Барселона - градът на вечната сиеста.

Барселона – градът на невероятния Гауди

След 9 дни прекарани в Южна Франция (област Лангедок – Русион),  бе време да поемем обратния път за България. Всяко населено място в тази област бе забележителност само по себе си. Историята на Франция и Испания, на католици и еретици, гали, ибери, римляни и праисторически човеци бе тясно преплетена помежду си, а забележителностите бяха безброй. Наличието на прекрасното средиземноморско крайбрежие утежняваше ситуацията допълнително. Така че се зарекохме да посетим това прекрасно място поне още веднъж в живота си. Сега обаче бе време за отпътуване, което за щастие минаваше през Барселона. 

Полетът ни за България бе в понеделник вечерта, така че бяхме решили да отделим 2 дни на този прекрасен град. Макар и да знаехме, че това време е крайно ограничено за град като Барселона, се надявахме да успеем да видим най- забележителното и поне в малка степен да усетим духа му.  

Пътуването от Кане плаж до Барселона мина бързо и безпрепятствено. За пръв път откакто бяхме на френско-испанска земя се качихме на магистрала и никак не съжалихме, че до този момент избягвахме модерните аутобани. За изминатите 200 км. ни таксуваха с цели 17 евро. В случая обаче времето бе по- ценно от парите, защото безбройните забележителности на Барселона ни очакваха, а вече минаваше обяд.

Денят, в който пристигахме бе неделя. Движението бе рехаво, а паркирането безплатно. Това бе голямо предимство, защото ни позволяваше бързо и безпроблемно придвижване по протежението на целия град. Настанихме се в хотел Ибис, скочихме в колата и след кратко придвижване по околовръстното се озовахме на всеизвестния бул. „Диагонал“. Вдясно от нас се намираше „Камп Ноу“, легендарният стадион на ФК „Барселона“. Вели и Малкото Алби изявиха явно нежелание да спираме, а и аз самия никога не съм бил фен на каталунския гранд, така че само свих, за да го видя отвън. В действителност, съоръжението не изглежда толкова гигантско и човек трудно може да повярва, че побира над 100 000 души.

С весеки изминат километър се убеждавахме, че Барселона е един наистина прекрасен град с неподправен стил, прекрасна архитектура и уникално излъчване.

След като изпреварихме препълнения със зяпачи туристически автобус, бе време да се отклоним от  бул. „Диагонал“, защото първата ни и главна цел естествено бе базиликата „Саграда Фамилия“. Започната още в края на XIX век, тази уникална сграда все още е в процес на строеж.

Сградата е наистина огромна и правенето на снимки, които да я обхващат изцяло си е трудна работа, да не кажа невъзможна. Замисълът на нейния архитект, невероятният Гауди, е бил да изобрази раждането, живота и смъртта на Исус. Ние лично не успяхме да открием символизма в архитектурния шедьовър. Дори бих казал, че в някои моменти сградата ни изглеждаше леко гротексно. Колкото повече се взирахме в забележителните й кули, все повече ни напомняха на пясъчните кули, които правехме като малки, стривайки мокър пясък мяжду дланите си.

Стълпотворението от туристи бе огромно, а стърчащите около базиликата строителни кранове определено създаваха негативно впечатление. Докато обикаляхме храма от всички страни, обсъждахме как е възможно, толкова несериозно отношение от страна на каталунските власти към една от най- емблематичните сгради за цяла Европа. Доколкото си спомням входът бе 12 евро, а тълпата която чакаше да влезе наброяваше над 200 човека. Казано с други думи, средства не липсваха, но „Саградата“ продължаваше да си стои недовършена.

След като купихме сладолед на Малкото Алби, скочихме в Пежото и се насочихме към хълма Ел Кармел, където се намираше паркът „Гюел“, проектиран от познайте кой? Да, невероятният Гауди! Паркът е известен с това, че всички фигури, статуи и здания са облепени с малки порцеланови парченца. 

Тук отново ни очакваше неприятна изненада. Влизането в парка бе  безпроблемно, но разглеждането на музейните части бе само на групи, като се влизаше през половин час. Оказа, се че желащите са толкова много, че има свободни места за след час и половина, който ние разбира се нямахме. Така че трябваше да се задоволим с разходка из парка и панорамна гледка към ширналата се пред нас Барселона.

