Съдържание:
- Полетът Краков - Порто
- Петък вечер в Брага
- Национален парк Пенеда - Жереш
- Почивен ден по португалски
- В средата на Атлантическия океан
- От седемте града до пещерата на ада
- Вода, птици и плантации
- "Вулканична" кухня, "вулканични" терми
- Чай, Санта Ирия, рай
1. Полетът Краков – Порто
Алелуя! След почти тричасово чакане на земята най – после сме във въздуха. Унасям се за кратко и в следващия миг пред мен се появява Живиецкото езеро, ниските Бескиди и високите Татри.
Чисто небе, слънчево време. Каква ирония само – опитвайки се да избягам от студената полска есен, се принудих да чакам да чакам разрешение за излитане към слънчевата португалска провинция заради... лошото време в Порто.
И това ще мине. Все пак повече от три години подготвях пътуването си до Брага. Няколко часа не са в състояние да развалят настроението ми. А и книгата на новата нобелова лауреатка по литература приковава вниманието ми. “Пътуването на хората от Книгата“ на Олга Токарчук пренася читателите в седемнадесети век, проследявайки едно необикновено пътешествие на маркиз, банкер, куртизантка и глухоням кочияш от френската столица до испанската провинция в търсене на книгата на вечната мъдрост. За мое съжаление турбуленцията в двадесет и първи век временно ме откъсва от спокойно движещата се карета през седемнадесети век. О времена, о проблеми!!!
Брага
Пробвам, докато кацаме да сравня околния пейзаж с всичките посетени от мен до сега места. В първия момент си казвам – Ломбардия. Но секунда по – късно растителността ме опровергава. Въпреки трите часа закъснение моите приятели ме чакаха на летището. Спомени. Гливице. Общежитията. Партитата. Пътуванията. Сякаш четири години не са минали изобщо. Спортната Алфа Ромео на Жоао прави впечатление. Особено, когато разбирам, че за строителен инженер в Португалия 700 - 800 евро заплата в провинцията е нормално. Правим бърза равносметка кой с какво се занимава и планува за в бъдеще. Тогава виждам табелата с надпис Фамаликао. Едва ли някой освен най – запалените футболни фенове знаят за съществуването на този отбор, но той прави истински фурор в португалската лига този сезон. По – късно вечерта ще науча, че в неделя ще имам възможнст да ги наблюдавам на живо срещу местния Спортинг Брага.
Първата среща с града – безкрайно поле от малки и големи хълмове както повечето португалски градове. За туристите това има определен чар, за местните е кошмар да се опитваш да караш по стръмните улици, да не говорим за строителите. Жоао е късметлия. Завещан му е апартамент в историческия център на града. Оглеждам старите къщи. Отново почвам със сравненията – Италия, Испания, България, Македония? Не, всъщност Португалия. Допадат ми синьо-белите плочки, които украсяват сградите. Особено, когато са добре поддържани.
Жилището на моя приятел е специфично. Намира се на първия етаж в една петдесетгодишна сграда. Разполага с вътрешен двор и допълнителна постройка, която преди е служила за склад на хлебопекарна. Предполагам в близко бъдеще ще има по – развлекателна функция. Запознавам се със сестра му Шана и нейния приятел Бруно. От скоро са се пренесли тук поради цените на наемите в града. Помните ли тези 700 евро заплата? А сега си представете, че давате 650 от тях, за да наемете жилище.
Все пак да преминем към по – приятната част от вечерта, а именно храненето. Много съм слушал за традиционната португалска франчесиня – сандвич с телешко месо, шунка, кашкавал, с яйце на върха и всичко това е залято в сос. Цялата тайна се крие в тази гъста смес от доматено пюре, масло, бира и др. В Порто сосът е по – течен (съдържа повече бира), на север е по – гъст. Никой португалец няма да седне да приготви това ядене у дома. Затова и опашката за добрите ресторанти, където може да го пробвате, са големи. В нашия случай отне повече от половин час да получим маса. Като гарнитура към тази калорична бомба получавате пържени картофи, а традиционната напитка е газирана – бира или кола. Най – известните марки местно пиво Super Bock и Sagres по нищо не се различават от българските масови бири.
