мадейра

Мадейра

След близо година и половина застой поради разбираеми причини, а именно обгрижването на нов малък спътник, бъдещ пътешественик, плюс голямо преселение на народите, решихме доста спонтанно края на май да се метнем до Мадейра, за първата годишнина на дребосъчето. Чудехме се между Ланзароте, Азорите или Мадейра и последното островче спечели, просто самолетните билети бяха най на сметка. След бърз преглед в нета си харесахме цяла къща за гости - под цяла имам предвид огромно нещо на три етажа само за нас, с идеята, че можем да предложим на приятели да се присъединят, което не се получи, та в крайна сметка се разполагахме из три спални, две бани, една твърде голяма кухня на първия етаж и всекидневна на третия. Къщата е в едно селце в югозападната част на острова (Paul do Mar), с гледка към океана, прекрасна тераса и сноп банани на 20 см от входната врата (влизането и излизането ставаше с интересни чупки, за да им дадем все пак шанса да узреят). Няма много време за готвене на такова място, но има ресторант в селото, в съседното пък поне два, а отгоре кацнало на скалите още един с гледка към нашето си село ееей там долу:

Първият ден нищо не можахме да видим, въпреки че стигнахме към два следобед, но се полюбувахме на местната кухня в ресторанта, на тераска с океан от едната страна и отвесни скали от другата. Такъв контраст рядко се вижда, но на Cabo Girao, на около 30-тина километра източно от нас, той е още по-осезаем. Според пътеводителя и брошурите ни това било най-високата скала над море в Европа, и втората в света (което май не е хич вярно), към 590 метра, на които се наслаждаваш (ако не ти се вие свят) от стъклената платформа, изградена на мястото. Аз минах много набързичко през прозрачната част, че нещо липсва ли ми под краката, почват да стават леко нестабилни. Върхове с пропасти до тях не са проблем, но един нищо и никакъв мост може да ги поизнерви (краката).

Вторият ден обаче се мятаме с багажите в количката под наем и отиваме до естествените лава басейни в северната част на острова. Няколко дена по-късно установяваме, че е трябвало да минем по малко по-заобиколния път, за да спестим някой друг тунел и да се насладим на гледките около Encumeada. А тунели на Мадейра бол, вярно, стигаш бързо от точка до точка, но се изпуска доста красота така. Porto Moniz е интересно място, но естествените басейни вече не са много естествени, справка:

В интерес на истината наблизо имаше малко по-естествени, но пък с тупната кръчма почти отгоре им.

За обратния път избираме да се движим по западния бряг (който не блести с нещо особено, но предлага поглед към местния живот извън туризма), и след известно лавиране по тесните пътища с мнооого завои стигаме тъкмо за следващата рибка в кацналото на върха кръчме (във Faja da Ovelha), където сме единствените клиенти, и където облаците ни застигат, но слънцето пробива над океана:

За другия ден сме си набелязали разходка по прочутите им напоителни канали - levadas. Такива има из целия остров, стотици и хиляди километри, колко точно не можахме да открием, всеки пътеводител, брошурка и интернет сайт си има собствено мнение по въпроса,  но да речем някъде между 1000 и 3000... Избрахме един от по-туристическите маршрути, в района Rabacal, защото беше нито много дълъг, нито много къс, сравнително равен терен, водопади, плюс километър тунел, който трябваше да си осветяваме с телефони, тъй като естествено фенерчето ни отказа точно в този момент и без малко да се откажем, но се престрашихме... 

Ако имахме повече време и възможност бихме направили разходката от Encumeada до някой от върховете, Pico do Arieiro или Pico Ruivo. В северната част на острова е доста живописно и там също има маршрути из дъждовните гори, в района на Queimadas. По пътя от Sao Vicente към Santana има разклон за една воденица и за началото на пътеките (за съжаление и за там нямахме време). Santana посетихме на следващия ден, като по пътя се отбивахме на всеки "miradouro", който ни попаднеше. На север използват явно и други думички за местата с гледки, но винаги има бинокъл на табелите. Заслужаваха си до едно, а често имаше и ресторантчета по тези местенца, та ако не бърза човек да изтръшка целия остров може да си поседне. 

