Югоизточна Турция: Диарбекир, Мардин и Шанлъурфа

Този пътепис е публикуван първоначално в сайта www.patepis.com

Той е част от по-голямо пътеписание, което продължава в Сирия, Йордания и Ливан.

Югоизточна Турция: Диарбркир, Мардин и Шанлъурфа

Организираният туризъм в Турция крачи здраво върху бреговете на Егейско, Средиземно и чат-пат Черно море, както и върху вулканичните плата и чудеса на Централен Анадол – Кападокия. Неговата най-източна стъпка си остава планината Немрут. Оттам туристът може евентуално да прескочи до езерото със свещените шарани, свързани с легендите за Авраам, в Шанлъурфа. По-нататък организиран туризъм и евтини хотели и пансиони няма или поне до началото на 2011 година беше така. Само Холивуд дръзна наскоро да си избере екзотична база за снимки в Югоизточна Турция – в приказния град Мардин. Една снимка на този град ме вдъхнови, плени и въодушеви, накара ме да мечтая!

И понеже сме почитатели на индивидуалните пътувания, решихме със съпруга ми да си направим отново програмата сами.

Какво може да види човек в Югоизточна Турция, която, слава богу, е мирна и спокойна в последно време? Градове и исторически селища като Диарбекир, Хасанкейф, Мидиат, Нюсайбин, Мардин, Савур, Харан, Шанлъурфа. В платото източно от Мардин се намира островче на християнството, наричано Турабдин, където са съсредоточени и относително добре запазени множество християнски църкви и манастири. Една от тях ни отнася в митичните времена на влъхвите, които положили началото на храм в името на новия пророк, изгаряйки парченце от ризата му, подарено от Девата като благодарност за принесените подаръци. Такава е поне легендата за първоосновите на големия храм на Богородица в древния Хах.

Убедена съм, че не само поклонници биха проявили интерес да посетят този анклав на християнството, където все още може да се чуе молитва или проповед на (нео)арамейски език и да се видят внушителни храмове.

Голяма част от асирийците от горна Месопотамия приели християнството и след поредица от премеждия и катаклизми оформили облика на някои от основните християнски църкви, между които днешната сириакска (православна) и халдейската (католическата). Други останали трайни почитатели на бога на слънцето. Говори се обаче, че някои от християнските църкви в областта, в това число в Диарбекир, са построени така, че слънцето да ги огрява по „специален” начин сутрин...

И понеже културната история е лукова глава, като махнеш горните люспи на горна Месопотамия, виждаш люспите на две стааааари, стари богини-майки: Атаргатис и Шахмаран.

Атаргатис е половин жена, половин риба – „половинката” на Хадад/Баал и майка на Семирамида. Според легендата за сътворението й от рая паднало яйце. Паднало в река Ефрат. Добрички риби го добутали до брега, а един гълъб го измътил. Така се родила Атаргатис. Тя заченала детето си от земен човек – овчар. Родила и изоставила дъщеря си, а овчаря „по невнимание” убила. В разкаянието си се хвърлила във водите на езеро. Пожелала да се превърне в риба. Боговете не искали да изчезне цялата й хубост и я превърнали в русалка. Гърците я наричали Деркето и я оприличавали на Хера, на Кибела, на Артемида и дори на Тихе – богинята на съдбата и благоденствието. Закрилница на девствеността и на семейството, Атаргатис „въвела” девствения пояс. Оргиастичните култове в нейна чест, които включвали и (само)кастрация на последователите й, се провеждали на север от Алепо (в Манбидж) близо до свещено езеро. Тя е чествана в Палмира и в Дура Еуропос в Сирия, в днешен Ливан, в Петра, в днешен Израел. Говори се, че съществувал храм на Атаргатис дори в Ефес и че първите митове за амазонките били свързани с нейните жрици и последователки. Славата й достигнала до Сицилия и континентална Италия, а вероятно и до Франция и Англия чрез сирийски търговци и роби. Но едно от най-важните й светилища било в някогашна Едеса – сега Шанлъурфа, където имало езера със свещени риби.

Шахмаран пък е половин жена, половин змия. Чествана е в Тарсус (смятан за родно място на свети Павел) и Нюсейбин, но както изглежда и в Мардин – целият град е украсен с нагиздената мома-змия. Митът за Шахмаран е сред основните в митологията на кюрдите, познат е в Ирак и в Иран. И ако въвеждам тези митични прародителки, то е защото по време на кръстоносните походи по тези земи са се настанили не малко французи. Създали царства, графства и княжества – Йерусалимско, в Триполи, в Антиохия, в Едеса; постоянно взаимодействали с арменците от царство Киликия. И това не би било чак толкова интересно, ако не се беше появила на света историята на феята Мелузина – половин жена, половин змия (или риба) с крила на прилеп. Историята на Мелузина е от края на XIV век. Тя била съпруга и основоположница на могъщата френска фамилия Люзинян от Поату. Същите тези Люзинян са участници в първите кръстоносни походи и са дали един цар или граф на Йерусалим, на Кипър, на Армения, Люксембург, Бохемия... Дали пък не са били очаровани от митовете за Атаргатис и Шахмаран? Дали Жан д’Ара(с) – авторът на „Книгата на Мелузина” през 1392 – 1394 година, не е бил запознат с култовете към горномесопотамските богини майки, разказвани от кръстоносците?

