Разходки из Гърция. Част Първа.

  Северна Гърция –близка и непозната едновременно.

 1.     Драма, Маара и Алистратис.

Този път няколкодневната ни екскурзия до Гърция щеше да бъде лежерна, така че бяхме поканили сума народ. В началото желаещите бяха много, а обмислящите възможността още повече. Когато времето за тръгване дойде останахме Аз, Евгени и една току-що сформирана двойка (Андро и Гери), която явно искаше да постави на изпитание бъдещите си дългосрочни взаимоотношения.

Идеята ни бе да се пошляем из околностите на Драма и Серес, като отделим подобаващо внимание и на източната крайбрежна ивица на Халкидики. Там някъде трябваше да посрещнем и Великден, като се повеселим по гръцки.

Така на връх Велики Петък потеглихме за гръцко от различни точки, но към една и съща цел – Драма. Евгени, Андро и Гери тръгваха от София, като бяха решили да минат през Гоце Делчев и ГКПП „Илинден“. Моя милост потегляше от Стара Загора, така че щях да пресека Източните Родопи и през ГКПП „Маказа“ да се прехвърля в южната ни съседка.

Знаех, че приятелите ми няма да бързат, така че я карах лежерно. Тръгнах късно, на два пъти зареждах, обмених валута, накупих леки провизии и пристигнах в Драма два часа преди моите спътници, които за ужас на пътуващия с тях Евгени не си даваха никакъв зор.

Нямаше как, трябваше да убия времето в мотаене из Драма. За любопитко като мен това всъщност бе доста добра новина. До онзи момент бях минавал през градчето 3 или 4 пъти и не ми бе направило особено впечатление. Приемах го за малък, разхвърлян гръцки град, който до известна степен бие и на „нашенско“. Двучасовата обиколка, която му направих ме убеди, че представите ми са били коренно погрешни. Със своите малки и тесни улички, типичното градско презастрояване и пет – шест етажните бели блокчета с огромни тераси, Драма се оказа един типичен, ама типичен гръцки град.

Първото, което ме впечатли бе страхотния парк. Сред извитите алеи беснееха купища деца, а спокойни родители се радваха на приятното пролетно слънце. Бистри потоци, с щъкащи из тях пернати, бяха пресечени от множество извити мостчета. Около парка бяха разположени редица заведения, които в ранния следобяд на този почивен петък бяха претъпкани от народ.

Може да прозвучи малко странно или дори смешно, но за пръв път имах и възможността да видя палма с плод.

Именно в този парк от 4 декември до 4 януари се провеждаше и все по-набиращия известност коледен град на Драма, за който се бях навил по-миналата година, но обстоятелствата не позволиха да го видя.

Като архитектурни или исторически забележителности Драма не впечатляваше. Това, което си заслужаваше бяха двете стари църкви „Агия Варвара“ и „Агия София“. И двете бяха на по 1000 години, като „Агия Варвара“ се намираше до самия парк.

Малка и спретната църквата въобще не даваше вид на хиляда годишна. Не така стояха нещата с другата стара църква „Агия София“. Тя обаче се намираше в най-старата част на града и откриването й не бе толкова лесно, колкото си мислех. За да я намеря ми бяха необходими подробните упътвания на съвестните служители от едно погребално бюро. Междувременно имах неблагоразумието да заговоря и един навъсен господин, който бе толкова неучтив, че се подвоумих дали да не му вкарам малко акъл из пустите улички на стария град. 

„Агия София“ бе запазила изцяло древния си облик. Приликата с църквите в Стария Несебър бе повече от очевидна. В непосредствена близост до „Агия София“ се намираха и останките на старата византийска крепост, ограждала някога града.

На слизане към центъра успях да посетя и катедралния храм „Дева Мария“.

Запалих свещ, но тук обичаят с минаването под масата явно не съществуваше. Под огромен венец бе поставена някаква много свята реликва, пред която богомолците се кръстеха с особена боязън. Наредих се на огромната опашка, която се движеше въз бавно. По едно време силно се отегчих, но някак си не вървеше да си тръгна. Още повече, че зад мен вече имаше сериозно множество от хора, което трябваше безпардонно да разбутам.  Най- после дойде и моят ред. Озовах се пред стара Библия в златен обков. Прекръстих се няколко пъти и бе време да продължа напред.

