"Света гора" или просто Атон - В лоното на Господ.

Глава Първа.

„На Атонска земя“.

На следващата сутрин станах рано. Пилигримският офис бе току пред тераската ми, така че можех из късо да следя какво се случва долу. Още час преди отварянето му разни хора с големи раници, започнаха да се суетят наоколо. Едни се появяваха, други изчезваха. Масово чувах руска и сръбска реч, което бе показателно какъв ще бъде и пилигримският състав.

Издаването на „диамонитириото“ ставаше срещу лична карта. На едното гише ми провериха картата, а на другото ми връчиха визата. Фактът, че бях закъснял с ден, не разстрои служителите ни най-малко и без излишни въпроси „диамонитирио“ ми бе издадено.

„Диамонитириото“ бе красиво изписан на гръцки лист с формат А4. В горната дясна част се мъдреше нещо като марка, изобразяваща Атон, а долу в дясно бяха подписите на управниците на монашеската общност.

След като заветния документ най-после бе в ръцете ми, бе време да си взема и билет за ферибота. На касите се бе получило леко задръстване, но като цяло нещата минаха бързо. Билетът до „арсана“ (пристанището) на „Зографския манастир“ бе 5 евро.

Докато разглеждах билета си, към мен се приближи приятна гъркиня, която ме прикани да седна в близкото кафене. Българският и бе доста добър, така че я запитах откъде го е научила. Оказа се, че гъркинята е от Петрич. Въпреки уверенията й, че до тръгването на ферибота има мнооооого време, аз все пак реших да проверя какво се случва на „порта“.

Заварих малък ферибот и две други лодки.

Оказа се, че не съм за никоя от тях. Червената лодка била полицейска и по правилник придружавала всеки вид транспорт, движещ се около Атон. Втората лодка пък била от т.нар. „спийд лодки“ и тръгвала след 5 минути, но карала право към Дафни. Закотвеният ферибот пък, не бил никакъв ферибот, а голямо туристическо корабче, което сега не движело, тъй че не бях и за него. Истинският ферибот щял да потегли в 9:45, така че имах на разположение около час и половина. Повъртях се малко и в крайна сметка отново се върнах при „гъркинята“ от Петрич, която обаче бе твърде заета със зарибяването на други пилигрими.

След едночасово висене, което този път мина неусетно, фериботът най-после дойде. И си бе истински ферибот, който освен поклонници, спокойно побираше коли и камиони, каквито между другото на връщане имаше.

Докато нащракам няколко снимки, останаха последен. Документите ми бяха проверени от строг униформен, с пистолет прикрепен към крака. Междувременно няколко свещеници, качиха най-малко 15 щайги с калмари. По-късно щях да разбера, че като безгръбначни, калмарите са позволени и по време на пост. За момента обаче просто се дивях на странните създания, които ме гледаха с огромните си оцъклени очи. Настаних се на горната палуба, като хвърлих раницата на скамейка по посока на движението. Това не бе нужно с оглед на факта, че общата бройка на пътуващите не надвишаваше стотина души. Езиците, които чувах бяха български, руски и гръцки. Единственият, който се различаваше бе млад азиатец, който в последствие срещнах на един от манастирите и разбрах, че всъщност е руснак.

След като всичко бе нагласено, фериботът отлепи туловището си от малкия порт, издаде мощен рев и Уранополи започна да остава зад гърба ни.

Най-после, пред мен бе само и единствено Атон. Някъде в далечината виждах и най-високия му връх.

Със своите 2033 метра надморска височина, той ясно се извисяваше над целия полуостров. Бързо прецених, че макар и на хартия да не изглежда толкова впечатляващо, изкачването му няма да е шега работа. Не, че смятах да го правя де! Не и този път! 

Движехме се успоредно на брега. Бързо започнах да разбирам защо монасите са избрали именно това място за свое убежище. Природата наистина бе дива. Скалите директно се врязваха в морето, а редките плажове бяха страшно каменисти. Вътрешността на полуострова бе скрита от възвишения, започващи от самия бряг, а дребната храстовидна растителност бе на практика непроходима.

По пътя подминахме няколко стари сгради. Някои бяха изоставени, други обаче се възстановяваха.

