Турция 2012-та - ремонти, жега, хора, случки...

За да не изневерявам на традицията, след всяко все по-рядко случващо ми се пътешествие с мотор, се опитвам да пресъздам емоциите от преживяното и пропътуваното със скромен пътепис.

Всъщност...може би е най-добре да започна с малко суха статистика-ей тъй, от любов към статистиката, а и да не се налага после сто пъти да отговарям кое, колко и защо

Моторът - Yamaha XJ 900F - подозирам от далечната 1987 година, въпреки, че в талона му пише друго. 98 к.с. 4-цилиндров редовак. Въздушно-маслено охлаждане. Никакви бензинови помпи (запознатите знаят защо ). Изключително мъркащ двигател без почти никакъв разход на масло. Кардан. "Тунингован" с три куфара от по 42 или 45 литра (не съм сигурен колко точно са), чанта за резервоара и водонепромокаем чувал с багажерии вързан върху топ касата. Понеже съм малко чувствителен на тема масла, особено когато затръгвам по Турция (запознатите също знаят защо ), този път заложих на Рокойл 15W50 - полусинтетика. Разходът на масло, който ми даде беше около 500 мл за 5200 км, част от което традиционно се стече по левия ми ботуш. Като цяло от маслото не съм напълно доволен, защото при по-високи температури, съединителят ми започваше да "увлича", но както се казва "за толкова пари толкоз!"

Продължителност:9 дни (при замисъл за 11) и около 5200 изминати км.

Бюджет: Това е тема,, която не знам защо ги вълнува хората, при положение, че е толкова разтегливо понятие, но все пак - около 2000 лв. По груби сметки около половината са изхарчени за бензин (средна цена в Турция към него момент от 3.75 лв за литър 95). Цена на ферибота-8 лв за двама човека плюс мотор в едната посока. Цена на магистралата в участъка, в който сме карали (между Сакария и Гереде - около 160 км) - 8.50 лв. Цена на къмпинга, в който спахме в Кападокия - 25 лв на ден за двама човека+мотор+палатка. Цена на по-непретенциозните хотели извън силно туристическите места 35-40 лв за двойна стая.

Документи Червен паспорт, зелена карта и талон на мотора.

Ограничения за скорост: Понеже има промяна в позволената скорост за мотори... Актуалната в момента е: 120 км/ч по магистрала, 110 км/ч - автомобилен път (повечето пътища в Турция реално са такива), нормален междуградски път - 90 км/ч, в населено място 60 км/ч. Другото характерно е, че преди имаше 10% толеранс, т.е. ако позволената скорост беше 70, можеше да се кара със 77 без проблеми. Сега това вече го няма. Глобите за превишена скорост са солени! Мен през 2009-та са ме глобявали - за 26 км над позволената скорост - 256 лв, за 11 км над позволената-128 лв! Сега не знам как са, но доколкото схванах са до 850 лв според зависи с колко над ограничението си!

А сега пътеписът:

Често се питам защо пътувам… Обичайният ми високоинтелигентен отговор, който си давам е „Ба ли му мааата!” Ако трябва да отговоря на някой страничен човек обикновено го завоалирам в „Мииии, щот тъй! Питай ме некое друго въпросче!”

Никога няма да забравя как с Йозеф навършихме 16, взехме паспорти, качихме се на влака и отпрашихме към Полша да бачкаме и емигрираме в Германия при първа възможност! Отидохме…Поработихме…Понакупихме си някои блага дето по нашите земи бяха достъпни само за хората с „валутни” татковци (по това време Полша вече я беше хванала демокрацията, докато у нас тепърва предстоеше да се разбутват нещата)… Е, след два месеца и нещо се прибрахме, разбира се… Само, за да заминем след няколко месеца в Русия (то май беше СССР все още…)! Ама кой да ти каже, че Русия е последното място на света дето си струва да се ходи да се търси работа и емиграция, ама сме били заблудени… пък и интернет още и на картинка не го бяхме виждали дето се вика… Но карай-важното беше да се пътува и да има тръпка от живота…

Десетина години по-късно тръпката от пътуването си я набавях в локални измерения… Живеех във Варна (оная Варна, пристанището на Шумен). Работех в един вестник, който винаги приключвахме до късно в петък вечер. Естествено с колежката правехме всичко възможно да свършим нашите задачки докъм 10-10 и нещо, след което мълниеносно влизахме в нашия си бар, пийвахме един, два, три рома (по няколко пъти разбира се), докато даваме сочни поводи за клюки и интриги в останалите да си доработват в офиса колеги… В 11 без 5 на свински тръс хуквахме през пустия център към гарата, за да хвана последният възможен влак тръгващ от Варна в 11.05. Винаги го хващах на косъм и всеки път слушах жепейското остроумие, че видиш ли след жена и влак не се бягало, щото винаги идвали следващите…

Нощта прекарвах в смрадливия влак, който с едно две прекачвания ме стоварваше в съботната утрин при гаджето, живеещо за мое нещастие на другия край на страната – в едно малко градче в Северозападн(ал)а България… Съботния ден прекарвах с нея, докато не паднеше мрак и не идваше ред на влака…този път за Пловдив. В Пловдив водех някакъв шантав курс на някакви даскаля дето нещо се мъчеха да ги преквалифицират… Те как ме търпяха такъв недоспал и кисел не знам, но геройски устискваха да ги занимавам с глупости, след което аз хващах отново нощния влак…Вече за Варна… И така всяка седмица…

Още десет години по-късно тръпката отдавна беше изчезнала… Работех като всеки нормален човек на средна възраст… Имах шкембе, дом, семейство, кучета, кола (даже две), 6-7 мотора и както обичаше да казва Йозеф „Започнах работа, сега чакам пенсия”… Децата вече са големи и имаха своя си живот, а на мен ми беше останало единствено да разнообразявам стереотипа, стараейки се да пътуваме поне няколко пъти в годината така както ни се щеше и където си искахме! Това бяха нашите семейни пътувания, в които да усещаме живота с пълни гърди!

Започвам естествено с главните герои в това начинание.

На първо място най-главният - вярната кобила Брус Лий дето този път лееееееко ми скъса нервите

Поли

и разбира се аз в най-характерната поза за тези десет дни - с прическа тип Айнщайн, безумен поглед и гледащ невярващо в картата

И ето кратката история в картинки...

Като всяка история по нашите земи, тя започва така...на маса

Умуването тук е основно защо всичкият багаж дето сме го наизвадили за накачулване по мотора хич и не иска да знае, че трябва да влезе в трите куфара и една чанта дето сме му отредили

Тук некакъв тъмен балкански субект с гоуем корем гледа с мътен поглед резултата от обагажването на кобилата

Сухата тренировка за къмпиране в стил мила родна пасторална картинка - опната палатка насред двор (главната сцена на всички снимки оттук нататък, останалото е фотошоп и крадени снимки от нета, не се залъгвайте!), маса с кибапчаата и гордостта на съветската автомобилна индустрия - лек автомобил ВАЗ 21013, или иначе казано Жигула, при това бяла

Часът е 2.30. Доста необичаен час за физическа активност на хора като мен – прехвърлили отдавна христовата възраст. Спали сме точно два часа и половина… Аз съсредоточено гледам чашата с кафе, докато Поли се щура нещо насам натам…

Тази година, мислех си напоявайки обилно мозъчните си клетки с кафе, нещо не направихме плановете как си требеше… Уж щяхме да правим една врътка по Турция и Грузия, пък после махнах Грузия от плановете. После пак я сложих, ама пак нещо много постно ми се виждаше… Да съчетаем Грузия с Армения и Карабах… Е да де ама с Брус Лий (моторът, с който щяхме да пътуваме), по чукарите и безпътиците на Армения нещо….Честно казано не смеех… Той все пак си беше мотор за асфалт. Добре де-махаме Армения…И? Ми да извадим по една азерска виза и да се пробваме в Нахичеван? Там някой ми беше подшушнал, че можело да се влиза полулегално (щото легално нямахме шанс) Е хубаво ама сега и 300 лв да дадем за визи, дето не беше ясно щяхме ли да използваме изобщо…. И като сметнеш и няколко(стотин) лева за „полулегалното”… Нещоооо…..

Накрая направих една резервация за хотел в Сафранболу в Турция и една в Батуми в Грузия и с това приключихме колебанията около маршрута! Ясно! Имахме 11 дена и нагласа за разходка из Турция и Грузия! Всичко останало бяха подробности…

Надигнах се с неохота и започнах да качуля багажа по мотора. А той този път беше много! Ама наистина много! Живи умрели в 3.00 трябваше да сме дръпнали шалтера, и да сме започнали спускането към цивилизацията…т.е. към софийското околомръсно…Към северната дъга, разбира се – по атрактивната му част.

Всъщност бях леко озадачен, защото таблото на мотора първоначално не искаше да светне, после примигна един два пъти и накрая от друскането ли от какво не знам, се включи… Това сигурно имаше някаква връзка със стопения бушон за светлините, който бях констатирал снощи, ей така съвсем между другото. Естествено бях извадил един бушон от тези на колата и бях забравил за случая… Абе…важното беше фарът да не угасне – другото не ме вълнуваше особено!