Boaventura:

В Сантана отидохме заради известните къщурки със сламени покриви, които са и в списъка на Юнеско. В центъра са оставени няколко за туристи, които са направени на магазинчета и туристическо бюро, но се срещат такива и тук-там из селото, изглеждат по абсолютно същия начин, в една от тях доста възрастна баба със забрадка си поливаше градинката и явно си живееше там.

Следваща спирка Curral das Freiras. Имало едно време някакви монахини, които, за да избягят от някакви пирати, предприели поход към вътрешността на острова, харесали си едно местенце и се поустановили там. Толкова било забутано, че телевизията стига при тях през, ако не се лъжа, чааак 1986 г. В самото село не видяхме какво може да се прави и гледа, освен да се опита нещо сладичко и тестено от кестени, но трябва да се внимава откъде, освен ако не иска хубавичко да се набута човек... Това, за което си заслужава да се отиде дотам, си нарича Eira do Serrado и до него се стига като преди да се мине тунела непосредствено преди селото, се завие наляво (има си табела). Паркирайки виждаме с разочарование как едни нагли облаци бързат да ни скрият невероятната гледка, но тъй като информацията ни е, че микроклиматът на Мадейра може да се променя за отрицателно време, не униваме, а се запътваме към терасата за наблюдения. Облакът се мъчи, мъчи да прескочи към долинката, обаче не можа да надвие върховете и се полюбувахме за известно време на ето това:

Curral das Freiras:

На връщане минаваме през Monte, по-точно през градините на Монте, до които ходи и лифт, има и от онези дървените "шейни", на които и да искахме нямаше как да се качим, защото явно беше някакъв празник и от близката църква имаше шествие. Градините ни заплениха, изключително приятни, но съвсем не са направени за бебешки колички (последните като цяло не са за подобен тип острови, но ни беше за пръв път, простено ни е)... Така се замотахме да търсим пътеки без стъпала, че май се оказахме последните посетители. Не знам дали не държаха един вход/изход отворен само заради нас, но нямаше да закъснеем толкова ако им беше отворен срещуположния и не трябваше да минаваме отново през половината градина.

Последният ни ден на острова оставихме за Ponta de Sao Lourenco. Сериозно закъснение с тръгването и отбиването ни до miradouro-то Portela ни ограничи доста разходката по носа. Имахме не повече от час, а маршрутът е определено по-дълъг. Духаше ужасно силно откъм северната му страна, но си заслужаваше всяка минутка там. Бях малко скептична какво ще им гледам толкова на едни голи скали, но бързо признах грешката си. Красотата наистина има много измерения, доста съжалихме, че стана така с времето ни и не успяхме да стигнем докрая. За там е най-добре да си запланува човек цял ден, с пикник и плажче - има два, отбелязани на картата, като плаж на Мадейра в най-добрия случай означава дребен камънак (като изключим изкуствения пясъчен плаж в Calheta).

В крайна сметка не можахме и Фуншал да разгледаме, надявам се не сме изпуснали много, след като минахме n-пъти през различни части от него, установих, че не изгарям от желание да се забутам из лабиринта. Всъщност изобщо не можах да разбера къде почва градът и къде свършва. И не само Фуншал, почти всяко село и град на Мадейра. Изключително "разхвърляно", ако мога така да се изразя (на длъж, на шир, и не на последно място, на височина). Строи се навсякъде, където могат да напъхат някой земекоп (ако не им се копа на ръка), накацали на невъзможни места и по отвесни скали къщи, къщички, вилички и всякакви подобни постройки, човек няма как да не се впечатли от дюлгерските им умения (като спре да се впечатлява човекът от безбройните тунели). Ако случайно няма достатъчно място за къщурка - веднага нива, на тераски, разбира се. 

Последната вечер завършваме в Jardim do Mar, с морски дарове, приятен залез и прекрасен фреш от маракуя в симпатичното Portinho. И си мислим замечтано, защо нямахме още седмица поне...