Пелион или синя приказка по гръцки.

Част ПЪРВА.

„Пътуване до Микро“

Потеглихме към полуостров Пелион в един ужасно горещ августовски ден. Още от сутринта бе ясно, че жегата, която ни чака по пътя ще бъде невъобразима. Успокояваше ни факта, че малката ни количка притежава климатик, а и разстоянието сякаш не бе толкова голямо – само 560 км. Google Maps ни бе отредил 7 часа и половина път, но ние вярвахме, че ще бъдем по- бързи от общата статистика. Пътувахме с приповдигнато настроение, а Малкото Алби не спираше да ни разпитва за странните хора с тела на коне, които обитавали мястото, за където сме се запътили. Вели и обясняваше, че тези хора се наричат "кентаври", а малката повтаряше всичко казано с истинско благоговение.

Пътят до Кулата – Промахонас бе изминат традиционно бързо и вече бяхме на гръцка територия. Имайки опит с разбития път преди магистралата за Солун, заобиколихме Серес, като свихме през Ираклея. Пътят се виеше покрай езерото Керкини и следваше течението на река Струма. Гледките бяха живописни, а селцата, през които преминавахме китни и подредени.

Скоро се озовахме и на магистралата за Солун. От тук ни очакваше дълго и отегчително магистрално пътуване, което трябваше да ни откара почти до Волос, намиращ се в началото на полуостров Пелион.

Някъде в района на Катерини - Паралия спряхме за кратка почивка. На крайпътния  паркинг заварихме благоевградски Пасат, чиито пасажери се бяха излегнали под близкото дърво и невъзмутимо си отспиваха. Малкото Алби пък откри миловидно кученце, което се бе завряло в една тръба. Тръбата го спасяваше от жегата и представляваше нещо като колибка. Явно бе, че кученцето живее на тази крайпътна отбивка и се храни с това, което преминаващите оставят. Отворихме консерва русенско варено и я поставихме пред тръбата. Кученцето благодарно я придърпа и започна лакомо да се храни.

Продължихме пътя си, като скоро пред нас се изпречи и планината Олимп. Бързо осъзнахме защо древните са вярвали, че на върха на тази планина живеят богове. На фона на ужасната горещина, планината бе обвита в страшни гръмотевични облаци. Това, което ни направи най- голямо впечатление бе факта колко разломна планина бе Олимп. Славеща се с изключителните си денивелации, тя бе истинско предизвикателство за всеки любител планинар.

Малко след Олимп бе и изключително живописния проход Темби, виещ се по поречието на река Пиниос. За пореден път останахме изумени от гръцките ни съседи, които преди навлизане в прохода невъзмутимо  взеха дължащата им се магистрална такса. След около 10 километра обаче магистралата свърши и преминахме на съвсем обикновен път. Навсякъде около нас имаше строителни насипи, като окончателното завършване на магистралата точно в частта на прохода Темби със сигурност ще отнеме години.

Въпреки всичко преминаването на прохода бе интересно. След него обаче отново започна тягостна магистрала. Пресичахме областта Тесалия. Житницата на Гърция се славеше като най-равнинната част на страната. Идеята да предоставя волана в ръцете на Вели се оказа неудачен, защото последната си бе забравила книжката. Слава Богу, вече подминавахме Лариса, което означаваше, че до Волос ни оставаше не повече от 50 км.

Градът на Аргонавтите играеше ролята на врата към полуостров Пелион, който се славеше като едно от най- запазените и диви кътчета на континентална Гърция.

Първото ни впечатление от Волос не бе много положително. Пристигнахме около 4 часа след обяд, а температурата гонеше 40 градуса. Усетихме облекчение едва, когато достигнахме крайбрежната алея, където подухваше лек морски бриз.

Въпреки тежките атмосферни условия бяхме доволни от факта, че можем да се поразтъпчем. След около час, през който търсихме главно сенките решихме, че е време да потегляме.

Навлязохме в полуостров Пелион – земята на кентаврите. Пътят ни лъкатушеше измежду планински хребети. На един от завоите объркахме пътя и се озовахме в някакво курортно селище, наречено Афисос. Въпреки, че това отклонение ни забави с над половин час не съжалихме ни най- малко.

Екзотичните плажове следваха един след друг.

Редуваха се фини пясъчни плажове и едри средиземноморски камъни. Закътаните плажчета бяха в изобилие, а на много места вместо чадър, човек можеше да се възползва от огромните дървета, които незнайно как вирееха съвсем близо до възсолената морска вода. Това, което виждахме истински ни радваше. Комерсиалният туризъм не просто бе заобиколил това място. Той никога не бе стъпвал тук.

