С маски из остров Крит a.k.a. Panda Island

Накъде далеч, отвъд много слоеве облаци и покрити със сняг планински върхове, живее една девойка. Родена е точно 5 дни след мен, и който не вярва в астрология - според мен доста греши, защото скоро след като я срещнах, директно я попитах дали не е козирог като мен - и се оказах прав:) Към нея - по силата на древно споразумение - пътува по една пощенска картичка от всяко посетено от мен място. Вече са почти 300 за 7 години. Други картички, пратени със залепени по тях мидички и дребни камъчета, намират пътя си от нея към мен. А понякога от картичка на картичка - се хващаме и отиваме някъде да се видим на живо.

Такъв трябваше да бъде случаят с Централна Америка този април - ясно е, че не се получи, та се заехме да търсим заместители. Дори вече се бяхме договорили за Турция - Кападокия, Памуккале и няколко дни в Константинопол, когато аз, който не гледам телевизия и избягвам всякакви неприятни новини, без да искам попаднах на видеото на някакъв спортист, което обясняваше как е в болница с covid19. Не че настинката ме плаши, но виж - турска болница си е за притеснение, така че приех видеото като знак свише и реших този път да съм предпазлив и да играя на (по-)сигурно. Но от другата страна не се предадоха лесно и скоро ми беше подхвърлено следващо апетитно предложение, което взе, че намери слабо място в бронята ми и... я проби - гръцкият остров Крит!

Всъщност вече бях посещавал Крит - за няколко часова разходка по центъра на Хераклион - и да си призная, не очаквах много. Първо - Гърция - всички градове си приличат и вече съм бил в десетки от тях. После - стандарта - сиромашката ми душа още носи травмата от първото ми посещение в южната ни съседка, когато малка бира струваше 5.50€, а една плюнка кафе - 3€. Щеше да е скъпо, а това си е голям минус. И не на последно място - пътуването носеше много неизвестности по отношение на преминаването на граници и PCR тестове. Oт друга страна към края на септември у нас щеше да застудее, докато на юг ме чакаше силно жадуваното лято, от което последните години все успявам да гребна едва по седмица-две. Така че - защо не!

Започнахме с планировката. Йелена (така са кръстили онова момиче отвъд планините) е стереотипен германец по душа - иска всичко да й е планирано и по график. Това което не ми беше правило впечатление преди (или пък е ново?), е че изобщо не е склонна на каквото и да е компромиси с това, което смята за правилно. Исках да отида с директният полет от София за Ханя на 29.09 - не, щяло да бъде твърде късно за хубавото време; така че склоних за на 22-ри (когато по принцип трябваше да се връщам от уикенд в Прага). После исках да се върна след седмица, с директен полет от Крит за София - не, седмица било малко за целият остров. Исках да пътуваме на връщане до Солун, за да съчетая с разглеждането на Метеора - не, тя е ходила там - вместо това - Атина. Добре, да вземем най-евтиният полет? Не, този на двойна цена, защото е два дни по-късно. Добре, ами да прекараме 2 дни в Ханя и 2 дни в Хераклион, за да спестим 2 дни от наема на кола? Не, не само че я наемаме от началото, но и я връщаме вечерта, добавяйки де факто още един ден. И т.н., и т.н. - схванахте идеята. По едно време се ядосваше защо не съм бил планирал и проучвал къде да ходим - какъв смисъл има, като така или иначе ще отидем където тя иска, пък и за мен честно казано няма значение - плажът си е плаж... или поне така си мислех:)

И така, намерих удобен полет от Прага за Крит през Кипър. За Кипър се изискваше PCR тест на идване от Чехия - ако нямаш ти правят на място за 60€, но така или иначе, аз бях само транзитно, нали? Поне така си мислех до ранната сутрин на 22-ри септември на летище "Вацлав Хавел", когато ми отказаха качване на самолета за Кипър - било само за кипърски граждани или ако съм имал роднини там. Ама кой да ти каже предварително? Трябваше ми план Б и той дойде в лицето на нов полет - директен от Виена на следващият ден - така че се върнах в чешката столица и хванах първия влак за Бърно, обядвах на центъра и продължих за Братислава, като по-икономична (и далеч по-приятна!) алтернатива на Виена за нощувка. Планирах да поспя добре, но пък в стаята си се заприказвахме с една приключенка от Словения и до 1 през нощта не успях да се измъкна...(;

