"Света гора" или просто Атон - Пилигримски неволи.

Перипетиите свързани с цялостната ни организация и достигането до монашеския полуостров не се оказаха никак малко. Въпреки, че окастрих доста, пътеписът определено се „поразтегли“. Именно поради тази причина реших да го разделя на две отделни части.

Част ПЪРВА е свързана с цялостната ни организация, перипетиите и пътуването до Атон.

Част ВТОРА е свързана само и единствено със светите земи на източното православие.

Глава ПЪРВА.

„Съвети и особености.“

Тази глава има чисто технически характер и е предназначена най-вече за тези, които имат желание да посетят „Света гора“. 

Виза или „Диамонитирио“.

Както всички знаем Атон се ползва с автономен статут, в резултат, на което си има своя столица, парламент, полиция и дори митница. За да се посети монашеската република е необходима виза, която носи сложното наименование „диамонитирио“. За да я получите е неоходимо да се свържете с „Бюрото за поклонници“, което се намира в Солун и доколкото знам работи до обяд. Телефонът е +30 231 0252578, а факсът +30 231 0222424. По принцип се изпраща факс с копие на документите за самоличност. Не всеки обаче има достъп до факс, така че най-добре би било да се свържете по телефона със служителите на „Бюрото“, които ще ви посочат друг алтернативен начин за изпращане на лични данни. Имайте предвид, че правилата в монашеската република са строги и като цяло се спазват доста стриктно. За издаване на „диамонитирио“ не е необходимо представяне на кръщелно свидетелство, а Атон се посещава само от мъже, така че ако сте от женски пол, то може да се качите на ферибота, но нямате право да слизате от него.

В нашия случай момчето, което организира пътуването ни, вече бе посещавало полуостровът няколко пъти, като дори се познаваше лично с отец Кирил, занимаващ се пряко с поклонниците посещаващи „Зографският манастир“. Това бе голямо улеснение за нас, за което сърдечно му благодарим.   

Визата или „диамонитириото“ се издава за срок от 4 дни, като датите трябва да бъдат предварително заявени. По принцип на полуострова е позволено да бъдат допускани по 110 човека на ден, от които 100 православни и 10 от други религии или течения на християнството. Поне според мен, това правилон не се спазва стриктно, но може и да греша.

„Диамонитириото“ се получава в т.нар. „Пилигримски офис“ в Уранополи. Той се намира до един от двата големи паркинга, където поклонниците могат да оставят автомобилите си. „Пилигримският офис“ работи от 08:30 до 13:00 ч. всеки ден. Там, срещу съответния документ, (лична карта или международен паспорт), ще ви издадат „диамонитириото“. Заявените предварително дати не се спазват стриктно и ако имате отклонение от ден или два няма да имате проблеми. Ако обаче заявените дати коренно се разминават, съвпадат с голям църковен празник или са по време на пиковия сезон за посещение в Атон, може и да ви бъде отказано издаването на „диамонитирио“. Пиковият сезон, съвпада с пролетта, ранното лято и ранната есен. През останалото време е или студено и ветровито, или адски горещо.

За да отседнете в даден манастир е необходимо да се свържете с манастира на съответните телефони. По принцип разрешение се издава за една нощувка, но в българския манастир „Зограф“ е възможно българи да отсядат и за повече време. Ние например бяхме там за 3 нощувки. Ако ви изтече „диамонитириото“ или имате нужда от допълнителна нощувка в манастира трябва да поискате разрешение за това. Ако сте българин, разрешение най-вероятно ще ви бъде дадено. С очите си обаче видях как един грък, а в последствие и група руснаци, които не бяха поискали предварително разрешение за нощувка бяха върнати.

Транспортът.

Най-лесният и ефикасен начин да стигнете до Уранополи е с автомобил. В градчето или по-скоро селцето има два големи паркинга, като цената за 4 дни престой е 14 евро. Ако сте с по-проста кола, като мен например, може да й намерите място и някъде в покрайнините на селището и ви гарантирам, че няма да имате никакви проблеми.