Оказа се, че като разстояние Волос и Микро може и да бяха само на 50 километра, но като време придвижването между тях изискваше около час и половина. И точно, когато мислехме, че вече сме пристигнали асфалтираният път свърши и се прехвърлихме на нещо като макадам. Задните тампони на Голфа не бяха много в ред, така че трябваше да карам съвсем бавно. Със скоростта, с която се движехме, прецених, че за оставащите ни около 10 километра ще ни трябват най- малко 40 минути. Едновременно разочарована и триумфираща Вели започна отново да ми обяснява как била прочела в отзивите на booking.com, че до селището Микро се стигало по черен път и там нямало, ни магазин, ни заведение и въобще ситуацията ни била много, много тежка. И когато триумфът й трябваше да бъде пълен, асфалтът пак се появи и ние отново полетяхме.

В късния след обяд миниатюрното селище вече бе в краката ни. Макар и от далеч успяхме да  различим малкото си оранжево хотелче, намиращо се непосредствено срещу плажа.

Колкото повече се приближавахме, толкова повече ни харесваше всичко, което виждахме.

Водата бе страхотна, а плажът огромна пясъчна ивица. Пред малкото селище бяха закотвени няколко моторници, а по прекрасния плаж се бяха разположили летуващите.

Настаняването ни мина без проблем. Това, което ме зарадва най- много бе прекрасната тераска с изглед към морето. Разопаковахме багажа и веднага се насочихме към плажа, който бе само на хвърлей разстояние. Водата бе уникална. Пясъкът на плажа бе малко по- едър от традиционния за българското Черноморие. За мен това бе добра новина. Вече многократно бях патил от финия ни пясък, който се завираше измежду всички гънки на надуваемия ми каяк и на практика бе невъзможен за почистване.      

Вечерта обиколихме местните таверни, които се оказах не една, не две, а цели три. Това окончателно убеди Вели в колко голямо заблуждение е била, доверявайки се на някои негативни отзиви прочетени в интернет. Микро се оказваше едно невероятно място за летуване, което бе достатъчно далеч от комерсиалния туризъм, но без да бъде тотално откъснато от света. Само Малкото Алби бе леко разочаровано, защото още не бе видяло нито един кентавър. Това обаче скоро щеше да бъде поправено, защото ни предстоеше цяла седмица пелионски приключения.

Част ВТОРА.

„По море до Платания“

Още на следващия ден разопаковах лодката и се подготвих за морски пътешествия.

Идеята ми бе да отида по вода до намиращата се наблизо Платания. Краткото ми пътешествие обаче се превърна в истинска морска авантюра. Залив след залив, нос след нос, изгарящ от любопитство, едва не достигнах до близкия о-в Скиатос. По пътя си видях страхотни местенца, морски пещери и скални сводове, прекрасни плажове и невероятно вили, кацнали по стръмните склонове.

На местата, на които спирах, за да почивам използвах възможността да се гмуркам, доколкото умея, разбира се. Разнообразието на морската флора и фауна бе изумително. Навсякъде щъкаха рибки. Раци с най- разнообразна големина се криеха между камъните. Видях колонии от огромни морски таралежи, като на някои от тях иглите бяха дълги по над десет сантиметра. На няколко пъти имах чувството, че дори видях и змиорки, които се плъзваха по дъното като привидения и истински ме стряскаха. Срещнах и един неизвестен за мен вид, който бе като някакво клонче и в общи линии безцелно се носеше във водата. След многобройни опити успях да заловя един от тези екземпляри. Малкото му тяло обаче се оказа толкова мускулесто, че силата, с която се изплъзна от пръстите ми буквално ме стресна.

Междувременно невероятните частни вили, разположени по стръмните скали, бяха наистина впечатляващи. Една от тях обаче се извисяваше над всички останали, досущ като истински бял дворец. Оказа се, че собственикът и не просто си е построил дворец, но е моделирал и брега по свое желание. Множеството скали, които стърчаха в морето бяха свързани с изящни каменни мостчета, които бяха изградени толкова професионално, че изглеждаха като естествени. Така скалите можеха да се използват за разходка, гмуркане или плаж. В оформения от природата скалист залив бе завързана внушителна яхта. Всичко това толкова ме заинтригува, че акостирах скромния си надуваем каяк редом до яхтата и реших да разгледам по- подробно за какво става дума. Изкачих се по фино изработените пътечки и се озовах в двора на вилата. Градината бе страхотно поддържана, което означаваше неминуемо човешко присъствие. Поразходих се още малко, но така и никой не се появяваше. В крайна сметка реших да не прекалявам и се върнах обратно към пристана. Направих няколко гмуркания и поех по обратния път.