Все пак в ранният следобед на 23-ти септември (не и преди да успея да разгледам транспортният музей в Братислава, където попаднах на собствената си бебешка количка, само че синя!) се срещнах с Ленчето във Виена, и дойде моментът на истината - ще го бъде ли този Крит или не. Е... пуснаха ме да се кача в самолета! И стана чудо - в нощното небе, когато наближи кацането ни в Ханя, аз всъщност се развълнувах! Брей, хубаво чувство!

о. Крит

88-мият по-големина остров в света (но най-големият в Гърция!) се разкри долу пред нас с тъмните си на лунната светлина брегове, и множество разпръснати точици светлина. От изток на запад дължината му е 260 км., точно колкото разстоянието от Варна до Габрово. Нито твърде малък, нито прекалено голям. Може да се каже идеален като размери остров:)

Хванахме автобуса от летището до Ханя, и скоро бяхме в симпатичният си апартамент в непосредствена близост до венецианскот0 пристанище на града, на последният етаж на стара къща (Narkissos). Имаше време само за бързо хапване (традиционно започнах с гирос), защото на следващият ден ни чакаше...

Ден 1: Дефилето Самария

Станаване по тъмно, грабване на предварително приготвените раници със сандвичи, плодове и вода, и право към автогарата за първият автобус Ханя-Омалос в 05:45. На касата директно ни продадоха билети и за на връщане - от селцето Хора Сфакион, с автобуса от 19:30. И потеглихме...

Автобусът свърши черната работа по изкачването на планината и малко преди 7 сутринта ни остави в началото на пътеката през дефилето, която завършва на около 17 км по на юг, в Агия Румели. Плаща се вход от 5€, а касиерът се оказа гръцкият вариант на ленивецът-чиновник от "Зоотопия" (ако не сте го гледали - препоръчвам горещо!). Трябваха му поне 2-3 минути да ми върне ресто и подаде 2-та билета. Когато най-накрая се справи - грабнах билетите и поехме на път с бодра крачка.

Където липсваше пътека се налагаше да разчиствам дърветата лично.

Според някои мнения в интернет, този трек може да се направи по кецове - е, сигурно може и бос, но удобни обувки със здрава подметка със сигурност са за предпочитане. На една табела обявяваха трудност 3/5, но според мен не беше повече от 2 - всъщност нямаше почти никакви изкачвания - почти през цялото време се слиза по каменисти горски пътеки, минава се през участъци с опасност от падащи камъни, едно древно светилище, малко каменно селище, и към края - през най-тясната част на дефилето - Портите. Със съвсем лежерно темпо и чести спирания за похапване, снимки и кратка почивка, стигнахме до плажа на Агиа Румели за 6 часа - около 19 км. Там обядвахме, поплувах на хубавия плаж с черен пясък, и хванахме ферибота за Хора Сфакион (12.50€), който се отби първо през по-близкото село Лутро, и чак след това в нашата дестинация - със сериозно закъснение, при което би трябвало да сме си изпуснали обратният автобус. Явно не само ние мислихме така, защото когато спуснаха рампата към брега, тълпата туристи се изсипа като американски войници на Омаха бийч през 44-та! Някак си намерихме автогарата (не видях никакви табели), а там спокойно си ни чакаше нашият автобус. Връщането беше по спираловиден път нагоре в планината, от който се откриваха чудесни гледки към морето със залязващото слънце. Вече обратно в Ханя напазарувахме продукти за салата (домати, краставици, твърдо гръцко сирене и зехтин) и единодушно решихме, че спокойно може да вечеряме така всяка вечер. Това ми беше вероятно най-хубавият ден от цялата ваканция...!

Гледки по пътя.

В най-тясната част на дефилето - "Портите".

Плажът на Агиа Румели с очакващият ни ферибот в далечината.

