о-в. Кипър, Северен и Южен - Една неоткрита приключенска дестинация.

„Кипър – съвети и особености.“

Надявам се тази първа и встъпителна част към целия пътепис да е била интересна и полезна .

„Северен Кипър – Фамагуста и Саламис.“

Фамагуста (Газимагуша).

Може би всички са чували за трагичната съдба на Фамагуста, която след войната от 1974г. е останала в турската зона, принуждавайки целия гръцки квартал да се изсели от най- развитата част на града, а може би и на острова. Над 15 000 души се изселват от домовете си за едно денонощие в резултат, на което възниква т.нар. „Мъртъв град“/„Изоставен град“/ „Изгубен град“, за който се носят само легенди. От водещ курортен град и притегателен център за туристи от цял свят, Фамагуста се превръща в емблема на разделението на една нация. И така в продължение на повече от 40 години.
Още преди да достигнем граничната зона, около нас започнаха да се вият телени ограждения, военни наблюдателни вишки и въоръжени войници. Множество табели предупреждаваха с едри букви, че всякакви снимки са абсолютно забранени. Ръцете ни сърбяха да направим един таен видеоклип, но решихме да не рискуваме.
Бързо преминахме „буферната зона“, контролирана от британските военни и се озовахме на границата. Пунктът, през който пресякохме бе „Декелия“. Ленив турски митничар ни обясни, че за да минем границата трябва да имаме международни паспорти, виза и застраховка за колата. Докато правех 3- дневна застраховка на стойност 20 евро, ни издадоха визите, които бяха малко подпечатано листче хартия, на което пишеше, че имаме право да стоим в Северен Кипър до 90 дни. С една дума влизането в Северен Кипър се оказа изключително безпроблемно. Изпитвах известни притеснения за колата под наем, като се бях настроил да й търся платени паркинги. Оказа се, че и тези допълнителни грижи са били напълно излишни, защото в тази непризната република всичко си беше така, както трябва да бъде във всяка нормална държава.
Влязохме в Стария град на Фамагуста от Северната крепостна порта. Подминахме пристанището, като въобще не знаехме, че се движим към „Мъртвия град“. Скоро обаче го разбрахме. Телените огради и изтърбушените сгради, които стърчаха срещу нас безспорно показваха накъде отиваме.
Подминахме няколко военни пункта, които бяха охранявани от войници с автомати, а зад наредени чували се подаваха дулата на картечници. Още не мога да се начудя какво толкова му пазят на този изоставен град? Нарушихме абсолютната забрана за снимки и направихме няколко в движение през стъклото на колата. Сърцата ни замряха, когато покрай нас профуча бял военен пикап. За щастие се оказа, че е на ООН. Според мен хората вътре ясно видяха, че снимаме, но това не ги разстрои особено. След по малко от километър пътя свърши. Стигнахме пункт, през който пускаха само военни и коли на ООН. За цивилни бе забранено. Паркирахме колата и попитахме едно младо войниче може ли да влезнем отнякъде, защото сме разбрали, че „мъртвия град“ има музейна част. То леко се подсмихна и ни отговори, че влизането е абсолютно забранено, както и снимането също. Разбрахме, че няма да успеем да влезем, затова се приближихме до телените мрежи и започнахме да разглеждаме какво има зад тях. Учтивият до преди няколко секунди войник се засили с твърда походка срещу нас. Държейки автомата си заплашително ми кресна право в лицето „Mister, I told you that it is absolutely forbidden zone!!!”. Определено беше сериозен. Не ни трябваха неприятности, все пак бяхме на почивка. Решихме да се върнем и да потърсим друг вход за „Мъртвия град“. Оказа се, че такъв просто няма и слуховете, затова как можем да видим, едва ли не, изоставеното пране на избягалите са пълна измислица.
За да се утешим все пак „нащракахме“ няколко снимки от далеч:


Недвусмислените надписи, показващи какво се случва на нарушителите:


До известна степен разочаровани от това, че не успяхме да влезнем в „Мъртвия град“ се отправихме към Стария град на Фамагуста, който бе само на хвърлей разстояние. Надявахме се там да заварим по- ведро излъчване от тази изоставена зона, символ на разделение на едно общество, станало жертва на политически игри.
Влезнахме досущ като императори, направо през Главната крепостна порта. Още с влизането си се качихме на крепостната стена и направихме няколко панорамни снимки на стария град.

Ясно се виждаха три внушителни храма, които задължително трябваше да посетим. Градът е бил изключително богат. Затова говореше и огромния за времето си стар град, скрит зад грандиозните си стени.

Разглеждайки града, с неговите разхвърляни сгради и люлеещи се палми, се чувствахме сякаш сме попаднали някъде в Северна Африка.

Лично аз, в качеството си на изключителен любител на Средновековието и крепостните съоръжения останах смаян от внушителните крепостни стени на града. Смея да кажа, че съм посещавал доста крепости. Вървял съм по стените на Дубровник и съм надничал през бойните кули на Каркасон, но това което видях във Фамагуста бе наистина внушително. Общата дължината на бойната стена е почти 4 км., дебелината й в основата си на места е може би 8-10 метра, а височината над 25.

Фактът, че част от стените все още се използват (на пристанището например), говори красноречиво за това съоръжение строено преди 500 години.
Истинските любители на крепостите могат да посетят и т.нар. Ravelin – бойното укрепление, пазещо основният вход на града. Построено е от венецианците и цената е само 2,50 евро. А на най- запалените, препоръчвам да направят и разходка в рова под крепостните стени, където започваш да се чувстваш като мравка. Понеже подобна разходка би отнела близо час е възможно да минете и с автомобил по „черния“ път, който минава точно под крепостните стени. Не знам доколко е позволено цивилни коли да правят подобни обходи, но ясно видях откъде може да се влезе и нямаше никакви бариери или пазачи.
От старините в града най- забележителна безспорно е катедралата „Свети Николай“, понастоящем превърната в джамия с името „Лала Мустафа Паша“.


Катедралата е построена през XIII в. и е била една от най- забележителните сгради на Средиземноморието, като в нея са били короновани кралете на Йерусалим и Армения. Към настоящия момент мюсюлманите просто са построили едно минаре и са я превърнали в джамия. По една или друга причина изключителните арки, колонади и орнаменти на катедралата са оставени да се рушат.
В непосредствена близост до катедралата се намират множество забележителности, като останките от Венецианския дворец и стените на Лузинян (същият този от „Небесно царство“), владял острова по времето на Ричард „Лъвското сърце“.

В непосредствена близост се намира и живия свидетел на всичко случило се в града за последните 800 години - Вековният чинар от 1299г.

Това дърво е много специално, защото е оцеляло не къде да е, а в центъра на толкова голям и стар град, който е бил опустошаван множество пъти по време на дългата си история.
Специалната ми препоръка е задължително да посетите Гръцката църква „Свети Георги“, която в момента е в руини, но може би точно в това е и най- големият й чар.


Повечето туристи просто надникнаха през полуразрушеният й вход и продължиха, но ние не се подлъгахме. Горещо ви препоръчвам да влезете вътре и да я разгледате. Освен, че има следи от древни иконописи, според мен там се е водила и престрелка, от която следите си личат и до наши дни.
За любителите на катакомбите, препоръчвам да се поразтърсят из уличките, но да намерят т.нар. „Келтикли бани“ (Keltikli Bath).