За съжаление не успях да направя никакви снимки, защото не бях взел фотоапарата. Тогава съжалявах, че не го нося, но после осъзнах, че ако бе с мен, това щеше да е последното му пътуване. Възсолената морска вода проникваше навсякъде и направи неизползваем дори „херметичния“ ми бинокъл.

Връщането ми отне около 3 часа усилено гребане. Бързах много, а напредвах бавно. Сякаш течението и слънцето се бяха съюзили срещу мен. Със сетни усилия успях да се добера до Микро, като имах съмнения, че съм слънчасал. Бях отсъствал 7-8 часа, а страхотната жега, която на слънце със сигурност минаваше 40 градуса ме бе изцедила до край. Слава богу, отървах се само с умора, леко обезводняване и доза главоболие...

Част ТРЕТА.

„Парното влакче на Милиес“

Третият ни ден в Микро бе отдаден само на почивка, поради което вечерта решихме да отскочим до близката Платания. Връзката между двете селища бе една пътечка, която някои пишман коментатори описваха като козя. Тези хора или бяха на преклонна възраст или никога не бяха излизали в планина, защото представите им за кози пътечки наистина бяха твърде изкривени.

Между двете селища се стигаше за не повече от 15 минути, а пътечката бе много приятна и живописна. Гледките, които се откриваха от по- високите места бяха уникални. От малкия кей, намиращ се в края на плажа тръгваше и корабче за Платания, така че пътникопотока между двете селца не спираше.

Ние, разбира се, избрахме пътечката. Все пак, за удоволствие на Малкото Алби, трябваше да срещнем и някой от митичните кентаври.

Живописните картини следваха една след друга. Станахме свидетели и на много палатки, които бяха разпънати направо на пясъка. Бяхме чували, че в Гърция има строга забрана за къмпингуване извън обозначените за това места. Сега се убедихме, че типично по балкански, и тук забраните съществуват само на хартия.

Скоро Микро остана зад гърба ни и пред нас се появи Платания.

Селцето бе по- голямо от Микро, но плажчето му бе доста по-малко. За сметка на това в залива му бяха закотвени доста моторници, а малко по- късно се появи и внушителен платноход, който престоя на котва няколко дни. Макар и малко, селцето имаше изумително количество таверни и заведения, които за наша изненада се оказаха пълни. След като трудно си намерихме места, започнахме да чакаме поръчката, която също не бе от бързите.

След вечеря направихме пълна обиколка на селището, като дори успяхме да разберем, че няколко пъти в седмицата от Платания тръгва корабче, което извозва туристи до близкия остров Скиатос. Част от гръцките Споради, остров Скиатос бе известно курортно място, което ние в крайна сметка така и не посетихме. След като разпитахме един от сервитьорите, който се оказа „наш човек“ от Македония, разбрахме че като цяло островът е страхотен, но това което ще видим ние, ще бъде не повече от пренаселения централен плаж.

Решихме, че след узото, което бяхме изпили, не е време да решаваме кога, как и дали ще ходим до Скиатос, така че бавно се насочихме по обратния път за Микро. Въпреки, че бе 11 вечерта, срещнахме няколко групички, които се бяха запътили към Платания. След като по пътя наплаших Малкото Алби с приказки за таласъми и караконджоли, можех с удовлетворение да си легна.

На следващата сутрин, се събудих осенен от нова идея. Бързо разбудих сладко спящите ми спътнички и ги уведомих, че днес ще се возим на пелионското парно влакче, пътуващо от Ано Лехония до Милиес. Приех учуденото им мигане за съгласие и ги приканих да се приготвят възможно най- бързо, защото до Ано Лехония имахме около час път. В последвалия бурен скандал успях да убедя Малкото Алби, че там където отиваме има много кентаври. Освен това се наложи да се откажа и от ходенето до о-в Скиатос, но то и без това бе останало назад в плановете ми.

Облякохме се набързо и с бясна скорост поехме по пелионските завои. Малкото Алби не обичаше особено пътуванията, но слава богу нямаше проблеми с бързото каране или завоите. Въпреки отчаяните ми усилия закъснявахме. Разчитах на факта, че сме в Гърция и тук никой не спазва разписанията. Ако все пак пропуснехме влакчето имах резервен план. Щяхме да го хванем по средата на маршрута му при Като Гацеа, но това щеше дълбоко да ме разочарова. За щастие успяхме да стигнем в последната секунда. Влетяхме в последния вагон и потеглихме.

Влакчето бе пълно с хора, които любопитно подаваха глави през отворените прозорци. Оказа се, че намирането на добро място за снимки не е никак лесно, защото всички бяха приготвили фотоапарати, камери и телефони. В крайна сметка голямото бутане се оказа излишно, защото пътуването бе достатъчно дълго. Парното влакче се движеше  с около 20 километра, така че пътуването ни щеше да продължи около час и половина. Влакчето се издигаше все по- нависоко, а гледките към ширналия се пред нас залив ставаха все по- красиви. За съжаление обаче слънцето блестеше право срещу нас и не позволяваше направата на качествени снимки.