Още при качването си на ферибота забелязах, че освен тежките раници, няколко ентусиаста бяха награбили и по 4-5 хляба. Едва сега обаче разбирах, че нямат намерение да ги ядат. Храната бе за гларусите.

С бръснещ полет птиците вземаха хляба буквално от подадените човешки ръце. Всеки момент очаквах някой да остане без пръст, но някак си човек и птица се разбираха и всичко се получаваше гладко и безпроблемно.

Пътуването ни обаче не бе от най-гладките. Въпреки на глед спокойното море, фериботът се люшкаше здраво. Толкова здраво, че в случаите, когато бях прав, задължително трябваше да съм хванат за нещо. Явно около Атон имаше някакво подводно течение, което принуждаваше капитана да кара ферибота на зиг-заг, опитвайки се непрестанно да подсича скритата подводна сила.

Пътуването продължи почти час и въпреки люшкането отново мина неусетно. Пред нас бе първата спирка на ферибота - „Йованица“. Това бе арсана (пристана) на „Хилендар“.

От някъде бях чул, че „Хилендар“ и „Зограф“ ползват една и съща арсана, така че се засилих да слизам. Един от сърбите, с който си говорихме по време на пътя взе да ми обяснява, че „Йованица“ е „тяхната“ арсана, а бугарската арсана е после. За разлика от Драган (с ударения на първото а) от Прокупльие, който си бе почти нашенец, този сърбин бе от Войводина, така че му разбирах трудно. А може и да бе пиян, което бе малко странно, но не и невъзможно за десет сутринта.

Може би тук е време да вметна, че българският манастир е „Зографският“, а „Хилендарският манастир“, макар и някога да е бил български, вече е в сръбски ръце.

Докато се разберем фериботът акостира и бе време за слизане.

На арсаната ни очкаваха два микробуса. Това бе подробност, която до онзи момент не знаех. За улеснение на пилигримите, всеки манастир си има превозни средства, които слизат до арсана и превозват поклонниците. За мен това бе леко разочарование. Исках да усетя „Света гора“ истински, с всички нейни красоти, перипетии и уникалност. Това нямаше как да стане от буса, така че учтиво отклоних поканата на младия сръбски свещеник, който ме приканваше да се кача.

Сръбските пилигрими бяха поне двайсет, така че първият микробус бързо се напълни и пое по стръмния баир. Междувременно отнякъде изскочиха двама монаси с ръчна количка. Мълчаливо хвърлиха в нея два чувала с неизвестно съдържание и отпрашиха някъде по плажа.

Това бе друго нещо, което не знаех, но скоро щях да науча и за него. Освен манастири, из територията на „Света гора“ има разхвърляни и множество „скити“, в които живеят малки монашески общности. Повечето скити са от по няколко човека, но има и такива, които са като малки манастири. На тези места монасите живеят по свой почин, като някои са с по-строги правила, а други с по-леки. Най-светите места обаче са т.нар. „микроскити“, където някой монах живее сам като отшелник.

Тепърва ми предстоеше да открия подобни микроскити и дори да срещна, говоря и помогна на подобен човек - дядо Михай от Букурещ - който без никакво съмнение щях да запомня до края на живота си.

Най-важното обаче бе, че след купища перипетии и почти 72-часово забавяне най-после бях стъпил на светата Атонска земя... 

Глава Втора.

"Зографската обител"

Макар и пълни с народ, бусовете бързо ме изпревариха. Започнах да пъпля нагоре по хълма. Заобикалящата ме природа бе повече от прекрасна. Тук пролетта отдавна бе настъпила. Слънцето грееше приятно, а от време на време, сякаш по поръчка, подухваше лек морски бриз, който галеше тучната трева. Чувах жизнерадостно жужене на пчели, които прелитаха от цвят на цвят и продължаваха по техните си работи. Имах усещането, че тук е винаги красиво, a пролетта никога не свършва.

Докато бавно напредвах, заобиколен от божествена идилия, телефонът ми иззвъня, та чак ме стресна. Странният звук тотално не кореспондираше на заобикалящата ме обстановка. Ако бе някой друг, нямаше да вдигна, но това бе Евгени.