Ден 2: С Панда на плаж

Използвах сутринта за да изпрося от "шефката" едно бързо посещение на Военоморският музей който бях мярнал предната вечер - много приятна експозиция, определено си струваше! Малко преди това бяхме минали през няколко агенции за коли под наем, във всяка от които ни казваха кажи-речи едно и също - 150€ за нашите дни + 50€ такса за връщане от Хераклион. В интернет обаче бяхме попаднали на по-добра оферта - звъннах на дадения телефон и човекът обяви 150€ за малък бензинов Сеат, с пълна застраховка и без такси за връщане в Хераклион. Чудесно - след 2 часа и 15 минути щял да бъде при нас. Изненадващо, пристигна вместо с договорения Сеат - с едно зелено Фиатче - Панда, 4х4, дизел. Когато стигнахме до цените - се оказа че струвало 200€. Не бил разбрал! Абе нали ти писах в смс имената на шофьора и специално уточних че става въпрос за Сеат-а? Не, той не го бил прочел. За справка, sms-ът беше:

"Име

Tallos square, Chania

Seat Еди-какъв-си модел"

Как можеш да не го видиш? Обаче, нашият човек се оказа голям артист - разтрои се, тръгна да прибира драматично документите, нямало повече да прави договорки по телефона, само по имейл - горкия:) Подсмихнах се аз и добавих още една 50-чка. Пандата май не беше толкова лоша идея, а когато Йелена пита за посоката към плажа Балос (тя си е такава - на всяка цена трябва да пита, нищо че така или иначе щяхме да ползваме навигация), артиста директно заяви, че ако сме били в Сеата и сме го питали същото, е щял да си го вземе незабавно. Причината? До въпросният плаж се стига по каменист off-road път (там застраховките не важат, няма никъде мантинели, на много места 2 коли не могат да се разминат). Така че да, Пандата се доказа като добра инвестиция още първият ден.

Напълнихме резервоара догоре и поехме на път! 5 минути по-късно спряхме за обяд в симпатично крайпътно ресторантче със съвсем приемливи цени. Порция от каквото и да е в Крит струва средно 8€, бирата е между 3 и 4€, така че прилично хапване ми излизаше по около 12€ (вижда се, че не съм се лишавал от любимата си бира, а гръцките бири - начело с Alfa, Fix и Mythos - са доста добри). Това, което ме изненада беше, че на всяко ядене преди сметката ни носеха по една бутилчица с нещо алкохолно вътре и някакви плодове или друг десерт. Йелена беше шофьор (пътува всеки ден поне по 2 часа до и от работа, докато аз нямам кола и шофирам по около 1 час годишно. Пък и си забравих книжката:), така че на мен се падаше честта са пресушавам бутилчиците. След този първи обяд ми стана едно хубаво и весело, и изрично я предупредих да не разчита на мен за навигация, поне за час-два. Тя обаче нещо се ядоса, обърка пътя, извади си телефона, пусна навигацията си и се разсърди като 5 годишно момиченце - и спря да ми говори! Объркан, но все още развеселен от ракията или каквото там ми дадоха - просто използвах тишината, за да се наслаждавам на гледките по пътя. Оказа се, че я било яд, че тя правела цялата програма и сега го играела и личен шофьор (отново нейно предложение!), а пък аз нищо не съм вършел. После съм се бил оплакал, че пътя до плажа бил 2 км пеша (много интересно как точно е станало, при положение, че не разговаряхме изобщо, а пък и аз доста се радвах на спускането по скалите). Както и да е, беше в онзи труден ежемесечен период, в който просто трябва да ги търпиш... така де - да ги разбираш, и не го приех твърде лично.

На връщане към колата пък като по поръчка чух българска реч, а се бяхме хванали на бас - който първи срещне свои сънародници - другият му купува бира. Помолих двойката да кажат на английски от къде са, с което спечелих:)

Паркингът на плажа Балос с нашият зелен Фиат Панда. Тук категорично това е най-масовата кола, така че започнахме да наричаме Крит - "Panda island".

До плажът се слиза по скалиста пътека, предлагаща приятна гледка, но мислете му на връщане! 