И когато отново се озовах в центъра, сякаш по поръчка, получих обаждане от Евгени, който ме уведоми, че са пристигнали и са в парка, така че се насочих натам. Намерих ги точно до „Старата мелница“.

Гери не спираше да позира, а Андро припкаше около нея като верния й паж. След като си направиха обилна фотосесия заявиха, че това е парк като всички софийски, с което аз въобще не бях съгласен, но си замълчах. Явно и Евгени бе на моето мнение и имаше желание за още разходки, но времето летеше, а ни очакваха цели две пещери.

Първата от тях бе пещерата „Маара“, която бе на север от Драма, така че трябваше да се върнем няколко километра назад. Според някои източници, това бе най- голямата речна пещера в света, но според гръцкия ни гид, по- скоро бе най-голямата подобна пещера на Балканите. Това, което я правеше уникална бе факта, че през нея преминаваше река Ангитис. Туристите вървяха по специално изграден мост, а в реката щъкаха рибки. При по-голям късмет можеха да се видят дори и видри. Леко в страни от пещерата имаше малко параклисче, където всеки можеше да запали свещ.

Разходката ни завърши с огромното водно колело, строено през XIXв., което е захранвало с вода близкото село. Понеже бяхме само двамата с Евгени, гидът ни позволи да снимаме на воля. Андро и Гери бяха предпочели да пийнат по фрапе, вместо да плащат малко пресиления вход от 7 евро на човек.

След „Маара“, полетяхме към другата известна пещера в района - „Алистратис“ . Тя се намираше от другата страна на Драма, така че Андро и Гери решиха да останат в града, а аз и Евгени продължихме по план. За щастие неточната информация търкаляща се в нета, този път се оказа вярна. Работното време на пещерата бе до 19:00 часа, така че сварихме, макар и в последната секунда.

„Алистратис“ се оказа много по- посещавана и облагородена от „Маара“. На големия паркинг пред входа бяха паркирани 3 автобуса с БГ регистрация, а ние в бързането заехме място за четвърти, като паркирахме малкия Голф накриво и изчезнахме за секунди. Въпреки колебанието си, човекът с билетите все пак ни взе парите и ни каза да изчакаме. След малко се появи приятна леличка, която обаче не знаеше и дума на английски и с жестове ни показа да я следваме. След като влезнахме в пещерата се свърза с друг служител по някаква радиостанция и ни направи знаци, които аз лично не разбрах. После в лек тръс изчезна в сумрака на пещерата. Аз и Евгени просто останахме да се гледаме. След като не разбрахме какво става решихме, че ще е добре да се върнем до входа на пещерата, за да разгледаме подробно, като направим множество снимки на спокойствие. След няколко минути обаче леличката пак се появи. Макар и задъхана, на лицето и продължаваше да грее усмивка. Е, вече ни бе ясно, че иска да я следваме, така че тръгнахме след нея, отново в лек тръс. След няколко завоя настигнахме огромна българска група, която наброяваше поне 50 души и ни чакаше. Ситуацията бе малко конфузна, защото леличката бе търчала напред – назад из цялата пещера, 50 човека висяха безцелно заради нас, а ние преспокойно се бяхме върнали до входа на пещерата, където се бяхме отдали на диво снимане, което принципно бе забранено.

Скалните образувания бяха много и разнообразни, така че новите 7 евро, които бяхме броили, този път напълно си заслужаваха  Това, с което щях да запомня най- вече пещерата обаче не бяха нейните сталактити и сталагмити, а групата на нашите сънародници, която бе абсолютен хит. Начело бяха някакви господа с раздърпани анцузи и кожени чехли вероятно купени директно от Капалъ Чарши. През цялото време те говореха само за „едини и пийни“, без въобще да се притесняват, че екскурзоводката буквално се надвиква с тях. Някъде отзад пък имаше три моми с мрежести чорапи и високи токчета, които си правеха селфита на всеки ъгъл без дори да благоволят да изключат светкавиците на скъпите си телефони. Междувременно пък друга госпожа бе облякла снежно бял клин, който бе изцапан с кални пръски току до задните и части. Докато чакахме реда си за тоалетната пък някакъв дебел чичко от благоевградско не спираше да се оплаква от мъчещото го разстройство. Слава Богу, минахме преди него....   