Изпаднал в пълна еуфория, той ми заяви, че ме чакат на арсана на „Зограф“, от където ще ме закарат до манастира с бус. Хммм, аз бях на арсана само преди 10 минути и не видях бус на българския манастир, после се движех досами пътя, така че дори и бусът да бе дошъл по-късно, нямаше как да сме се разминали!  

След поредица от обяснения ситуацията най-после стана ясна. Бях объркал арсаните, което означваше, че ме чакат 2-3 часа път до „Зограф“. Е, щях да го преживея. И без това бях дошъл до тук, за да усетя Атон в истинската му същност. Проблемът бе, че Евгени щеше да гони твърде ранен полет за Малта и бе решил да си тръгне предварително. Така престоя му в Атон се бе съкратил на скромните 24 часа. При моето закъснение от ден щеше да излезе, че дори няма да успеем да си кажем – „Здрасти“ на тази свята земя.

Проблемът бе решен от македонецът Кире, който го играеше шофьор на „Зографския“ бус. Всъщност той бе всьо и вся за манастира, но това е друга тема. Та, Кирето ми обясни, че ако искаме да се видим, е най-добре да зарежа официалния път и да вървя само по плажа. Така ще мога да стигна до арсана на „Зограф“ за около час.

Речено-сторено. Бързо се спуснах към морето и от там поех по плажа. Разходката се оказа много приятна.

И ето, че пред мен най-после изникна и българската арсана.

От далеч изглеждаше като истинска крепост и ако човек не е виждал предварително снимки на манастирите, спокойно би могъл да се обърка, че това всъщност е „Зографският манастир“.

Скоро бях и на арсаната. Намерих прекрасна полянка и докато чаках, използвах момента и да хапна. Все пак в манастира ме очакваше суров пост.

Полянката ми бе на високото, така че видях моторизирания конвой още от далеч. Той включваше бяло камионче Iveko и стар, но добре поддържан Land Rover. В Роувъра се возеха трима свещеници, а в бусчето бяха пилигримите. Евгени изскочи от багажното отделение, където бяха яко занитени 4 железни пейки и за „здрасти“ започна да ме хока как е възможно да объркам арсаните. „Еми, възможно е!“ - мънках аз.

Така или иначе, в крайна сметка нашата среща все пак се състоя, пък макар и за кратко. Евгени набързо ми обясни колко страхотно било тук, вече видял толкова много, запалил свещ за здраве, поклонил се на няколко чудотворни икони и било време да тръгва. Между другото перипетиите с тяхното пътуване също не били никак малко. Фериботът отказал да спира по арсаните на манастирите и стоварил всички поклонници направо в Дафни, което е на има-няма 30 км. от българския манастир. От там нашите хора взели някаква маршрутка за по 3 евро на човек и така стигнали до столицата Карея. От там, благодарение на българския конак, се свързали с отец Климент, който пък им изпратил джип. През цялото това време били натоварени с един куп саксии и цветя, които носели като дарение за манастира.

Докато си кажем кой какво е преживял през последните 24 часа и ферибота дойде. Направихме по снимка пред арсаната, после братска прегръдка и всеки потегли по своя път.

Евгени се връщаше в цивилизацията, а за мен тепърва предстоеше да опозная тайните на монашеския живот. Докато се товарихме в каросерията на бялото Iveco, сякаш самия Господ-Бог ми изпращаше знамение по своите странни и необясними начини. Над най-високият връх на Атон се бе настанил странен облак.

Впоследствие, още няколко пъти щях да видя подобна гледка, но към онзи момент си мислех, че това е много рядък феномен, който имам щастието да наблюдавам.

Поехме по пътя нагоре. Разстоянието не бе толкова малко за колкото го мислех и с голямата раница на гърба сигурно щеше да ми глътне повече от час. Докато се дивях на прекрасната природа, пред мен изникна и манастира. И не, това не бе манастир, а истинско МАНАСТИРИЩЕ. Бях виждал снимки, но снимките са едно, а действителността съвсем друго. Разликата в мащаба бе огромна.

„Зограф“ бе истинска крепост и то от най-големите, които бях виждал. Само, че тази крепост бе крепост на духовността, българщината и православието.