На пръв поглед тези бани не изглеждат особено впечатляващи, но са си жива катакомба. Ако не знаехме предназначението на тази сграда бихме я определили като древна гробница или мавзолей.
Докато правех клипче вътре в баните, срещу мен изскочиха някакви летящи. Така и не разбрах дали бяха гълъби, прилепи или просто таласъми, но ми изкараха акъла. Няма точна информация кой е строил тези бани, но нетипичният им стил преплита венециански и ориенталски мотиви, което им придава специфичен и неподправен стил. Снимки от вътре няма да качвам – направете си сами. Ако смеете да влезете, разбира се !
Като заключение мога да кажа, че старините на Фамагуста са безброй. Не забравяйте и „Мъртвият град“, в който не може да се влезе, но си иска своето като времеви ресурс. Като се има предвид, че с разглеждането на Фамагуста винаги върви и „Древният Саламис“, намиращ се 10-тина километра на север, си пригответе цял ден и по възможност тръгнете по- раничко.

Древният Саламис.

Малко над Фамагуста се намира „Древият Саламис“. В никакъв случай не го пропускайте. До археологически град има изграден път, паркинг и хубав ресторант. Входът за обекта е 9 турски. Може да се плати и с евро, като излиза около 3,50 евро. Обменният курс на място ще ви излезе по- скъп с около левче. Ако искате да спестите някое евро, не че ви съветвам, но е възможно да се влезе и през многобройните дупки в мрежата, която огражда обекта.
Не правете преценка за града по първоначалния изглед. Основната част от археологическите находки се намират в нещо като своеобразна долина. едва, когато навлезете в нея може да си дадете сметка колко голям е бил градът за времето си, на каква площ се е разпростирал и от колко много хора е бил обитаван.
Градът е създаден преди цели 3000г., като постепенно се превръща в средище на античната цивилизация. В най- големия си разцвет Саламис се е равнявал с Атина, Алекснадрия и Антиохия. През VIII в. сл. Хр., обаче Саламис е изоставен, поради безбройните нападения на арабите. Населението се премества във Фамагуста, като превръща града във водещ град на Източното средиземноморие.
Обикаляхме древните останки и само можехме да си представяме що за величие са излъчвали древните колони на величествената агора, огромните за времето си сгради и безбройните редове на амфитеатъра, събиращ над 18 000 души. Направи ни впечатление, че античните статуи и колони бяха доста нови, но това по никакъв начин не правеше обстановката кичозна или пошла.




Най- впечатляващата част на града е може би древния амфитеатър, побиращ над 18 000 души. Това е най- големият амфитеатър на острова, а акустиката му е повече от впечатляваща. Не се съмнявайте, изпробвахме го!!!

Фалшивите ни трели гръмогласно обиколиха околността, а група унгарски туристи искрено се възхитиха на изпълнението ни и за да не останат по- назад веднага съставиха цял певчески хор.

След като привършихме с разглеждането на Саламис не ни оставаше нищо друго, освен да се отправим по обратния път. Понеже бяхме ни живи, ни умрели от глад, решихме да спрем във Фамагуста. На влизане в града, близо до университетската част на, видяхме редица заведения. Погледът ни привлече някакво кръчме, което бе „full” от студенти. И понеже Вели упорито си го беше заплюла, а Малкото Алби не ме подкрепи в доводите ми, че просто няма смисъл да чакаме, се наложи се съобразя с желанията им. Може и да почакахме, но поне ядохме много евтино и много вкусно. Особено впечатление ни направи колко много чернокожи студенти имаше в студентския град на Фамагуста. В дадени моменти направо се чувствахме като в Хартум.
Прибирането ни бе напълно безпроблемно. Гръцкият митничар ни попита носим ли някаква стока от Северен Кипър и след отрицателния ни отговор, набързо ни пусна да си ходим.
На следващия ден Северен Кипър отново ни очакваше. Предстоеше ни Кирения (Гирне) със замъка „Св. Иларион“, за който само бяхме чували слухове, че криел някаква древна българска връзка – трагична или положителна – скоро щяхме да разберем …………….

„Северен Кипър – Крепостта Свети Иларион и средновековната българска връзка.“

„Северен Кипър – Кирения (Гирне) и Абатство Белапаис.“

"Абатство Белапаис“.

След като приключихме с този страхотен замък се отправихме към съседното градче Белапаис. Там се намираше и „Абатство Белапаис“. Не знаехме дали ще успеем да хванем работното време, но щяхме да опитаме.
Всъщност Белапаис се оказа нещо като луксозно предградие на Кирения, разположено в подножието на Киренийската планина. Китни вили, кристални басейни, палми, искряща зеленина и градини с цветя ни заобикаляха отвсякъде. А само преди няколко дни си представяхме Северен Кипър като Босна.



Абатството в Белапаис, наречено „Мирният манастир“, се оказа шедьовър на готическото изкуство. Главната сграда, която съществува днес, датира от XIII век и е построена от френски монаси. За съжаление през годините абатството губи своята аура на свято място, като се превръща в символ на разврат и корупция. Постепенно запада, а след идването на османските турци е напълно изоставено. За щастие една не малка част от него е оцеляла и до днес.







Условията за снимки бяха прекрасни, поради което описанията са излишни. Мястото е красиво и определено си заслужава посещението. Абатството не е голямо, като към него няма прилежащи музеи или забележителности, поради което разглеждането му отнема не повече от половин час.
Гледката, която се открива е невероятна, а до абатството има красиво ресторантче. Поради факта, че бяхме хапнали по някой и друг сандвич, решихме да го пропуснем. Фактът, че нямаше никакви местни красноречиво говореше, че цените са двойни и тройни от нормалното.
След Абатството нямахме други набелязани цели в околността, поради което бавно поехме по обратния път.

„Южен Кипър – Лимасол - през първобитни жилища и средновековни крепости до древния Курион.“

„Южен Кипър – Пафос  - през „Храма на Аполон” и „Скалата Петра” до невероятните мозайки на Пафос и Кралските гробници."

Поредния ни ден в Кипър отново щеше да бъде натоварен. Вели и Малкото Алби сякаш вече се бяха примирили и вече почти не мрънкаха. Предстоеше ни „дълъг – дълъг“ преход по оста Ларнака – Пафос, който бе 34 километра и за мащабите на острова си беше цяло пътешествие.

Освен Пафос, за който бяхме чували, че има страхотна археологическа част, по пътя ни очакваше „Светилището на Аполон“ и един от символите на острова, родното място на самата Афродита - „Скалата Петра“.

Пътувахме на изток. След Лимасол, заобикалящата ни зеленина, ставаше все по- оскъдна. Въпреки, че бяхме в пика на пролетта около нас се редуваха полуголи хълмове с доста рядка и бледо зеленикава храстовидна растителност. Тази част от острова определено не можеше да се похвали с китна природа.

Скоро се озовахме и пред Храма на Аполон.

Разбира се, няколкото хилядолетия бавно разпадане, бяха заличили грандиозността на древния религиозен комплекс, но като цяло си личеше, че „киприотите“ са направили каквото могат, за да възстановят обекта, без да му придават излишна бутафорност.