Преди да тръгнем направихме и по снимка на информационните табели, от които разбрахме, че в близост до пещерата започва и пешеходен маршрут виещ се по клисурата на река Ангитис. За по-мързеливите имаше и специално влакче, чрез което за около час всеки можеше да се наслади на меандрите на река Ангитис, пещерни рисунки, дивна флора и фауна. За нас обаче бе време да се връщаме в Драма, където Андро и Гери ни очакваха.

Заварихме ги там, където ги оставихме. Точно до водната мелница. Двамата в общи линии не бяха напускали територията на парка, въпреки че по това време множеството вече се бе изнесло към центъра на града. Доста се учидихме какво са правили толкова време там, но те си знаеха най- добре. Нямахме нито време, нито жеалние за повече обиколки, така че скочихме по колите и поехме към Аспровалта, където бях запазил нощувка в „Пансион Константинупулис“. Аз и Евгени бяхме спали къде ли не, затова че нямаше да имаме проблеми, каквото и да ни очакваше там. Макар и от първи впечатления, предполагах, че и Андро не е сред най-претенциозните. При Гери обаче нещата не стояха точно по този начин ...

2. Аспровалта, Неа Амфиполис и Ставрос.

Успяхме да стигнем в Аспровалта едва към 9 вечерта. Курортчето си го биваше, но в средата на април бе доста пусто. Намерихме „Пансион Константинуполис“ много лесно. Мястото бе чисто и спретнато, с изглед към морето, голям паркинг и денонощна кухня. Указателната синя табелка, доказваща високия им рейтинг бе закичена на видно място, но за Гери това не означаваше нищо. Според нея бях избрал крайпътен мотел, в който спират само автобусаджии, заведението смърди, а тя се срамува да остане тук. Разбира се, всичко това бе споменато с усмивка, но някак си усещах, че в същото време не й беше много до смях. Само не можех да разбера с какво съм виновен аз, след като направих резервацията ден преди да тръгнем, когато над 90% от местата за настаняване бяха заети.

За разлика от Гери, Андро хареса мястото, като дори предложи да хапнем в пансиона вместо да търсим ресторанти. Според него бе възможно да останем дори и втората нощ там. С Евгени бързо преценихме, че това не бе момента да обсъждаме подобни теми, така че предложихме да се спуснем към центъра. Всъщност пансионът ни бе много близо до променадната улица, но тогава все още не знаехме това, така че решихме да се придвижим с един от автомобилите. Андро не пиеше, което за мен и Евгени бе една отлична новина.

Насъбралото се множество бързо ни показа къде точно се намира църквата. Повечето заведения работеха, като имаше и учудващо количество народ. Избрахме си приятно заведение, настанихме се навън и поръчахме. Аз ядох миди, останалите някакви риби. Накрая си разделихме сметката, така че ме прецакаха, ама айде, от мен да мине. 

Сутринта ни посрещна с меко и приятно време. Докато сърбахме силното гръцко кафе, от някъде адски засмърдя. Оказа се че, в задната част на хотела източват мръсния канал. И това докато горката Гери се къпеше. Така, че закуската в пансиона отпадна от само себе си. По идея на Евгени решихме да закусим в близкия курорт „Св. Орфиниу“, за който негова братовчедка се бе изказала със суперлативи. През целия път го подигравах, че ни води към „Св. Унуфри“, но той не се сърдеше. След около 20 минути бяхме там. Оказа се, че разлика с Аспровалта почти няма.

На Гери много й хареса, което пък бе повод да оставим влюбените да се поразходят, а ние уж за малко, продължихме към Неа Амфиполис.

Малко преди да пресечем р. Струма се озовахме и пред „Лъва на Амфиполис“, който се оказа доста по- масивен от очакванията ни.

Евгени не пропусна да позира, а червената му блузка определено щеше да ни създаде проблеми, но тогова все още не знаехме това. Скоро пресякохме и самата река, която в тази си част бе доста пълноводна, но за мое неудовлетворение наподобяваше повече на канал.

Оказа се, че цялата околност около Неа Амфиполис е изпълнена със забележителности от всякакъв род. Първото, което ни посрещна бяха останките на древния мост, който някога е минавал над реката. Мостът бе пазен от масивни бойни кули, от които обаче бяха останали само основите. Не можехме да влезем, защото вратата на обекта бе заключена. Докато се въртяхме се натъкнахме на огромна костенурка, която ни най-малко не се притесни от нас. Явно през въздългия си живот бе видяла прекалено много, за да ни удостои с вниманието си.