Вечерта се настанихме в близкото село Фаласарна, вече на западното крайбрежие - в малка стаичка с тераса, от която имаше страхотна гледка към морето, околните хълмове и луната. Не знам защо точно, но този беше най-хубавият от всички плажове за мен, просто някакво усещане...

От терасата ни във Фаласарна. 

Ден 3: Плажове розови, пембени

По програма този ден беше изцяло посветен на разглеждане на плажове - трябваше да стигнем по крайбрежният път до Елафонси - "Розовият плаж", и да се върнем през планината. Случи се обаче много ветровит ден, плажът беше плитък и изобщо не ставаше за плуване заради вълните (освен ако не обожаваш да гълташ морска вода!), не знаех и що за далтонисти са го определили като розов, докато вече на излизане не намерих малка ивичка с розови песъчинки. За капак намерихме един пясъчен нанос, който продължаваше навътре във водата и ставаше идеален за снимки - така че трябваше да чакам 15-20 мин да се отвори прозорец за снимка, която после да бъде одобрена от взискателната моделка, с която пътувах.

Обядвахме в някакво ресторантче край пътя, и нещеш ли - видях на картата, че на около километър от нас се намира пещарата на Св. София - решихме да хвърлим око. Оказа се голяма и красива пещера изпълнена със скални образования - много ми хареса! С това вече бяхме видяли по-малко от всичко, което островът имаше да предложи - плажове, планини и пещери, таверни, селца и крайбрежни градчета. Оставаше да затвърдим видяното.

Пещерата Агиа София.

Денят завърши с разходка по нашият плаж във Фаласарна. Беше красиво - подухваше топъл бриз, заобиколени от хълмове, слънцето клонящо към залез и дори повече розово из пясъка, от колкото на "розовия" плаж! 

Ето че розовият плаж все пак съществува - и е бил точно под носа ни!

Да, Крит ми харесва:)

Ден 4: Напред към най-специалният град

Моя позната от Естония прекара цял семестър на острова по програмата Еразъм и остана влюбена в острова и нейният град - Ретимно. На всяка цена да съм бил опитал замразеното им кисело мляко, точно от едно определено място, и да съм се срещнел с тези и тези хора, на които да покажа нейна снимка и да ги поздравя:D Имах доброто желание и даже стигнах до хостела, където ме прати, но умрях от срам и се върнах обратно в удобното прикритие на тъмната улица. Като иска толкова - да беше дошла с нас - бях я поканил:)

Снимката, с която трябваше да обикалям из сладоледаджийници и хостели; вдядно - първият ми замразен йогурт.

След обилната закуска в хотела се метнахме на гърба на пандата и за около 2 часа бяхме в Ретимно. Озовахме се пред входа на венецианската крепост и - изненада - 27-ми септември се оказа световният ден на туризма и входът беше безплатен! И по-добре - крепостта беше любопитна за разглеждане, но празна и не би си струвала дори входа да беше символичен (а в действителност - 4€). После пообиколихме из уличките на старият град, отбихме се през магазин за сувенири, чийто собственик ме заговори с характерен Aussie акцент. съвсем не се връзваше с характерната му гръцка физиономия - оказа се, че семейството му е имигрирало в Австралия, но той се е върнал и от 37 години върти този бизнес със сувенирите (магазина му беше наистина огромен - простираше се между две улици). Обиколката завърши с археологическият музей, за който се приготвих да дам 4€, но ми издадоха безплатен билет заради същият мой нов любим празник (деня на туризма). Отново - не помня скоро да съм попадал в такъв туристически капан - целият музей е една голяма стая с няколко най-тривиални експоната като римски маслени лампи и статуетки - неща, които ще намериш забутани в някоя витрина, край която никой не се спира във всеки археологически музей навсякъде докъдето е стигала Римската империя. Разглеждахме всичко за 6 минути (!).