След вечеря започваме с пъбкроулинга. Повечето от нощния живот е съсредоточен около катедралата. Атмосферата навсякъде е много приятелска – бих казал, че всички клиенти се познават със собствениците и персонала. Веднага бивам представен и аз, след което започва опознавателната лекция в царството на алкохолните напитки. Ликьор от бадем, вино с тоник, уиски с бейлис и бира се опитват да замъглят съзнанието ми, докато изучавам околната обстановка. А тя наистина е интересна. Първият бар е собственост на геолог – различни минерали и скали украсяват заведението. Във втория бар собственикът не е толкова ексцентричен към интериора колкото към музиката – много DJ от Брага са имали шанса да започнат от това място. Както също и местни художници напълно безплатно могат да излагат и продават свои картини. Любезно отклонявам множеството покани да завършим нощта в един от местните клубове. Чувствам умора, а и не бих искал да проспя половината следващ ден. Тук клубовете започват да се пълнят след 3:00, а пикът на партитата е към 5:00. Купонът продължава до 8:00.
СЪБОТА
Бърза закуска, справка за прогнозата за времето и моментално изстрелване към националния парк Пенеда - Жереш. По път Жоао ми излага вижданията си за португалската архитектура, политика и икономика, докато малките села се нижат едно след друго. Ето я и реката – първата гледка е завладяваща – Кавадо се вие между зелената мантия на Жереш. Пълноводната река е използвана за построяването на язовир, който лятно време е любима атракция за жителите на региона. Неслучайно Кристиано Роналдо има имение на единия склон на планината. Следвайки пътя до Педра Бела няма как да не забележа десетките водопади, които се появяват встрани от нас. Португалия е много богата на водни ресурси. Разходката от паркинга до наблюдателната площадка е не повече от десет минути. Мястото е осеяно с множество маси за излет. Природният парк толкова ми допадна, че с Жоао започнахме да обсъждаме евентуални преходи за следващото ми посещение.
И така стигнахме до малко село в подножието, където ще се подкрепим преди връщането ни в Брага. Ресторантът прилича досущ на българска старопланинска хижа – камък, дърво, камина. За отрицателно време пред нас се появяват хляб, вода и вино. Следва основното ястие от говеждо и зеленчуци, което ме кара да си задам въпроса защо няма португалски ресторанти в Европа освен във Франция и Великобритания.
Следобед прекарахме в разглеждане на стария град – катедралата, малките площади, книжарницата, в която моят приятел е написал дипломната си работа.
Кулинарното ми пътешествие за днес приключва в апартамента, където ще опитам една от стотиците рецепти за прочутото бакаляо (риба треска) – с картофи и царевичен хляб във фурната. Докато чакам приготвянето му небцето ми е погалено на деликатния вкус на „зелено“ вино – бих го оприличил на португалско шампанско. Произвежда се само в северната част на страната от специален сорт грозде. Десертът също е домашен – майката на Жоао и Шана ни е приготвила тиквено-бадемов сладкиш. След вечеря ме чака още една обиколка по баровете. Днес имам възможността да посетя и новооткрит такъв, който се намира в сградата за ново изкуство. Толкова е добър, че персоналът от другите заведения се пренесе тук веднага щом свърши своите смени. Мястото определено е страхотно, особено лятото, когато могат да използват и вътрешния двор на музея.
Неделя
Неделя сутрин е времето за излежаване на дивана и изучаване на португалските телевизионни канали. Докато Жоао приготвя „млад“ ориз и шницели, Бруно се е заел със задачата да ми покаже хокей в зала, който се явява третият най – популярен спорт в страната. Вторият е футзал, а първият няма смисъл и да споменавам. Опитвайки се да разбера спецификата на играта, един след друг поглъщам малки сухари с традиционно планинско меко сирене и прошуто. На помощ ми идва и традиционната чаша вино.
След обилния обяд се отнасяме в разговори и изпускаме хубавото време. Все пак с опознавателна цел ме завеждат до комплекса „Бом Жезус“ о светилището „Самейро“. При ясно време и от двете места се разкрива величествена гледа към града. За мое огромно съжаление гъстата мъгла дори пречи да видя огромните колони на „пазителите на града“. Правим бърза обиколка из парка, който очарова дори в проливния дъжд. До светилището се качва и единственият по рода си фуникуляр, който се задвижва посредством вода. Когато вагонетката е на върха, резервоарът под нея започва да се пълни с вода. Когато натежи достатъчно полита надолу, а на нейно място идва празна отдолу.