След като пообиколихме и разгледахме доколкото можахме, отново скочихме в ренталкара и се отправихме към едно от задължителните и най- впечатляващи места в Барселона – пл. „Испания“. Точно в тази си част градът има страшно много забележителности, така че решихме останалото ни време да бъде отделено именно тук. Спряхме малко след Музея на изкуствата, където разкрихме и загадката с огромните навалици, които срещахме на всеки забележителен обект. Пред нас паркираха най- малко 5 автобуса с руски туристи, а идваха и още. Просто бяхме имали малшанса както пред „Саграда Фамилия“, така и в парка „Гюел“ да се натъкнем на тези огромни организирани групи, които задръстваха всичко по пътя си. Е, сега бяхме едни гърди пред тях, така че не трябваше да се бавим нито секунда!!!

Подминахме Олимпийския стадион, където играеше мачовете си другия каталунски отбор – Еспаньол. Там се намираше и олимпийското село, което само по себе си бе забележителност, но както вече упоменах, просто нямаше време. Същата съдба сполетя и Дворецът на Монтжуиците, управлявали векове наред областта Каталуния, в едно с прилежащите музеи, крепост и поредният невероятен парк.

Насочихме се директно към пеещите фонтани, които в този момент обаче бяха замлъкнали. Това много разстрои Малкото Алби, което в наивната си главица явно си представяше, че фонтаните ще му пеят точно като човеци.

Точно зад нас се извисяваше Музеят на изкуствата на Каталуния, чиято сграда бе наистина впечатляваща. А непосредствено до нас снимки си правеше някакъв индиец, който непрестанно се държеше за главата. Може би и той се чудеше защо пеещите фонтани не пеят???

Гледката от стълбите на музея определно ни впечатли, но все още не знаехме, че същото място, но гледано от другата му страна бе главозамайващо.

На Вели и Малкото Алби мястото много им  хареса, така че решиха да останат, докато аз продължих да крача бодро към колоните на пл. „Испания“, където ме очакваше домът на бикоборството в Каталуния – „Арена ди Барселона“.

В този момент на арената не се провеждаше корида, и слава богу, защото веднъж вече бях гледал и зрелището въобще не се оказа толкова благородно, колкото си мислех. В края на борбата бикът се умъртвява, но само най- добрите тореадори могат да го направят с един удар, право в сърцето. Така, че в повечето случаи умъртвяването на животното си е грозна гледка. В случая арената бе наблюдателница, като срещу скромната сума от 1 евро туристите използваха огромните тераси, за да се насладят на умопомрачителната гледка на тази впечатляваща част на Барселона.

В далечината доминираше огромната пропоционална фигура на Музея на изкуствата, следваха пеещите фонтани с прословутите 4 бели колони на входа им, веднага след тях се бе ширнал огромен булевард, входът на който се пазеше от т.нар. Венециански кули. 

Непосредствено под Арената бе пл. „Испания“ с огромното си кръгово, в чийто център се намираше страхотен мраморен паметник, изобразяващ древните иберски богове.

Докато се мотаех горе, видях й приближаващите се отдолу мои спътнички, които също ме бяха забелязали и радостно ми махаха. Бе време да слизам, защото денят свършваше, а тепърва трябваше да връщаме ренталкара. Проблемът с връщането се състоеше с предното стъкло на колата, което се пукна по пътя към Монпелие. Пукнатината бе малка, но точно пред погледа на шофьора, така че вече няколко дни ми вадеше очите.

Преди да напуснем това прекрасно място направихме последни снимки на фона на залязващото слънце и отпрашихме към офиса на Centauro, който се намираше до летището на града. 

Истинските ни приключения за този ден тепърва започваха, но тогава все още нямаше как да знаем това ...

'

Пристигнахме в двора на Centauro по тъмно, каквато беше и целта ни. Тъмнината ни даваше някакви надежди, че пукнатото стъкло на ренталкара може да мине между капките. Намерихме двора на компанията много лесно, но предаването на автомобила се забави. Точно пред нас пристигна Голф без задно стъкло, а пред него техниците от компанията оглеждаха друга кола, която бе така сгъната отзад, че дори не можех да разпозная марката й. Малкото Алби видя пострадалите първо и много се развесели в какво състояние хората си връщат колите. В интерес на истината и ние се поокопитихме и започнахме да си вярваме, че покрай всички тези щети може да минем метър. В резултат на цялата суматоха, на нашата кола бе хвърлен един бърз поглед. Техникът вдигна одобрителен палец към момичето в офиса и всичко бе наред. Въпреки всичко пожелах да ми се разпишат някъде, че съм върнал колата здрава, на което момичето ме изгледа малко странно, но написа името си с дата и подпис на наемния договор.  