В непосредствена близост до храма се намираше й древен хиподрум, на който са били провеждани най- вече надбягвания с коне и колесници.

Продължихме към едно от най- емблематичните места на о. Кипър -„Скалата Петра“ – родното място на божествената Афродита. Пейзажът дотолкова се промени, че в един момент започнахме да се замисляме къде всъщност се намираме?

Навсякъде около нас се издигаха бели варовикови възвишения, по чиито била стърчеше рехава растителност. Странната красота на този негостоприемен пейзаж ни караше да разбираме защо западната част на острова се е считала за по- маловажната и всички по- големи набези, нашествия и войни са били в източната му част. Тук просто не вирееше нищо! Дори кристално синята вода бе наситена с отлагащ се варовик и бе придобила блудкав син цвят, изключващ всякаква форма на живот.

Докато разсъждавахме върху природните дадености на острова, определящи до голяма степен и неговата история неусетно стигнахме до „Скалата Петра“ – родното място на Афродита.

В началото си помислихме, че "Скалата Петра" е големият каменен мастодонт срещу нас, но останахме излъгани. Един от най- известните символи на Кипър всъщност се оказа съвкупност от три големи камъка, които сякаш се подпираха един друг. Според легендата именно на това място по време на буря вълните се разбивали с чудовищна сила. Минавайки между камъните, те създавали невъобразимо количество нежна морска пяна, от която се родила и Афродита – богинята на любовта и красотата. Междувременно на каменистия плаж, наподобяващ Ривиерата на Кан и Ница, се бяха излегнали туристи. Някои дори имаха смелостта да се къпят, въпреки доста хладната вода. Ние също бяхме чували за преданието, според което всеки обиколил скалите три пъти ще бъде вечно млад, но въпреки това решихме да го отложим за друг път.

И понеже нямаше да плуваме, решихме да направим малко жабки.

Като древен олимипец, позирах в класическа поза на древен копиехвъргач или в моя случай по- скоро на камънохвърляч.

Като цяло мястото си заслужаваше, не само защото бе от символите на острова, но и заради красивата си природна гледка. Синият залив, ограден от бял варовиков бряг, в комбинация с разхвърляните във водата огромни камъни навеждаха на мисълта за разбъркана божествена хармония.

Освежени от красивата гледка и приятния морски бриз продължихме към Пафос с приповдигнато настроение. Самият град се оказа малък и подреден, като населението му бе не повече от 50 хиляди души. 

Насочихме се към първата забележителност, която се изпречи пред очите ни - крепостта на града, намираща се в края на крайморската улица.

Докато Вели и Малкото Алби се настаниха в едно от китните заведения, непосредствено до пристана на Пафос, аз огледах няколко моторни лодки, които се даваха под наем. Това, което ми направи впечатление бе, че след извършване на плащането, ти позволяваха да отпрашиш с моторницата, накъдето си искаш и то без придружители. Реших, че ако ни остане време задължително трябва да направим една морска обиколка.

Крепостта на Пафос или това което се е съхранило през времето, се оказа доста незначително на фона на видяното до момента. На практика към настоящия момент е останала само една франкска бойна кула. Останалите кули и свързващата ги мощна венецианска стена отдавна бяха изчезнали. Нямаше нужда човек да бъде познавач, за да разбере, че тази крепост е била далеч по- маловажна от Кирения, Фамагуста или дори Ларнака.

Обиколката на крепостта ни отне не повече от 10 минути, като дори гледката от върха на кулата трудно можеше да се нарече панорамна.

От една страна бяхме леко разочаровани от Пафоската крепост, но от друга изпитвахме вътрешно задоволство, че сме отхвърлили цял обект и като по истинско чудо се движим много добре във времето за наситената ни програма.

Бързо се насочихме към Археологическата част на Пафос, за която знаехме, че крие световно известни древни мозайки. Скоро щяхме да се убедим, че слуховете не са измислица. Пафоските мозайки наистина бяха най- богатите, детайлни и подробни мозайки, които бяхме виждали. Преди да ги достигнем обаче минахме покрай редица скални гробници. 

За момент дори си помислихме, че това са прословутите „Кралски гробници“, но не бяха.

Веднага след тях, пред нас се изпречи постройка около входа, на която се тълпяха множество хора. Това бе „Домът на Дионис“. Там се намираше основната част от прословутите мозайки, които бяха направени с огромна любов към детайла. 

След „Домът на Дионис“, следваше „Домът на Орфей“, после „Домът на Айон“. И всеки от тях криеше все по- красиви и сложни композиции. В момента, в който си помисляхме, че сме видели достатъчно и вече няма какво толкова да ни впечатли, пред нас се появяваше нова композиция, която бе още по- изящна.

Житейски сцени, богове, митове, притчи и легенди оживяваха пред очите ни. Ако човек иска да разгледа мозайките детайлно, само „Домовете“ са място, където може да се изгубят часове.

Някак си между другото минахме и през съпътстващата „Домовете“ открита археологическа част.

И когато приключихме с нея разбрахме, че в общи линии сме в началото на т.нар. Археологическа част на Пафос.

Някъде в далечината стърчеше бял морски фар, а дори и с просто око виждахме, че около него има и други обекти. Можехме да вървим и направо, но решихме да минем по най- обиколната пътечка, която в същото време се оказа и най- красива. Виеща се покрай самата морска ивица, от едната си страна, тя ни предлагаше красив пейзаж, а от другата руини на сгради в елино- романски стил. Красотата на картинката се дооформяше от множеството искрящо жълти глухарчета.

Достигайки фара се натъкнахме на още два обекта – скална пещера с неизвестно предназначение и задължителния за древните градове амфитеатър.

Макар и неусетно, от влизането ни в този огромен археологически комплекс, бяха изминали почти 3 часа. А някъде в далечината виждах поредица от нови скални гробници. Е, пропуснахме ги! Реших да не издевателствам допълнително над Вели и Малкото Алби, които и без това вече едвам се влачеха подире ми. Ако трябва обаче да бъда честен, основният ми мотив бе все по- нарастващото притеснение, че няма да сварим за прословутите „Кралски гробници“?

А те наистина си заслужаваха, ама наистина ви казвам! Лично за мен „Кралските гробници“ се превърнаха в едно от най- запомнящите се места в целия Кипър. На това място можех най- истински да се вживея в ролята на Индиана Джоунс и без притеснение да изследвам цялата местност, която бе пълна с „тумбове“.

Още при влизането си се сблъскахме с едно дърво, което бе израсло в скалата и буквално я бе разцепило на две. Докато все още се възхищавахме на упоритото дърво, Малкото Алби възбудено ни махаше. С типичния за децата ентусиазъм, то бе изтичало напред и явно бе видяло нещо, което наистина го впечатляваше. Останахме малко учудени на проявата й, защото до момента не бе проявявала голям ентусиазъм, особени пък към крипти и катакомби.

В момента, в който се озовахме до нея ние също зяпнахме. Очакваше ни цял каменен град с всякакви входове, изходи, сводове, пещери и тайни пътечки. Виждайки блесналия ми поглед Вели реши, че е по- добре да ме оставят, защото предстоеше дълго – дълго обикаляне.