Карах си по околовръстното бавно и прилежно, щото родната полиция ни пази нали, а сега беше сезона на гастарбайтерите и на всяка трънка имаше добре прикрита патрулка с „пазители”, дето самоотвержено ни пазеха за 10 евро, за 20, че и за 30 евро ни пазеха, ако „клиента” имаше вид на повече нуждаещ се от „пазене”… А иначе да не помислите, че някой си беше направил труда да запълни траповете по околовръстното? Амиииии….айде сега…подробности… Нали и гумаджиите и те хляб искат да ядат… Че и за сирене да им остане…

Заобиколихме пъплейки половин София и тъкмо, когато се врътнахме по детелината на Цариградско и си викам ааааайде най-сетне магистралата и аз съответно пъъъърва до 100, втооооора до 200-300 и аха аха да включа на трета и хоп гледам едни пазители малко след Църна маца до бензиностанцията се точат да ни спрат! Е, айде сега! Що щат пък тези? Спрях разбира се – нито бях в нарушение, нито нещо имах нередно по мотора и грам нищо не ме притесняваше освен, че ще ни загубят ценно време докато се разопаковаме, изровя документите, кажем си дежурните пет шест изтъркани лафа и пак се опаковаме… Е, досадно беше!

Спираме ние, подпирам мотора на стойката и следва махане на ръкавици, каска, боне, разкопчаване и ровене по вътрешните джобове на якето за документите под зоркия поглед на „полцай хъкътъ мъкътъ от пше мши умпфъ при мвр” (тоя чак го мързеше да говори, егати!). Подавам му документите… Ето книжка, талон, лична карта, талон на мотора, гражданска, талон за преглед, зелената карта не те брига…Ми май това е, му казвам ухилено с лека нотка на досада, хвърляйки поглед на часовника на таблото, показващ 3.20. А къде Ви е винетният стикер, г-н Попов, вече отчетливо и с ентусиазъм изрича г-н Бай Уй? Мооооолим, само успявам да изрека аз. Винетен стикер г-н Попов! Всяко МПС движещо се по републиканската пътна мрежа е длъжно да бъде снабдено с валиден винетен стикер, рецитира чинно байото… Ебааааго! Че откога пък и за мотори?-продължавам с недоумение аз. Откакто има винетки, г-н водач (Аууу, повишиха ме във водач вече…Нещата не вървяха на добре!), изрича мистър „Светът е мой и спасение дебне от всеки храст” и се запътва с характерната стойка на щатски шериф напънат от разстройство, към патрулката, където с надежда чака Бай Уй 2. Аз естествено подире им… Тук се извадиха едни тефтери със разни закони и се почна едно надприказване от страна на двамата полицаи как съм извършил ужасно, страшно, немислимо, потресаващо умопомрачително престъпление и ми се завират някакви текстове от въпросното книжле и ми се вика „На! Чети!”, а аз понеже съм си тъпо копеле си чета бавно, на глас, сочейки си с пръст под снопа на полицейския фенер (оу, викам и аз имам такъв фенер като вашия! Много е готин , нали?) и питам сигурно за десети път „Ма, човече, тук къде точно пише, че трябва да си купя винетка за мотора и откъде да я купя като никъде не продават такива? Просто усещам, как байовците им иде да ме треснат с книжлето по суратя и да викнат в един глас „ОТ НАС!”, ама явно не им стиска… Всичкото това естествено е подплатено с „Накъде сте се запътили с толкова багаж?”, „Къде работиш?” Аууууу….ма наистина ли това работиш? И Н Т Е Р Е С Н О”… Че кво пък викам му е интересното като работя главно с институции като вашата, пък вие сте едни плащачи….мани, мани…. „И кого познаваш там викаш?”. Ми кого…този, този, този, онзи…изреждам няколко имена… сега е много късно да им звъня да ги питам, ама като се върнем непременно ще ги питам за тези винетки за мотор и защо толкова време не са ми казали, че се искат за мотор като ме знаят, че съм моторджия! Тцъ, тцъ, тцъ…правя се на идиот аз… Виждам, че „пазителите” вече се чудят как да приключат със ситуацията, след като аз очевидно нямах нужда от „покровителство и охрана на пътя”. В далечината се задава едноок тир с турски номер и това е идеалният случай да ми хвърлят документите обратно и да ми кажат мило „Измитай се!” Тръгнах да нахлузвам каската, когато Бай Уй2 изрича култовата реплика „Това дето ви мига на каските светлоотразители ли са?” В първият момент не разбрах за какво точно пита, докато не чух в разговорното Поли да казва „Хахаха…пита за разговорните”…

Магистралата до Пловдив си беше традиционна скука (нещо не мога да схвана тези дето се кефят на подобни пътища, ама сигурно и те не могат да схванат мене, така че бяхме квит). Този път бях решил да се отклоним от Пловдив през Садово и Първомай, че миналата година на път за Одрин, бях решил да се изтарикатим и да минем през Чирпан, че уж повече магистрала нали, демек по-бързо придвижване! Да, ама не! Първо се оказа, че пътят от Чирпан за не-знам-си-къде-си е незнайно защо затворен и отклонен към Димитровград, а там пътя беше малиииий, огин! Дупка до дупка, трап до трап, бабуна до бабуна, мила моя майно льо! То май и там някъде ни беше изпаднал фара, не издържал на зверските вибрации и хаотични подскачания! Добре, че си носехме свински опашки тогава…Иначе бях готов да го метна в куфара, ама имах известни подозрения, че турците няма да ни пуснат да влезем без фар у тях… Щото някакси неприлично беше сякаш… Неуважение един вид…

Нейде след Пловдив спряхме да направим ревизия на багажа (все пак не бях пътувал с такава конфигурация багажерии), да се поразтъпчем, да се полюбуваме на изгрева и отново пришпорихме напред! Днешният план максимум беше да минем към 1250 км, през две граници и с един ферибот… Не виждах как ще стане, ама…то плановете са си планове…Нали трябваше да има какво да гоним – петилетката предсрочно, пет години за три и тем подобни…

На края на оная късичката магистрала (е не най-късичката пернишката), преди Свиленград, спряхме на Шел-а да дозаредим („Еееей, шшшш, чакай малко де! Какво си се разбързал? Не виждаш ли, чи съ сменями!”), да пийнем по кафенце („Има само нес!”), това онова, да си купим цигари („Цигари нийе прудавами!”) и най-вече да поопънем крачка. Стари хора бяхме. Кокалите ни имаха нужда от раздвижване отвреме навреме все пак! Дотук бяхме минали точно 300 килиметъра… Вече бях забравил „неприятните” полицаи, а приключението тепърва започваше…

Към 7.30 беше крайно време да спрем с припичането на слънце и да потегляме. Път ни чакаше... Доста път при това! Естествено нали трябваше все нещо да не ни е като хората, традиционно се насочихме към ГКПП Петко льо капитанине, или там както и да се казваше граничният пункт с Гърция... Що за Гърция, ще кажете, като ние отивахме в Турция? Ехеее...., че виждате ли каква е колона към Капитан Андрея? Немах нерви да се редя в юлския пек наред с колите с турски гастарбайтери! Ей къде беше другото КПП - там обикновено нямаше пукната душа, пък и пътят беше хубав, а както се казваше в една култова книга "Не е важна посоката! Важното е пътят да е хубав!"

Границата минахме като на шега - беше пусто и мързеливо и заспало - досущ като малка провинциална гара. Опаковахме се и подкарахме по перфектният път, виещ се в продължение на стотина километра успоредно на гръцко-турската граница. Трябваше да минем транзитно през няколко гръцки градчета, дето даже имената им не помня и на ГКПП "Ипсала" да влезем вече в Турция. Стотината и нещо километра ги минахме карайки с 80-100, т.е. бавно и протяжно. Причината - многото камери, които се виждаха по пътя и в населените места, както и не малките глоби за превишена в Гърция. Айде, нямаше нужда да ни нарушават и без това скромния бюджет с глупави глоби!

Гръцкият пункт го минахме като на шега, но на турския... Е, на турските пунктове нещата обикновено вървят баааавно и протяяяяжно! Човек колкото по на изток отиваше, толкова времето ставаше все по и по-абстрактно и без особена стойност понятие...