На връщане към града минаваме и през стария стадион на Брага, който днес се ползва от женския отбор. За разлика от новия този е на доста по – комуникативно място.
Преди да се върнем в жилището за кратко се отбиваме в един от магазините на отбора в центъра. Нямаха кой знае какъв асортимент, но една красива значка никога не е излишна в колекцията ми. В апартамента получавам от Бруно фланелка и шал на Спортинг Брага. До този момент не знаех, че и Шана, и Бруно са толкова запалени фенове на отбора. Преди мача посетихме една пицария, където срещу само 5 евро на човек можеш да изядеш половин пица и да изпиеш една бира. Дори да не сте фен на футбола, няма да как да не останете очаровани от градския стадион, който буквално е изграден в скалите. Истински архитектурен шедьорър, но кошмар за местните привърженици. Честно казано не се сещам за стадион, в който входът се намира от покрива. И ако дългото слизане може да е вълнуващо, то безкрайното изкачване след загуба едва ли е от най – приятните. Няма да се спирам подробно на двубоя. Само ще отбележа приятната изненада, че и Спортинг, и Фамаликао са много технични отбори, а техните ултраси също се представиха на ниво.
Понеделник
На следващата сутрин се сбогувах с моите приятели и се отправих към Порто. Понеже целта на настоящето повествование не е този иначе красив град, няма да се спирам на него. Сигурен съм, че може да намерите достатъчно информация на него от български пътешественици или сънародници, живеещи там.
Така че директно ви пренасям в късния следобед на 1 500 км западно от европейския континент. Първите гледки от прозореца на самолета не са зашеметяващи, даже ми се струва, че има прекалено много селища и сгради. Много скоро ще бъда жестоко опроверган.
Първите глътки въздух на летище „Йоан Павел II” в Понта Делгада бяха наситени с аромата на оборска тор. Все пак остров Сан Мигел е известен с това, че на него живеят повече крави отколкото хора. Една от първите реклами, които ме посреща гласеше общо взето следното: „ Добре дошли на мястото, където и преди 50 години единственото задръстване беше от крави.“
Хостелът, където отседна може би е най – добрият в който някога съм бил. Широки стаи, всички легла са на земята, гледка към града, тераса, кухня, в която имаше много сладки и сухари извън обичайните кафе, чай и мляко. А и цената от 14 евро за нощувка със закуска е направо смешна.
Първият човек, който срещнах се оказа поляк – професор от Ягиелонският университет в Краков. Оказа се много интересна личност – половин година е в Краков, а в другата половина пътува по света и пише книги. Въпреки че се намираше в средата на Атлантическия океан и щеше да остане тук до февруари в момента работеше върху книгата си за Сибир. Миналата година е имал шанса да изкара няколко месеца в този леден ад. И не, не е красива снежна приказка. Да, пътуването с транссибирската железница е интересен социален експеримент, но след нея започва трагедията. Говоря за ескимосите, истинските господари на севера. Средна продължителност на живота – 35 години. Единственото развлечение в ледената пустиня – водката. Желание за контакт дори и с руснаци – нулево. Чувстват се като отхвърлени и погребани в царството на студа. Да не ви помрачавам мислите с тази тежка история, връщаме се в топлата ноемврийска вечер на Азорските острови. Компания в разучаването на утрешния маршрут ми прави един качествен Портвайн.
Вторник
Ден първи на острова – Сете Сидадес или т.нар. Седем града. Мястото определено не е град, още по – малко да има цели седем. За сметка на това трите вулканични езера наоколо са природен феномен, сякаш от изгубен свят. Тръгвайки от селото по черния път първите 30-40 минути са много тежки за ходене. Неслучайно от малкото туристи, слезли от автобуса, се оказах единственият ентусиаст. Изкачвайки се обаче правех чести паузи, за да се наслаждавам на неповторимите гледки. Стигайки до главния път направих малка пауза на панорамата, където едновременно може да се наблюдават езерата и океана. Интерес буди и изоставяния хотел наблизо. Построен е през 70-те години. Цените му били толкова високи, че не е могъл да бъде рентабилен дори с такава невероятна гледка. Не знам дали не е станало за добро. Всъщност в цялата област само за този хотел и още една къща се издигат над нивото на езерото. Дори да има мераклии в момента, а такива според мен не липсват, то има забрана за строителство в тази част на острова.