Следващата цел беше манастира Аркади, във височините над града. Пандата изръмжа и ни понесе из планините, но горе манастирският пазач каза че световния ден на туризма го няма в църковния календар и да не се правим на разсеяни, ами да вадим денариите за вход. Аз пък направих една снимка на фасадата и се завъртях кръгом - принцип ми е да не плащам за вход в църкви. Поиграхме си с котките навън и се насочихме към хотела - най-евтиното настаняване в Ретимно се оказа изключително приятна изненада - хотела беше на първа линия, с малка кухничка, по 2 кърпи за баня и тоалетни принадлежности, както и за пръв и единствен път - кафе в стаята! Научаваш се да оценяваш малките неща:)

Ретимно, поглед от входа на крепостта.

Най-впечатляващите експонати на местният археологически музей.

Вътрешността на манастира Аркади, където не влязохме:)

Манастирка котка-монахиня.

Излязохме да поплуваме на плажа, вечерта на разходка из старият град (който колкото беше пълен през деня - през нощта вече се пръскаше по шевовете от народ!). Опитах замразения йогурт и наистина ми хареса, ти да видиш. Но нямаше какво толкова да се разглежда и се прибрахме за ранно лягане защото на следващият ден ни чакаше...

Ден 5: Покоряване на първенеца

Непредвидени препятствия по пътя към Ида.

Ставане в 5:30 сутринта, закуска и измъкване по тъмно. На пандата й светнаха очите като се настанихме в нея (нямаше избор де), и забързахме към Мигора Refugee - отправната точка за изкачването на в. Псилоритис в планкната Ида - най-високата точка на острова.

Самото изкачване не е кой знае какво - минава се стръмна пътека от камъни, която постепенно става още по-стръмна и много ветровита. Отново този феномен - когато опаковах багажа си в жегата край морето - не можех да си представя, че някъде може да е студено - но горе вятъра не лъже, и скоро бях с топла блуза и тениска, омотана около главата като кърпа. Изкачването е еднообразно и изморително, но пък усещането да си покорил най-високия връх, и то - не без усилие - си струваше! Връщането беше доста по-лесно, но вече под ставашото усилно слънце и предвид лунният пейзаж наоколо - нямах търпение да свърши. Всичко отне около 4 часа.

Към върха в ранни зори, и гордо позирайки до камбаната, която трябва да удариш, щом я стигнеш.

Всъщност е доста изморително!

Стадата на връщане.

По пътя на идване се разминахме с няколко стада овце и кози, които вече се бяха скупчили край всяка възможна сянка (включително - една под друга); отминахме няколко и стигнахме следващата цел - пещерата Зониана.

Естествено, и тук имаше вход - 5€ на човек - което доведе до обсъждане, но в крайна сметка решихме да видим що за чудо е тази пещера. Обиколката беше към половин час, разгледахме нялолкото отворени за посещение зали с впечатляващи сталактити и сталагмити, осветени от многоцветни прожектори, докато гидът ни разказваше с невероятно смешна интонация и произношение любопитни (май най-вече за него!) факти. Но го нямаше това естествено очарование на първата пещера, която за мен беше къде-къде по-приятна.

Остатъка от деня прекарахме в дълъг път към южното крайбрежие - целта беше Матала, но нощувките в Каламаки, само на 10 минути на север, бяха доста по-изгодни и точно там спряхме за плаж, вечеря и нощувка. За вечеря изпих половин литър червено вино със спагетите си (такова ми се ядеше; после видях че са ми надписали сметката - в менюто бяха 5.80, а в касовият бон - 7€ - за най-обикновенни спагети, каквито понякога си правя у дома при липса на каквото и да е други за ядене!). Но сервитьора дойде с вездесъщата бутилчица ракийка, и после ме довърши с още една, като самият той се включи - а аз не оставям храна на масата и трябваше да ги изпия! Накрая се прибирах повече подпийнал от допустимото, аха да ми стане лошо...

Залез от ресторанта в Калампаки.

Ден 6: Груби нудисти и скални гробници

Сутринта на този ден започна с катерене по скалната пътека за "Червеният плаж" (нама да коментирам колко скептичен бях за цвета му! Ако този плаж беше червен, то аз съм зелен). Намира се малко по на юг от плажа на Матала, и от първия си поглед забелязах, че е нудистки! Какво пък - оказа се страхотен - скалите надвиснали над пясъчната ивица пазеха сянка и бяха удобни за закачане на дрехи и раници, а като че ли цялото дъно край плажната ивица също беше от гладки скали - беше интересно усещане. Приятно за плуване, ако не се заглеждаш много - много по голите и доста съмнителни типове по брега.