Поседяхме има няма час, час и нещо… Минахме безбройните им гишета, изчака ни се чакането в жегата, лееееко се повкиснах (оти я много мразим да чекаме, шъ знайш!) и може би това беше и причината да не обърна никакво внимание на продавача на гевреци на изхода на митницата, който старателно се опитваше да говори на разни езици, започвайки от турски, минавайки през немски, гръцки, та докато стигна до универсалниото „ам, ам”, подкрепено с недвусмислен жест, че иде реч за ядене, барем си купим гевреци от него… Уви, не му се получи… Аз продължавах да го гледам намръщено и зло, докато чаках Поли да се натъкми, за да потегляме най-после. Пък сетне си викам „Абе, я се ухили малко, какво си се намръщил! На почивка си, а и току що влязохме в страната на усмихнатите хора – Турция!”…

От тук гонехме Кешан (ама как само го гонехме – със скоростта на куц охлюв, щото още не бях научил, че максималната скорост за моторетки е увеличена и си карах по старите норми, а тук около Кешан традиционно си има доста полицейски засади с радари)! Районът на Кешан (апропо, повече от 50% от населението на града са цигани)е един от най-скучните, най-бедните и най-невразчните в цяла Турция . Не стига, че пъплехме едвам, едвам, не стига, че беше жега, ами нямаше и нищо за гледане…

Нямах търпение да минем Кешан и да стигнем Гелиболу, където трябваше да прекосим Дарданелите и да се сбогуваме с Европа за следващите десетина дни.

Та караме си ние, хвърчим по шосето дет се вика, това 60, това 70 за нищо ги нямахме направо и по едно време гледам хоп – отдясно в далечината изплуваха Дарданелите! Супeр викам си, ама що са пък отдясно тея Дарданели? То вярно, че точно тоя час по география може и да съм го изпуснал, ама на вехтата карта дето ни виси вкъщи в спалнята, Дарданелите се падат вляво от пътя! Нещооо….. Да сме се объркали така да се каже? Няма къде! Той пътя си е един… Умувах, каквото умувах, па накрая махнах с ръка… Майната му! Жегата нещо ми беше размекнала мозъка. Привиждаха ми се разни Дарданели и тук и там… Ай, голяма работа… Важното е път да има…

Така де, само че за всеки случай след десетина километра спряхме на изпречилата ни се бензиностанция, да хвърлим едно око на картата, да хвърлим някой литър бензин в търбуха на мотора и някое кафе в нашите търбуси…

Супер – градусите бяха 33, а още нямаше обяд! Явно днес щяхме да се варим в собствен сос….Нямахме избор! Особено с тоя километраж дето му се точехме и с тея равни, прашни полета в околовръст.

Паркирахме мотора под камерите на бензиностанцията (още не бяхме се отърсили от „европейските” си страхове) и се намърдахме в беседката, която хората бяха метнали в единия край на бензинджийницата. Разположихме се като у дома на двора-хвърлихме ботушите, развързахме байганьовските дисаги, па като наизвадихме едене и пийенйе…лелеееее…..

Хвърлих и едно око на картата, колкото само да си припомня географията на Балканите и да се сетя, че това отдясно хич не са били Дарданелите, а баш си е било Егейско море. Дарданелите трябваше да ги видим след малко в ляво от пътя…

Именно тук, на тази бензиностанция, реших да блесна с „познанията“ си по турски и с бодра крачка се запътих да купя някакви цигари от момата на касата. „Чатъра патъра, хошгелдин!“, на което аз прехвърляйки богатия си запас от думи в централния компютър, се чувам как успявам да изрека едно дълбокосмислено „А? Кво кайш?“, демек компа ми е бил шута с тривиалното „404 форбидън, трай агейн лейтър“... Е то хубаво, ама аз трябва сега да купя цигари! Какъв е тоя „лейтър“? Измъквам се от неразбраната ситуация с едно „Бонджорно, принчипеса!“ и продължавам на уникалния си турски – „Бир джигара вармъ?“, след което момата минава на немски.... Халт!-стопирам я аз! Я дай сега една кутия „Ларк“ и виждайки в същия момент, че от въпросните цигари има дълги и къси, добавям едно солидно „буюк“ (голям), а момата с нескрита ирония ми подава цигарите добавяйки сякаш между другото – „узун“ (дълъг) Ларк...

Ами слабичък им е турския на турците... Де да знам що така нещо не ги разбирам...

Половин час след това влизаме в Гелиболу. Тук трябва да намерим откъде тръгват фериботите. Фериботите за къде ще кажете? Не знам.... За отсреща... Нещо като „асма“ ми се въртеше в главата името на селището, до което трябваше да доплуваме, ама дали точно това беше. Нищо де... Ще го мислим като му дойде времето. Сега трябваше да намерим пристанището. Аз веднъж вече бях идвал на въпросното пристанище, ама това беше преди години, а и сякаш тогава влязохме от друга посока, а сега нещо.... Подхванах нещата логично. Къде да го търсим ферито значи? Ами във водата. А къде беше водата? Някъде долу в ниското! Нямаше как да е горе на баира... Логично заспускахме надолу по някакви сокаци, объркахме цялото градско движение с нашето внезапно спиране насред платното и пулене наляво надясно, но някак безаварийно неотнесени от никого (най-малко пък от вихъра), стигаме до фериботите... Бях чувал, че оттук тръгват няколко ферибота за различни дестинации, но аз първо не помнех закъде трябваше да хващаме фери, щото май май не беше за „Асма“! Не се сещах за подобно село в района... Нацелихме някаква опашка за някакъв ферибот и си викам „Оп, сега тук ще питаме!“. Тъкмо спрях, за да питаме и някакви хора като се развикаха и разръкомахаха да се качваме, че едва ли не само нас чакали от ехееей кой знае кога и ние леви леви та на ферито! Качихме се ние, качи се и един огромен и претоварен камион със слама и ферито вдигна котва... Нито пари ни взеха, нито някой успяхме да попитаме закъде пътуваме... Въобще...пълна анархия и липса на логистична мисъл в нашето така добре планирано пътуване. Ама карай... То по пътя на логиката щом е лодка трябва да е занякъде. Щом е занякъде, значи е занякъде на другия бряг! Коритото нямаше вид на круизна лодка дето да върти около брега и пак да се връща тук, така че да се надяваме ще ни смъкне нейде на другия бряг! „Чардак!“-присвивайки очи се сетих за името на градчето отсреща. Е Чардак, Асма, все тая... Вече се бяхме качили, така че където ни закара – там.

Заебахме (пардон, оставихме се казва) мотора долу, а ние се качихме на палубата. Така де – беше време за малко морски полъх, харни гледки и чаша традиционен турски чай...

От Чардак гонехме посока Бандърма и Бурса. И от тази страна на Дарданелите си имат ремонти, да не повярваш....

Започнаха да се появяват и наченки на някакви планини, които в тази жега си бяха като манна небесна - поне лъжеха окото, че нещо по-хладно се случва около нас....

А пътя прав, прав, прав...та чак до хоризонта

Кво е това ли? Е, овце, как кво?

Седнахме да хапнем по сладолед на една бензиностанция, а се оказа, че компанията е малко...миризлива

Тук Поли е снимала някаква модернистична джамия, която да си призная аз видях чак на снимките!

Тракторул и безброооой порцеланови/глинени човечета! Как ли ги прибират всяка вечер? Или въобще не ги прибират....

Колкото повече наближавахме Бурса, толкова по-читав ставаше пътя и толкова по-големи планините околовръст.

Тук таме започнахме да срещаме и леко странни и нетипични за нашите земи превозни средства като това например

Гледката се разнообразяваше от надничащото зад хълмовете Мраморно море

Ето такива са голяма част от турските "обикновени" междуградски пътища! На подобен път ограничението за скорост на мотори е станало вече 110 км/ч., скорост, която законово погледнато във БГ нямаме дори на магистрала

Бурса се оказа, че се е сдобила с чисто нова околовръстна магистрала! Някъде към 50-60 км истинска магистрала с по три платна плюс едно аварийно във всяка посока! С кисел привкус избутвам в съзнанието си аналогиите със вечно строящото се мизерно софийско околовръстно....

Бурса в далечината... Прилича на София, но всичко е някак...по-голямо и по-мащабно- и околовръстното, и града, и планината зад града

Тук в град Йенишехир, където трябваше поради някакви мои приумици да кривнем от главния път и да сечем по някакъв пряк незнаен през планините се набихме по някакви странно изглеждащи сокаци...

След няколко почетни обиколки на Йенишехир, докато налучкаме точната отбивка, хващаме път като слънце в посока планините! Е, лявата му част е малко ремонтираща си, но кой го брига лявата част като ние си се движехме в дясната

...докато не настана часът на истината - тесен, друскащ стар път катереше нагоре в планината, а по него пъплеха със скоростта на престарял охлюв традиционно претоварените турски камиони

Асфалтът традиционно на места направо си го нямаше! Беше се оттекъл при жегите и оставил само едрите камъчета, които доста неприятно мяткаха задницата на мотора на места, а на места превозните средства пред нас направо ни засипваха... Мисля, че тук някъде коварно камъче ми строши фара, което беше и първото нещо дало фира по мотора за това пътуване...