Към хубостите на Югоизточна Турция трябва да се добави и невероятната архитектура с два центъра – Мардин и Хасанкейф, дело на династията на Артукидите, за която нищичко не знаех докато не започнах да се ограмотявам. За десерт – великата река Тигър, наричана Диджле в Турция и в източния свят.

От всичкото това великолепие си избрахме четири места за посещение – Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа.

Диарбекир

Асоциациите на повечето от нас вървят в една-единствена посока при споменаване на града Диарбекир – заточение. Към тази устойчива линия на мислене се добавя нещичко от новата история – Диарбекир е „столица” на турски Кюрдистан.

За Османската империя Диарбекир е онова, което е Сибир за руснаците. Място за заточение на политическите затворници – християни и мюсюлмани от Балканските страни в последните десетилетия на XIX век. Заех се да чета записките на няколко български заточеници и по-късните коментари на наши историци. В историите имаше безценни данни за живота и взаимоотношенията между българите – прекрасен извор за народопсихологията от онова време (завистта не била новобългарска черта!); за огромната помощ, която са получавали от арменското население, от сирианците и халдейците.

Успях да запиша в тефтерчето си две неща, които евентуално да търсим – църквата „Свети Козма и Дамян” и християнската махала Шах Матар. Според Димитър Шишманов[1]:

„Свещениците получили от Ерусалимския патриарх славянски църковни книги и свещенически одежди и служели в църквата „Свети безсребреници Козма и Дамян”, венчавали синовете и дъщерите на християните и кръщавали децата им...”.

Беше ясно, че в етническо отношение градът днес е коренно различен, беше ясно, че е по-вероятно да не открием никаква следа. Не трябваше да любопитстваме открито, не се знаеше кого ще обидим, разсърдим или вбесим. Това гласяха повечето от съветите на пътувалите. Деликатен район – заради кюрдите, заради арменците, заради християните-асирийци, заради турците или арабите...

Пътуването със самолет на компанията „Pegasus airlines” отне малко време. София-Истанбул, Истанбул-Диарбекир.

В ранния следобед на десети февруари, снабдени с няколко жокера от форуми, книги, wiki travel и локални сайтове, стъпихме на диарбекирска земя.

Взехме белия автобус до центъра на града и слязохме на централния булевард „Екинджилер”. Многолюден и шумен град! Град с население колкото София. Просещи деца ни заобиколиха тутакси. Питахме за „Офис” (нещо като центъра на центъра) и за „Санат” сокак, а после и за крайната цел – „Махиа Кофи Хауз”, където беше срещата с бъдещия ни домакин от каучсърфинга. Ние си питахме питането, нас пък ни питаха откъде сме. Споменаването на България не извикваше познатата ни реакция „комшу”! Не защото тук не симпатизират на родината ни, а просто защото България е далече! Тук „комшу” казват на иракчаните и иранците – те са близките съседи.

„Санат” сокак беше перпендикулярна на булеварда, от двете й страни имаше десетки кафенета. Подминахме повечето от тях, завихме в една от преките и се озовавахме пред „Офис джамия”, срещу която беше кафенето „Махиа”.

„Махиа” грабна сърцата ни още в първата секунда – тип ъндърграунд, арт заведение със 70 вида кафе, музика от 60-те и 70-те на XX век и екзотичен за тези ширини собственик, който развяваше дългата си прошарена коса, пощракваше с фотоапарата и все нещо пренасяше от флашка на флашка и от лаптоп на лаптоп. Заведението се отопляваше от печки с дърва, върху всяка от тях стоеше метална кана с вряща вода. Котката Шадоу (сянка на… собственика?) мъркаше върху собствен стол близо до печката. За огладнелите от приказки, игра на табла и пиене на чай посетители в заведението влизаше час по час продавач на симит, поставил таблата на главата си. Под симит тук разбират гевреци. В западна Турция, в Измир казвали „геврек”.

- Смит, смит, смииит – викаше момчето.

Стените на „Махия” са изрисувани от местен художник. Нарисувал майка с дъщери в доста схоластичен стил. Вратовете на дъщерите са прекършени, но не и този на майката. Тя се извисява горда и властна над всичко и всички.

Както е известно, пенсионирането в Турция е ранен феномен – навършваш петдесет години и чао. Собственикът на заведението – Хасан, беше млад пенсионер, отдал се на кафенето и на двайсетгодишното си хоби – фотографията. В „Махиа” си даваха среща почти всички чужденци, посещаващи града (вероятно, защото и Wiki travel го препоръчваше), както и хора на местния артистичен свят, приятели, младежи.

Хасан ни посрещна изключително дружелюбно, беше предупреден за идването ни, сгря ни с по един чай, предложи ни веднага специалното диарбекирско кафе – мененгич.

После започна да ни рисува карта на стария град, но ние с достойнство извадихме наша карта, собственопринтерно разпечатана в София.

Старият град, опасан от стена, която според местните се води втора след китайската, прилича на риба. Какво се крие зад тази стена ще напиша малко по-късно, а в този момент, понеже бяхме гладни, отидохме да хапнем нещо в „Офис”. Храната беше повече от обещаваща, салатите – прекрасни. Цените тук бяха значително по-ниски от истанбулските и измирските.