Гледка към Червеният плаж. Много червен, няма що.

Сега за плажовете - имам едно правило - да се избягва на всяка цена времето между 12 и 3. Не знам с какъв акъл мнозинството от хората като че ли се целят именно в този отрязък, когато слънцето е убийствено, и си тръгват към 4-5, когато вече е приятно! ...Така че в 12 си събрахме партакешите и се заизнизвахме от плажа. В началото му видях едно заведение, което прославяше мастър Янис и неговите мохитота за по 9€ - безбожна цена, на която откровено се засмях. Та поспрях аз в страни от заведението, наоколо няма никакви хора - и понечих да си сложа обувките, но изневиделица изскочи самият мастър Янис и ми разпореди да се омитам от "къщата" му, с груб тон. Добре - викам - тази скала там може ли? - посочвайки скала на 5 м встрани. А оня ми сочи високо в планините. Развали ми настроението - до този момент всички местни, които срещах бяха изключително мили и любезни, и изведнъж - това! Написах му един негативен коментар в Google Maps, който попадна сред десетките други подобни.

Обядвах "пастичо" - макарони с кайма и сос "бешамел", и въпреки че вече се бях наплажувал за деня - "шефката" заповяда ходене и на плажа на Матала. Опънахме хавлиите и за да не изгарям - бързо се скрих във водата, която тук ставаше над  2 м дълбока още с влизането от пясъка. Плажът е ограден от скали, които сякаш влизат в морето (или излизат от него!), в които са изсечени множество некрополи (естествено - има вход от 4€, ако искаш да се катериш из тях). Ние доплувахме до няколкото достъпни от брега, но отново задуха силен вятър, така че не стояхме прекалено. А следващата ни дестинация беше любопитна.

Плажът в Матала със скалните некрополи вдясно.

Ден 7: Либийската булка

Наричан така защото е единственият град на южното крайбрежие, Йерапетра ме накара да се спра на нея заради една малка подробност - на връщане от египетската си кампания, Наполеон спрял в града и нощувал в къщата на местно семейство - къща, която си стои там и до днес.

Наполеон за мен е като идол, изключителна личност, блестящ стратег и пътешественик, по чиито стъпки бавно вървя и аз. Първо бях край катедралата във Вилнюс, от където е минавал на път за Москва, после в Любляна, която той посочва за столица на Илирийските си провинции; от там през Египет до последното му убежище - Домът на Инвалидите в Париж, където се пази и личното му палто; после пък в Националният исторически музей в Берлин видях шапката му, забравена при отстъплението от Ватерло... а сега бях и пред тази къща:) Възможно е това да ви се струва глупаво и неразбираемо, но чувството е подобно на когато за 3-ти март 2016-та изкараха на показ истинското Самарско знаме във Военноисторическият музей, а аз бях в София и успях да го видя...!!!

Та така де.

Пропуснах да спомена, че нощувахме във Fani's house - съвсем истинска семейна къща в края на града, където ни посрещна кучешки лай и самата стопанка, която в това време гледаше телевизия с възрастната си майка. Дадоха ни спалня на втория етаж с достъп до голяма вана и тераса, а на сутринта на малката масичка във всекидневната ни очакваше сериозна континентална закуска с маслини и кафе/чай.

Събуждаш се и те чака домашна закуска - мисля че мога да живея така...!

Обилно закусили се заехме да разглеждаме Йерапетра - разходка край морето, сувенири, къщата на Наполеон, малък венециански форт (само отвън - вътре го дострояваха нещо) и няколко църквички - готово! Продавачката в магазин за сувенири ни подари карта на острова и даде препоръки за малко традиционно селце недалеч на запад от града, до което имаше някаква лесна екопътека, която се минавала за час. Точно това предложих на Йелена, с идеята после да продължим за Агиос Николаос за плаж, но тя имаше други планове срещу които не можеше да се възразява - насочихме се към източното крайбрежие.

Пред къщата, в която е нощувал Наполеон!