Гледката тъй да се каже започна да придобива вид на изглед. Много мразя скучни и еднообразни пътища, а след с нищо незапомнящите се 700-800 км за деня до тук, просто жадувах за малко зеленинка, хладен повей и повечко завои

Естествено след всичкото това друскане нямаше как да се разминем без спиране за наместване на багажа

Мдааа...тук оглеждам критично щета номер две по мотора за това пътуване - поради тежестта или поради не знам и аз какво стойките на куфарите бяха "виснали" и натиснали задния спойлер, съответно му бяха спукали ушите на закрепване към рамата, а като бонус имаше и една прилично голяма пукнатина в лявата част на опашката встрани от стопа

Свечеряваше се... Пътя освен смотан и тесен, стана и натоварен

За сметка на това гледките към долината бяха разкошни

Най-накрая след дълго митарстване по разни пътчета и пътченца, излязохме на "царския" път! Вече ни беше пределно ясно, че набелязаната крайна точка за деня - град Сафранболу си остава цел недостижима

Около 22 часа слязохме от магистралата Истанбул-Анкара в първият ни попаднал град и така се озовахме в града с трудното за произнасяне име Дюздже и се набихме право на мегдана в едноименният хотел "Дюздже"

Нямахме никакви сили да обърнем внимание на мястото, в което сме попаднали, но за сметка на това на сутринта, когато бодри и отпочинали занапускахме града, се оказа, че сме попаднали в немалък и доста спретнат и подреден град

Отново, макар и за кратко, подгонихме магистралата, където се озъртахме за отбивка за град Гереде. Целта ни беше Гереде, Карабюк, така бленуваният през вчерашния ден Сафранболу, след което на Амасра трябваше да излезем на Черно море

Ей такива пътища много обичам - макар и сами по себе си скучни - дълги, прави, с перфектна настилка чааааак до безкрая

Тея хора, всеки път, когато ходя в турция, се убеждавам, че извършват уникално пътно строителство - все нещо се разширява, преасфалтира, копат се тунели, строят се мостове... И то надали е с еврофондове...

Карабюк - смотан, прашен индустриален град...

Но за сметка на това университета им (и прилежащите му площи) беше като слънце! Именно оттук започна да ни прави впечатлението старанието (или не знам какво точно) на турците към университетите в градовете, през които минахме - такова внимание и старание към всеки детайл, че да ти е драго да учиш си мисля...

Тук някъде се появи технически проблем номер три за това пътуване - нагорялата бушониера... Казано иначе- бушоните ми се стапяха от нещо... Започнах да карам без светлини, за да не се запалим някъде! Реално фарът си ми беше най-големият консуматор на ток! Ма пък е красиво, мамка му! Може ли човек при таквиз природни красоти да си трови нервите с някакви си стопени бушончета...

И тъй като сме пишман мотористи... И тъй като още в самото начало се разбрахме, че при нас всичко се свежда до сядането на маса и фотошоп и теглене на локуми за заблуда на врага, поседнахме в ей това крайпътно заведение! Ми така де- време беше за обяд... За никъде не бързахме! Цялото време беше пред нас!

Гледката от масата ни

Час по-късно излязохме на Черно море! Предстоеше ни каране по крайбрежието му в следващите 600-700 км...

Но...първо ни предстоеше главозамайващото спускане в Амасра! Който е бил по тези земи знае за уникално стръмните и остри завои на влизане и излизане в града! Направо имах чувството, че ще се прекатурим през кормилото

Амасра се оказа добро попадение.... Хубаво крайбрежно градче със съответната гръцка история и добра съвременна визия

Естествено по-голяма част от времето ни в Амасра отново изкарваме "на маса", щотооо "muskarac bez trbuha je kao nebo bez zvijezda"

Всъщност, времето, което си бяхме отделили за размотаване и зяпане из Амасра, го усвоихме в приятни разговори с един австралиец от турски произход (или австралийски турчин ако щете) - изключително приятен и забавен човек! В крайна сметка логиката ни беше, че Амасра си е все тук и ще дойдем догодина да я разгледаме по-подробно, ама човекът повече я го видим някъде, я не.... Не, че нещо, ама Сидни е маааалко далеч от наше село...

На паркингът, където бяхме оставили мотора се заприказвахме с човекът там за каски, мотори, откъде сме, закъде сме...стандартните работи. И тъй като стрелката на бензина беше отчайващо клюмнала и не помръдваше, реших да се осведомя къде по пътя ни има бензиностанция, че не ми се връщаше обратно да зареждаме и човекът каза "кърк" и аз викам на Поли "Ееее, човекот казА седем-осем килиметъра", щото отде да знам колко точно е това "кърк" ама не ми се видя да е много далеч... Щото преди това като го питахме колко часа е пътя до Синоп ни отговори "ейт" показвайки седем пръста, та значи тук всичко беше относително с две думи....

Тук караме по пътя за Синоп, а аз вместо да се любувам на гледката усилено се мъча да съзра въпросната бензинджийница и се моля мотора да не угасне на някой стръмен баир нагоре (а такива тук дал Господ), че нямаше да мога да го удържа така натоварен и можеше набързо да отидем при рибите в морето

Кой да ти каже, че "кърк" било 40 километра и че до Синоп наистина се пътува 8 часа щото пътя е такъв

и преобладаващо такъв

Тази част от турското черноморие се оказа наистина много дива! Пътчето се виеше по безкрайни баири като в общи линии повтаряше едно и също - стръмно изкачване с много остри завои, последващо от още по-стръмно спускане с още повече завои докато слезеше при някое от немногото селца в дерето на някоя река и отново нагоре към следващото селце след десетина километра...

В общи линии планините си бяха сериозни и на места направо си влизаха във водата, а пътя беше изкопан някакси в склона

Слънцето лека полека вървеше към залез, което не вещаеше нищо добро за нас! Нещо не се виждах да замръкнем по тея чукари, където дори място за палатка реално беше трудно да се намери!

А споменах ли, че криво ляво стигнахме до заветното село с бензиностанция (и то не една, а две!)? Споменах? А споменах ли, че тук открихме и технически проблем номер четири - осветлението на таблото беше дало фира...

За сметка на това пътя минаваше през приказни места - гора, планина и море - три в едно - неочаквано добра комбинация с почти нулевото движение! Е, на места имаше участъци в ремонт и (твърде) много неравности, ноооо....си струваше

Ето и малко снимки от пътя между Амасра и Инеболу, които е безсмислено да коментирам.... По този път просто трябва да се кара...

И разбира се залез над Черно море

Та...ето го и хубавеца дето толкова ми късаше нервите! Тук и отбелязахме и проблем номер 5 - сцепеният на няколко места преден спойлер - явно друскавиците по пътя му дойдоха малко в повече

Мен естествено никой не беше в състояние да ми наруши душевното спокойствие, пък камо ли някакъв си спукан спойлер...

Така като се замисля май голяма част от пътуването прекарах именно в подобни занимания - изпускайки кълба дим, докато се зверя в картата на Турция и гледайки объркано и озадачено, щото туй дето е еееей тук по картата се оказваше в най-добрия случай на половин ден каране! Ееееей, ма много голяма тая Турция бре!

Пътят отново взе да придобива вид и изглед на археологически разкопки, а слънцето вече направо си беше залязло

А уеуеееее, ма колко бързо караме не е истина Това не е снимка от онея скъпите, снимани с полицейска камера....Споко!

Логично, на първото изпречило ни се по-читаво населено място (в случая градчето Инеболу), се бухнахме в първият ни се изпречил пансион/хотел/хостел или нещо ставащо за спане, щото така и не мога да определя какво точно беше мястото, в което спахме, но беше чисто...и тихо...и с тротоар, на който необезпокояван да си паркирам мотора

Те такава беше гледката от терасата ни

Отделихме един час на градчето и по светло. Приятно място се оказа, наистина! След като решихме, че повече няма какво да правим тук, а и нямаше къде едно кафе да изпие човек (все пак беше събота сутрин), отново хванахме пътя

А пътя беше пуст и следващ бреговата линия

Естествено, тъй като лайтмотива на пътуването ни беше да се местим от маса на маса, не пропуснахме след "цели" 20 км каране да спрем в центъра на някакво доста китно селце да наваксаме с кафето

Но...път ни чакаше. А той пък взе, че зачезна от брега и дръпна навътре сред зелените хълмове

В интерес на истината карахме точно един ден след някакви грандиозни дъждове, които на много места бяха отнесли де що има нещо по пътя им! На много места пътя беше заринат с кал, пръст и дървета, имаше изровени павета по улиците, съборени мостове и всякаква друга гадост

В първият момент си помислих, че това е поредният ремонт, нооо....всичкият този камънак водата си го беше довлякла отнякъде си

Водата беше все още буйна и сърдита

Именно водата, която беше отнесла някакъв мост, беше и причинната да ни отклонят от главният път за синоп по ей това пътче виещо се насред горите тилилейски

Малко беше изнервящо тясно и с нулева видимост по завоите, но за сметка на това какви гледки откриваше само....

Слава Богу, най-накрая излязохме на царския път Синоп-Самсун-Трабзон... Вече наистина ми се щеше да покарам малко на пета, по широк, равен и бърз път....