Малко преди да влезнем в селото се разминахме с извисяващите се останки на кулата „Мармарион“.

Скоро бяхме и пред музея, който отново ни изуми с цената си от 6 евро. В този район на Гърция, макар и да не предлагаха най-внушителните забележителности, не си поплюваха с цените. Музеят не бе лош, но не предлагаше нищо впечатляващо. А като капак бе и доста малък.

Някъде в далечината виждахме останките на огромна гробница, която според предварителните ни проучвания трябваше да бъде Гробницата на цар Резос – легендарен тракийски владетел, участвал във войната за Троя. Оказа се, че гробницата сега се проучва, така че посещението беше невъзможно. Останалите археологически обекти, намиращи се на съседния хълм пък бяха затворени.

Предупрежденията на изрусената гъркиня, че горе не може да се влиза, нямаше как да ни спрат, така че след няколко минути бяхме на извисяващия се хълм. Голфът ни закара докъдето можа, после продължихме пеш. Оказа се, че археологическата част на Неа Амфиполис е много, много голяма. Тя включваше 4 отделни обекта. Първият от тях бе древния град, който бе щурмуван под оградата.

Амфиполис бе играл важна роля по време на Пелопонеската война между Атина и Спарта. Подкрепил атиняните градът е обсаден и превзет от спартанците. Последните обаче вместо да го разрушат, далновидно предпочели да го запазят, като използват важното му стратегическо значение свързано с превоза на дърво за кораби и добива на злато и сребро от региона. Не така постъпил няколко десетилетия по-късно Филип Македонски, който освен гениален военачалник, явно бил и отявлен кръволок.  Македонците не само превзели града, но и подложили населението му на пълна сеч. След тези събития, градът продължил да съществува, но с все по-затихващи функции.

Направената проверка в google maps ми показа, че разкритата площ от града е около 60 декара, което си бе доста внушително. Обиколката определно си искаше своето, така че от един момент спряхме да се крием и тръгнахме „като разпасани“. Мястото обаче бе открито, а видимостта от музея 100-процентова. Евгени с червената си блузка бе като изписан знак, така че бе абсурд да не ни забележат.

Под останките на древния град, забележителностите продължаваха. Скоро се озовахме и пред т.нар. „Гимназиум“, където бе преподавал самият Аристотел. Според информационната табелка, това трябваше да бъде най-големият „Гимназиум“ за цяла Древна Елада.

Този път оградата бе повече от сериозна, така че решихме да не прескачаме. Предполагахме, че е възможно да има и камери, а освен всичко друго, тук почти всичко се виждаше отвън.

След „Гимназиума“ се появиха и останките на величествен древен гръцки дом, който отново бе пазен от солидна преграда. Някъде в околността трябваше да има и тракийска горбница, но в един момент решихме, че сме видели достатъчно. В крайна сметка всичко видяно след музея си бе чист бонус. Насочихме се към колата, защото времето летеше, а Андро и Гери вероятна разглеждаха „Св. Унуфри“ за десети път.

Горе обаче ни очакваше изненада. Двама гърци нещо се суетяха около Голфа и подозрително оглеждаха района. Когато ни видяха как излизаме от храсталаците сякаш леко се стъписаха. Самият им вид показваше, че не са туристи – разглеждачи. Вероятно бяха изпратени от музея, за да проверят какво става горе. Така или иначе, не ни свариха вътре, така че не можеха да ни кажат нищо. Погледахме се изпитателно и заминахме.

Срещата ни с Андро и Гери бе пред „Лъва на Амфиполис“, който предполагахме, че ще им хареса. Там заварихме не само тях, но и няколко български коли. Почудихме се ако не бяхме ние българите, кой ли щеше дойде из тези диви гръцки места и отпрашихме за Ставрос. Все още не бяхме оправили нещата с нощувката, така че щяхме да решаваме на място.

Андро водеше, следвайки верния си Айфон, така че минахме по някакви тарикатски пътища и ето, че бяхме в Ставрос, който ни допадна от пръв поглед.