Макар и монашеската република да има сухоземна граница с Гърция, влизането в нея е възможно само по море и то със съответния оторизиран транспорт, който спира на точно определени места. Това са пристанищата на съответните манастири т.нар. „арсани“. В сезона, в който бяхме ние (началото на март) от Уранополи тръгваха две спийд лодки + ферибот. Доколкото знам има и т.нар. „водни таксита“, но през нашия сезон такива липсваха. Спийд лодките побират около 20 души. Фериботът обаче си е истински кораб и качва коли, камиони и много хора. При качването „диамонитириото“ се проверява от служител на монашеската република. Първо тръгва първата спийд лодка, после ферибота (09:45), а след него и втората спийд лодка. След тях друг транспорт няма, затова бъдете там на време. Ако ги изпуснете, оставате заклещени в Уранополи, както се случи с мен например и чакате утрешния ден.

Фериботът от Уранополи спира на всяко манастирско пристанище (арсана), като последната му спирка е „Дафни“, която е пристана на столицата Карея. До колкото разбрах спийд лодките карат директно до Дафни и не спират никъде другаде. Пристанището на българския манастир е второто по ред. Първото (Йованица) е на Хилендарския манастир, а той вече не е наш и принадлежи на братята сърби. Ако случайно се объркате и слезете там, както направих аз, поемете директно по брега и за около час ще се озовете на българския пристан. Ако сте заявили нощувка в „Зограф“, който се явява и българския манастир, а не „Хилендар“, както аз си мислех в началото, на пристана ще ви чака бяло бусче „Ивеко“, което ще ви отведе до манастира. Ако поклонниците са прекалено много ще трябва да вървите или да чакате слеващия курс. Това важи за всеки един от манастирите, който се намира във вътрешността на полуострова. Тези бусчета са към съответния манастир и са безплатни. Само превоза от пристанището Дафни до столицата Карея е платен и струва 3 евро. Между самите манастири няма транспорт и придвижването е пешеходно.

Освен от Уранополи, до атонските манастири може да се придвижите и от Йерисос. От там тръгва ферибот, който обикаля манастирите по източното крайбрежие, като последната му спирка е „Голямата Лавра“, който е и най-големият манастир на Атон. За съжаление не мога да дам подробна информация относно този ферибот, но знам, че със сигурност го има.

Ако искате да стигнете с  междуградски транспорт до Уранополи или Йерисос, трябва да знаете, че автобусите от Солун са съобразени с разписанието на ферибота. Автогарата в Уранополи е точно пред старата кула на града, където акостира и водния транспорт.

При посещение на Атон си отделете поне ден като резерв. Има дни, в които фериботът не плава, поради лоши условия. Времето може да ви изглежда прекрасно, но около полуострова се формират подводни течения, които клатят кораба ужасно. Така, че е възможно да останете приклещени или в Уранополи, или на самия полуостров без ясна индикация кога въобще ще може да стигнете монашеската република или съоветно да се върнете във вашия свят.

Храната, нощувките и църковните служби.

Нощувките в манастира са безплатни, както и храната. Що се отнася до „Зографския манастир“, ще бъдете настанен в общо помещение или в стая за 5 души. В стаята има маса, легла и печка на дърва. Чаршафите и възглавниците се сменят след всяка смяна на посетителя, но одеалата нямат калъфки и не се сменят. В момента, до сами манастира се строи нова сграда, специално за поклонниците, която е почти готова и е твърде вероятно съвсем скоро, пилигримите да бъдат настанявани именно там.

Храната е най-обикновена, но за сметка на това вкусна. Поклонниците ядат същата храна и в същите часове като монасите. Ние уцелихме време на пост и всичко, което ни сервираха бе естествено постно – леща, боб, супа със зеле и други подобни. Някои от групата се мръщеха и почти не ядоха, на мен обаче манастирската кухня ми допадна. По време на пост монасите ядат два пъти в събота и неделя (12:00 и 18:00), а през седмичните дни само веднъж на обяд в 12:00. Въпреки това, дори и по време на пост, за поклонниците се сервира храна по два пъти на ден (12:00 и 18:00). Разбира се, всеки от нас си носеше храна и то не постна. Никой не ни е проверявал, но е препоръчитело ако се яде „забранена“ храна или яденето е извън установените часове, то това да става извън манастира. В противен случай рискувате да бъдете изгонен.