А какво мащабно пътно строителство се вихреше в района - просто не е истина! На батя ви Бойко пършивите петкилометрови магистралки ряпа да ядат

Но пък и водата какви поразии беше направила... Плашеше ми се окото! Дет се вика, добре, че не бяхме тръгнали ден-два по-рано! Какъв щяхме да го ядем....

И така забавлявайки се с разноцветната рокерия по пътищата, като тоя дядо с кевларените каскет и джапанки, дето за сметка затова залягаше яко зад високата слюда

...и този пасажер возещ се в щайга в посока обратна на движението

неусетно стигнахме градчето Ondokuzmayis. Как съм му запоминл сложното име ли? Хехехе....Затова - по-натам...

Та влизайки във въпросният град Ондокузмаис, или там както му се произнася сложното име, реших да поспрем, защото нещо странно се случваше с мотора последните двайсетина километра. Той, че си имаше леки вибрации в кормилото, имаше си, ама сега на два пъти едвам удържах мотора - първият път като се пуснах за момент да си вдигна визьора и вторият като се изправих на степенките да се раздвижа малко! Вервайте ми, едвам не се пребихме! Затова просто спрях пред едно кръчме (естествено, че къде другаде би спрял човек като мен), да поседнем за малко да отморим и тъкмо да диагностицирам проблема. Още със самото спиране ме лъхна странната миризма на изгоряло масло и то доста натрапчиво! Викам си "Айдееее, е сега изби и някоя гарнитура, та съвсем я втасахме!" Погледнах наляво, където си имаше по принцип някакво сълзене на масло, което редовно ми омазваше левия ботуш, но не видях нищо необичайно. Погледнах надясно и.... Мдаааа-десният кол беше тотално изпуснал и беше омазал с масло всичко! Ама всичко! Предницата, ботуша ми, панталона, че и половината двигател, откъдето идваше и натрапчивият мирис на изгоряло масло! Ето го и обяснението за лудешките танци на кормилото... Позабърсах се, поядосах се! Мааааалко се поядосах, щото бях се зарекъл, че душевният ми покой няма кой и с какво да го наруши! Бяхме на около 1300 км от София и то по най-прекия път, а този път имахме наистина сериозен проблем с мотора, с какъвто не можеше да се кара.

Поразхвърляхме се, попочесахме се тук таме и подходихме по най-логичният начин към ситуацията - казахме "Майната му на мотора!" и седнахме да хапнем в кръчмето...

Персоналът като на повечето места в Турция беше супер любезен и супер неговорещ никакви езици освен родния им, но пък непременно държаха да осъществим някаква комуникация! Ние пък от своя страна, вече на сит стомах бяхме приели пораженческото решение, че прекратяваме експедицията си и бавно и славно си затръгваме към България по на-прекия път! Ще се приберем за два дни, ще минем да навестим Гошо край Резово, после през село да видим родата и леви, леви с бодра крачка към най-голямото село в България - София... Споделихме с любознателните домакини, че сме се запътили към Грузия, ама ще е някой друг път, щото ни се е счупил мотора и ще се прибираме обратно, когато единият от сервитьорите вика нещо от рода на "Аман! Нидийей брийе! Въх, не така! Аллах, аллах!" Е, сигурно не каза точно това човека, но мен така ми прозвуча като да ми го е казал на чист бургаско-пернишки с разградски диалект... Бил имал приятел мото - майстор (тук вече аз виках "аман, аман, аллах, аллах", щото като се сетих какви майстори познавах аз в София лелееееееееееее...СТОП! За майстори или добро или нищо!). Та човекът (за съжаление така и не му запомних името, заряза сервитьорстването, грабна служебният скутер и ни поведе към въпросния майстор! Викаме си...ами кво сега-няма какво да губим, време имаме бол, та ще пвидим какви ще ги сътвори човека и колко ще ни одруса като види, че сме смотани залупени туристи чужденци! Стигнахме в сервиза, където двама апапи, единият на около 8-9, а другият на около 12-13 години китосваха нещо си и като ни видяха взеха да ни гледат много злобно! Досущ както канибал гледа приближаващ се корабокрушенец на спасителн сал... Тук аз отново взех да викам "аллах, аллах", щото ако това беше приятелят майстор, май беше по-добре направо да обръщаме и да си ходим! Не бил това....Това били чираците! Ей сега ще му се обадел на майстора да дойде щото си бил вкъщи.... Викам си "Да, бе, да, ще дойде... В почивен ден, в 3 следобед..."

А той взе, че дойде! Най-усмихнатият майстор на света! Вервайте ми! И не само дойде, ами и събра поне още десет приятели зяпачи да ни гледат, да цъкат, да ни се смеят на стария мотор (сто пъти поне казаха, че толкова стари мотори в Турция отдавна няма), черпи ни чай, студена вода, поне десет пъти предложи докато прави мотора да ни заведе у тях да се изкъпем и да си починем, ако искаме и да преспим та да си ходим утре! Накрая отремонтира скапаният кол, отново се посмя на старата ни техника и ни проводи по живо по здраво да си ходим, като за труда си и материалите, НЕ НИ ВЗЕ НИТО ЛЕВ!!!

И тук, преди да продължа със снимките искам да направя скромна реклама на човека - казва се Фатих, сервизът му се намира в град Ondokuz mayis, който е на 40 км западно от Самсун в посока Синоп, а страницата им във фейсбук е EnGizMoToRiZe! Пичовете са групичка ендураджии, а единият от тях е въпросният Фатих!

Моторът стои обезколен, а ние на диванчето в сервиза сърбаме чай и чакаме да видим резултата от ремонта

Фатих и сервизът...

Чираците... А колко чевръсто работеха просто не е истина

След като моторът отново беше "в час", естествено изоставихме идеите за връщане у дома и отново вперихме поглед напред, но къде от суеверие, къде от прояви на някакъв здрав разум, загърбихме идеите за влизане в Грузия и за разходка из най-източната част на Турция... Казано иначе - Батуми, Трансаджарската магистрала и Вардзия отпадаха, Арарат, Догубаязит и езерото Ван също. Заложихме на по-лежерно и тотално безпланово пътуване оттук нататък! Както се оказа, този път бяхме заложили на правилната карта, защото след няколко дни отново имахме сериозен технически проблем с мотора (ах, каква изненада!), както и здравословни с нас самите...

След топлата раздяла с момчетата от сервиза, спряхме да се сбогуваме и с момчето от ресторанта, което ни помогна с намирането на майстор и...отново бяхме на път.

За нула време бяхме в Самсун, където се набихме в най-адското задръстване, в което някога съм попадал! Поройните дъждове от предните дни бяха направили страшни поразии, което беше повод и за зверските задръствания през града, а жегата естествено, беше канска! На два пъти спирахме, защото почти прегряхме мотора с това "спри-тръгни" в четиридесетградусовия пек и в крайна сметка след много псувни и опнати нерви излязохме благополучно от Самсун и отново поехме край морето

Посоката ни беше Трабзон и село Мачка (демек манастира Сумела), но имам определени съмнения, че ще стигнем в човешко време... Особено с последващите няколко сериозни задръствания в по-големите крайбрежни градчета! Тук вече батериите на разговорните ни бяха паднали, фотото беше на издихания, ние самите също! Иначе градчетата по крайбрежието определено хващат окото, особено Орду!

Мрака ни хвана на малко повече от сто километра от Трабзон, а оттам до Мачка имахме още трийсетина... Семейният съвет единодушно реши, че няма смисъл да се пънем и в Тиреболу, просто спряхме, купихме си цигари "Анадолу" и "Ларк" кърмъзъ узунлар и се набихме пред първия изпречил ни се хотел. Спазарихме се за изключително приятна цена, зарязахме мотора пред входа на хотела и се впуснахме в разглеждане на градчето

Хотелът беше, хммм, как да кажа, меко казано странен... Имах чувството, че току що бяха изгонили някого от нашата стая, за да настанят нас! Отделно всичките му обитатели до един бяха мъже и имаше вид и излъчване на провинциално техникумско общежитие от времето на соца

На следващият ден, вече бодри, отпочинали и с технически изправно превозно средство, поехме по пътя за Трабзон, откъдето се канехме да зарежем крайморския път и забием навътре в планините. Пътят беше перфектен с множество тунели, а природата вече напомняше по всичко на Аджария и ниските части на Малък Кавказ

На един Шел в Трабзон, направих проверка на всичко по мотора - гуми, масло, бушони, винтове и гайки и каквото още се сетих! Просто исках ако имаше още някакъв потенциален проблем да го видя тук, в големия град, преди да забием навътре в чукарите... Моторът си беше ок... Долях малко масло ( в интерес на истината за 5200 км долях половин литър масло, като част от него си покапваше по левият ми ботуш! Въобще, ако имаше нещо наистина перфектно в този мотор-това беше двигателят му и смешно малкият му разход, който се движеше между 4.1 и 5.2 ей така както го виждате на снимките - със всичкия тоя багаж плюс нас двамцата)!