На фона на хубавото слънце, манастирът буквално светеше. Тогава обаче не направих снимки, което бе голяма грешка. Следващите дни времето се влоши рязко и обстановката бе доста по-минорна.

Самият манастир се слави с 5 чудотворни икони, като освен всичко друго, там се съхранява и оригинала на „История славянобългарская“, която за щастие успях да видя.

Що се отнася до историята му, тя безспорно е стара и славна. Според „Зографската грамота“ манастирът е основан през далечната 919г. от група монаси, които в началото живеели като отшелници. Понеже не могли да се съгласят помежду си на кой светец да бъде посветена църквата, която построили, оставили храмовата икона неизписана. Една нощ върху нея се появил образа на Св. Георги. В памет на това чудотворно самоизографисване, манастирът получил и името на светеца с добавката „Зограф“ (живописец) или „Св. Георги Зограф“.

През периода на съществуването си манастирът е имал много мрачни моменти, но най-тежките от тях са от съвсем близкото минало. Най-голямата заплаха за съществуването му била между 60-те и 90-те години на XX век, когато бройката на монасите спаднала до 10-тина души. Според законите на Атонската монашеска република, ако монасите паднат под 7, манастирът губи статута си и се превръща в скит или пък следва да бъде предаден в диоцеза на друга църква, каквато например е съдбата на „Хилендарския манастир“, който въпреки многовековната си история на българска обител, сега е под диоцеза на сръбската патриаршия.

Сякаш тази заплаха не била достатъчна, така че и природата решила да се намеси. През 70-те години на миналия век избухва огромен пожар, при който изгаря цялото южното крило. Останалата част от манастира се спасява само по чудо. Пожарът бил ужасен, а местността недостъпна. Няколко хеликоптера се опитвали да гасят, но неуспешно. През това време малцината монаси обитаващи манастира, се събрали в средата на двора и започнали да се молят. Случайно или не, над полуострова се изсипал порой, невиждан дотогава. Така пожарът бил потушен, а манастирът макар и претърпял тежки поражения, спасен.

За щастие към настоящия момент „Зограф“ е в разцвет и има над 30 монаси, плюс няколко послушници. Изгорялата южна част се възстановява, а над манастира стърчи огромен жълт строителен кран. Ремонтни дейности кипят и в околните сгради, както и на арсаната долу при морето.

Цялата тази история я научих от шофьора Кире, който хвърчеше по завоите и просто не млъкваше. Най-после бяхме горе. Още на входа, видях три момчета, които ме оглеждаха изпитателно. Бързо разбрах, че това са „моите“ хора. Познавахме се само задочно, но ето че сега имахме възможност да се запознаем истински. С тях бе и отец Климент, който бе наистина невероятен човек. Обясни ми набързо правилата в манастира и ме настани. Настаняването, само по себе си, представлява истински ритуал, при който монасите, те черпят с чай и други неща. За съжаление обаче аз толкова бързах да отпраша за „Хилендар“, че тази церемония я пропуснах. Към настоящия момент се чудя, дали не ги обидих, но каквото станало – станало.

Глава Трета.

"Хилендар"

Хилендарската обител, както и Зографската,  има дълга и интересна история, като през годините за манастира претендират едновременно българи и сърби. И макар да съм българин, не мога да отрека, че сръбските претенции сякаш са доста по-основателни.

Точната дата на създаването на „Хилендарския манастир“ не е ясна, но се счита, че е основан през X век. В началото манастирската обител била съвсем малка, а от един момент напълно западнала. Два века по-късно обителта била обновен от Свети Сава Сръбски, който е и първи архиепископ на независимата сръбска църква.

В продължение на векове манастирът е под опеката на Печката патриаршия, чийто диозец, е включвал земите от Кюстендил до Загреб и от Буда до Тимишоара. Намираща се на територията на днешно Косово, някогашната славна патриаршията бе посетена и от видна група magelanci. След закриването на Печката патриаршия през 1767г., манастирът става български и така за два века. През този период „Хилендарският манастир“ играе изключително важна роля за българското Възраждане. Освен Паисий Хилендарски, през различни периоди, в него пребивават Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски и много други видни възрожденци от онова време.