Опитвам се да помогна на монасите да си смелят брашно, че никакъв вятър нямаше днес...

Ден 7.2: Буря в безоблачно небе!

Живописният планински път (а пътищата навсякъде бяха идеални - без забележки и добре поддържани, а като бонус - с приятни гледки!) ни отведе до село Палеокастро - там до колкото знам трябваше да има плаж с изключителената гледка на надвиснал отгоре му замък, но според Великият план трябваше да продължим за Вай - плаж с палми. Е, нали беше вече след 12 часа, когато аз не искам да ходя? Ами да, но много трудно било да се планира - отсече Йелена и се топна в поредния страхотен плаж, докато аз останах скрит под сянката на палмите да пия фреди капучино и да си пиша картичките.

На една табела прочетох за близкият манастир Тополу - наречен така заради правото да притежава оръдие през Османското робство - и продължихме натам (беше ни по път за Агиос Николаос). Уви, и този манастир беше платен и пропуснахме да го видим от вътре, но и отвън си беше впечатляващ и имаше едно разцъфтяло дръвче - просто идеално за снимки! Помолих за няколко и си прибрах телефона без да ги погледна - каквото станало - такова - снимки се правят всеки ден и по много.

Де и Еленка да мислеше така...

Дървото на Раздора.

Поиска няколко вертикални снимки. Направих ги - станаха идеални! Поиска и хоризонтални - направих още няколко. Погледна ги и се тросна - трябвало да са без вратата. Но с нея е много по-добре - опитах се да я разубедя, но получих остро смъмряне "Аз така ли правя ти като искаш да те снимам?!?!". Без коментар. Взех телефона и направих снимки без вратата. Не ги хареса - трябвало да се вижда само рамката на вратата. После се върнахме на цялата врата. Отново не се хареса и пробва с шапка - и когато на 4-тия или 5-тия път ми подаде телефона изглежда неволно съм си завъртял очите - и КРАЙ - нещо превъртя, отказа повече да се снима, ядоса се и обяви, че има нужда от тишина или с др. думи - върна се в режим "сърдито 5 годишно момиченце".

Подкарахме към Агиос Николаос в мълчание. Първоначално ми беше забавно. Повтарях си, че трябва да се държа зряло, че в една двойка  пътуващи две 5 годишни инатливи дечица са много. Но когато това държание продължи през целият обяд в Сития (без нито една дума), и после имаше сцена на връщане към колата (тогава получих нелепото обяснение за завъртените очи!), усетих че денят ми се е скапал безвъзвратно и че няма да мога да го контролирам - защото и аз мога да я играя тази игра, при това доста по-добре! Млъкнах и аз.

А пътят се спускаше от планината към морето, и в комбинацията с появилите се дъждовни облаци (май те така само си минаваха от там - веднъж не видях да завали!) гледките бяха спиращи дъха! Най-красивата част от цялото автомобилно пътуване...!

Пристигнахме в Агиос Николаос привечер. За първи път нямахме резервация, аз предложих да спим отново в най-евтиното, но не - било на километър от града (е, и?! хем сме с кола, хем 1 километър е нищо за вървене!), така че този път без дори да пита, шефката си сложи сама (можело значи) навигацията за един от хотелите, които си беше харесала. Без мен обаче обърка пътя 4-5 пъти, та се наложи да взема телефона и да навигирам. Улиците в крайбрежната част на града бяха тесни и много стръмни, но най-важното - нямаше и едно свободно място за паркиране! Така първият хотел отпадна, започна се ново лутане из уличките до втория, който също отпадна, и така - час по-късно - все пак дойдохме до моя избор.

Оказа се малък комплекс от слепени къщички с плувен басейн, в тиха и спокойна уличка с гледка към града - страхотно! Нямаше рецепция, но намерихме една симпатична гъркиня на лаптопа си, която като чу въпроса ми моментално заряза разговора, който водеше на гръцки и превключи на славейски-мелодичен английски, затича се и намери майката на собственичката, скоро втората дойде на скутерче и ни даде стаята за 30€ (при 34 обявени в booking). Като казвам "стаята" - всекидневна с диван, кухня и трапезна маса, спалня с двойно легло и гардероб и баня! Накупих грамадна торба с луксозни продукти от близкия магазин в опит да осмиря балканската ламя, която димеше из къщи, но бурята още бушуваше, така че просто отидох да поплувам в басейна.