Някак си от само себе си, без коментари, разправии или претенции, решихме, че това ще бъде мястото, където ще нощуваме и сътоветно ще посрещнем Великден по гръцки.

Първо обаче трябваше да решим въпроса със спането. След неудовлетворението на Гери от „Пансион Константинуполис“ имах извинение, което ми позволяваше да се дистанцирам от този ангажимент. Лично аз нямах никакви претенции къде ще спим, така че се отправих към плажната ивица, където се отдадох на волно снимане. 

Докато обикалях красивия плаж и се дивях на прекрасната природа, отново намерих костенурка. Тази обаче бе доста по- малка и твърде срамежлива в сравнение със своята посестрима от Неа Амфиполис.

Докато с малкото костенурче любопитно се оглеждахме, телефонът иззвъня. Имахме развитие с нощувките. Евгени бе намерил покрив над главите ни...

                             3.  Великден по гръцки, Древната Стагира и Серският манастир.

Стаите ни се намираха в къща, точно до централната част на Ставрос за изключителната цена от 50 лв. на вечер. Гери отново не бе доволна, защото тяхната стая, уж по-голяма, имала отвратителна тераска, а обзавеждането било вехто и я депресирало. На мен лично стайчето много ми допадна. Бе малко, но спретанто. Тераската му бе теснава, но пък обърната към главната улица. Реших да използвам този момент и докато гледам какво става под мен изядох всички останали провизии, които носех още от България. Малко по- късно пристигна и Евгени, който реши, че трябва да поспи, за да е свеж за великденския купон. Аз останах на пост, като се зачетох в „Кон-Тики (Със сал през южното море)“. В един момент обаче умората си каза тежката дума, така че и аз заспах.  В крайна сметка единствената, която бе останала да будува бе Гери, така че ако не бе тя, бе твърде вероятно да пропуснем Великденското тържество.

Макар и на косъм, успяхме да стигнем до църквата навреме. Предишната година, по същото време, бяхме ходили в района на Едеса, където Великден бе посрещнат много по-пищно, а веднага след великденските заря започна луд купон. В тази част на Гърция явно имаха друг тертип. Нито имаше заря, нито имаше купон. Оказа се, че големите празненства са на другия ден, а тази вечер само посрещат Великден и после всеки се прибира у дома.

След съня, който дръпнахме нямаше как да се връщаме по стаите, така че решихме да намерим местните нощни заведения, които се оказаха две, като едното не работеше. Така, че щем – не щем се насочихме към бар „Хендрикс“, който въпреки наименованието си не спираше да дъни яко гръцко. Гери и Андро бяха по- уморени, така че си тръгнаха към 2, а аз и Евгени стояхме до 4. Гери ни остави останалото от вечерята патронче узо, май беше „Барбаяни“. В началото мислехме, че ще е много селско да си доливаме от него, но след второто уиски се пресрамихме, та освен всичко друго минахме и тънко. Това, което ни учуди най- много бе, че дори и към 4 след полунощ дискотеката продължаваше да е фул от народ. На следващия ден обаче нас ни чакаше път, а и в един момент просто ни писна.

За наше учудване ставането беше лесно. След двойно кафе се изстреляхме към „Стагира“, която се явяваше родно място на самия Аристотел. Всъщност "Стагира" бе ограден от крепостна стена полуостров, който комбинираше древни останки със страхотни природни пейзажи. Градът е бил в своя разцвет до завладяването му от Филип Македонски, който освен, че поробва жителите му и го опустошава. Впоследствие градът е възстановен, но никога не достига някогашната си слава, като по римско време дори е изоставен и така за цели 1000 години. Едва през XIV в. е построена византийска крепост, която обаче също не издържа дълго с оглед на предстоящото османско нашествие.

Въпреки тежката си историческа съдба, градът бе запазил не малко от миналото си величие, така че му направихме пълна обиколка, която бе много приятна и релаксираща.

В южна посока се виждаха перфектни плажове, които направо ни спираха дъха. Така малко по- малко, макар и да бе средата на април, ни дойде идеята да се окъпем. Инициатор на идеята бе Евгени, който чисто гол се бухна в студената вода, а малко след него и аз. След първоначалния шок, водата започна да ни се струва не толкова студена, така че дори поплувахме. Първият плаж за годината бе направен, а Андро и Гери ни направиха нудистка фотосесия, на която двамата с Генди, съхнехме по „шмайзери“ на рехавото егейско слънце.