Ако останете в манастира за повече от ден ще бъдете включени в манастирската работа. Разбира се, това ще бъде съвсем символично, просто за да бъде спазена традицията. Ние например, разсаждахме в саксии цветята, които бяхме донесли като дарение за манастира.  

В манастирите се извършват много църковни служби. Обикновено монасите се молят по три пъти на ден, като първата служба започва в 03:30ч. сутринта. Всяка служба продължава поне два часа. Ако оставате в манастира за повече от една нощувка е желателно да присъствате на поне една църковна служба на ден. Ако отсъствате, монахът отговарящ за настаняването ви учтиво ще ви каже, че не ви е виждал на няколко служби поред и макар да разбира желанието ви да обикаляте манастирите на полуострова, е добре да отдадете почит и на чудотворните икони, намиращи се в храма, в който сте отседнал.

Глава ВТОРА.

"Тръгването".

„Света гора“ очакваше да приеме в лоното си седем душй - три от София, три от Благоевград и една от Стара Загора.

Планът бе да се тръгне в два след полунощ и бе истинско безумие. Единственият, който се противеше бях Аз. Щях да пътувам сам и от най-далеч, така че нямах намерение да тъпея часове наред, взирайки се само и единствено във фаровете на колата. Организаторът ни обаче бе мекушав, а македонците инатливи, така че след много уговорки, все пак стана на тяхната.

Аз обаче се запънах. Уведомих ги, че ще тръгна с ден предварение и след нощувка в Уранополи, свеж и отпочинал щях да ги чакам на фериботния пристан за Атон.

Там, закъдето тръгвахме обаче се разпореждаше само и единствено Бог, така че нещата се случиха, както ги бе наредил Той.

Първо се оказа, че благоевградската група отпада. После в деня преди заминаването ми, взе че колата се повреди. Докато оправим работата или по-скоро докато дойде частта, денят хвръкна.

Идеята ми за тръгване с ден предварение бързо изтля, а софийската група, въпреки отказа на македонците, все пак щеше да пътува посред нощите. Тук някъде започна да ме гризе съмнението, че всъщност идеолозите на среднощното препускане не бяха от югозапада.

Така, в 2 след полунощ, моите приятели потеглиха от София за Атон. Аз станах в малко по-човешки час и около 5:30 бях на път. В този ранен ден на март, Южна България бе скована от студ. Пердашеше леден дъжд. Огромните капки се превръщаха в гладък лед още с докосването на асфалта. Пътят от Раднево до Симеоновград, който е има-няма 50 км. ми отне цял час, а тепърва ми предстоеше да навляза в дебрите на Източните Родопи. Реших, че при така развилата се ситуация, няма нужда да пътувам до българо-гръцката граница пет часа, така че продължих направо към Свиленград. Скоро се качих на магистрала „Марица“, където взе да изсветлява, а на ГКПП „Капитан Петко войвода“ вече всичко бе ОК.

От тук насетне, ми предстоеше дълго пътуване по оста Александрополис – Кавала – Аспровалта – Уранополи. Отклонението, което бях направил, както и бавното ми придвижване в малките часове на нощта предвещаваше да пристигна в ранния следобяд.

За разлика от нашенско, където дори и на юг преспите бяха навсякъде, времето в Гърция бе повече от прекрасно.

Сняг се виждаше само по високите била на Родопите, бележещи границата между двете държави. Долу в ниското бе пролет. Първо карах по риза, а после по къс ръкав. Духалките на колата бяха на тъмно синьо, а по едно време се зачудих дали да не си пусна и климатик.