Премръзнали от студ се върнахме в „Махия”, където нашият домакин от каучсърфинга вече ни чакаше. Той е роден в България и след завършването на ветеринарния техникум в Стара Загора заминава за Турция със семейството си. Завършва висшето си образование в Истанбул и тръгва да си дири късмета. Тук да направя уточнение, че под „късмет” на турски се разбира „съдба”, а не „успех”. На това, дето ние му викаме „късмет”, те му викат „шанс”. И пожелават „Бол шанс”! Честна дума! Та, момчето дошло да работи като ветеринарен лекар в този богат на добитък край. Човек с изключително приветлив, открит и приятен характер, Гюнер имаше очевидния талант да събира хората заедно, да играе с лекота ролята на дипломат и лидер. Всички го обичаха, личеше си. От него научихме много неща за селското стопанство на района (една крава струва скъпо – около 6-7 хиляди лева); за шапа – беше изцяло съгласен с професионалните мерки, които се приложиха в България, а при тях шапът идвал от Иран... Той работеше много, но не го видяхме да пъшка от умора, макар че оперираше хернии на теленца, израждаше и осеменяваше крави по всяко време от денонощието, дори и в почивните дни. Шегувахме се, че ветеринарите и педиатрите били най-необлагодетелствани, защото пациентите им не можели да си кажат сами къде ги боли. За разкош този млад човек заедно с дружината си беше завършил и курсове за водолаз, та изгаряше от нетърпение да отива да далдисва. Още първата вечер той ни покани на нощен клуб с жива музика. Така попаднахме в един от диарбекирските „Суингин холове”, където народът се веселеше, надигнал бутилки бира или чаши с мастика. Джими Хендрикс заемаше почти цяла стена, а Дженис Джоплин вдъхновяваше публиката от отсрещната страна. Пушачите трябваше да посещават специално помещение, в което електрическата печка не вършеше много ефективна работа. Някъде към нощните часове се прибрахме да спим. Апартаментът на Гюнер беше малък според тукашните стандарти – само 100 кв. м. Нормалните апартаменти били по 140 кв. м., сега се строели нови – по 160-180 кв. м. Не е за чудене предвид средно осемте деца в семейството. Памперсите тук се продават в чували, задръстват тротоарите.

На следващия ден направихме еднодневно пътуване до Хасанкейф, но него ще опиша отделно.

Изучаването на Диарбекир започна на третия ден от пристигането ни.

Диарбекир няма да ви впечатли от пръв поглед. Няма да ви спечели с нищо специално, ако не знаете къде да влезете и какво да гледате. След всичко, което видяхме и проучихме сами, но най-вече с помощта на местните ни водачи, си позволявам заключението, че типичната архитектура на Диарбекир е много стилна, изчистена и елегантна. Базалтово черно и бяло за освежаване. Независимо дали става дума за култови постройки или за частни сгради – това е всеобщата стара архитектурна мода.

Стената. Обиколката й е 5,7 км, височината й – дванайсет метра, широчината – от три до пет метра. Има четири основни порти и осемдесет и две кули и бастиони. Бастионите са двуетажни, на места имат по три-четири етажа. Най-интересната част от стената е между портите „Мардин” и „Урфа”. Води началото си от ранното средновековие и част от най-красивите й детайли са дело на Артукидите през XI век. Не харесвам стените. Нещо ми пробуждат клаустрофобията. Е, запечатих я върху няколко снимки, забележителност е все пак.

Урфа капъ /Портата Урфа/ - стои на герба на града

Първата действаща християнска църква, която посетихме, беше халдейската „Свети Антоний”. Намираше се близо до джамията „Шейх Мутахар”. Минарето на тази джамия е издигнато върху четири масивни колони и няма балкон, а малко прозорче за мюезина. Според местните предания, ако някой премине седем пъти под четирите колони на минарето, ще се радва на сбъднати желания! Черно-бялата „зеброподобна” украса на колоните и сводовете на джамията ми напомнят за Рилския манастир и прескъпата ми църква „Въведение Богородично” в родния Благоевград – дело на майстори-строители от село Стоймирово, Малешевско. Династията Ак Коюнлу пък, която е поръчала въпросната джамия „Шейх Мутахар” в края на XV век, е имала много вземане-даване и сватби с Трапезундското царство, демек с византийците.

джамията „Шейх Мутахар”

„Голямото мнозинство от жителите на Диарбекир и на Източен Анадол били кюрди, но в града живеели и хиляди християни-арменци, православни араби и сирианци. Българите заточеници установявали с тях приятелски връзки. Със застъпничество и гаранции от диарбекирски християни някои заточеници получавали смекчен режим и право да живеят и работят в града, за да осигуряват прехраната си. Те се установявали в християнската махала „Шах Матар”, някои в турските махали при господарите си работодатели или в чифлиците в околните села”.

В „Свeти Антоний” (“Mar Petyun”) ) реших да отида още по-далеч в търсенето и поразпитах момченцето, което се навърташе там (вероятно син на работещия в храма човечец), дали знае къде се намира църквата „Свeти Козма и Дамян”. Момченцето ме разбра, възкликна „Мар Козма!” и разтвори пред очите ми свързана с телбод книжка. Така зърнах част от списъка на християнските храмове в града, даже успях да снимам една страница. От обясненията на момчето схванах, че търсената от мен църква е унищожена, а руините й са някъде около православната сириакска „Света Богородица” („Мериемана Килисеси”), която не е в този район. С още малко питане разбрах, че християните в града са около 50-ина (според момчето), а действащите църкви работят на ротационен принцип.