След като приключихме с „Древната Стагира“, където много ни хареса, бе време да поемем обратния път към дома. Пуснахме Гери и Андро напред, като си уговорихме среща в Серес. По пътя бяхме набелязали две дребни забележителности в лицето на древния „Аргилос“ и стара тракийска гробница. Забележителностите не бяха нищо повече от стотина квадрата полуразкопани останки, така че им направихме по една бърза снимка и продължихме напред.

В близост до „Лъва на Амфиполис“, малко объркахме пътя, така че пристигането ни в Серес се позабави. Воден от верния си Айфон, Андро бе пристигнал поне час преди нас. Това не бе добра новина, защото смятахме първо да видим крепостта на Серес и едва тогава да потърсим нашите спътници. Ситуацията допълнително се усложни от факта, че до крепостта не се стигаше толкова лесно, колкото изглеждаше на пръв поглед, особено когато джипиесът на телефона ти не работи.

Обикалянето си заслужаваше, защото горе освен внушителни останки, намерихме прекрасно заведение, плюс страхотна панорамна гледка.

Целият вид на Серес изключително ни изненада. Представите ни за град от селски тип, до голяма степен приличащ на българските градове отново бяха разбити на пух и прах. Серес бе типичен гръцки град, със своите тесни, еднопосочни улички и бели ниски сгради с големи тераси. Най- голямата изненада обаче ни чакаше долу в самия град. Освен, че обстановката бе много приятна и Серес даваше вид на много подреден град, имаше невероятно количество заведения. Имахме усещането, че се намираме в курортен град, който приема множество курортисти и всеки момент чака откриването на летния сезон. А всъщност се намирахме на най-малко 80 км. от морето, което можеше да означава, че всички тези кафенета, ресторанти и таверни бяха само за „местно“ потребление.

Обиколихме центъра, видяхме главната църква на града, общината и двете големи джамии, които към настоящия момент не действаха. Едната, подобно на старозагорската бе превърната в музей, а другата бе просто изоставена.

Там някъде започна да ръми, което означваше, че е време обиколката на Серес да приключи. Бяхме видели каквото трябва, а впечатлението, което ни остави града бе отлично. Така, че се отправихме към „Серския манастир“, който се намираше на не повече от 15 км. северно от града. 

На входа му ни посрещна странна гледка, която силно ни озадачи.

Групичка от десетина монахини, облечени от глава до пети в черно стояха на пост пред входа на манастира. Някои носеха големи свещи, други нещо като клепала, а главната монахиня имаше на гърдите си червена одежда, която издаваше някаква изключителна официалност. Явно ни очакваше специална церемония, която не бяхме виждали в България. Присъединихме се към множеството и със затаен дъх застинахме в очакване. Скоро загадката бе разкрита. Очакваше се митрополитът на Серската епархия, който щеше да отслужи великденската си служба именно в „Серския манастир“, а ние бяхме дошли като по поръчка. Камбаните забиха, а шествието се раздвижи. Огромните свещи бяха издигнати на още по-големи свещници. Монахините започнаха да бият клепалата, митрополитът пристигаше. Посрещането му бе изключително помпозно и впечатли всички ни.

След като изслушахме част от литургията, обиколихме и манастира, който бе страхотен и наистина си заслужаваше посещението.

Моя милост и Евгени си бяхме впечатлени по подразбиране, но факта, че Гери и Андро останаха очаровани и специално ни благодариха, че ги отклонихме от пътя ни, за да посетим това място говореше достатъчно за притегателната му сила. 

От тук нататък нямаше какво повече да разглеждаме. Програмата ни бе изпълнена на своя full капацитет. Бяхме видели два приятни гръцки града, големи пещери, древни останки, красиви природни пейзажи, а като капак вече бяхме направили и първото си море. Великденското тържество не мина според очакванията ни, но за сметка на това видяхме специална церемония в „Серския манастир“, която щяхме да запомним, може би завинаги.

За пореден път се убеждавахме, че дори и на места, които на пръв поглед изглеждаха твърде познати и дори безинтересни, можеше да се видят купища забележителности или казано по друг начин - това бяха едни перфектно прекарани Великденски празници.