Манастирът се връща в сръбски ръце едва в началото на XX век, след като сръбския крал Александър Обренович, поема обещание от страна на сръбската държава да изплати всички негови дългове, които не са били никак малко.

Докато обсъждахме историческата съдба на Хилендарската обител и преминаването и от „наши“ в сръбски ръце, бавно напредвахме през вековната гора. Времето бе приятно, като на откритите места дори ставаше горещо. Под сянката на могъщите дървета обаче цареше сумрак. След около час ходене, напуснахме планинската пътечка и излезнахме на добре поддържан глинест път.

За наша изненада, настилката, макар и от пръст бе много гладка. А в редките случаи, при които покрай нас минаваха превозни средства, не се вдигаше никакъв прахоляк.

Според предварителната ни информация, разстоянието от „Зограф“ до „Хилендар“ трябваше да бъде около два часа. Пътят се виеше като огромна кафява змия, а ние не бързахме за никъде.

След поредния завой, най-после забелязахме някаква постройка.  

Вече бяхме запознати с устройството на монашеската република, така че бързо предположихме, че това е „скит“. Облегнал гръб на огромна скала и заобиколен от вековни гори, този „скит“ можеше да бъде видян само и единствено от този завой. След подминаването му „скитът“, изчезваше, така сякаш никога не бе съществувал.

След още няколко завоя пред нас се ширна и синевата на Егейско море. Съвсем неусетно се бяхме придвижили от западното до източното крайбрежие на полуострова. 

Тук бе доста по-каменисто, като сред камъняка се виждаха парчета мрамор и кварц. Събрахме малко кварцови отломки, които щяха да се превърнат в прекрасен сувенир и ето, че „Хилендар“ бе някъде пред нас.

Бе време да изоставим „магистралата“.

Отново се впуснахме в дебрите на атонските гори и скоро бяхме пред портите на светата обител.

Манастирът бе внушителен, но определено отстъпваше на „нашия“, както по размер, така и по вид. Лицето му бе едно такова – никакво, а правенето на хубава челна снимка бе на практика невъзможно. Около манастира бяха разхвърляни куп постройки, които създаваха впечатление за някаква разпиляност. Освен това навсякъде щъкаха хора, трактори, багери и всякакъв  тип земекопна и строителна техника.

Положението във вътрешния двор не бе по-розово. Манастирът бе по-малък от „Зографския“, така че вътрешният двор бе доста застроен. Отделните крила на манастира бяха нови-новенички, което пък лишаваше обителта от древното й излъчване.

Всъщност причините за това бяха съвсем тривиални. „Хилендар също бе горял, много по-жестоко и много по-скоро от „Зограф“. През 2004г., манастирът е обхванат от огромен пожар, който го прверъща в димяща руина.

И макар възстановяването му да продължава почти 15 години, по-голямата му част все още е в скелета и ремонти.

След като разгледахме възстановената част, влезнахме и в прилежащата към нея църква. Според отец Кирил, в църквата трябваше да се съхраняват 7 чудотворни икони, но така и не разбрахме кои са те. 

По пътя на обратно обсъждахме идеята да отскочим до близкия гръцки манастир „Есфигмену“, но в крайна сметка решихме да не злоупотребяваме с гостоприемството на отец Кирил. Вече бяхме пропуснали вечерната литургия, на която той държеше да присъстваме, А трябваше да насадим и донесените от нас цветя. 

Обратният път бе малко тягостен. Освен, че се връщахме по места и пътеки, през които вече бяхме минали, имахме и доста повече изкачване.

Стигнахме пред портите на „Зограф“ буквално по тъмно. Случайно или не, отецът, в едно с игумена на манастира, ни очакваха току на входа. Не ни се скараха, но в думите им имаше благо неодобрение.

Въпреки, че вечерята бе приключила преди час, все пак ни нагостиха със супа от фиде и ориз с калмари. Макар и съвсем прости, и двете ястия бяха повече от вкусни. За разлика от моите познати, които се цупеха на манастирските манджи, аз нагъвах яко.

А водата ... водата, която пихме бе толкова добра, че дори не се наложи да отпивам от червения пелин, който тайно носех в голямата си раница.

След вечерята, която обикновено е от 18:00 (ние вечеряхме около 19:00), бе време за сън. Следващия ден ни чакаше ранна литургия, която започваше в 3:30 сутринта.