До „Света Богородица” стигнахме на следващия ден. Тук трябва да направя уточнението, че разполагахме с две карти на стария град, взети от различни интернет сайтове. Очевидно обаче в едната имаше някои грешки, защото нашият нов приятел Гюнер я разгледа и каза:

- „Мериамана” не е тук.

- А ти знаеш ли къде е? – попитахме ние.

- Знам, аз ходя там с Хасан понякога – отговори Гюнер.

- Хасан християнин ли е? – попитахме в един глас с Емо, защото тук никой не говореше открито за вероизповеданието и етническата си принадлежност, та решихме, че всичко е възможно, дето се казва.

- Не, не е християнин, но има там приятели, с които си пие чая – отвърна простичко Гюнер.

Честно казано този отговор хем ни смути, хем внесе в сърцата ни неистова радост и благодарност за островчето човещина, на което бяхме попаднали. Нещо в тези думи ме накара да повярвам, че наистина е имало местни хора, които са помагали на нашите заточеници преди век и половина... Не можех да не се възхищавам на Гюнер. Той, етническият турчин, роден в България и отлетял в този край на света като пухче, оставено на произвола на бурните ветрове, беше пуснал крехки корени в тази размирна земя и едва ли съзнаваше каква позитивна и събирателна роля играеше за околните и за нас в този момент. Къде се беше научил на такава толерантност? Според наставленията му трябваше да отидем рано в църквата, за да не изпуснем службата. Само че оживление имаше само в отсрещната църква, която се оказа протестантска.

В „Света Богородица” всичко беше приключило много преди десет часа. Пуснаха ни да разгледаме, нямаше проблеми. Голяма и респектираща църква в отлично състояние, голям двор, типичните строителни материали и техники – черно и бяло.

православната църква „Св. Богородица”

Попитахме мъжа, който ни придружаваше в обиколката, къде да открием руините на голямата арменска църква. Човекът се затрудни в обясненията, затова просто махна с ръка и тръгна да ни води. Със забързан ход достигнахме до района на джамията „Шейх Мутахар”. Междувременно подминахме разрушен халдейски храм.

Най-накрая открихме внушителната арменска църква – огромна, та огромна. Новина! Заварихме усърдна реставрационна работа. Майсторите ни съпроводиха до вътрешността на храма. Какви мащаби, какво чудо – с вътрешните колони и арки, с всичко!

Издирването на следите от миналото свършваше тук. Сега ни оставаше да се потопим в атмосферата на града – да кръстосаме тесните улички и пазарчета; да разгледаме къщите на богатите; да пием чай в някой от известните ханове на града.

Придружаваше ни млада жена, която работи в Измир, но в момента е в отпуск и навестява семейството си. Заведе ни в къщата на именития поет Джахит Таранджъ (1910-1956). Превърната сега в етнографски музей, къщата е образец за архитектурното изящество в града и привлича много посетители – преди всичко местни хора.

Отделните помещения за мъже и жени станаха повод водачката ни да разкаже, че преди тридесетина години в семейството й този обичай все още се спазвал, но очевидно напредничавият й баща сложил край на тази практика. Изразихме въодушевлението си от видяното, момичето се съгласи, но поклати глава някак тъжно.

- Диарбекир не е това, което беше някога... Хората от селата масово идват да живеят в града. Пълно е с просяци, има безработица. Хората са необразовани, зле възпитани..., нивото е ниско.

Няма какво да й отговорим. Мълчим учтиво. Каним я да изпием по кафе на открито. Тя любезно ни отказва, защото „не е млада, нито красива и трябва да спазва стриктни правила, за да успее да се омъжи...”. На въпросите в погледите ни отговаря така:

- Трябва да внимавам къде ходя и какво правя. Градът е толкова консервативен! Но ти – посочва мен, – ако живееше тук, щеше да имаш големи шансове за женитба!

Тя се смее, а съпругът ми и аз мигаме на парцали. Аз се окопитвам и я питам къде видя шансовете ми.

- Имаш светли очи и бяла кожа, пък и ако косата ти беше по-светла... – отговори тя.

Тук си припомних, че в Грузия ме убеждаваха, че имам късмет, защото съм чернокоса и православна. Боже!

От този ден до края на пътуването – през Сирия и Йордания до Ливан, темата за консервативните навици и правила за женене щеше да ни следва неотклонно.

Съботният и неделният ден ще са преминали зле, ако не сте закусвали в някой от големите ханове на града. Хората идват тук за „кавалтъ” (закуска), почивка и социални контакти.

„Делилер” хан се намира близо до Мардинската порта. Някога е приютявал търговци, пътуващи по пътя на коприната, и пилигрими, тръгнали за Мекка и Медина. Сега функционира като бутик хотел.

Зад хотел „Диарбекир Клас” има друг хан, но трябва да помолите на рецепцията да ви допуснат за разглеждане. Типични за закуска, кафе, пазар и социални контакти са „Хасан Паша хан” – най-големият и атрактивният в стария град и „Сюлюклю хан”, който се намира близо до пазара за сирене и кисело мляко.