Гробниците са от елинско – романския период и са служили за погребването на всякакви първенци от местни велможи. Най- запазените са 8 на брой. Навсякъде около тях обаче са разхвърляни безброй други гробници, които всеки може да изследва, така като му харесва. Именно в това може би се крие и изключителната тръпка на този обект. Вместо „смляна храна“ всеки получаваше възможността сам да открие поредици от скрити гробници. Проходи, които от далеч изглеждаха обещаващо се оказваха най- обикновени дупки.

В същото време незначителни процепи се превръщаха в истински подземни лабиринти, пълни с множество отделения.

Лично на мен най- много ми хареса Гробница № 3, която в най- голяма степен отговаряше на определението за крипта. Минавайки през множеството разклонения и галерии, свързани с тесни проходи, тя ми напомняше на пътя на Орфей към владенията на Хадес.

Тази дупка бе едно от малкото места, през които се процеждаше слънчева светлина.  Скоро разбрах, че тази гробница не само бе играла ролята на тайно място за гонените християни, но и за много дълъг период след приемането на християнството за официална религия е била и  скална църква. Това ме накара да гледам на тези катакомби  по съвсем друг начин на тях. Бързо ги свързах със скалните църкви до селата Михалич и Маточина на българо-турската граница и ролята им на сборни пунктове на преследваните богомили. Вдъхновената от тях албигойска ерес, историята на „Странния рицар на Свещената книга“, „Quo Vadis“ на Сенкевич, преследваните от Нерон раннохристиянски общности и т.н. Истории за страх и гонения, геройства и падения, саможертви и предателства. Тук на това място в тези подземни дупки, дом на отдавна мъртви хора, се бяха събирали тайни общности, за да споделят общи идеи и ценности, които през времето се бяха превърнали в най- разпространената религия на света. Тогава обаче, тези хора са били аутсайдерите на обществото, утайката, която е трябвало да бъде заличена от съществуващата обществена структура.

Най- голямата от гробниците и съответно най- посещавана бе Гробница № 5. Със своите 400 кв. м., тя заемаше най- голяма площ и от вътре изглеждаше като истински мавзолей. 

Освен, че беше достатъчно широка, в гробницата имаше множество изваяни колони, които някога бяха държали могъщия и свод. Не знам доколко е правилно да се изразя така, но по моя преценка тази гробница изглеждаше най- луксозно.

В далечното минало всички гробници са били под земята, но с течение на времето на много от тях таваните се бяха срутили. Това не пречеше на всичко вътре да изглежда адски древно.

Имах желание да обикалям още, но времето летеше неумолимо, а моята обиколка трябваше да приключва. Докато Алби и Вели бяха разгледали за има – няма 30 - 40 минути, аз бях стоял почти 2 часа. Работното време на обекта отдавна бе изтекло и  бях пред реалната угроза да не мога да изляза. Входната въртялка обаче се завъртя и ме пусна навън. Вели и Малкото Алби  се нахвърлиха върху мен като същински римски легион, преследващ разгромените роби на Спартак. Примрели от глад, те бяха на прага на истерията. Щях да ги нахраня, но бях сигурен, че в Пафос ще ни одрусат яко. Така че реших да хапнем в някое близко селце. Речено – сторено. Веднага след Пафос намерих някаква неугледна кръчма с гръмкото име „При Аристотелис“. На една от масите бе седнала цяла група възрастни англичани, които вече бяха изпили няколко галона бира. А може би самата кръчма на Аристотелис бе кипърска разновидност на британски пъб, защото освен бира и английска закуска в общи линии не се предлагаше  нищо друго.

Въпреки опасенията на Вели, че ще бъдем отровени, настоях да останем. Вече възрастния Аристотелис, който играеше ролята на собственик, сервитьор и готвач, се оказа корав грък. Нави ръкави, запали всички възможни фурни и котлони, и за отрицателно време ни сервира яйца на очи, бекон и огромна купа пържени картофи нарязани на нечовешки резени. Към всичко това пийнахме и бира в английската мярка, равняваща се на 620 мл. – нещо традиционно за Кипър.

Храната бе страхотна и много обилна. Сметката бе около 35 лева. За пореден път се убедих, че разликата в цените между заведенията за „киприоти“ и тези за туристи е грандиозна. Доволен от избора на заведение натоварих пасажерите си и потеглихме за Ларнака. Очаквах с нетърпение момента, в който  ще се настаним на страхотната си тераска и доволно ще преосмисляме натрупаните впечатления...

„Южен Кипър – Ларнака I  - През църкви, текета и акведукти до останките на тайнствения Китион.“

Отправната точка за всички наши пътешествия в Кипър бе Ларнака. Хотелът ни „Sun Hotel Apartments“ се намираше на самата променадна улица на града. Персоналът бе изключително отзивчив, което до голяма степен допринесе и за доброто ни прекарване.

Още с настаняването ни възникна проблем с отредената ни стая. Не че беше лоша, но изгледът и бе към задния двор, който в общи линии бе нещо като склад. В разпечатката на booking.com ясно се виждаше терасата, която в случая липсваше и нямаше изгледи да я намерим.

След като решихме да потърсим правата си, вежливо ни обясниха, че нашата стая е тип „икономична“ и тераса не ни се полага. Разгледахме внимателно резервацията си и установихме, че за съжаление са прави. Въпреки това ни направиха компромис и ни преместиха. Изразихме дълбоката си благодарност, защото новата ни стая вече имаше прекрасна тераса, бе по- просторна, а изгледът и бе точно срещу плажа и морето. 

Първата ни порция приключения, обхващаше Ларнака и околностите й. За съжаление денят бе събота. Намиращото се на хвърлей място информационно туристическо бюро ни посрещна с табела “Closed”. Снабдихме се с някакви карти от хотела, които обаче, се оказаха крайно неточни и повърхностни. Явно летуващите тук се интересуваха главно от море, плаж и заведения, а архитектурните и историческите забележителности бяха на заден план.

Поради факта, че „марината“  (пристана) бе в общи линии срещу нас решихме да се насочим първо към нея. 

Пристанът си го биваше, закотвените яхти също. Разбира се, бяхме виждали и доста по- впечатляващи „марини“, но като за първи впечатления се чувствахме прекрасно.

Беловласи морски капитани се опитаха да ни примамят на индивидуална морска разходка, но тактично ги отбихме. Морска обиколка на Ларнака не ни блазнеше особено. Ако трябваше да правим морски преход щяхме да отидем до прословутите подводни пещери на Протарас, които препоръчвам на всеки. За това удоволствие обаче трябваше да си поръчаме индивидуален круиз. С оглед размера на лодките, които всъщност си бяха малки кораби си представях и цената, която трябваше да заплатим за това удоволствие, което се намираше отвъд Агия Напа.

Междувременно местните усилено се готвеха за приближаващия сезон, като почистваха плажа от водорасли с внушитална фадрома, която шареше в морето без никакво притеснение.

Плажната ивица бе дълга и много широка. Направи ни впечатление, че всяка сутрин пясъкът е страшно мокър. Предполагам, че причината бяха постоянните приливи, които достигаха почти до самата алея за разходки. Явно те носеха със себе си и сериозните количества водорасли, които тежкотоварните машини всяка сутрин извозваха от плажа.