Забелязах луната в небето - огромна и май напълно пълна. Ах, ето какво било...!

Ден 8: Мълчание с убийцата на ваканции

Студеното мълчание се запази и през този ден. Разгледахме Агиос Николаос само с базови думи които наистина се налагаха; после аз исках да продължим за Хераклион - в 8 тази вечер трябваше да върнем колата - но Йелена тръгна в обратна посока, защото нейните интернет пътеводители й казваха, че на всяка цена трябвало да види няколко от каменните очертания в земята, които били най-добре запазенито минойско селще в Крит. Само за 3€! Аз търпеливо кзчаках отвън - а по принцип умирам за такива места, само да има нещо повече от квадрати в земята. После спряхме в една крайпътна таверна, където изядох страхотна "папутсакиа" (пълнен патладжан) и изпих поредната бутилчица с ракия и грозде (отново в мълчание). Избора се оказа не случаен - пътеводителите пак са говорели и отдолу се оказа чудесен плаж! Хвърлих си хавлията на плажа и отново приятно подпийнал се хвърлих в морето. Водата - идеална - чиста и топла, плитко, но достатъчно дълбоко за нормално плуване. Плувах и се изглежавах по гръб, ходих до едни пещери в далечината - стоял съм поне час във водата. После дори поспах на плажа - истиснки битов алкохолик предполагам... Много ми хареса.

Но от другата страна на границата все още цареше мълчание и изкривена гримаса.

Рибарското езеро в центъра на Агиос Николаос. Тук спирам да се появявам на снимките, фотографа ми е в стачка:)

Десертът ми - ще вземе да ми стане навик!

Така и стигнахме до Ираклион - аз си пеех песни от телефона, а до мен - усмивка завъртяна на 180 градуса.

Върнахме колата без никакви проблеми - дойде един човек, поогледа я, провери датчика за бензина и - по живо, по здраво!

Настанихме се този път в хостел, който си беше дупка, но на фона на досегашните ни нощувки изпъкваше като Черна дупка. Разходихме се из уличките на стария град (отново в мълчание) и се прибрахме.

Всичко това - напомням - защото съм си бил завъртял очите. Не знам, може би пропускам нещо...

Ден 9: Бягство от Острова на тъгата

Разгледахме крепостанта стена и венецианският форт отвън, като Йелена се опита да завърже разговор - пита кои са били любимите ми плажове. Отговорих студено - на този етап вече нямаше да се размине без да си получа извинението за детинското й поведение. В един магазин за сувенири продавачката се оказа сръбкиня и се почна един разговор на българо-сръбски - тя простигнала в Крит на 20 години през 93-та, и още в първия ден срещнала съпруга си - и така до днес. Веднага ни разпита от-до и на изпроводяк ни подари по едно магнитче:)

Но студенината се възвърна извън магазина й. Искаше ми се този ден да разгледам местният исторически музей, който вече е нещо, което би си струвало астрономическите 12€ входна такса, но не и за двата часа там, които бих имал, така че остана за следващ път...

Привечер един витлов ATR 42/72 ни вдигна във въздуха (седях сам на място 5А - но в ляво се падаше витлото на самолета и през цялото пътуване все едно стоях на 50 см от работеща дискова фреза!)... и остров Крит остана надолу и назад. И въпреки драмата в последните дни - ваканцията наистина много ми хареса - струваше си!

Венецианското присъствие е осезаемо в целият регион, а техните крилати лъвове са навсякъде.

Не издържах и си взех една статуетка - някой може ли да познае коя?

Така завърши 10 дневното ни скитане из остров Крит - 975 км с нашата зелена Панда. 10 плажа. 2 пещери. Най-високият връх. Най-известното дефиле. Всички най-големи градове. Едно истинско лято в края на септември. Доста добре бих казал:)

Самолетът на Sky Express наближава кацане в Атина.