В „Хасан Паша хан” (XVI век) било възможно да отпочиват до 500 коня и да нощуват множество пътници – стаите са много, разположени на три етажа. От терасите на хана се вижда площадът пред Улу Джами (Великата Джамия), която в този момент беше в ремонт. Улу Джами е забележителна с няколко неща. Тя е сред първите джамии в Анадола, датира от първата половина на VII век. Посроена е върху свещено място, някога там е имало езически храм, а после християнска катедрала с патрон свети Тома. Свети Тома всъщност е доста популярен в тази част на Турция, макар че името му се свързва най-пряко с някогашна Едеса (сега Шанлъурфа). Четирите фасади на джамията представят четирите основни клона на исляма, което прави възможно едновременното ползване на храма от хора с различно вероизповедание. В архитектурно отношение се долавят и римски елементи.

Няма да се усети типичното за Диарбекир, ако не се хапнат шишчета от агнешки дроб и кюнефе за десерт. На излизане от диарбекирски ресторант ще видите купа с подправката карамфил. Редно е да се вземе късче и да се сдъвчи. Защо? За оправяне на вкуса след всичко пикантно и след множеството свежи, но „дъхави” зеленчуци, които са консумирани.

Случи се на няколко пъти персоналът да ни предлага нещо типично от кухнята безплатно. Например супа от пасирана леща. Защо безплатно? Защото сме чужденци и ТРЯБВА да опитаме местните специалитети. В една маршрутка впрочем не ни взеха и пари. Защо? За да ни покажат, че местните хора са гостоприемни...

Що се отнася до кюнефето, то се яде в сладкарница, обилно посипано с поне два вида ядки и със сладолед. Представлява запечен върху особен кашкавал кадаиф. Уффф, не искам да си спомням! Както казва братовчедка ми от Скопие: „Дайте ми твръдо благо или яко благо!”. Те това е яко благо!

кюнефе

Още някои неща трябва да се научат за Диарбекир – дините достигат до петдесет килограма, а някога достигали и до седемдесет. Пазарите за плодове и зеленчуци са изумителни, портокалите и лимоните си имат дръжчици и листенца, наровете се пукат по шевовете. Малки момчета с ръчни колички чакат да ги повикате, за да транспортират покупките ви. Говори се, че властите нарочно опразвали далекоизточните села, за да лишат кюрдските партизани от ятаци. Тези селски хора прииждат тук, децата работят по пазарите и каквото още сварят или просто просят.

Традиционните златни колиета киш ниш и двуредната гривна, на която съперничела само трабзонската гривна, са местна гордост. Има и евтини бижута от подобие на сребро, нооооо внимание, най-прекрасното и евтино сребро в цяла Турция е в Мардин и в Мидиат...

Започвахме и завършвахме деня в „Махиа” кафе. Доверието растеше с всеки изминал час, малките ни подаръци отваряха място за реципрочни жестове и преминавайки през тези вечни ритуали на размяната навлизахме все повече в тайните градини на хората, с които се запознахме. Последната сутрин излязохме сами с Емо. Отидохме да закусваме в един от хановете, грееше слънце и не беше много студено. С две думи – приветливо утро. Зазвуча „Едерлези”, мюезинът си пееше неговата песен, но тя звучеше като от друг свят. Жената, която ни обслужваше, беше повече от любезна и се стопяваше като сянка след всяко дребно нещо, с което доотрупваше масата. Неусетно за мен самата се разплаках така неудържимо, такава буца ми препречи гърлото. Едва сега си дадох сметка, че тръгнах към този град като кълбо от нерви, с множество тайни резерви, с европейската си гордост. Само за четири дни кълбото се беше размотало, търкулнало се беше между епохи и хора – сенки от миналото и реално съществуващи, герои и хора без претенции за важност, но в които виждах реалния шанс човешкото да оцелее...

Хасанкейф

За първи път видях снимки от Хасанкейф преди около година. Поразрових се и научих това-онова. Оказа се селище с хилядолетна история, разположено около бреговете на реката Тигър. Стратегическото му разположение го вкарва в табличките от Мари, което автоматично означава само едно – важен месопотамски център. Девет цивилизации са творили великолепни произведения в крайбрежните скали – крепости, дворци, училища, църкви, джамии, некрополи. Но Хасанкейф става известен преди всичко с най-атрактивния и дълъг за средновековните разбирания мост над Тигър, дело на Артукиди и Айюбити. Днешната му известност се дължи на още един факт, който за съжаление е печален. Подлежи на потапяне във водите на един от многото язовири по течението на Тигър. До две-три години това ще е факт, ако общината, протестите на населението, световната общественост и кандидатурата за вписване в ЮНЕСКО не свършат работа.

Трябваше да побързаме да видим това място! Трябваше! Ето как го организирахме. От Диарбекирската автобусна гара „Илче” взехме автобус до град Батман. В Батман се прехвърлихме на маршрутка и потеглихме за Хасанкейф във ветровитото утро на единайсети февруари. Пейзажът беше много специален – голи хълмове, сонди за добиване на петрол (дааа, в района е открита доста от скъпоценната течност, сондата даже стои върху герба на Батман), шатри за приютяване на добитък, ниски и боядисани в експресивни цветове кюрдски къщи.