Подминахме множество селца, пръснати по пелионското крайбрежие и достигнахме средата на маршрута си, където ни очакваше кратка почивка.

Вече минаваше 11 часа и жегата започваше да става нетърпима. Пътниците бързо се скриха под сенките на дърветата, а единственото заведение в района щеше да се пръсне по шевовете.

Докато всеки се опитваше да се добере, до хладилника, от където се грабеше сладолед, замръзнала минерална вода, студена бира и  безалкохолно, аз се загледах в рафта със сувенири, където до пелионското магаренце открих бъклица с надпис Bulgaria.

Единствената причина, поради която не купих този сувенир, бе факта, че едва ли някой щеше да ми повярва, от къде точно е взет.

След около 15-минутен престой отново бяхме на път. Ентусиазмът на пътуващите вече бе напълно умрял и всеки искаше само и единствено да достигнем до крайната си цел - Милиес.

Това, което не спираше да ни изумява бе гръцката находчивост да правят от нищо нещо. В действителност грандиозните гледки и пейзажи, които трябваше да видим, така и не се състояха. Растителността в по- голямата си част бе рехава с характерния за региона бледозелен цвят. Едва към края на пътуването ни, се появиха истински гъсти зелени гори, които можеха да впечатлят някой белгиец или холандец, но не и чеда на Балканите като нас. В крайна сметка единодушно решихме, че, теснолинейката от Велинград до Добринище или жп трасето през Искърското дефиле предлагат къде, къде по-величествени гледки. Но въпреки това, ето ни нас, пропътували над шестстотин километра, за да се качим на прочутия пелионски парен влак.

Докато размишлявахме, влакчето наду сирената и спря. Явно бяхме пристигнали. Вече бяхме в Милиес, който бе въплъщение на традиционното селище от полуострова на кентаврите.

По целия склон бяха накацали китни гръцки вили. Въпреки това селцето се оказа доста по- малко от очакванията ни, а сериозни забележителности определено липсваха.

Посетихме „Обществената библиотека на Милиес“, която бе нещо като музей. Посрещналият ни служител отзивчиво ни обясни, че там се съхраняват над 10 000 тома, като някои датират от XV век. Доколкото разбрахме някога библиотеката е била още по-богата, но архивите са силно пострадали на два пъти през последните 200 години. Първият път е бил по време на гръцкото освобождение през 1821 година, а вторият по време на Втората световна война, когато гръцките партизани са водили битки на полуострова с войските на нацистка Германия. По лавиците на библиотекат видях и цяла секция със снимки и книги, посветени на гръцки герои, борили се срещу българските окупатори по време на Първата световна война, но гидът тактично предпочете да пропусне тази част от беседата.

След „Обществената библиотека на Милиес“ разгледахме и местната църква, която отвън не впечатляваше с нищо. От вътре обаче нещата стояха по друг начин. Стенописите бяха много стари. За наша изненада видяхме и огромна фреска на зодиака, която не би трябвало да има място в църквата, но явно канонът позволяваше и това. Бяхме впечатлени и въпреки забраната, направихме тайна снимка, за което пък получихме мъмрене от клисаря.

Скоро разбрахме, че сме изчерпали всичко забележително в рамките на час, а пред нас имаше още два, които трябваше да бъдат запълнени някак си. Опитах се да убедя Малкото Алби, че тук е пълно с кентаври, но те се страхуват от малките деца и се крият от тях. Така че трябва да се поразходим, за да намерим някой от тях. Малката обаче, явно вече не бе толкова малка и бе започнала да подозоира, че най-безцеремонно я манипулирам с мита за хората с тела на коне. Така двете дами решиха, че са видели достатъчно и се насочиха към близката таверна, разположена под клонаците на няколко гигантски чинара.

Аз, разбира се, продължих да „тръмбовам“ по пелионските баири, обикаляйки сокаците на Милиес. Въпреки цялото ми упорство скоро се убедих, че наистина сме видели всичко, което може да се види. Присъединих се към Вели и Малкото Алби, като изядох остатъците от техния обяд, които в интерес на истината бяха доста обилни.

После разглеждахме клончетата и кончетата.

После гонихме калинките и малинките.

После се люляхме, но времето така и не минаваше.

Накрая отидохме при влакчето поне половин час преди тръгването му, където се убедихме, че не сме единствените, които с нетърпение очакват да потеглят по дългия път на обратно.