Скоро щях да разбера, че живота в манастира няма нищо общо с това, което съм си представял. Правилата бяха много строги. По-строги и от казарма. Спазваше се безпрекословен пост, а литургиите бяха по 3 пъти на ден, като всяка от тях бе от порядъка на 2 – 3 часа. Най-ранната започваше в 3:30 сутринта или може би вечерта, и аз не знам. 

Ние бяхме хванали период на пост, така че и самите монаси бяха по-особено настроени. Преди да заспим едно от момчетата ми обясни, че периодите на пост са свъзрани не само с телесен пост, но и с духовен такъв, като вторият реално е по-важният. Човекът, отдал се на пост трябва да има определен тип поведение, при което да пести емоциите си, да търси самовглъбяване и пречистване. Така че, постенето като хранителен режим без духовния пост, бе напълно безмислено.

Докато слушах каноническите обяснения, някой заспа и силно захърка. Това ми напомни да извадя тапите си за уши. Благодарение на тях, щях да пропусна сутрешната молитва, но за сметка натова пък щях да си поспя добре. 

Глава Четвърта.

"Дохиар" и "Ксенофонт"

На следващата сутрин станах или по-скоро бях събуден около осем. Моите хора бяха станали 2-3 часа по-рано и съответно бяха присъствали на част от сутрешната литургия, която бе започнала в 3:30 часа.

Понеже не бях спазил канона, отец Кирил ми отреди най-тежката работа свързана с разсаждането на донесените от нас цветя. С помощта на един бел и голяма тенекиена кофа, аз трябваше да нося пръст от терасовидните градини на манастира. След като свърших тази работа ми бе връчена ръчна количка, с която пък пренесох чакъл от един близък строеж. През това време останалата част от бригадата, плевеше разни градинки. 

След като всичко бе готово, започнахме и разсаждането. Уж не бяхме донесли много цветя, а саксиите свършиха. Наложи се да изкореним част от старите, за да засадим новите. Отецът обаче бе решил, че „старите“ цветя са погинали заради лошата пръст, така че ме накара да донеса нова. След като всичко бе готово и наместено, бе време да полеем цветята. Бързо разбрах защо „старите“ цветя бяха изсъхнали. Отецът тръгна с една малка лейчица, от която само прикапваше в саксиите. Аз пък минавах зад него и с една голяма кофа яко поливах, та от саксиите чак протичаше вода. 

Цялата тази работа, макар и на пръв поглед мижава, ни отне към 3 часа. Така около 11 „моите“ хора ме сюрпризираха, че всъщност, май смятат да си ходят. Според тях, били видели достатъчно, а освен това Кире македонецът ги бил предупредил, че има опасност през утрешния ден фериботът да не плава. Не виждах никакъв смисъл да ги убеждавам да останат, така че просто им пожелах лек път. Аз пък щях да си стоя до края!

Час по-късно Кире ни натовари на пилигримския автовоз (бялото Iveco) и ни стовари на арсаната. Моите хора бяха с багажа на гърба, готови да отплават, а аз просто ползвах транспорта на манастира, за да скъся малко прехода си до набелязаните от мен манастири „Дохиар“, „Ксенофонт“ и „Св. Пантелеймон“.

Макар и да се бяхме запознали предишния ден, се сбогувахме като добри приятели и всеки пое по своя път.

И ако вчерашния ден бе прекрасна пролет, днешният бе смръщена и мъглива есен. През целия ден бе облачно, като на няколко пъти преваля.

Духаше и неприятен вятър, който непрестанно жулеше зачервените ми бузи. Слава Богу бях подготвен и всичко по мен бе непромокаемо. А за всеки случай си носех и дъждобран. Червеното пелинче също бе в раничката ми и вършеше чудесна работа.

Пътят се виеше по западното крайбрежие на „Света гора“ и ме водеше право към арсаната на манастира „Констамонит“. Самият манастир обаче, бе във вътрешността на полуострова, така че щях да го подмина.

Междувременно от високото виждах и ферибота, който арсана след арсана, събираше пилигримския си товар, за да го откара към цивилизацията.