След посещението на „марината“ се насочихме към може би най- характерната част на Ларнака. Класическата й крайбрежна улица известна повече като „Променадната“.

„Променадната улица“ е наистина приятно място за разходка, а многобройните й лъскави заведения изключителна примамка за безбройните туристи, които тепърва се очакваше да пристигнат. Само можехме да си представяме що за лудница настъпва тук в пика на туристическия сезон.

Въпреки множеството знаци забраняващи спирането на леки коли не видях някой да се притеснява да паркира. В частта позволена за движение на автомобили движението бе еднопосочно и всяка вечер имаше дълга колона от коли, които преминаваха по улицата с изключително бавна скорост. Явно идеята им бе просто да огледат какво се случва на това ключово за града място, защото никой не се нервираше или притесняваше от очевидното задръстване, което се получаваше. Не липсваха и таксита-лимузини дълги над 6 метра, които бяха главно поостарели Мерцедеси.

Целият град беше украсен за предстоящите великденски празници. Току пред църквата „Св. Лазар“ се натъкнахме и на първата си кошница с огромни многоцветни яйца, на които беше изписано „Кали Пасха“. 

Доколкото разбрахме този израз означаваше „Честит Велик ден“. Останахме приятно изненадани от начина, по който тези хора възприемаха празника и за пореден път се убедихме, че за добро или за лошо, ние българите сме от най- нерелигиозните народи.

Всъщност ни предстоеше да срещаме подобен вид украса и огромни яйца дори и в най- затънтените селца на острова.  

В Кипър, за разлика от България, се оказа, че затънтено не е синоним на изоставено и занемарено. Селцата бяха китни и подредени. Оказа се, че за много млади хора не само, че не представлява проблем да живеят на село, а дори предпочитат този начин на живот.

От многото църкви, които видяхме в Кипър и които са на практика безброй, може би най- голямо впечатление ни направи църквата „Св. Лазар“ в Ларнака. Тя е изключително стара и датира от IX в. При реставрационни работи през миналия век под олтара й била открита малка пещера, а в нея саркофаг с мощи. Предполага се, че именно това е саркофагът на възкресения от Христос Свети Лазар, който е живял на острова цели 30 години, като дори е бил ръкоположен за епископ на Китион (Ларнака) от самия апостол Павел. 

Сблъсквайки се с религиозната култура на острова разбрахме, че източното православие също има своите самостоятелни течения. В църквите на о. Кипър, за разлика от нашите, почти изцяло липсваше богатото изографисване. Иконостасите имаха изключителни дърворезби. Същото се отнасяше и за иконите. Самите църкви обаче бяха голи, изцяло на камък. Това пресъздаваше съвсем друга атмосфера в църковния храм. Ефектът на страхопочитание към Бог и сериозността на ритуала бе засилена, но за сметка на това липсваше топлотата на разнообразните и ярки цветове изпълващи нашите църкви.

Този ефект беше особено осезаем в църквата „Св. Лазар“. Гледана странично църквата ни приличаше досущ на византийска, челно на католическа катедрала, а отвътре обстановката бе странна смес между източно православие и западен католицизъм. И в двата случая, в които пристъпвахме прага й, усещахме някакво чувство на страхопочитание към Бога и неговите светии, гледащи ни от множеството икони.

Впоследствие разбрахме, че усещането ни за „Св. Лазар“ е било повече от правилно. След превземането на Ларнака от османските турци, всички паметници и църкви в града се превърнали в собственост на султана. Започнало масово преустройство на църквите в джамии. Местните християни обаче успели да съберат пари и да откупят една църква, в която да се молят на своя бог. Това била църквата „Св. Лазар“, където рамо до рамо се молили християните от различните течения. Лявата половина била отредена за католиците, където и днес може да се види католически кръст и древен резбован иконостас, а дясната за източноправославните с чудотворната икона на Свети Лазар.

Ако някой иска да запали свещ в храмовете на острова трябва да знае, че там свещичките са оставени на купчинки до входа на църквата, от където всеки си взема толкова, колкото желае. Доброто възпитание обаче изисква да оставите поне евро, в кутията за дарения, която обикновено е в непосредствена близост до свещите.

Захласнати от църквата „Свети Лазар“, пропуснахме да разгледаме крепостта на Ларнака, която бе по пътя ни, но затвори врати буквално 2 минути преди да влезем в нея.

Улисани в разглеждане, осъзнахме че не разполагаме с никакви хранителни припаси, поради което се ориентирахме към търсене на хранителен магазин.

За съжаление, се оказа, че всички „Пазаракита“ отдавна са затворили, ако въобще в този съботен ден бяха отваряли.

По някакво чудо успяхме да намерим „небезизвестната верига“ от хранителни заведения „HABANG STORE“.

Редом със специалитети от Бангладеш, Индия, Шри Ланка, Филипините и Виетнам, по неведоми пътища господни се продаваше и храна от Румъния и България. На предложението ми да си вземем малко готвено от „Хабанг стора“, Вели и Малкото Алби изпаднаха в дива истерия.

Освен на кухня, „Хабанг стора“ играеше роля и на телефонна централа, банка, поща и чейндж. Предлагаха се преводи на пари, обмяна на валути, международни телефонни разговори и куп други услуги, коя от коя, с по- съмнителен характер. Въпреки, че не взехме нищо, за всеки случай си записах спешния им телефон за доставки по домовете.

В крайна сметка намерихме някакъв денонощен магазин за алкохол и цигари, в който се продаваха ядки, чипсове и други дребни неща. Накупихме цяла торба холестеролни боклуци, които струваха колкото теглото си в злато, но все пак щяха да помогнат да изкараме нощта …………….

„Южен Кипър – Ларнака II  - През църкви, текета и акведукти до останките на тайнствения Китион.“

Планът ни за втория ден в Ларнака започваше от ранни зори. Установихме, че Кипър е най- източната точка, която сме посещавали, поради което си заслужаваше да видим и най- ранния изгрев в живота си.

Макар и трудно, още по тъмно бяхме на крак. Оказа се, че изгревът ще пропусне нашия прозорец. Хоризонтът бе затулен от облаци, поради което видяхме нещо подобно на „Светещото око на Бога“ или „Неспящото око на Мордор“. Гледката имаше своята красота, но така лелеяния кипърски изгрев щеше да остане за друга сутрин.

Легнахме да спим отново, но вече не беше същото. Полуспали, полумижали, решихме да станем, за да не си губим времето в излежаване. Точно тогава обаче сънят ни унесе и накрая станахме почти на обяд, което доведе до коренна промяна в плановете ни. Решихме да се съсредоточим в околностите на Ларнака, като наблегнем на откриването и разглеждането на древния Китион. По относителните карти на хотела, този величествен археологически обект трябваше да се намира някъде около околовръстния пръстен на града.

На първо място обаче си поставихме задачата да разгледаме крепостта на Ларнака. Местоположението й бе в края на „Променадната“ улица, поради което в общи линии ни беше на път.