По обратния път, първоначалната еуфория се бе стопила като кубче лед, подложено на палещото пелионско слънце. Народът масово се бе разплул по дървените пейки. След около час и половина достигнахме и крайната си спирка в Ано Лехония, където верния ни Голф буквално се бе разтопил под лъчите на убийственото слънце. На климатика му бе необходима цяла вечност, за да успее да охлади колата, а първоначалната идея да отскочим до близкия Волос, бе бързо забравена. Жегата ни бе изцедила достатъчно, така че решихме да се отдадем на плаж и почивка. Още повече, че този ден се явяваше малко по- особен, защото Вели имаше рожден ден.

Част ЧЕТВЪРТА.

„Честит рожден ден по български“

След редица приготовления, вечерта си направихме обилна гощавка в една от местните таверни. Това обаче не бе всичко. От България си бяхме взели малко конфети, които бяха натъпкани с изумително количество хартийки, така че местните ги приеха с криви усмивки, но истинската драма тепърва предстоеше. Освен конфетите, си носехме и летящ китайски фенер, който след запалването си трябваше да отлети някъде далеч в стратосферата. Само, че в нашия случай не се получи точно така. В момента на излитането се изви някакъв порив на морския бриз и вместо нагоре, нашия фенер профуча с бръснещ полет по плажната ивица. И понеже белите никога не идват сами, се оказа, че по никому неизвестни причини, макар и посред нощ, на плажа се бяха изтегнали няколко гръцки семейства с деца.

И за да бъде драмата пълна, една млада дама толкова се възхити от нашия летящ фенер, че реши да го хване с ръце, но той вече се бе нагорещил сериозно, така че за малко да я подпали. Настъпи пълна суматоха, в която няколко мъже все пак успяха да овладеят полжението, като хванаха фенера и го затрупаха с пясък. Междувременно крещяха по наш адрес „Малакас, малакас….“, което в общи линии май означавало педерунгели. 

И докато се успокоявахме, че тази криза все пак се разреши без тежки инциденти, видяхме че нашето малко приключение бе събрало почти цялото село. На плажа бяха дотичали куп гърци, като един от тях тежко пухтеше, носейки въз голям пожарогасител в ръце. След като ми се накараха, а аз виновно мигах, ни пуснаха да си ходим.

Въпреки, че Вели се ядоса на реакцията им, в крайна сметка не можем да отречем, че хората бяха прави. Този фенер наистина можеше да причини сериозни проблеми, още повече, че преди няколко години, точно в тази местност бяха бушували тежки пожари.

Така, че рождения ден завърши с подобаваща доза емоции, която както ние, така и местните щяха да запомнят за доста дълго време.

Част ПЕТА.

„Волос – градът на аргонавтите“

През петия си ден на п-в Пелион отново бяхме решили да се отдадем на почивка и релакс. Едва на смрачаване, щяхме да отскочим до Волос, на който не бяхме успели да отделим голямо внимание.

До настъпването на вечерта обаче имаше доста време. Бездействието започна да ме изнервя, поради което реших да направя поредното си морско пътешествие.

Подготвих каяка за път, като този път бях решил да взема със себе си и Малкото Алби. Нахлузих й огромната жилетка, връчих й едно не по- малко гребло и поставих лодката в стартова позиция.

И точно, когато се канехме да тръгваме, взе че се появи Вели. За да избегна невероятния скандал, реших бързо да отплавам в морето, въпреки че половината ми оборудване остана на брега.

Този път се движех в посока югозапад. Крайбрежието в тази част на полуострова се оказа доста по-диво от очакванията ми. Брегът бе изключително скалист, а акостирането невъзможно. Плажовете, които виждах бяха редки, малки и съвсем пусти. В тази част на полуострова летуващи на практика липсваха. След около час и половина гребане реших, че е по-добре да се връщам. Бе излязъл вятър, поради което не усещах жегата, но големината на вълните осезаемо се увеличаваше, а ми предстоеше гребане срещу течението.

Тук някъде установих, че единият от бордовете на каяка ми изпуска, което бе крайно неприятна новина. Дупчицата не бе голяма, но достатъчна. В единия ми борд липсваше всякакво атмосферно налягане, което затрудняваше не само гребането, но и управлението. Движейки се на зиг- заг срещу все по-големите вълни, напредвах към Микро съвсем бавно.

След едночасова борба с лодката и морето, най-после достигнах някакво диво плажче, където се бе изтегнала млада влюбена двойка. За да не им преча акостирах в самия край на плажа. Направих кратка почивка под сянката на една издадена скала и бе време отново да тръгвам. Използвайки възстановената си сили, започнах да поря вълните. Явно успях да хвана и някакво скрито течение, което ми помогна да достигна Микро преди бордът ми окончателно да се е превърнал в безформена маса.