Във втората половина от пътя започнаха да се появяват издълбани в скалите пещери, гледка, която с нещо ни напомни за троглодитското село Уплисцихе в Грузия. Маршрутката спря точно на новия мост над реката Тигър и ние тържествено се изтърсихме върху тази свещена (горно)месопотамска земя. За посетителя няма големи затруднения накъде да тръгне, маршрутът е предначертан. Поема се по централната улица, която води към крепостта и скалните дворци. Продавачи на сувенири ще ви придърпват от всички страни, ще забележите типичното за района тъкано пано, което виси почти във всеки магазин.

Айюбитската джамия „Ел Ризк” се извисява над всичко останало, спирате да я огледате и виждате в двора й множество хора, отдали се на съзерцание. Всички погледи са отправени към митичния мост над Тигър. Водата изглежда чиста и синя. Спирате там с останалите и снимате. Бяха ни казали, че Хасанкейф е любимо място за отдих на хората от целия регион през уикендите. Около реката има множество ресторантчета, които сервират прясна тигърска риба. Ядеш си рибата, гледаш реката и отмаряш. В този студен и ветровит ден нямаше шанс да изпитаме това блаженство.

старият мост над Тигър

Разстоянието между двата средни стълба на моста е четиридесет метра и сводът е бил от дърво, за да може лесно да се премества и намества в случай на заплаха. Някои историци смятат, че именно дървеният свод е съкратил живота на моста.

Върнахме се към джамията, известна с това, че името на бог е изписано по деветдесет и девет начина между орнаментите на минарето.

За нас обаче тази джамия придоби съвършено друга стойност, защото на върха на минарето й си оправяше перата... щъркел.

Единайсти февруари, честита пролет, казахме си ние, остава да си сложим мартениците и да потърсим тутакси цъфнал клон. Тук ще изпреваря събитията като докладвам, че поставихме мартениците на точната дата и ги свалихме в Ливан – в древния Библос, където храсти и дървета вече цъфтяха с пълна сила.

В онзи мразовит ден в Хасанкейф продължихме към крепостта и скалните дворци. Тук обрахме плодовете на един от рисковете на туризма извън сезона – ремонт на обекта и подготовка за високия сезон – март и април. Пътят към скалните дворци беше преграден и само обективът ни се приближи леекичко до тях. Но нищо, така ни тръгна още от България – направихме опит да посетим музея в Хисаря, който винаги сме харесвали. Само че... го заварихме в ремонт в края на януари.

Задоволихме се с възможното и тръгнахме по обратния път, за да изследваме и други части на поречието. Децата си палеха огън за сгряване, малкото туристи се шмугваха в ресторантите за поредния чай или порция риба. Ние подминахме новия мост и продължихме да следваме Тигър. Гледката на отсрещния бряг беше повече от живописна – тъмните отвори на скалните пещери и шарените кюрдски къщи над тях създаваха интересен цветови ансамбъл.

Подминахме мотела и единствения къмпинг („Хас Бахче”) на Хасанкейф, посъбрахме още студ в празното поле и тръгнахме по обратния път да дирим храна. След още една фотосесия на стария мост взехме маршрутка към Батман. Напуснахме този център на Артукидите с надеждата, че в Мардин – втория им център, ще имаме по-голям късмет да се насладим на архитектурните им шедьоври.

Мардин

Сбогуване с диарбекирския домакин, който ни закара до автогарата, за да вземем автобуса за Мардин. Времето не обещаваше приветливост, но пътят не чака. Малко преди града ни спряха за проверка на документите за първи път откакто бяхме пристигнали в Югоизточна Турция. Всичко мина кротко и спокойно и след минути автобусът ни остави на някаква спирка в новия Мардин. Оттам взехме градска маршрутка, не се налагаше да искаме помощ, защото си личеше от километри, че не сме тукашни и всички се надпреварваха да ни помагат. Схванахме, че във всеки от тези градове има по една Улу Джами (Велика джамия), която обикновено е в центъра, та това ново знание ни придаваше вид на адекватни и информирани хора.

- Къде искате да отидете?

- Искаме да стигнем до Улу джами!

- Лесна работа, нямате проблем.

Маршрутката се заизкачва към стария град и челюстта ми увисваше все повече и повече, защото онова, което бях гледала по снимките, бледнееше в сравнение с реалния Мардин. Ако в Диарбекир трябва да се търсят специални места, за да се усети същността на града, то в Мардин няма такава нужда, защото той и като ансамбъл, и във всеки свой детайл е като музей. Град, построен от варовик, а варовикът резбован по съвършен начин. Този град ви грабва незабавно и без остатък. Възторгът, който изпитвах, очевидно ми придаваше вид на безгрижен малоумник, защото в момента, в който трябваше да сляза от маршрутката, ми беше все едно дали ще си взема раницата или ще я забравя, дали ще сляза или не. Зяпах като зелено марсианче и блъскането във врати и хора не ми беше никакъв проблем.

Както вече стана дума, евтини хотели в тази част на Турция няма. Говореше се за един евтин бекпекърски хотел в стария град, който никой, ама никой не препоръчваше. Оставаха... няколко бутик хотели, от които тайничко си бях избрала един със сладкото име „Татлъдеде” („татлъ” означава „сладко”). Така или иначе бяхме планирали да останем тук само една нощ, щяхме да прежалим малко повече пари, за да нощуваме в някогашен кервансарай, преустроен да посреща гости в наши дни. Намерихме хотела лесно. Единственото свободно помещение е най-хубавото, най-царственото – с рисувани тавани и прочие разкош. Ние се поизпотихме, защото бяхме погледнали цените и картинките на стаите предната вечер, но когато момчето от рецепцията написа на листче една цифра, не можахме да повярваме. Защото за половината от цената, обявена в сайта, ни даваха черешката на сладоледа. Значи отстъпка или бонус, или подарък за свети Валентин. Да, да, по някакви причини източните ни братя украсяват с червени сърчица и празнуват любовния празник, пък дори и да е нагласено така само заради чужденците. Но за валентинския декор ще разкажа в сирийската сага.