Оттук нататък, следващите няколко дни щяхме да сме сред планините! Пътят отново стана "преобладаващ с прекъсвания", но пък китните зелени планини компенсираха това

Облаците в далечината не вещаеха нищо добро, а аз вече бях сърбал попарата на дъждовете по тези чукари и знаех какви са летните бури тук, но въпреки това връщане назад нямаше

На градчето със шопското име Мачка, се отклонихме по пътя за манастира Сумела, който и беше целта ни, а пътя стана ето такъв

Сумела се оказа, че е доста нависоко и доста навътре в дебрите на планината

Последните няколко километра до манастира (за неходилите там да поясня, че читавият път свършва на един паркинг на 4-5 км преди манастира, откъдето продължава едно пътче - вярно асфалтирано, но толкова тясно и стръмно и с течащи всевъзможни гадости по него, както и свръхнатоварено като движение, че повечето хора просто спират долу на паркинга и оттам има маршрутки (долмуш) до горе), се отказах да ги превземаме с мотора и го заебахме до ето този водопад, а ние продължихме пеш нагоре

А ето го и самият манастир

Ето малко кадри от пешеходстването ни догоре

В манастира (както и към него) стълпотворението беше страшно

А ето и няколко кадри от манастира... Не мисля, че има какво да коментирам-мястото е уникално, особено наживо!

За съжаление обаче, стенописите са старателно и методично унищожавани с времето и почти нищо не е останало от тях

Слизането от манастира беше леееко екстремно, защото чакахме, чакахме маршрутка, но тя така и не идваше и решихме да слезем както се бяхме и качили-пеш... Тъкмо тръгнахме и 5-6 маршрутки профучаха нагоре, ама викаме си, карай, такъв ни бил късмета... Още на вторият завой единият долмуш ни задмина, но вторият спря и ни махна да идваме! Не чакахме повторна покана и се качихме във вехтия форд! Изживяването беше като във влакче на ужасите! Турчинът караше като изоглавен, а пътниците само викаха дружна "Машалла, машалла, Шумахер!", което още повече го надъхваше да пришпорва дъртия дрънгел надолу, да изпреварва и да се разминава на боя разстояние с качващите се нагоре!

Сега обаче се появи друг проблем - трябваше да се кача няколкостотин метра, за да докарам мотора до паркинга. Качих се... По пътя нагоре спря една кола с петима младежи, които предложиха да ме качат (интересно къде?), но аз им отказах любезно... Естествено, колата едвам тръгна по нанагорнището... Моторът ми се оказа затапен от три превозни средства - един бус пълен с закачулени кадъни дето само очите им се виждаха... Зад мен един вехт френски джип, чиито собственик веднага се появи отнякъде, за да го дръпне да изляза, ама аз "Ноу! Мерси! Ма няма да я бъде, щото тръгна ли на заден, ще се претрепя у дерето!" и ща не ща зачаках колата до мен да мръдне, та да мога да си тръгна! Дойдоха четирима младежи със странни одежди, дълги бради и още по-странни шапчици, типични "ал-кайда", много ми се зарадваха, постоянно ми викаха "май френд това, май френд онова"... и естествено много се смяха като разбраха, че точно с този мотор съм пропътувал две хиляди километра дотук, че и с жена си на задната седалка... Тръгнаха, а аз с любопитство се загледах в номера на колата, за да видя откъде са, но...номер нямаше.... Странно...

Тук старият рокер успешно каца на паркинга

Посоката отново беше село Мачка, откъдето забихме навътре в планините. Гонехме Ерзинджан... То хубаво го гонехме, но няма и десет минути след като хванахме главният път спряхме за поредните ремонти по пътя

За сметка на това след ремонтираният участък пътят беше като слънце и катереше на широки плавни завои нагоре по баира

Времето беше мръчкаво, но дъжд така и не ни заваля! Е, ръсна малко и за кратко, но то беше точно, когато ние бяхме спряли да се борим с едни кифтета (Никой не се съмнява в основната цел на нашето пътуване, нали? Все пак аз съм си представител на "Шкембе чорба рейсинг тийм")

След като превалихме баирчето (нейде към 2000 мнв), облаците започнаха да се поразреждат и след Гюмюшане напълно изчезнаха и пекна слънце. За сметка на това тук отново ни очакваше едно прашно и изнервящо предизвикателство - поредния пътен ремонт

Поредният камион пълен със...слама. Имам чувството, че сламата е основна разменна монета в тази страна! Навсякъде пъплят подобни камиони, някои от тях натоварени до умопомрачителност...

Поредният лъскав университет - университетът в Гюмюшане - градче насред нищото, насред планините. Споменах, че университетите биеха на очи, нали...

След Гюмюшане отново закатерихме някакви планини! Пътят беше приличен и срамно пуст. Тук очаквах всеки момент да излезем на гаден макадам, но това не се случи! Първо на картата, която имахме даваха участък "бял" път, второ ми се въртеше подобна информация и от пътеписа на Фози (от който си откраднах идеята за Каменният път, признавам си), но явно пътят вече беше уставно асфалтиран и съвсем нормален

Планините бяха величествени... Кюрдите от ПКК ги нямаше... Новините все още не ги бяхме гледали, иначе вече щяхме да знаем за десетте отвлечени тира и седем-осем убити човека, но засега се радвахме единствено на хубавото време и гледки и нищо не беше в състояние да ни помрачи кефа от пътуването

Навръх баира... 2020 метра над морето (а бяхме там само преди 6-7 часа) - поредното баирче, с подобна височина, което прекосявахме за днешния ден

Пътят беше перфектен, времето сякаш спряло, а планините величествени

Поредните колоритни "рокери", които срещахме... Пасажерът пееше колкото му глас държи някаква песен, която ми звучеше нещо от рода на "Изкарвай Яно говедата"... Като ги застигнахме човекът засрамено млъкна. Свирнах им, а те отвърнаха с усмивки до ушите... Отминахме ги, а песента отново заоглася околните баири

Тук вече не беше толкова зелено и растителността определено стана по-оскъдна... Отдалечавахме се от морето.... Личеше си....

Това е една от последните ни снимки за деня... Горе долу оттук започваше величественото спускане към Ерзинджан! Уви, падна ни и втората батерия на фотото... Но си мисля, че и снимка няма как да пресъздаде усещането за огромните величествени планини, от които се спускахме, за огромните величествени планини, които бяха от запад на обширната долина, в която беше кацнал града, на огромните планини от изток и от юг! Уникално! Все едно се приземявахме със самолет, а не карахме по серпентините на планините от север, от която слизахме...

През Ерзинджан бях минавал само транзит по околовръстното, в една умопомрачителна лятна буря, та нямах абсолютно никакви впечатления от него, но сега мислех да наваксам пропуснатото... Нещото, което се беше променило и биеше веднага на очи е, че околовръстното беше чистак ново и тип магистрала естествено! Ща не ща, пак правя аналогия със северното софийско европейскосъюзно столично околовръстно, по което подскачам всеки Божи ден... Мдааааа..... Снимката е от следващият ден, но няма значение

В града влязохме около 20 ч. Съвсем нормално време да си намерим хотел, да вземем душ и да се поразходим да видим що за място е...

Естествено нямахме представа накъде отиваме, естествено и хотел не се виждаше никъде, тта се наложи да питаме един дядо, който с удоволствие ни упъти и ни препоръча "чок гюзел отел". Имах някакви съмнения, че щом е чок гюзел, хотелът няма да е от най-евтините, но то пък в тези забутани краища на страната, където туристите се броят на пръсти и подобните услуги бяха със занижени цени... Така че.... Така че отседнахме в "Мете отел". Много странен хотел...Беше разположен на малка уличка на гърба на главната в две сгради една срещу друга с две рецепции и т.н. като едната част беше "скъпарската", а другата евтинджийската. Естествено спрях пред тази, на чиито стени се виждаха климатици, а рецепционистът дискретно ни подсказа, че вероятно търсим отсрещната сграда, но аз се запънах като магаре на бързей и му казах, че бих желал да хвърлим очо на стаите, които предлагат... Мда...одобрявам... И колко?-питам. 90...казва господинът с едва доловима ирония в гласа... Аз преглъщам сухо и питам Евро? Йок! Тюркиш лира.... Еееееее, че къде ни пращаш тогава отсреща, бре аркадашим? Хахаха.... Паркирах мотора на тротоара и налазихме хотела с мръсните си дрехи и багажерии... Чувствах се като клошар в МОЛ, ама на кой му пука....

В интерес на истината градът беше много китен и уютен... Хареса ни! Странното беше единствено, че тук арабското влияние определено беше по-силно, съдейки по доста често срещащите се надписи на арабски по магазините, по по-брадатите мъже (тук се чувствах в свои води) и по пълната липса на жени по улиците! За два часа обикаляне срещнахме може би две...Или три... Не съм сигурен. И една продавачка в магазинче за цигари и бира, която ни прониза с най-омразният поглед на света, защото купихме две бири! И за да няма място за съмнение колко много ужасно нещо сме сътворили, старателно ни уви всяка от бирите в стар вестник, после в още някаква хартия и накрая ги сложи в черна найлонова торбичка... Хахахаха.... Нрави...кво да правиш....