Още с тръгването в редиците ни настъпи разцепление. За зла беда пред нас се изпречи едно от „великите постижения“ на западната цивилизация – McDonalds. Всеки ден това кошмарно място изяждаше поне час от безценното ни време. Този ужасен клоун, изваян сякаш от перото на Стивън Кинг, точно копие на чудовището от „ТО“, примамваше Малкото Алби с невероятна сила.

След кратка разпра се разделихме, като аз продължих към крепостта на Ларнака, която явно щях да разглеждам сам. Входът от 2 евро бе съвсем поносим. Гледана отвън крепостта бе доста невзрачна, поради което реших да и отделя не повече от 20 минути. 

Крепостта съществува от дълбока древност, като най- голям разцвет търпи по време на венецианското си владичество. По онова време италианският град- република е въртял много активна търговия със сол с палестино-сирийските земи. Изключително ценен за времето си, този ресурс е трябвало да бъде опазван, а крепостта на Ларнака е играела точно тази роля. След превземането на острова от османците, крепостта започва да губи военните си функции, а огромните й топове стават излишни.  

След като англичаните превземат о. Кипър, някъде в средата на 19 век, крепостта е превърната в затвор, в който са извършени не една екзекуции.

Като цяло крепостта на Ларнака е поддържано и приятно място и си заслужава да бъде разгледана. Обект на множество реставрации тя е изключително запазена. До такава степен, че дори е трудно да се усети като старинна. Освен всичко друго от връхната й точка се открива красива гледка към морето и крайбрежната зона на Ларнака.

В непосредствена близост до крепостта стърчеше минарето на някаква джамия. Понеже никога не бях пристъпвал в мюсюлмански храм, реших да посетя и нея.

Плахо пристъпих в малкия двор. Първото, с което се сблъсках бе чешмата, на която вероятно трябваше да си измия краката. Понеже бях с маратонки, реших че е напълно достатъчно да си измия единствено лицето. Непосредствено до входа на джамията се намираше и малко гробище. 

Нещото, което ми направи най- голямо впечатление бяха многобройните котки, които по необясними причини бяха решили, че надгробните плочи са най- подходящото място за излежаване.

Събух се и влязох в джамията. Обстановката, която ме посрещна бе неочаквана. Подът бе застлан с мек килим, а цялата джамия бе празна. Малко встрани бе издигната малка островърха будка, от която предполагам имамът проповядваше. Икони, фрески и надписи липсваха изцяло. Джамията представляваше едно голямо празно пространство, в което богомолците мюсюлмани осъществяваха своята връзка с Аллах.

Винаги съм знаел, че според законите на исляма да се молиш пред икони, кръстове, изображения и други подобни символи се счита за идолопоклонничество, но определено очаквах нещо доста по- пищно от видяното.

От целия мюсюлмански храм, може би най- голямо впечатление ми направи разположената в единия край на джамията библиотека, където имаше значително количество религиозна литература. Видно бе, че някои от книжата са доста стари. Предполагам, че бяха писани на арабски, но не посмях да ги отворя. Не познавах законите на исляма и не знаех как щеше да бъде изтълкуван факта, че някакъв християнин е нахлул в мюсюлманския храм и невъзмутимо светотатства над свещените мюсюлмански скрижали.

След като зачеркнах и този обект, тръгнах да търся Вели и Малкото Алби. За мое изумление, те още не бяха приключили със закуската си в McDonalds. Е, вече бях наистина вбесен. Вече минаваше 12, а в общи линии нищо от предварителния ни план не се случваше.

След кратка разправия решихме да отидем до Агия Напа или Айя Напа, както я наричаха местните. Курортът бе съвсем близо, поради което стигнахме за не повече от 30 минути. Там отново се разделихме, като Вели и Малкото Алби  останаха в центъра, за да зяпат заведения, кафета и хотели, а аз отново наблегнах на природните красоти. Белият пясък и кристалните води бяха наистина прекрасни. 

Направи ми впечатление факта, че на почти всички плажове в близост до „Напата“ имаше скали, които играеха ролята на вълнолом. Спирайки морските вълни, те превръщаха водата в естествено езеро. Скоро осъзнах, че не е възможно пред всеки плаж да има подобно естествено образувание. Оказа се, че скалите са насипвани изкуствено и по този начин плажовете са придобили изключително облагороден вид. Пазени от вълнението, водораслите и медузите, плажовете се бяха превърнали в перфектното място за туристите.

Освен всичко друго скалите се бяха превърнали и в нещо като изкуствени рифове, които гъмжаха от живот. В резултата на това и водолазите бяха навсякъде. 

В интерес на истината обаче на тази ранна дата, курортът стоеше доста пуст и традиционната лятна атмосферата определено отсъстваше. Това превръщаще Напата в до известна степен мъртво място.

За наша изненада пристана също се оказа доста малък, а закотвените лодки твърде незначителни.

Посещението на малкия пристан обаче се оказа изключително полезно, защото от разположения на върха му фар успяхме да забележим няколко морски пещери. Окрилени от откритието си бързо се насочихме към тях. Съвсем неочаквано, това се оказа и гвоздея на програмата ни. Пещерите и скалните сводове, които видяхме бяха страхотни.

Преди да потеглим обратно към Ларнака не пропуснахме да посетим и манастирът „Агиа Напа“, който всъщност дава и името на някогашното село, превърнало се в настоящия световно известен курорт. 

Историята на храма има пряка връзка с така характерните за региона пещери. Разбрахме, че настоящия храм е издигнат върху стара пещера, в дъното на която била открита Чудотворната икона „Агиа Напа”. Според изследователите, най- вероятно иконата е била скрита по-време на иконоборството през VІІ-VІІІ в., за да бъде спасена. В резултат на откриването на иконата, пещерата е осветена и превърната в скална църква, развила се с времето до истински манастир, който е запазил вида си и до ден-днешен………….

„Южен Кипър – Ларнака III  - През църкви, текета и акведукти до останките на тайнствения Китион.“

Понеже Ларнака ни бе под ръка, не преставахме да обикаляме околностите й. Очакванията ни, че Кипър няма да се различава с нищо от Гърция бяха бързо опровергани. Множеството ни обиколки в Гърция, ни бяха убедили, че не малка част от древните гръцки останки, кичещи се с гордата слава на древните елини, бяха доста занемарени и изоставени. В Кипър обаче нещата стояха по друг начин. „Киприотите“ наистина бяха вложили солидни средства във възстановяването на своите архитектурни и исторически паметници. Причините явно бяха комплексни и включваха желанието да се привлекат туристи, загубата на най- забележимите исторически и археологически обекти, които бяха останали в Северен Кипър и нуждата от себеутвърждаване на новосъздадената млада държава.

Ясно бе, че няма как да видим всичко, поради което решихме този наш ден да бъде по- спокоен. Станахме доста късно, пихме по кафе и потеглихме. Поради късното ни ставане закуската ни включваше в общи линии по една  вафла. Бързо разбрахме, че с тази вафла няма да изкараме до никъде, поради което решихме да си направим своеобразен пикник на първото по- приятно място, което срещнем. Гладът обаче бързо ни принуди да заменим „първото по- приятно място“ с първото изпречило се пред очите ни място, където можем да спрем и да опънем чаршията.