От терасите на „Татлъдеде” успяхме да видим месопотамската равнина и Сирия в далечината, но също и онова, което прозираше през февруарската мъгла нагоре към върха на хълма.

терасата на 580-годишната постройка, чиито горни етажи имат 240-годишна история

Величествено е да гледаш Месопотамия от огромната тераса на 580-годишната постройка. Горните етажи са на двеста и четиридесет години. Сградата е огромна, типична – построена от мек варовик с красиво очертани прозорци и врати, с изящна каменна резба. Ресторантът е на подземно ниво. От терасата има видимост към всички нива (разбирай етажи) на хотела. Стаята е наистина чудесна – изписана, с ниши и нишички, с високи тавани и хубави завеси, с множество дребни джвъчки.

Съзнанието ни вече беше „променено”, както биха казали психолозите за изпадналите в транс, в хипноза или в наркоза. Нищо не можеше да ни спре да обикаляме този град до припадък. Град, разположен амфитеатрално на чудесен хълм; град, чиито къщи от варовик са гравирани по изключително ефектен и красив начин; къщи, отделени от погледите на непознатите с дебели, високи зидове... Аналози на мардинската архитектура има в Савур – градче, което се намира сравнително наблизо и е получило прозвището „малкият Мардин” и в Мидиат – центърът на Тур Абдин. Освен множеството джамии, медресета и бани, в Мардин имаше християнски църкви, забележителни светски сгради (като тази на пощата и на първото девическо училище, открито в Османската империя), музеи, кервансараи, работилници и дюкяни за сребро.

сградата на музея, където се е помещавала сирийската католическа патриаршия – 1895 г.

Първото девическо училище, отворило врати в Османската империя

пощата, гледана от височина

Ако със закритите и откритите пазари вече бяхме свикнали, то с тесните стръмни улички, по които е по-вероятно да срещнете магарета, отколкото мотори, не бяхме привикнали все още.

С всяка обиколка, с всяка стълбичка, която ни изкачваше по-нагоре и по-нагоре, попадахме в леко мистериозна средновековна атмосфера и нямаше насита, нямаше спиране въпреки суграшицата, която не обещаваше да спре скоро. Изпитвам съвсееем леко шубе от пустите сокаци и срещите със случайни минувачи. Почти бяхме достигнали до последния ред къщи на най-високото, когато видяхме забранителни надписи, според които не можехме да продължим към крепостта. Военна зона, достъпът забранен. Заслизахме по някакви стълби и придвижвайки се почти на сляпо, т.е. лабиринтообразно, се добрахме до красивата сграда на пощата, пред която изпихме по един чай в началото на обиколката.

Да! Мардин е голямо изкушение! За жените той е особено „опасен”, защото хлътнете ли в някой от дюкяните за сребърни накити, няма излизане. Най-прекрасното сребро и най-прекрасните изработки, които съм виждала в живота си. От архитектурните изпълнения до последното пръстенче всичко в този град е фино и красиво! Цените на бижутата въобще няма да коментирам, защото няма да ми повярвате – просто отидете в Мардин и проверете сами.

Един образ ще ви преследва навсякъде в този град – този на богинята на змиите Шахмаран – източноанадолската „сирена”, половин жена, половин змия.

Шахмаран

Направи ни впечатление, че хората по малките улички в Мардин ни поздравяваха така, както у нас се поздравяват планинарите. Освен поздрава често дочувахме и някакво пожелание за „берекет”. Търговските набези спрямо туристите не са лепкави и зловредни каквито бяха на други места по маршрута ни. Близо до Улу Джами един уличен продавач предложи да ни предреши като кюрди и да ни снима. Малко глуповато, по туристически наивно, се хванахме на този номер. Не ни накараха да си платим за дегизировката, нито да купим куфията (кърпа, шал за глава). Тук се налага да направя някои уточнения относно цветовата символика на куфиите. Понеже в Мардин етническото разнообразие е по-голямо от това в Диарбекир, започна да бие на очи, че някои мъже носят черно-бели карирани куфии, а други – червено-бели. Едва в Шанлъурфа научихме, че кюрдите се „символизират” чрез черно-белите шалове, а арабите – чрез червено-белите. В Сирия и Йордания обаче с черно-бели куфии се сигнализират преди всичко палестинците, а с червено-бели – някои от бедуините и арабите. Това не пречи да срещнете хора с напълно бели куфии, а пък в Шанлъурфа – с лилави, при това носени и от двата пола.