От Ерзинджан снимките ни са доста кофти, защото са снимани по тъмно, но все пак ще опитам да кача някои от по-читавите

Сутринта, докато зареждахме на бензиностанцията, гледах със задоволство планините срещу нас... Е...натам отивахме! Днешният ден се очертаваше с най-затънтения планински маршрут от цялото ни пътуване - за да избегнем скуката на "стандартния" път, си бяхме набелязали някакво пътче, което се виеше през чукарите в посока Кемах, Илич, Кемалие, където трябваше да търсим някъде си някакъв си Каменен път и оттам да излезем на Дивриги и лека полека към цивилизацията, демек Кападокия. Нямах особени надежди, че днес ще стигнем до Юргюп, че си бяха към 800 км планински пътища, ама и за никъде не бързахме... Беше понеделник, или пък вторник...а дали не беше сряда... Нямаше особено значение! Неделята, в която трябваше да се приберем в Софето беше далеч...

Отново емблематичните за турските пътища претоварени с всевъзможни чували и чувалчета камиони

Занавлизахме в планините. Пътят беше що годе приличен и отчайващо пуст

Чукарите околовръст бяха наистина сериозни!

Река Ефрат

Има хора, които обичат да карат по магистрали, има хора, които обичат да карат по морския бряг, има хора, които обичат да карат в гората... Има хора и които въобще не обичат да карат, а предпочитат да си седят в удобния фотьойл пред телевизора. Аз обичам да карам сред огромни планини! Вярно предпочитам да е по асфалт, но да е сред планини! Естествено тук се чувствах в свои води

Некъв ориент експрес цепи мрака...

Тук таме имаше и рехаво движение, колкото да е изключение от правилото, че по тези земи беше адски пусто!

Все едно карахме някъде през планините на Централна Азия! Не, че някога съм бил в Централна Азия, ама в съзнанието ми точно така би изглеждало там! Е, сигурно с по-малко асфалт и никакви мантинели, ама айде сега...подробности

Пътят, жп линията и реката- три в едно...

Стигнахме благополучно в Кемах - малко и леко мизерно градче в подножието на някаква крепост, дето ни се видя твърде далеч, за да бъхтаме пеш дотам в жегата

Повъртяхме се по мегдана, позяпахме, поседяхме, позаредихме батериите на фотото и продължихме напред... Път ни чакаше! И то какъв! Тепърва трябваше да минаваме по Каменният път

Доста се чудех дали да не кривнем по това пътче и да утрепем няколко часа в каране по дивото (то не, че сега бяхме в "питомното", ама...), но не бяхме с подходящия мотор... Притесняваха ме пластмасите, както и хипотетичния вариант някой от коловете пак да "хвърли маслото"... То затова и съкратихме всички офроуд участъци, както и Грузия, та сега да се забивам тук по черно....Айде другг път, когато съм с друг мотор и по-малко багаж

Отново доближихме планините и взехме да се врем по тях. Това беше знак, че наближавахме Каменния път. Той все пак беше прокопан в каньон, а каньон насред полето нямаше как да има естествено..

Ама голяма красота е по тези места, ей! Сурово, но красиво!

А ето ни го и пътя къде се вие долу в широки серпентини

По тези места срещахме доста ето такива селца...Какъв точно беше битът на тези хорица, само можех да гадая...

Какво правя тука ли?

Е как какво правя? Зверя се в картата разбира се... Бяхме спрели на един безлюден кръстопът, пред ето тези табели

...и естествено се чудехме накъде сме! Уж бяхме към Дивриги, ама интуицията ми показваше, че не бяхме точно в посоката, в която сочеше табелата! От друга страна пък пътя зя Дивриги го нямаше на моята карта! Нито този, по който ни упътваше табелата, нито пък другия... Въобще според моята карта ние бяхме насред нищото и не можехме да ходим никъде другаде освен обратно към Кемах! От трета страна пък беше кански пек и нямаше кьорава кола или човек в околовръст, та да питаме! Тъкмо вече бяхме готови да поемем по който и да е път само и само да се движим нанякъде, когато от трепкащият от жегата въздух буквално изплува един бус! Аз естествено изкочих на шосето и му махнах да спре! Бусът естествено спря. В него се возеха двама ухилени образи... Сговорчиви при това.... Аз очаквах някакви ядни нотки, ама нейсе - такива нямаше. Пичовете естествено не говореха никакъв английски, пък за български да не говориме, но успяхме да разберем, че пътят за Дивриги е натам, накъдето сочеше табелата, но за сметка на това пък Каменният път (дето пак е за Дивриги) бил на онам... Пичовете полюбопитстваха защо точно оттам искаме да минемщото нещо им се виждаше нелогично, предупредиха ни, че преминаването на Ташйолу-то било към бир сат и отпрашиха в лятната мараня....

Поехме в правилната посока...

На хоризонта бяха само планини, та така и не можех да отгатна къде ли ще да е пустият му каньон

Отново срещахме странни къщурки пръснати по баирите

Оттам дойдохме

...а натам отивахме.

И така докато долу в ниското не стигнахме този тунел

И след тунела не ни се разкри тази гледка

На отсрещния бряг беше прословутия Каменен път от Кемалие за Дивриги. Пътят е прокопан в отвесните скали на Черния каньон на река Ефрат.

Тук беше някакъв сложен пътен възел. Срещу нас имаше черен път с наклон сигурно над 30 градуса и разни табели за селища на 30, 45, 54 км, забити кой знае къде в чукарите. Зад нас беше тунелът, от който изкочихме преди малко, а след моста над реката имаше тунел наляво за Кемалие и тунел надясно за Дивриги

След първият тунел пътят изглеждаше така - чакълест, тесен и без видимост по завоите, без мантинели, а отдясно в дерето течеше кротко и напоително реката

В интерес на истината, докато минавахме въпросния пътен участък срещнахме само трима колоездачи и едни хорица с някакъв голф, които явно се бяха заблудили, защото не бяха с местен номер и изглеждаха доста изтормозени. Съответно и поне десет пъти питаха това ли е пътят за Кемалие, та да не би да не сме ги разбрали от раз...

Ето тук вече се навлиза в тунелите (пътят върви няколко километра в ръчно прокопани тунели) и отсреща се виждат прозорчетата им

Отсрещния бряг

Височко си е... Дълбочко е вероятно... Пък ние с тоя луноход дето само като видеше "черно" и почваше да суче задницата

Няколко километра покарахме на хлад в тунелите... Тук определено се чувствах по-комфортно отколкото навън по ръба на скалата. Възползвахме се и от нулевия трафик та се поразхвърляхме и поотморихме до едно от прозорчетата. Какво повече от хубава гледка и прохладна сянка можехме да искаме в момента?

На изхода естествено не пропуснахме да се снимаме

...и поехме по не кой знае колко по-лесния или читав път извън каньона в посока Дивриги...

Хванахме тясното усукано пътче виещо се през безлюдните чукари. Нямаше начин - трябваше да увеличим малко темпото. Не, че бързахме за някъде, но нямаше опция да замръкнем по чукарите! Все ми се щеше да се придвижим максимално близо до Кападокия, а и по небето нещо взеха да се събират облаци, в унисон с дъждовната прогноза, която гледахме сутринта

Минахме покрай някакви селца и една гара буквално насред нищото и точно, когато вече беше започнало да ни писва от завои, заврънтулки и каране от типа първа, втора, трета, втора, излязохме на главния път за Дивриги (тоя дето целенасочено бяхме зарязали, за да се врем по чукарите

Според мен Дивриги трябваше да е ей там зад баира и направо ми призля като мернах някаква табела за 50-60 км... Нещо беше взело да ми писва от въртене по завоите и ми се щеше по-сериозна почивка сякаш.... Бяхме 5 ден по пътищата и си навъртахме сериозен километраж! Нямаше начин това да не ни се отразява...

Пейзажът беше леко лунен и единствените признаци на цивилизацията бяха пътчето, по което се движехме и ччат пат някоята кола, с която се разминавахме

Но пък какъв кеф е да се кара по подобни безлюдни пътища с добра настилка....

Най-накрая стигнахме заветното Дивриги... Направо ми се видя на края на света! Тук решихме, че освен нас си ще поглезим и Брус Лий с едно миене, да му смъкнем прахоляка.

Естествено аз трябваше да нагазя в калта, за да измъкна моторетката от импровизираната автомивка, та после се възползвах от пароструйката да си измия ботушите

Както се казва за две лири толкоз!

Опитахме се да поговорим с някакъв човек, който очевидно живееше в един фургон на бензиностанцията-автомивка и който непременно държеше да си говорим нещо, но ние нищо не вдявахме разбира се, освен "гезме тур" и неодобрителното му поклащане на глава като разбра, че нне сме чували за някаква джамия дето хора чак от Америка идвали да я гледат....