Докато лодката съхнеше, а аз се излежавах под чадъра, морето изхвърли истинско морско чудовище.

За кратко мъртвата змиорка се превърна в огромна атракция, а после бързо бе забравена. Междувременно пристигнаха две гръцки момченца, които бяха на не повече от 12 години и учтиво ме попитаха възможно ли е да наемат лодката ми. Отказах им под предлог, че лодката е спукана, което си беше самата истина, но ми стана неприятно, че ги разочаровам. Не че щях да ги пусна сами в морето, но поне можеше да погребем заедно.

След като прибрах каяка бе време да се приберем в малкото ни хотелче, където се отдадохме на заслужена почивка. Аз сладко заспах, а когато се събудих след обядът преваляше. Бе дошло време да се отправим към Волос.

Пристигнахме в града, едновременно със залязващото слънце. Паркирахме в непосредствена близост до прекрасната църква „Агиос Константинос“, където предстоеше венчавката на млада двойка.

Докато Вели и Малкото Алби се радваха на булката, аз се опитвах да направя запомнящи се снимки, под последните лъчи на залязващото слънце.

Скоро се озовахме и на крайбрежната улица на Волос, която бе пълна със заведения. Точно срещу тях бе разположено и яхтеното пристанище.

Направи ми впечатление, че на пристана бяха закотвени най-вече страхотни платноходи, пригодени за дълги морски пътувания. Кичозните моторници, така характерни за някои други пристани почти липсваха.

Докато се разхождахме, крайбрежната улица се изпълваше с народ, а ние все повече се впечатлявахме от новото лице на града. Междувременно аз се оглеждах за бронзовия паметник, изобразяващ кораба „Арго“. Знаех, че селището Йолк, от където са тръгнали Язон и аргонавтите се е намирало в региона на Пелионския залив, поради което Волос бе припознат, като негов съвременник. Докато търсехме бронзовия барелеф се натъкнахме на нещо много по- впечатляващо. Това наистина бе кораба „Арго“, но в истинския му размер и вид.

Разбрахме, че съвременния „Арго“ е точно копие на древния плавателен съд. Построен през 2007г., той е изминал пътя на аргонавтите от днешен Волос до Колхида в Армения.

Вживявайки се в ролята на истински Язон, бях готов да поведа малкия си екипаж на ново морско пътешествие, но този път с много по- голяма лодка. За съжаление обаче нито Вели, нито подозрително наблюдаващия ме пазач щяха да позволят подобно приключение.

Точно преди настъпването на нощта намерихме и търсения от мен бронзов образец на „Арго“, който се оказа доста по- миниатюрен от очакваното.

Тук някъде Вели и Малкото Алби започнаха да се омрънкват, че вече са уморени и гладни, поради което бяхме принудени да се разделим. Те се отправиха към най- близката таверна, а аз към центъра на града.

Междувременно улиците се изпълваха с все повече хора, които прииждаха като морски талази. Градът бе оживял и нямаше нищо общо с първото ни посещение тук.

Скоро пред мен се изпречи и митрополията на Волос. Намиращият се пред нея площад бе изпълнен с хора. Малки деца си играеха на близките детски площадки, по-големите караха колелета, а около тях се въртяха множество възрастни, които ги наблюдаваха, говореха, снимаха и се смееха.

В цялата суматоха, съвсем ненадейно, успях да си намеря и приятел. Това бе изпусната от някое детенце играчка - птица, която при стискане издаваше смешни кресливи звуци, стряскащи всички наоколо. По-късно разбрах, че това всъщност е кучешка играчка, така че Малкия Пу щеше да бъде зарадван. 

Вече бях обиколил достатъчно, така че бе време да се отправя към Вели и Малкото Алби, където отново доядох остатъците от иначе обилната им вечеря. Доброто настроение не ни напускаше, така че направихме нова обиколка на града, като аз го играех местен гид.

Прибрахме се след полунощ, а по пътя обсъждахме колко много ни харесва тук. Вече бяхме тук цели 5 дни, а бяхме готови да останем поне още толкова. На сутринта попитахме собствениците на малкото ни хотелче дали би било възможно да остаем поне още една нощувка, но се оказа, че всичко е заето и то до края на сезона. Наложи се да търсим допълнителна нощувка някъде другаде. Прегледахме наличните оферти и резервирахме стая във високо оценената къща за гости „Spirou Studios“, намираща се в близкото до Волос селище Платанидия. Апартаментчето на Spirou се оказа не само чисто, но и много модерно обзаведено. За съжаление обаче цялостната обстановка на Платанидия бе далеч от тази на Микро. Селото изглеждаше прекалено комерсиално и някак си не ни допадна.