Мардин, Мардин! Как да те забравя и как да те прежаля?! Суграшицата премина в сняг в последния час преди мръкване и ние волю-неволю тръгнахме към хотела. Преминавайки през изключително колоритния пазар в съседство, видяхме достолепни госпожи да товарят покупките си в дисагите на магарета – очевидно единственият нормален превоз по стръмните сокаци на приказния град. В „Татлъдеде” беше топло и уютно. Красиво украсеният ни таван ми се струваше висок колкото небето, а раницата ми стоеше някак си чуждо и пролетарски върху мозаечния под. Напуснах топлата стая, за да се отдам на последни съзерцания от просторната тераса на хана. Светлините създаваха впечатление за киш ниш, т.е. за златно диарбекирско колие, което ти идва да нанижеш на врата си и да не пускаш на никаква цена.

Закуската само подсили тъгата заради заминаването. Планът ни да посетим грандиозния Шафранов манастир (Deir Zafaran) в околностите на Мардин пропадна заради мокрия сняг и почти непрогледната мъгла, с които утрото ни изненада. Да тръгваме на запад, да тръгваме към Шанлъурфа, пък може там да е по-слънчево!

Шанлъурфа

Малко след един на обед бяхме положили багажа в един непретенциозен, но удобен и с централно разположение хотел. Имахме около четири часа до мръкване и трябваше да направим всичко възможно, за да видим двете свещени езера и да посетим пещерата, в която според мюсюлманите се е родил Ибрахим – Авраам – Абрахам, а според старозаветните текстове е преминал оттам на път за ханаанските земи. В още по-стари времена тук е било и светилището на Сирийската Велика богиня – богинята-русалка Атаргатис. Езерото с рибите било пазено от множество нейни жрици. За Атаргатис обаче туристическите брошури не разказват. Нито за Мелузина – средновековната европейска полужена-полузмия (или риба), митичната основателка на френския аристократичен род Люзинян.

Ако Диарбекир е базалтовият град, а Мардин – пясъчножълтият, то Шанлъурфа е белият град.

В елинско време градът се е наричал Едеса – кръстен така от Селевк Никатор в чест на македонската Едеса (сега в Гърция), заради изобилието от вода, характерно и за двете места. За Селевкидите съм писала в първата сирийска сага.

Урфа, каквото е името на града допреди няколко десетилетия, е пилигримски център за хора от поне три религии, но значимостта му за Европа се измерва в друго. Кръстоносците, които правят държава за около петдесет години там, се оказват вдъхновени от предислямската и ислямската архитектура, и ако не друго, те пренасят по родните си места поне островърхите арки. В историята на готиката тезата за ориенталското влияние се обсъжда напълно сериозно. Това влияние е проникнало в Европа основно чрез кръстоносците (от изток) и през Сицилия и Испания (Андалусия) – основните врати за навлизане на предислямската и ислямската култура на континента. Интересно все пак: в историята на готиката (наричана „френско изкуство”) се намесва отново фамилията Люзинян (основана от Мелузина), която фамилия пренесла френската готика, разбираш ли, в Кипър по време на първите кръстоносни походи и царуванията им там. Леле-мале! Островърхата арка е част от архитектурата на романизирана Сирия и на Сасанидите още през седми век...

Последвахме кафявата табела с надпис „Балъклъ гьол” („Езерото с рибитe”) и скоро стигнахме до красив парк.

езерото с шараните

свещените шарани

Шараните не са особено вдъхновяваща гледка – много са, огромни са, хищни са. Всеки, дошъл тук на разходка, се чувства морално длъжен да ги храни и ... да се снима с рибите. И ние се представихме така. После тръгнахме към второто езеро, което е свързано със Зелиха – дъщерята на Нимрод, която не била съгласна с решението на баща си да изгори Авраам. Заради това си мнение тя последвала пророка. В това елегантно езеро хората се разхождат с лодки, а после пият чай в някое от многобройните заведения в парка. Красиво е, не ще и дума.

второто свещено езеро е на Зелиха – дъщерята на Нимрод

Чай пихме и ние, но след като продължихме по „Авраам” маршрута, т.е. отидохме до пещерата, в която е отраснал. Преминахме през пищна джамия, някогашен християнски храм, построена пред входа на пещерата.

джамията и входът към пещерата на Авраам/Ибрахим

Събухме обувките и всеки от нас влезе в съответното помещение – мъжът при мъжете, аз – при жените. Заварих коленичили молещи се жени, масичка с няколко Корана за желаещите и броеници, вероятно оставени за богомолките. Свещеното място е отделено с масивно стъкло и пряк достъп до скалата няма. За желаещите да отнесат със себе си нещо свещено има свещено изворче, от което могат да пият вода. Снимането е забранено. Коленичих и аз за минутка, не е прилично да се смущават вярващите с шум, приказки, разходки. После си тръгнах.

Изпихме по един чай край езерото на Зелиха и коментирахме другата „Авраамова” хипотеза – тази за произхода му от града Ур, който е в пределите на днешен Ирак. Не знаехме кое е вярно и кое измислица, но така или иначе в иракски Ур едва ли ще отидем.

Тръгнахме да се срещаме с един млад човек – докторант от Истанбул в тукашния Харански университет. Слънцето отдавна се беше скрило и многобройни птичи ята закриваха небето, което караше приближаващият мрак да изглежда по-черен от обичайното.

Прибрахме се рано, защото на следващия ден предстоеше преминаване на турско-сирийската граница. Границите винаги са ме изпълвали с лека тревога, имах нужда да поспя повече, за да съм отпочинала и спокойна на сутринта.

[1] Шишманов, Д. (2001). Необикновената история на малоазийските българи. II-ро изд., „Пони”, София