Планинската пътечка, която следвах бързо свърши и преминах на черен път, по който имаше ясни следи от движение. Заради времето ли, или по друга причина, не срещах никой. А бях вървял доста време.

Най- неочаквано от някъде започна да се чува силно гровичене, което можеше да идва само от прасета. Това гровичене обаче не беше като „нашенското“. Имаше нещо странно, дори бих казал диво в него. Не беше за изключване някъде наблизо да има и стадо диви свине, които в тази среда би следвало да се чувстват като в рая.

Предположението ми се оказа до голяма степен правилно, но завареното определно ме изненада. 

Пред мен имаше огромна кочина пълна с опитомени диви свине. В момента, в който ме усетиха прасетата се стрелнаха към оградата и нададоха див рев. Едно бе сигурно, митът за липсата на каквито и да било женски създания на полуострова бе напълно развенчан. Тук имаше достатъчно женски прасета, а впоследстие щях да видя патки, кокошки, кучета и котки.

Докато се суетях, от близкия склон се появи малък червен трактор. Управляваше го някакъв монах, а в ремаркето зад него бе качен работник, който яростно ми махаше с ръце. Не знам какво искаха – може би да се махна от кочината или пък да не снимам???

Нямах намерение да се разправям с тях, така че прибрах фотоапарата и бързо отпраших. Продължих напред, все по карйбрежието. След няколко завоя пред мен се появи и „Дохиар“.

Пред него бе акостирал товарния ферибот, който не вземаше хора. Тук някъде осъзнах, защо най-добрите снимки на манастирите са от морето. Те бяха толкова огромни, че отблизо просто бяха невъзможни за снимане.

От вътре манастирът бе буквално презастроен.

А този пухчо бе като плюшена играчка.

Макар и огромен манастирът бе като необитаем. Явно свикнали на топлото време и монаси, и посетители се бяха изпокрили. А може и да бе време за молитва? След като обиколих навсякъде и снимах доволно продължих към „Ксенофонт“.

Пътят се виеше покрай морето и ме изведе на някаква новопостроена църква.

Малко по-нататък пък открих и първия си „микроскит“.

Макар и миниатюрни, тези места се считаха за най-святите на полуострова. В тях живееха монаси – отшелници, отдали се изцяло в служба на бога. В интерес на истината този „микроскит“ ми изглеждаше изоставен, но ми стана неудобно да надничам вътре, така че просто продължих напред.

След още половин час ходене, пътят взе че свърши. Пред мен бе морето, а над мен полуотвесен склон. Да се връщам назад не бе сред вариантите ми, така че ми оставаше да драпам нагоре. След страхотни усилия и много пот, най- вече от стрес да не се утрепя, се озовах горе. Чак тогава погледнах надолу и бързо осъзнах, че начинанието ми е било  глупаво и рисковано.

Освен, че бе адски стръмно, на две места имаше само гола скала, която бе страшно хлъзгава, след изпръскалия я наскоро дъжд. Зарекох се повече да не правя подобни щуротии и продължих напред. Горе ме посрещна крив дървен кръст, а малко над него виждах синьото кубенце на малка църква.

В църквата не можеше да се влиза, но от тук вече ясно виждах и „Ксенофонт“. Последната част от пътя ми щеше да бъде през гората, така че поне за малко щях да бъда защитен от брулещия вятър. 

Пътечката, която следвах бе много удобна, така че скоро бях пред манастира. Вместо отворена порта обаче ме посрещна непревземаема крепостана стена.

След доста въртене, най-после се озовах пред правилната страна на манастира.

Външната му фасада създаваше впечатление за известна разхвърляност, но отвътре всичко бе направено много добре.

Както и в „Дохиар“ целият вътрешен двор бе доста застроен. Пообиколих и бе време да взема решение какво правя от тук насетне? Духаше вятър, прехвърляше и дъжд. Времето ставаше все по-тежко, а руския „Св. Пантелеймон“ не бе толкова близо колкото си го представях. Правилното решение бе повече от очевидно, но пък плана ми оставаше неизпълнен. Стоях на арсана, докато повей на брулещия вятър едва не отнесе очилата ми в морето.