Оказа се, че и притесненията ни свързани с придвижването от двора на компанията до летището също са напразни, защото ни очакваше бус, който ни остави пред Терминал 1 само за няколко минути. От тук придвижването ни до хотела трябваше да бъде безпроблемно. Вече минаваше 22:30, така че решихме да вземем такси, което обаче ни изуми с обявената цена от 25 евро. Подробно обяснихме, че сме за близкия хотел Ибис, този до летището, а не оня който е в другия край на града. Това обаче нямаше никакво значение. От летището цената бе еднаква 25 евро, без значение разстоянието.

След кратко умуване решихме да се насочим към намиращото се наблизо железопътно влакче, което трябваше да ни изведе до най- близката станция на метрото. В този късен час обаче касите не работеха и можеше да се ползва само автомат. В повечето случаи менютата на подобни автомати са направени много логично, но е небходимо да имаш малко повече време, за да схванеш подредбата им. В нашия случай време нямахме, защото последния влак идваше след само няколко минути. И докато се чудехме какво да правим, при автоматите се появи същия таксиджия, с който бяхме говорили за цените. Разстроен, че не сме го наели, той помогна на безпомощните туристи, ручкащи менютата на автоматите до нас, но към нашето безсилие остана хладен като дамаска стомана. В крайна сметка избрахме някакви билети пуснахме еврата и се надявахме автоматичните врати да се отворят. Влакчето вече поглъщаше и последните си пътници. Минахме като хали през въртялките, които в случая бяха по-скоро като прищипалки. За мен дори не остана време да си маркирам билета, което със сигурност бе сериозно нарушение, наказващо се със солидна глоба, но такива бяха обстоятелствата. Успокоявахме се, че само след няколко спирки трябва да слизаме, за да се прехвърлим на метрото. Спирката ни беше Горналь.

Слезнахме от влакчето на напълно празен перон, така че нямаше кого да попитаме къде и как да осъществим прехвърлянето. Явно бе, че трябва да се оправям сами. Вели вече сериозно се бе разтревожила, а Малкото Алби страхливо се бе навряло в нея. Срещу мен започнаха да летят обвинения, че заради няколко евро съм вкарал цялата група в приключение, намираме се в някакъв краен квартал, вероятно населен от араби, крадци, терористи и престъпници. В интерес на истината цялата тази тирада леко притесни и мен, но това бе само за минута.

Някъде около нас дънеше силна музика, а от време на време се чуваше и сериозна глъчка. Явно съвсем наблизо течеше луд купон. Първият участник, който срещнах бе мъртво пиян, но все пак реших да го попитам къде е спирка Горналь. Ако не друго поне разбрах къде е купона, не че ми трябваха указания, но все пак бе нещо. На следващия ъгъл, попаднахме на „Купона на Бари“, който празнуваше 40- годишен юбилей. Алкохолът буквално се разливаше по масите, а градусът на настроението бе на топ ниво. Просто не можехме да повярваме какъв луд купон се вихри в неделя вечерта и то в някакъв краен квартала на Барселона. Явно всеки минаващ бе поканен, защото лудуващото множество буквално ни засмука и волю- неволю ние също станахме част от купона. Самият факт, че сме чужденци явно много се харесваше на местните, защото не спряха да ни предлагат всякакъв вид напитки. Най- много се радваха на Малкото Алби, което пък по необясними причини се срамуваше страшно много. Решихме да се ограничим с безалкохолно, като аз опитах и някакъв странен пунш, който се разливаше с черпак от едни големи купи.

Купонът бе супер, но метрото едва ли щеше да работи заради нас до 3 през нощта. Макар и с нежелание трябваше да тръгваме. Спирка Горналь бе буквално от другата страна на улицата. Там ни очакваха трима полицаи, които обаче бяха по заинтересувани от развитието на купона. Оказа се, че спестения билет за влакчето не действа в метрото, така че трябваше да си извадя нов, за което се бръкнах към 3 евро. Така малко след полунощ бяхме в хотел „Ибис“.

Явно този ден се бе оказал много натоварен, защото заспахме веднага. Следващия ден щеше да ни е последен, но нямаше да загубим нито час в излишно мотане. Фактът, че приключението ни бе към своя край висеше като Дамоклев меч над главите ни и ни мотивираше в още по-голяма степен. Дори Малкото Алби бе обхванато от странния ни бяс.

Още на сутринта се изстреляхме към метрото, от където взехме комбиниран билет, който позволяваше 10 пътувания за 10 евро. Това бе най-оптималната опция за еднодневно пътуване в група. За нея ни бяха казали случайно срещнати българи в Андора.

В метрото бе доста задушно. Бързо си припомнихме историите на наши познати за адската горещина в барселонското метро. В края на юни обаче все още се търпеше. Слезнахме точно пред Университета на Барселона.

От там се отправихме към пл. „Каталуния“, който обаче се оказа много далеч от излъчването на своя събрат пл. „Испания“.