Пътят се нижеше километър след километър, а моите хора не спираха да ме следят чрез чести телефонни обаждания. Уверявах ги, че всичко е наред, но всъщност се движех с поне 150 км. назад от предвидения план. По пътя отбелязвах разни забележителности, които все някога трябваше да посетя, а сваленият Deep House сет се завърташе за пореден път.

Около девет сутринта, получих последно обаждане, с което бях уведомен, че се качват на ферибота, но морето било бурно и единствената спирка на кораба щяла да бъде в Дафни. Как щяха да се придвижат от Дафни до „Зограф“ си оставаше загадка. Още повече, че със себе си носеха купища цветя, грудки и саксии, като дарение за манастира. После връзката изчезна и така останах напълно сам. Аз, Голфа и Deep House сета ми. С едното око все поглеждах лампичката на генератора, очаквайки предателския червен цвят, но Слава Богу по таблото светеше само това, което бе необходимо.

Профучах над Кавала и за пореден път се израдвах на могъщата фигура на Тасос. След още малко достигнах и „Източната порта“ на Халкидики. Пред мен бе Аспровалта.

Започна бавно, но красиво полупланинско пътуване. На всеки няколко завоя пред мен се изпречваше безкрайната синя шир на Егейско море. Често спирах за снимки, така че придвижването ми се забави още повече. 

Най-после широката част на Халкидики свърши и пред мен бе източния му ръкав – Атон. Преди да навляза в дебрите му, се отбих в Йерисос. Знаех, че освен от Уранополи, от Йерисос също върви воден транспорт до Атон, така че го бях предвидил като резервен вариант.

В Йерисос обаче всичко бе опустяло. На пристана се клатеха няколко ръждясали гемии, а рибарите се опитаха да ми пробутат прясна риба на солена цена. Отказах любезно и продължих към Уранополи, който вече бе на хвърлей разстояние.

Глава ТРЕТА.

"Заклещен в Уранополи".

Уранoполи се оказа едно добре шлифовано гръцко село. То играеше ролята на врата към „Света гора“ и използваше предимствата си по възможно най-добрия начин. Освен закъснели или предварително пристигащи пилигрими, Уранoполи имаше и не лоши плажчета, така че възможностите за туризъм бяха разнообразни.

В близката далечина се открояваше силуета на о. Амулиани. При внимателно вглеждане, можеше да се различи и невероятният плаж на Дрения.

Намерих пилигримския офис лесно. Работното му време обаче бе до 13:00. Бях закъснял с трийсет минути, така че вратите му бяха хлопнати. Пресметнах, че ако не се бях въртял из Йерисос може би щях да успея, да взема поне „диамонитириото“ си, но станалото вече бе станало.  

Припомних си, че сега съм пилигрим, така че нямаше смисъл да се противя или ядосвам. Тук само и единствено Бог определяше кой, кога и дали ще посети земите му. Все пак отидох до пристана и поразпитах за транспорт. Заявиха ми, че транспорт няма, като дори ферибота за днешния ден е бил под въпрос, но все пак е тръгнал.

Ясно бе, че искам или не, планът ми с оставането в Уранoполи, все пак щеше да се състои. Първото, което трябваше да уредя бе подслон за през нощта.

До всяка къща бяха опънати огромни табели, на които бе изписано, че се дават стаи под наем. Избрах си една добре изглеждаща къща в центъра и се насочих към четящия вестник господин. Оказа се, че това не е собственикът, а друг окъснял пилигрим, само че от српско. Драган, с ударение на първото а, бе от Прокупльие, което ми бе познато, защото се намираше по пътя за „Дяволския град“. Страшен бърборан. Отвори по „Митос“ и ме покани да седна при него. Говорихме си за България, курорта „Дружба“, където бил за цял месец, докато аз съм бил на има-няма две години, а после и за Косово, където също живял известно време. Тази част пък ми бе най-интересна, защото предишната година бях обикалял из автономната област.