Настанихме се на полупуст и прашасал паркинг, непосредствено под приведената корона на една върба и похапнахме добре. 

В последствие разбрахме, че нашия пир се е състоял точно пред централните гробища на Ларнака, а сградата зад нас е храмът, в който се е произнасяла последната молитва за починалите.

Пред храма имаше страхотна портокалова градинка, в която не пропуснахме да се разходим.

Дръвчетата бяха отрупани с плод, а бе едва 28 март. Докато се лутахме между портокаловите дръвчета от някаква кола се чуха гневни възгласи. Явно някой местен бе решил, че се опитваме да мародерстваме дръвчетата, но не беше прав. Просто си откъснахме няколко портокалчета, по- скоро за аромат, отколкото за да ги ядем.

В тези южни ширини не липсваха и гигантски диви кактуси. 

Скоро се озовахме пред един от известните обекти на града -Акведукта на Ларнака. Водопреносното съоръжение се намираше в ляво от околовръстния пръстен на града, поради което всяко наше влизане и излизане от Ларнака щеше да бъде покрай Акведукта. Тогава обаче все още не знаехме тази подробност, така че истински му се зарадвахме. 

За наша изненада, се оказа, че Акведукта на Ларнака не е дело на древните римляни! Строен около 1750г. от Ебу Бекир Паша, той е разрешил водоносните проблеми на града. Със своите 75 арки, Акведуктът се счита за най- големия и важен монумент, построен от турците по време на османското владичество в Кипър.

В непосредствена близост до Акведукта се намира и т.нар. Солено езеро, дом на множество водоплаващи птици. Възползвайки се от дългата няколко километра екопътека, всеки може да направи пълна обиколка на лимана, като наблюдава птиците в тяхната естествена среда. Крайната точка на пътеката е джамията Хала Султан Теке. Според едни това е третото, а според други петото по святост място за мюсюлманите в света. Най- важното в случая обаче е това, че мястото е много приятно и си заслужава посещението. 

Притиснати от времето решихме, да пропуснем пешеходната обиколка и да се придвижим до джамията с помощта на малкото Клио. По пътя си към Хала Султан Теке се порадвахме на многобройната колония от розови фламинго, която населяваше Соленото езеро. Оказа се, че сме късметлии, защото този вид птици само зимуваха тук и вече се канеха да отлитат.

Ползвайки бинокъла, който носехме успяхме подробно да наблюдаваме как грациозните розови създания напъхват дългата си шия във водата и по някое време изваждат някоя рибка. Събратята им, предусещайки лесната плячка бързо се насочваха към тях и след кратко меле възползвалият се късметлия отлиташе към близките папрати, където можеше спокойно да се порадва на своя улов.

Пътят към Хала Султан Теке е осеян с множество пейки и места за почивки, като на няколко места има отлични места за пикник. Самата джамия не представлява нещо внушително като постройка, но се намира на страхотно място, непосредствено до Соленото езеро. Обгърната от палми, папрати и всякаква друга зеленина, тя е притегателно място за всякакъв вид туристи.

Според легендата джамията е построена от арабите в средата на VII в. след Христа на мястото, където е била погребана лелята на пророка Мохамед. В знак на вярност към съпруга си, тя го придружила при едно от арабските нашествия в Кипър. Тогава обаче островът бил все още владян от Византия, която била хегемон в региона. След изненадваща атака, византийските войски обградили арабите и им нанесли съкрушително поражение. Сред жертвите била и лелята на Мохамед. По- късно на мястото на гроба й, около Соления лиман на Ларнака, била издигната малка джамия, която с времето се превърнала в това, което в момента е Хала Султан Теке.

Градината на джамията е прекрасна, а около нея има толкова зеленина, че в дадени моменти може да се почувствате като в джунгла.

Жалкото е, че след разделението на страната през 1974г. отношенията между християни и мюсюлмани продължават да бъдат на ръба на търпимостта. Това важи в най- голяма степен за Ларнака, поради факта, че огромната част от изселниците от гръцкия квартал на Фамагуста са се заселили именно в Ларнака.

Докато разглеждахме джамията инцидентно разбрахме, че в резултат на религиозното напрежение през 2010 година Хала Султан Теке е била атакувана с коктейли „Молотов“, като някои пристройки към джамията са претърпели и щети.

Въобще не можехме да си представим, че на фона на цялото съпътстващо ни спокойствие и красота е имало подобни размирици, породени от безумни политически ходове, случили се преди десетилетия. И всичко това на фона на едно религиозно място, в което не видяхме наплив от богомолци мюсюлмани. Всъщност по време на нашето посещение на Хала Султан Теке, в джамията имаше само едно мюсюлманско семейство. Всички останали посетители бяха чуждестранни туристи като нас. 

След като приключихме и с този обект, който признаваме си, истински ни впечатли със своето спокойствие, уединение и зеленина, решихме най- после да вложим всички наши усилия към откриването на древния град Китион. Издигнат от микенците цели 13 века преди Христа, той трябваше да бъде нещо изумително. Според неточните карти, с които разполагахме, местоположението му бе в другия край на града. Бяхме убедени, че за толкова забележим обект като Китион ще има множество указателни табели, които да ни насочат към мястото, където се намира. Табели обаче липсваха, околовръстното свърши и накрая се озовахме в някакво село. Местните се бяха изпокрили по къщите си и накрая волю- неволю се принудихме да се обърнем към някакви сладоледаджий, които бяха на не повече от 20 години. Оказа се, че местната селска младеж никога не е чувала за подобно място, което не ни учуди особено. За да ги възнаградим за вниманието, което ни обърнаха решихме да си купим няколко топки сладолед.

За нещастие обаче, Малкото Алби реши, че сладоледът му е объркан, едва след като го начена. Това се оказа непреодолим проблем за нея и се наложи топките й да бъдат сменени. И докато се суетяхме и се чудехме ще ни прихванат ли наченатия сладолед, продавачът невъзмутимо го пробута на току- що пристигналия негов приятел. Решихме, че задаването на повече въпроси тук е излишно. Разглеждахме и изследвахме картите за нещо, което сме пропуснали. Обикаляхме уличките на кварталите с надеждата да зърнем стените или най- малкото указателна табелка към тях. Разпитвахме местните, които унило ни даваха отрицателни знаци с глава, че или не разбират какво търсим или такова място просто не съществува.

Уморени и отчаяни решихме да направим последен опит. Някаква вътрешна интуиция ни накара да се насочим към двойка на средна възраст, паркираща пред китната си къщичка. Заприличаха ни на част от местната интелигенция. След неуспешни опити да се разберем на английски, преминахме на руски. Едва тогава разбрахме, че хората са преселници от Румъния. Фактът, че сме от България силно ги зарадва и те сериозно се заеха да ни помогнат. Извадиха някакъв таблет и усилено започнаха да търсят останките на Китион. Накрая чрез Гугъл Мапс намериха някакъв обект, който наистина бе обозначен като Китион!

За нещастие скоро установихме, че това е историческият музей на града. Скоро в търсенето на тайнствения град бе ангажиран и възрастен господин, вече местен „киприот“. След дълги обяснения и ръкомахания възрастният господин ни показа с жест да го изчакаме и после се шмугна в една от съседните къщи.