Най-после се реших и поех по пътя на обратно. Преди „Зограф“ обаче щях да направя няколко километрово отклонение до манастира „Константимну“, който бе гръцки и се намираше във вътрешността на полуострова, следователно по-далеч от режещия вятър. И този мой план нямаше да се изпълни, но тогава все още не знаех това.

Глава Пета.

"Дядо Михай".

Отново се движех по крайбрежието, а вятърът бе станал още по-свиреп. Подминах свинската кочина, като този път дори и прасетата се бяха изпокрили. И тогава на един от завоите пред мен изскочи беловлас старец. Сигурно бе 90-годишен и въпреки студеното време крачеше по сандали. На едното си рамо бе преметнал огромен бензинов трион, а в свободната ръка носеше голяма туба с бензин. Срещата бе толкова неочаквана, че в първия момент останах вцепенен и само кимнах на стареца. Той се усмихна и продължи напред. Около минута стоях на място и не знаех какво да предприема. Този човек със сигурност бе монах и бе тръгнал по някакви си негови работи. В същото време се бе натоварил като магаре, а не се знаеше колко дълго щеше да влачи целия си товар.

Реших, че съм длъжен да го настигна и да предложа помощта си. Дядото обаче вървеше с бърза крачка, та чак се наложи да подтичвам. Беловласият старец се казваше Михай и бе румънец от Букурещ. Бил зачислен към румънският скит, който бил най-големият сред скитовете, но без да има статут на манастир. Той самият обаче живеел като отшелник в микроскит някъде из дебрите на полуострова.

Взех триона и тубата и продължихме напред. Само за няколко минути започнах да разбирам, че тоя багажлък си тежи и то сериозно. Разбирахме се на руски, който дядото бе учил като ученик през 50-те в Букурещ. После завършил лесотехническия и станал лесничей, а после се озовал тук в „Света гора“, която вече и той не помнел колко години обитава. Докато си говорехме, попаднахме на поредния микроскит, който истински израдва дядото.

Започна да ми го сочи и да повтаря – „Микроскит! А? Микроскит! А?....“ Радваше се като малко дете. Този човек бе изживял целия си живот на това уединено място, сред хора, които бе чувствал като братя. Така характерното за нашето общество прикриване, изграждане на фалшиви самоличности и социални маски тук бе нещо, което никога не бе съществувало.

Разбирах ясно какво искаше да ми каже, но за да бъде пределно ясен, дядото скокна по скалите и като същинска дива коза се изкачи до входа на издълбания в скалите микроскит. Височината бе около 4 метра и съм убеден, че 80% от средностатистическите хора не биха могли да се качат там. А дядо Михай гонеше 90.

Тази случка много израдва дядото, който през цялото време не спираше да говори. Постоянно смесваше руски и румънски, така че почти не му разбирах, но щастливо кимах с глава. Видно бе, че дядото не поддържа много социални контакти, а с нови хора пък въобще.

Скоро изоставихме крайбрежието и влезнахме във вътрешността на полуострова, където намерихме куп прясно отрязани дървета. Запалихме триона и започнахме да ги режем на ситно. Аз носех дърветата до едно сгодно място, където дядо Михай ги режеше без да се навежда. Единственото нещо, което го мъчеше бе кръста, така че навеждането му беше тегаво.

Събрахме нарязаното в два малки чувала и отново поехме надолу. Трионът и бензина оставихме на сухо при свинските кочини, а от там пък взехме една ръчна количка и отново поехме по пътя наобратно.

Скоро стигнахме до мястото, където трябваше да си кажем „сбогом“. Прегърнахме се, а дядо Михай направи кръстния знак с ръце и ме благослови. В очите му имаше сълзи. В моите също. Точно щях да тръгвам, когато дядото пак ме прегърна благослови ме и после още веднъж. Обърнах се и поех бързо надолу. Бях решил да не се обръщам, но не издържах и след няколко стотин метра все пак се обърнах. Дядо Михай се бе качил на едно високо възвишение и ми махаше с двете си ръце едновременно. Аз направих същото. Просълзих се отново.

Когато се върна в „Света гора“ ще го потърся. Ако е жив, отново ще порежем дърва заедно, ако ли не – нека почива в мир!

Това бе „Света гора“ или просто Атон ...