Докато си лафехме, отнякъде се появи и баба Хрисула, която се водеше съдържателка на малкото хотелче. Спазарихме се за 20 евро нощувката, а после бях почерпен с домашен коняк.

След като уредих спането и опознах местния пилигримски състав бе време да запълня оставащатча част от деня с любимото ми занимание – изследване на близките забележителности.

В непосредствена близост се намираше „Кулата Просфориос“, която бе и най-голямата забележителност на Уранополи.

Построена през XIV в., кулата бе успяла да удържи на завоеватели и морски течения и до днес. И ако някога бе бранила пристанището и съхранявала стоките на местните търговци, сега бе преустроена в музей, който за съжаление не работеше. По-интересното, което научих обаче бе свързано с историята на местните хора. Повечето от тях бяха гръцки бежанци напуснали Турция след гръко-турската война (1919-1922), която завършва с катастрофа за гърците и превръща Ататюрк в легенда. Всичко това обаче е част от друга история.

След „Кулата Просфориос“ продължих по асфалтиран път, който бързо се превърна в черен. Около мен бе пълно с  маслинови дръвчета, а от по-високите места се откриваха прекрасни гледки към морето. След около 40 минути достигнах и целта си - манастирът „Зигу“. Това, което намерих бяха руини. Въпреки това официално, "манастирската ми сметка" бе открита.

Манастирът е издигнат в средата на X век, като за времето си е бил сред най-големите в Атон. Така било до идването на кръстоносците, които го подложили на жесток грабеж. После използвали могъщите му стени, за да издигнат крепост, от която пък направили база за последващите си грабежи към останалите атонски манастири.

На мястото течаха редица реставрационни дейности, така че на официалния вход бе ударен катинар. Това рядко ме е спирало, така че използвах „неофициалния“. От един момент забелязах, че някъде долу ме чака униформен. Първоначално малко се смутих, но след като последният не предприемаше никакви действия, реших да продължа обиколката си. Докато приключа, униформеният вече бе изчезнал.

Междувременно от високото видях страхотен плаж, така че се насочих натам.

За моя изненада, плажът бе разделен на две от здраво опъната мрежа, която можеше да бъде заобиколена само с плуване.

Докато правех снимки, униформеният пак изскочи от някъде. Този път обаче бе решил да си поговорим. Крачката му бе твърда, а видът строг. Явно ме очакваше някакво мъмрене. Заговори ме на безупречен английски и ми обясни, че от другата страна на мрежата вече е монашеската република, а сухоземното пресичане на границата е строго забранено. Можех да снимам, но не и да правя видеоклипове. Накрая учтиво ме помоли да не правя глупости, като при крепостта например. Леко се сконфузих и му обещах тържествено, че вече ще бъда послушен.

Разделихме се с усмивка и поех към древния византийски акведукт на Просфори.

Акведуктът се оказа нищо и никаква забележителност, но пък времето бе страхотно. Свирепата зима, с която ме бе изпратила България, тук бе заменена от топла и красива пролет.

Разходих се добре. Използвах момента и да хапна. Дори си пийнах и от червения пелин, който носех в малката си синя раничка. Това не бе особено редно с оглед на факта, че ме очакваше и древното светилище на Неа Рода, до което щях да ходя с колата. Въртях по някакви разкаляни пътища, а накрая го търсих и пеш. А уж беше на лесно място.

Светилището, представляваше малко навесче с няколко камъка отдолу. В общи линии си изгубих времето, като на няколко пъти бях на път да затъна в лепкавата кал.

Прибрах се леко унил, а баба Хрисула ме уведоми, че за утре се очаквали силни течения, така че имало не малка вероятност фериботът за „Света гора“ въобще да не потегли.

Това определно бе лоша новина. Ако нещата продължаваха да се развиват по този начин, можеше въобще и да не стигна до Атон...

Бе време да полегна. Все пак бях станал някъде около пет. Преди това обаче гаврътнах няколко доволно пълни чашки с пелин. Заспах щастлив.

А утре ... Бог щеше да каже какво ще правим утре ...

Край на Част Първа😀.