Малко по-късно един от гаражите се отвори и от него бавно се плъзна крещящо червен Ягуар. Зад волана му бе възрастния джентълмен. Човекът просто ни посочи с ръка да го последваме. Ягуарът мина покрай нас на първа скорост, като издаваше гърлено боботене. Бяхме толкова смаяни, че не знаехме какво да предприемем. Въпреки красноречивите му жестове някак не ни се вярваше, че ще ни отведе до тайнствения град и то точно с този автомобил. С неуверена стъпка се качихме в нашето Клио и се залепихме зад мощните ауспуси на Ягуара. Точно четири на брой. Само след няколко преки достигнахме кръгово кръстовище, което определено ни бе познато. Вече няколко пъти се бяхме въртели на него. Човекът ни махна с ръка, сочеща на дясно и с мощен рев се отдалечи. Нашият път явно свършваше тук. В дясно от кръстовището бе историческия музей, а до него на съвсем скромна табелка, бе изписано заветното име – КИТИОН!!!

Поради факта, че не виждахме прословутите циклокпски стени решихме да паркираме колата и да разгледаме по- подробно. В късния неделен след обяд музеят естествено бе затворен. Решихме да вървим по протежението на въздългата му ограда. След около десет минутно вървене достигнахме малък и усоен парк. В дъното му имаше ограда, на която бяха подредени изсъхнали папрати. Приближихме се плътно и ги поразместихме, за да видим какво толкова се крие зад тази маскировка.

И О, ЧУДО!!! Най- после се бяхме озовали пред останките на древния град- царство с архитектурни руини, датиращи от преди 3 300 години. Останки, чиито стени са толкова величествени, че хората са считали, че са строени от еднооките циклопи.  

Оказа се, че развръзката на цялото ни търсене е в стил роман на Умберто Еко. Зад голямата конспирация всъщност се криеха пет самосвала пръст, плюс още два камънак.

Не случайно всякакви указателни табели липсваха, Древният Китион тепърва очакваше да бъде истински открит. Към настоящия момент той бе просто една начената разкопка, намираща се в задния двор на местния исторически музей.

За мен все пак оставаше моралното удовлетворение, че въпреки всички трудности открихме останките от древния град. За останалата част от малката ни и сплотена до скоро групичка, разочарованието от Древния град бе пълно. Като основен застъпник на идеята за задължителното му откриване трябваше да понеса безброй критики. В близост до хотела ни, върху мен дори бе упражнено и физическо насилие, което стоически понесох. Все пак минавахме покрай статуята на Зенон от Китион, основоположникът на стоицизма.

Признавам си, че не бях запознат с историята на този древен философ. На паметната плоча под паметника прочетох, че Зенон е роден около 340 години преди Христа в град Китион в Кипър. Описван като човек, живеещ живот на аскет, още приживе Зенон е получил многобройни признания за своите педагогически и философски възгледи и учения.

Търсенето на древния Китион бе довело Вели и Малкото Алби до ръба на истерията. Отровената атмосфера трябваше да бъде преодоляна по някакъв начин, а затварянето в хотелската ни стая едва ли щеше да помогне. За да разсея натрупаните негативни емоции, предложих да посетим местния камилски парк, който за острова бил изключителна атракция. Въобще не знаех какво представлява този парк и от къде тези камили са се взели на о. Кипър, но случайно попадналата ми рекламна брошура ми допадна от момента, в който я видях.

За моя изненада направеното от мен предложение бе прието мигновено и само след няколко минути бяхме обратно в „ренталкара“ и летяхме към камилски парк „Мазотос“, който се намираше по посока Лимасол. Само няколко километра след Ларнака имаше впечатляваща табела, която указваше, че трябва незабавно да свием вдясно, ако искаме да достигнем парка. Видът и размерът на табелата ме поокуражи. Явно паркът щеше да представлява нещо повече от няколко камили, които срещу заплащане можеха да се пояздят.

Сварихме в последната минута. Почти всички посетители си бяха тръгнали. Пуснаха ни само заради умоляващия поглед на Малкото Алби и 3-те евро вход на човек.

Камилски парк „Мазотос“ се оказа впечатляващ атракцион, който освен яздене на камили предлагаше множество видове забавления. Ако пътувате с деца, трябва да знаете, че на това място ще полудеят от кеф. В същото време обаче вашите джобове сериозно ще отънеят, защото всичко е платено, а цените не са от ниските.

За възрастните има кафе – ресторант с кацнала на покрива му каручка. Видели, че й се радваме ни заявиха, вероятно на шега, че ако дойдем утре, срещу специално заплащане е възможно дори и да ни уредят обяд в нея.

Камилската ферма беше ферма в истинския смисъл на думата. Останахме изумени от броя на животните, които се отглеждаха там. Не ги броихме, но камилите бяха поне сто.

На специално място бяха отделени най- хубавите и възпитани екземпляри, които дори можеха да се яздят. Разбира се, не пропуснах възможността да се запозная с красивата камила Ясмин. Малкото Алби плака за горките камили, на които коленцата били ожулени от непрестанното приклякане. Ние с Ясмин обаче  много се харесахме и си обещахме, че на следващата среща няма да пропуснем ездата. 

Направи ми впечатление, че всички камили бяха едногърби. Предполагам, че причината затова се корени във факта, че едногърбите камили са по- лесни за одомашаване и възпитаване. Разбира се, не претендирам за достоверността на този факт, просто така съм чувал.

В камилския парк не липсваха и други животни като малки, симпатични понита, лами, щрауси, магаренца и един пеликан, който за съжаление ни изглеждаше много, много тъжен.

Не пропуснахме да разгледаме и бедуинската палатка, както и фермерската къща.

В крайна сметка посещението на камилския парк се указа удар в десетката и всички си тръгнахме от там в много по- добро настроение, отколкото пристигнахме. Не можахме да се възползваме от възможността да пояздим камила, но за сметка на това пък от персонала на фермата позволиха на Малкото Алби да даде тревица на понитата.

Решихме да завършим деня с посещението на един сърфистки плаж. На фона на залязващото слънце Албито правеше щури жабки по морските вълни.

Уморен от натрупаните многобройни впечатления, аз пък реших да си почина на някакъв изоставен стол. 

Отпуснах се на стола и си дадох ясна сметка, че с идването на нощта, настъпваше и последния ден на нашето кипърско приключение. На следващия ден, рано сутринта трябваше да напуснем острова. Натрупаните впечатления бяха буквално неизброими. Ларнака, Лимасол, Пафос, Агия Напа, Никозия, Фамагуста, Кирения, камилски паркове, плажове, крепости, църкви, манастири, акведукти, гробници и древни останки. От един момент всичко това започна да се превръща в един голям врящ котел, подгряван от нови и нови впечатления. Време бе нашето приключение да приключи, а натрупаните емоции да улегнат, като се превърнат в трайни и приятни спомени.

И когато ме налегне лека тъга, неизменна част от завършека на всяко пътешествие, винаги се сещам за старата испанска поговорка: „Пътнико, пътища няма! Пътищата се правят с ходене!!!“

Така, че пътят ни очакваше: ……………….

Някъде в испанските Пиринеи, по пътя за Андора и Южна Франция…