Засрамихме се и решихме да видим каква ще да е тая джамия! Тъкмо щяхме да се поразтъпчем, пък и да хапнем някъде (естествено), да пием по чай...

Дивриги

В Дивриги спряхме в една дюнерджийница. Хората ми се видяха леко странни и леко начумерени... Дали пък нямаше да ни сложат стрихнин в храната например... Поседяхме, хапнахме, позяпахме... Другите клиенти се изпариха всеки по собствените си задачи и ние останахме само с персонала - трима мъже. Тогава ледовете се поразчупиха и започнахме с "говоренето"... Те си говореха на турски, ние се усмихвахме и кимахме, те си говореха, ние се усмихвахме... Когато по интонацията долавях, че ни питаха нещо, се сепвах и отговарях на чист български, след което те започваха да се усмихват и кимат... Въобще разговорът вървеше по вода... Схванах, че и те ни препоръват непременно да видим джамията дето чак американците идвали да я видят. Къде от кумова срама, къде от пробуден интерес, обещахме тържествено, че ей сега отиваме точно там, когато видях, че майсторът (апропо в сферата на услугите по тези земи йерархията на персонала е много явно изразена и се спазва на 100%! Нямаше как някой да разговаря с нас, ако това правеше в момента онбашията!) започна да прави някакви странни намигвания и да говори шепнешком нещо... Викам си "Айдееееее и тоя ще да е педераст!"... Човекът видимо се стараеше да ни каже нещо, но ние така и не вдявахме пък и не го чувахме честно казано. тогава той се огледа внимателно някой да не влезе, стана, доближи се до масата ни и заговорнически започна да чертае нещо с пръст по масата! И за миг не си помислих, че ще ни рисува картинка с къщичка и дърво например, но първоначално не схванах точно какво се случваше... Човекът без да промълви и дума упорито чертаеше по масата три букви - ПКК! Ясно - ПКК - кюрдската съпротива! След като видя, че вдянахме, вече къде с жестове, къде на глас ни показа двусмислено, че АК вар и пуф, пуф, пуф, пара йок... Викам къде бре? Тук?! Йок, йок, йок, бурда проблем йок, веднага побърза да ни успокои и човекът! Кемалие - проблем! Бурда йок! Еееее, ние вече бяхме там! Няма да ходим! Споко, не се коси! Сбогувахме се със загрижения за парите ни майстор и поехме към джамията, а навъ времето бешееее.....сиво черни облаци надвиснали ниско над града и вятър, ама вятър ти казвам... Запътихме се към джамията, но по средата на пътя се върнахме щото ме хвана шубе вятърът да не катурне натоварения мотор, пък и дъждът се очертаваше срашен и силен! Ако имаше някакъв шанс да го избегнем - аз бях с двете ръце "ЗА"...

От тук нататък до пристигането ни вечерта в Кайсери, пътят ни беше една непрестанна гонитба с летните бури (които по тези места са си уаааауууу) и борба с ураганните ветрове, които на моменти ни мяткаха като есенно листо насам натам...

Поредният превал на 2000 метра, който преминавахме

Ето от това бягахме! Сега разбрахте ли защо бързахме?

Продължихме с най-бързото си възможно темпо напред и лека полека се поизмъкнахме и от планините и от черните надвиснали облаци.... Само вятърът остана да ни съпровожда, но аз стисках здраво кормилото с едно наум, че някой силен порив да не ни изстреля да берем гъби по ливадите. В далечината се виждаха някакви много особени хълмове, които така и не можахме да разгадаем от какво са се получили. Всичките хълмове околовръст бяха отрязани като с нож на една и съща височина и върховете им бяха абсолютно плоски

Започнахме да поотхвърляме километри! Е то с такъв път как да не отхвърляш

Малко преди да достигнем до градчето Кангал (на кучелюбителите може би това име говори нещо), снимахме и този облак, който явно беше някакъв облак-националист, защото беше приел формата на Турция от географските карти

След Кангал естествено объркахме пътя. Нали си бяхме такива някакви назадничави типове дето даже и ГПС нямат, пък камо ли някакви други модерни благинки на цивилизацията, освен една стара хартиена карта, дето беше толкова стара, че половината пътища дето минавахме направо си ги нямаше. Подкарахме смело напред в грешната посока, което мен хич не ми хареса от самото начало, защото посоката беше баш обратно към облаците, от които така старателно бяхме избягали и след 10-15 погрешни километра, богът на навигацията ни подшушна, че сме май май малко пообъркали. Спряхме насред пътя баш до два закъсали тира (или по-скоро един закъсал и един съпортващ), попитахме накъде води този хубав път и хората казаха "Малатия" Не, знаех дали туй "Малатия" е хубаво място, само ми се въртеше в главата, че не е в нашата посока! Попитахме за Гюрюн, хората помахаха в посоката, от която идвахме и...обратен завой и пак към Кангал

Точно на пътя между Кангал и Гюрюн беше единственият път през тези осем дни, когато ни валя... Вярно за кратко-има няма десетина минути, но за сметка на това порой! Нищо не се виждаше, но пък аз уверено шпорех през потопа със 140...

Слязохме в Гюрюн. Градчето не беше нищо особено, пък и още беше светло, за да оставаме да спим тук...

Ясно-продължавахме напред по пътя за Кайсери. Отворих картата, на която се мъдреха два превала от по около 2000 метра и някакво градче Пинарбаши след има няма 100 километра... Продължавахме напред!

Ще доживеем ли някога да има такива пътища и у нас?... Естествено, че не! Ние сме в ЕС и сме над тея неща...

Пристинахме в Пинарбаши почти по мръкнало, а Пинарбаши се оказа най мизерното място, на което съм попадал някога (изключвам някои затънтени места в Мароко и две трети от селата в България, разбира се). Особено на смрачаване си беше зловещо! Без преувеличаване... Попитахме плахо на Най-мизерната-бензиностанция-на-света за хотел. Оказа се, че има някакъв мотел на няколко километра по-надолу. Покарахме, покарахме надолу, но мотел не видяхме. Спряхме при един полицай да го питаме , но човека си каза, че и той е "Бен ябанджи" като нас, демек не познаваше градчето, но ни насочи към центъра. След като направихме една панорамна обиколка на най-мизерния център и решихме дружно, че дори да има хотел, тук не бихме останали да нощуваме, не ни оставаше нищо друго освен да пришпорим коня към Кайсери - "Големият град" в района. Дотам трябваше да минем към 80-90 км по тъмно и супер уморени... На всичкото отгоре и тук именно се оказа, че Поли се е разболяла - втрисаше я и имаше температура... Мдаааа......нещата отиваха на зле! Подгонихме пътя за Кайсери- Пътят подволяваше бързо каране, но си беше бая натоварен, естествено на места с ремонти от типа мини в това платно, мини в другото, оп извинете, тук сме махнали асфалта...

На влизане в Кайсери понечиха да ни спрат полицаи (единственият път за толкова километри в Турция!) и аз от умора ли от какво не знам, но се сепнах и стиснах рязко предната спирачка. Моторът естествено поднесе и едвам го удържах! Полицаите дружно завикаха нещо от рода на "Аман, заман, селям алекум, дур бре багабонтино!" и взеха да ни махат да изчезваме преди да сме се претрепали...

Доволни бяхме от това, че най-после стигнахме крайната точка за днес, нооо.....ами Кайсери е град с мащабите на Софето, в който влизахме по тъмно без никаква идея кое накъде му се намира, пък и къде точно бихме могли да търсим хотел!

Иначе градът е уникален! Особено по тъмно! Ако имате път натам - не го пропускайте! Хванахме някаква посока тип "Цариградско шосе", ама пусто все не стигахме центъра! На всичкото отгоре карахме и бавно, щото се озъртахме за хотел... Накрая спряхме при едни полицаи (шестима), които дружно и съсредоточено чоплеха семки и плюеха в захлас по земята и те ни казаха, че напред на два-три километра имало хотел! Е да де, ама добре, че не ги послушахме, щото се оказа, че са ни пратили право в Шератон! Е то хубаво ама...като му видях после цените....

По пътя на логиката хванахме по една табела, на която пишеше "отогар". Имаше ли автогара, не можеше да няма места за преспиване около нея! Така се и настанихме в чуден (и скъп естествено) хотел, но в 22.30 с болен пасажер, не беше времето да обикаляме и се пазарим!

Платихме и естествено с най-голям кеф разходих смрадливите си дрипи из целия тузарски хотел. Наместих си возилото на челното място на паркинга, купих две бири от един продавач, който знаеше "добър вечер" какво е, но нищо повече на български, с което и приключихме този така изморителен и дълъг ден....

С всичкото това исках простичко да кажа, че с две думи, снимки от Кайсери нямаме нито от вечерта, нито от следващия ден, защото фотографът едвам се крепеше на краката си, пък камо ли да има сили да снима.... Сори и отидете и вижте - Кайсери си заслужава

Пътеписа продължава в част 2...