Като цяло над площада доминираше сградата на Испанската кредитна банка, която бе доста внушителна като размери, но без да блести с някакво изящество. Може би най- интересното бе, че тя представляваше две съединени сгради, строени през коренно различни периоди. След пл. „Каталуния“ следваше и прословутата „Ла Рамбла“, за която бяхме слушали само легенди. Всъщност улицата не ни впечатли особено. Предполагам, че бяхме слушали прекалено много легендарни истории за нея, които преекспонираха възприятията и очакванията ни.

Улицата е доста дълга, но не може да се похвали с голям простор или разточително красиви сгради. В общи линии се редуваха магазини и заведения.

За да всее малко разнообразие, от един прозорец се появи съвременна Мерилин Монро, която съблазнително размахваше полата си пред погледа на пътникопотока от туристи.

В самия край на Рамбла се намираха емблематичните за Барселона артисти, които в ролята на статуи въплъщаваха най- различни герои. 

Малкото Алби ги гледаше с ококорени очи, но не пожела да се снима с някой от тях.

Скоро пред нас изникна и статуята на Колумб, която гордо сочеше пътя към морето. Бяхме в края на Рамбла.

Едва впоследствие разбрахме, че е възможно да се влезе в самия паметник, като в колоната има малък асансьор. Не зная дали това е вярно, но наши познати ни казаха, че са го правили.

В този район на града имаше поредица от красиви и величествени сгради, като всяка една бе тясно свързана с морето.

Морският музей на Барселона.

Сградата на пристанището.

Яхтеното пристанище.

Огромният Аквариум.

Тук се бяха разположили страшно много африканци, които продаваха сувенири и други боклуци, които носеха в огромни торби на гърба си. Торбите бяха много хитроумно скроени, така че в случай на опасност, пристигане на полиция например, само с дръпването на две връвчици, сергията се превръщаше в огромен вързоп, който чернокожите търговци хвърляха на гърба си и изчезваха.

Търсейките колоритната обстановка на Барселона, решихме на връщане да не минаваме по Рамбла. Така че просто се изгубихме в кривите улички на стария център.

Пред нас се откриха стари сгради, базилики, красиви площади и много, много палми, които искрено радваха Малкото Алби. 

Така неустено и бз да разберем се озовахме право пред Катедралата на Барселона, която бе толкова гигантска, а площадът пред нея толкова малък, че реших да я снимам на две части.

И макар пред катедралата да не се виеха безкрайни тълпи от руски туристи, предпочетохме да не влизаме вътре. Макар и действащ храм, входът струваше 5 евро. Чудехме се дали това важи само за нас, многоуважаемите туристи или местните също трябваше да заплатят по 5 евро, за да се видят с Бога?

В близост до Катедралата имаше изложба на Гауди, която разбира се включваше футуристични фигури, част от течението на неомодернизма.

Това бе изложено отвън. Експонатите, които се намираха вътре със сигурност щяха да бъдат още по странни.

Ние обаче продължихме към пл. „Каталуния“, където ни очакваше метрото и пътят към летището. Отново бяхме прекалили с разходките, така че трябваше да ускорим крачка.

Сградата - термометър показваше 26 градуса, което бе наистина перфектно време за туристически разходки. Нашата обаче бе към края си и ни очакваше жегата на барселонското метро. Спираката ни бе позната, прекачане на Горналь и през малкия площад към влакчето за метрото. Този път не заварихме купон, но за сметка на това пейките на парка бяха пълни с народ, отдал се на следобедната си сиеста. Времето бе повече от прекрасно, а за местните почивката явно бе нещо свято.

С усмивки на лица продължихме към летището, където самолетът бе пълен до последната седалка. Всички бяха българи, а не малка част имаха съмнително мургав вид, така че нямаше как да мине без врява. Скандалът избухна за някакви места. Доколкото разбрах стюардесите разделиха някакво семейство, което се бе настанило на предните седалки, които по принцип са със запазени места. Така или иначе всичко се размина без инциденти.

Така приключи тази невероятна 11- дневна френска одисея с барселонски привкус, която остави у нас само и единствено прекрасни впечатления. Що се отнася до самата Барселона, мога смело да заявя, че това е един от най- красивите градове в Европа и заслужава да му се отдели много, много повече време. Това е град, който не само е изпълнен с множество забележителности, но и притежава невероятен чар с непринудена индивидуалност. Подобни градове заслужават не просто обиколка, а време, в което да им се отдадеш, да потънеш в тях, за да станеш част от тях. Само така можеш истински да ги усетиш и разбереш.

Така, че като финал мога да кажа само едно – „Барселона, очаквай ни отново!!!“