауна), George и неговия екип приготвиха нашата вечеря.

Храна не се пестеше, очакваше ни и допълнително. След като всички похапнахме, започна най-забавната част от деня ни – караоке в средата на нищото. George и Ким, неговата асистентка, ни направиха страхотно шоу, а тя се оказа с ангелски глас.

Нямаше как да мине и без наше участие – първо женската част, а после мъжката се включихме с наши изпълнения, къде верни, къде абсолютно фалшиви.

Междувременно се оказа, че George е разказал на останалите, че идвам чак от Ларнака и на връщане пак ме чака близо 3 часа път с различни автобуси. Всички бяха загрижени как ще се прибера, затова George ме закара до самата автогара, за да не я търся, и си взех сбогом с англичаните. Успях да хвана последните превозни средства за деня и се прибрах доволна в Ларнака. Пуснах един и-мейл на George, че стигнала по живо, по здраво в Ларнака. Не помня от кога не се бях забавлявала така добре с напълно непознати хора в стар и шарен автобус. Май никога до сега?

Следващият ден бях отделила за Лимасол, който вече познавах малко, защото там смених автобуса, пътувайки до Пафос. В Лимасол си бях набелязала Historic and Classic Motor Museum, където имаше коли от 1912 г. та чак до днес. Още от България водих кореспонденция с музея и ми бяха казали от коя спирка и кой автобус да взема, но не знаех къде де сляза. Последва голямо лутане и много питане на местните, винаги любезни, но тотално неразбиращи какъв аджеба е този музей, където искам да отида. Почти изпаднала в паника, звъннах за пореден път на музея, където от сутринта никой не вдигаше, и о, чудо, свързах се и ми казаха заветното име на спирката! Върнах се щастлива на спирката, където един дядо, който знаеше че се лутам, отиде специално да провери след колко време е следващия автобус, без дори да го моля за това. Той почти не разбираше английски, но пък имаше желание да помогне. Истинско приключение беше да стигна до музея, но най-накрая го открих – накрая на града, в едно хале в нищото. Вътре обаче имаше една много любезна жена и автомат със студени напитки. Блаженство! Музеят е създаден след даряването на 70 коли от личната колекция на популярния кипърски рали състезател Dimi Mavropoulos. Тук е изложен и мини купъра, участвал в сериите на "Мистър Бийн", колата, карана от Маргарет Тачър, колата от сериала „Спасители на плажа” и още много прекрасни екземпляри от близкото минало.

Междувременно вече водех усилена комуникация по телефона с фирма, провеждаща segway турове близо до пристанището в Лимасол. Нямах време за губене, защото трябваше да намеря пътя до пристанището. Тук е момента да кажа, че автобусите в Кипър ми направиха впечатление с чистота, любезни шофьори и климатик. Някои от тях имаха и екрани, показващи спирките. Самите шофьори, знаейки кой за къде пътува, се провикваха шумно, щом стигнеха съответната спирка.

Segway турът беше много приятен и спокоен. Карахме само аз и инструкторката, след като преминах 15-20 мин. указания как се кара това чудо на техниката. Първо ми се видя доста трудно, но като тръгнахме към пристанището, всичко си идваше от само себе си.

Денят завърши забавно. В автобуса за Ларнака се заговорих с едно момиче, което не знаеше как да стигне до летището. Казах и кой автобус да вземе. Малко по-късно тя упъти друг турист, който не знаеше как да стигне до Агия Напа, да пита мен. Накрая слязох на спирката си, последвана от тях двамата с куфарите, гледайки ме с надежда, а аз бях също толкова турист, колкото тях...

На другият ден се отправих към „Zenobia” – огромен ферибот, потънал във водите на Кипър през 1980 г., заедно с всичкото оборудване, коли и камиони, които са били на него. Причината? Грешка в компютърното управление карала плавателния съд да се накланя силно на едната страна и в крайна сметка, фериботът е оставен да потъне само на 4 км. от марината в Ларнака. Тъй като нямам никакъв опит с гмуркането, стигнах до мястото с лодка с прозрачно дъно. Не се виждаше много, освен че плаваме над огромен и дълъг плавателен съд. Наоколо беше пълно с корабчета, от които гмуркачи се спускаха да видят от близо кораба.

Целият следобед изкарах на плажа Nissi Beach в Агия Напа – много популярно място сред магеланци с кристално чиста вода. Водата отново беше топла и просто не ми се излизаше.

Наблизо имаше островче, от където скачаха момчета и момичета. Качих се до там, за да видя колко е високо, но установих, че дори и аз не съм толкова луда, че да скоча от там...

Оставаше ми един последен ден, който се двоумях дали да прекарам в Никозия или във Фамагуста. Оставих нещата на случайността и съдбата реши да отида във Фамагуста. Късно вечерта успях да се запиша на тур до там и на другия ден вече се разхождах в турската част на Кипър. Фамагуста много напомняше на турско градче. Не се сдържах, и седнах в една уютно ресторантче, където пих айран, какъвто има само в Турция. Невероятен вкус!

Целта ми обаче беше да стигна до Вароша, наричан „Призрачният град”, необитаван от около 40 години насам, считан за ничия земя. Влизането вътре е забранено. Перлата на курортите от едно време сега се беше превърнала в място, превзето от природата – къщите са необитаеми, прозорците – изпочупени, а храстите и дърветата бяха завзели всичко. Денят ми завърши на плажа пред Вароша, гледайки обезлюдените сгради и мислейки какво им е било на хората, които тогава са изоставили домовете си с мисълта, че съвсем скоро ще се върнат в тях, но това и до ден днешен не се е случило...

Не ми стигна още само един ден да стигна до Никозия, но бях щастлива, че съм направила всичко, както го бях замислила. С тъга се разделих със спокойствието на Кипър, любезните хора и топлата морска вода.