На плажа бяха подредени стройни редици от чадъри и шезлонги,  водата бе къде, къде по- мътна, а пясъкът много по- едър. Мястото също не бе в изобилие.

Денят бе изключително горещ. И макар да не бях правил нищо, през целия ден се чувствах доста отпаднал. Малкото Алби и Вели бяха по- гроги и от мен. Явно умората от пелионските ни приключения вече си казваше тежката дума. С оглед на факта, че на другия ден ни предстоеше 7-8 часа път, а си бяхме набелязали като попътни обекти Макриница и Лариса, решихме че ще бъде по- удачно тази вечер просто да се наспим добре.

Част ШЕСТА.

„Дългият път към дома – Макриница, Лариса и Катерини-Паралия“

Въпреки, че бяхме приготвили багажа предварително, по необясними причини тръгването ни отново се забави с почти 2 часа.

Все пак успяхме да се доберем до Макриница преди настъпването на нетърпимите жеги. Селото се наричаше още „Балконът на Пелион“, което не е никак случайно. Кацнало на намиращите се зад Волос планински склонове, то бе прекрасен образец на автентичната гръцка архитектура от преди два века. Всички сгради бяха стари, като дори местните хотели не се наричаха с общоприетото им навсякъде име, а се отбелязваха като „архонтики“ или преведено на съвременен език „имения“.

Колкото повече се приближавахме, толкова повече се впечатлявахме от разположението на селото. Къщите бяха разхвърляни на планинския склон, досущ като огромни бели морени, готови всеки миг да се свлекат по стръмните склонове на пелионските върхове.

Скоро достигнахме малкия, но удобен паркинг, където всеки желаещ да посети Макриница, трябваше да остави колата си. Тук горе подухваше приятен бриз и времето бе къде, къде по- прохладно. Не случайно богатите жители на полуострова бяха избрали именно това място, за да построят своите къщи.

Уличките бяха тесен калдъръм, а Волос бе разположен под нас като на длан. От позицията си ясно виждахме новите части на града с техните прави и подредени улици и старата част, където сякаш всичко бе разхвърляно от играещи си на домино деца.

Макриница бе разположена на доста птвесен склон, така че се движехме по стръмен калдъръм. Докато се радвахме на обстановката, Малкото Алби се почувства изолирано и реши да се разсърди. Отново се опитах да я развеселя с лафове за местните кентаври, но тези вече не й минаваха.

След поредица от сръдни, криеница и малко разправии достигнахме и центъра на Макриница. Под огромните чинари, които бяха на стотици години, се бяха сгушили приятни масички и уютни магазинчета за сувенири. В страни от тях се намираше и старата чешма, а до нея църквата. С пълно единодушие заключихме, че Макриница е в пъти по- впечатляващо място от Милиес, където ни бе откарало прословутото парно влакче.

След като се разхладихме на старата чешма, разбрахме и легендата свързана с нея. Водата бе не просто здравословна, тя носеше безсмъртие. Все още не сме разбрали доколко последното е вярно, но можем да гарантираме, че след като напръскахме Малкото Алби с прохладната вода, то сериозно живна и забрави цялото си лошо настроение.

След направеното изкачване, реших да не изтормозвам спътничките си допълнително и ги оставих на приятната прохлада, разразила се под короните на огромните чинари. Аз продължих нагоре с идеята да изследвам извисяващата се наблизо каменна кула.

По пътя си настигнах няколко обитатели на Макриница в пенсионна възраст и мога да гарантирам, че живеенето на подобни склонове определено не е от най- удобните места за хора на възраст. Прелетях покрай тях и скоро достигнах до приятен манастир. На входа му се вееше гръцкото знаме, а до него жълтия флаг с двуглавия орел на гръцката патриаршия. Кулата, която бе привлякла вниманието ми, всъщност бе неговата камбанария. Макар и в отлично състояние, манастирът не даваше никакви признаци на живот, поради което пристъпих в двора му доста плахо.

Църквата бе заключена, поради което се помотах из двора. Направих няколко снимки и реших, че може би ще бъде най- добре да си тръгвам. Бях убеден, че са ме забелязали, но щом никой не се появяваше, явно пречех.

Поех обратно по стръмната пътечка, която бързо ме отведе отново в центъра на Макриница. Малкото Алби и Вели се бяха настанили удобно на масата с най- дебела сянка и унищожаваха донесения им огромен сладолед. Бе време да тръгваме. За съжаление нямаше как да посетим  близкото до Макриница село Портария, което също се славеше с неподражаемия си етностил. Успокоихме се, че ще го направим другия път и поехме дългия път към България.

Подминахме Волос и се качихме на магистралата. Само след 50-60 километра, обаче видяхме първата табела за Лариса, която ни бе съвсем по пътя. Само един поглед между нас бе достатъчен, за да свия към главния град на област Тесалия.

Нямахме много време, затова в общи линии в Лариса престояхме не повече от час. Преминаването през града ни отговори по един убедителен начин, защо именно тя, а не Волос е главният град на областта. С просто око си личеше, че този град е по- голям, сградите са по- нови, по- модерни и по- лъскави. С една дума в Лариса бяха налети много повече пари и това си личеше съвсем ясно.

След още 100-тина километра достигнахме и Катерини. Вели изрази желанието си да видим прословутите плажове на Паралия. Нямаше как да й откажа. Аз самият също исках да видя една от гръцките версии на Слънчев бряг.

Паркирахме непосредствено пред плажната ивица. Установихме, че въпреки многото хотели и врящия от хора плаж, по една или друга причина в курортното селище нямаше задръстване от автомобили и хора. Паралия бе много по- тихо и спокойно от това, което очаквахме. Ако въобще е възможно да се правят подобни сравнения, Паралия ни заприлича много повече на Приморско, отколкото на Слънчев бряг.

Плажът бе сериозно претоварен, но тук сякаш хората нямаха стремежа да се бутат един върху друг и бяха много по- равномерно разпределени по плажната ивица. С оглед мястото, от което идвахме Паралия не ни впечатли въобще. След поредния бърз сладолед, отново бяхме на път, като вече не трябваше да спираме никъде.

Разбира се, това не се случи, защото малко след Солун трябваше да заредя газ. По магистралата от Солун към България обаче бензиностанции няма, поради което трябваше да потърся в някое близко селце. Въпреки, че сме минавали поне десет пъти по този път, някак си успях да се объркам и се озовахме на магистралата за Кавала. Така се наложи да направим пълна обиколка на намиращото се малко над Солун езеро Коронея. Е, поне намерихме газстанция, но направихме поредните излишни 30-40 километра.  

Както и на идване, предпочетохме да заобикалим Серес и отново минахме през Ираклея. По пътя виждахме ужасяващите черни облаци заели целия ни хоризонт и само се чудехме кога ще дойде момента да се срещнем с тях. Е, срещнахме се, непосредствено преди Ираклея, точно до езерото Керкини. Движението почти замря, като доста от колите предпочетоха да отбият в страни. Постепенно бурята премина, но приключението ни тепърва започваше.

Всяко село бе като залято, хора се опитваха да изчистят отводнителните шахти, а на много места движението бе отбито по обходни маршрути.

Накрая и обходните маршрути свършиха. Вятърът бе прекършил като клечки от кибрит огромните тополи, заобикалящи пътя. За щастие нямаше пострадали автомобили или хора, но преминаването бе невъзможно. Образува се огромна автоколона. Скоро разбрахме, че ще трябва доста да почакаме. За наше учудване МалкотоАлби много се впечатли от застигналото ни бедствие и с интерес наблюдаваше всичко, което се случваше около нас. Времето минаваше, а ние просто си стояхме.

Правихме си прически.

После ги разваляхме.

Ядохме, играхме си и по тъмно най- после потеглихме.

Бяхме стояли почти 3 часа. Въпреки всичко не се чувствахме особено уморени. Явно всички събития и впечатления, които ни се бяха случили и които бяхме насъбрали ни държаха будни и леко превъзбудени.

В България се приготвихме да бъдем едни от първите преминали по новата магистрала между Кулата и Сандански, която трябваше да бъде открита същия ден от самия Godfather. По незнайно какви причини обаче полицията реши да ни отбие по обходния маршрут. Обсъждахме, че е възможно още с откриването си пътят да се е подводнил и да е станал невъзможен за преминаване. Накрая все пак се включихме в традиционния път за Сандански, като ясно виждахме, че по магистралната отсечка все пак се движат коли.

За наше изумление сливането на двата пътникопотока не бе регулирано от КАТ, а от 15-тина млади момчета и момичета, които носеха тениски с надпис ГЕРБ. Именно те ни насочваха как и от къде да се включим в движението. Най-странното бе, че всички шофьори чинно се подчиняваха на този младежки комитет и в общи линии движението вървеше безпроблемно.Това събитие ни изуми за пореден път, но все пак трябваше да отчетем, че вече си бяхме в нашенско.

От тук нататък прибирането ни в общи линии бе формалност. Малко след 11 вечерта вече разтоварвахме багажа, след този дълъг – дълъг ден, изпълнен с емоции и приключения. Пътешествието ни толкова много ни бе харесало, че още по пътя вече обсъждахме следващата си дестинация в нашата южна съседка...