Предстоеше ми най – неприятната част от целия престой на острова – трябваше да измина няколко километра по главния път. Нямаше никакъв друг шанс да стигна до пътеката „Пещарата на ада“. Един съвет – на Азорите само с кола под наем – има много места (даже най – красивите) до които градският транспорт не може да ви закара. Освен това автомобилът спестява време, а ако сте четири човека дори излиза по – евтино от местните автобуси. И най – важното – в пъти по – безопасно е от ходенето по пътно платно с остри завои и движещи се автомобили с над 50 км/ч. За мое щастие две испанки спряха и ме закараха до желаната дестинация. Макар и извън сезона, тук можеше да се почуства известен туристически поток. Не се е налагало да се редя на опашка като за изкачване на Еверест или като снимка на скалата Прейкестолен в Норвегия, но все пак не бях и напълно сам пред тази изключителна панорама.
След като отделих половин час да я огледам от всички възможни места освен официалния пункт потеглих към маршрут №4. За съжаление постъпите към него от „Пещерата на ада“ бяха временно затворени, тъй че отново се намерих на пътя, но само за 10-15 минути.
Дори да сте мързеливи по природа това е маршрутът, който задължително трябва да направите на остров Сан Мигел. Снимките не са достатъчни да опишат това, което виждат очите – от ляво е вертикалната зелена стена, стигаща до езерата, от дясно са зелените ливади, които стигат до брега на океана.
Буквално вървях омагьосан и не знаех в коя посока да гледам. Така щях за малко да пропусна двете испанки, които ми помогнаха сутринта. Родното им място е Майорка и можеха отлично да направят разликата между това, в което се е превърнал родният им дом и запазените почти девствени Азорски острови. За тридесетте си години живот бяха сменили доста места за живеене – ще се спра само на едно от тях, защото макар да имам някакви познания за Карибско море, то остров Сан Мартен ме изненада. Разделен е на две между Нидерландия и Франция. Повече информация в Google, а аз ви връщам на автобусната спирка в Сете Сидадес, където се запознах с две молдовки. Едната живее в Прага, а другата в Ница. Бяха избрали наистина невероятно място да си направят среща. Компанията допълни още един соло пътешественик – Борха от Мадрид. Не след дълго разбрах, че жена му е полякиня от Краков и на практика е живял по целия свят – от Бразилия, през Полша, Русия и Франция, та до Малайзия. Като цяло Югоизточна Азия никога не ми е била топ приоритет за пътуване, но след срещата ми с този човек започнах повече да се интересувам от тази част на света. Вечерта прекарах с Мария и Лола. Оказа се, че дори през ноември в някои от добрите заведения е трудно да се намери маса за дни напред.
Сряда
Следващият ден бях отделил за второто най – голямо езеро на острова: Лаго ди Фого. Оказах се единственият желаещ да поеме по маршрут №2 толкова рано сутринта. Като цяло през деня не срещнах повече от двадесет човека и всички от тях бяха по пътя на връщане. Това ми позволи да се насладя на красивата природа напълно сам няколко часа. В района на езерото няма дори една постройка. Само аз и колонията от чайки.
Вечерта посетих една от ананасовите плантации. Азорските острови са единствените, които произвеждат този плод в Европа. Цялата продукция е предназначена за континенталната част на Португалия. Ако не искате да научите повече за този екзотичен плод може директно да се пренесете в следващия ден във Фурнас с неговите топли минерални басейни и прочутото "козидо дас Фурнас".
За останалите продължаваме разходката в плантацията, която е напълно безплатна. На всеки половин час гайд развежда групите из парниците и обяснява процеса на отглеждане. В 19:00 часа се оказах единственият желаещ, което ни най – малко притеснява любезния домакин Луиш.
Малко история. Дълго време на островите основно са се отглеждали портокали. През XIX век обаче болест убива портокаловите дървета, а на тяхно място местните жители започват да отглеждат чай, цвекло, тютюн и ананас. До този момент ананасът е използван само за декоративни цели от аристокрацията. Началото е било трудно – природните условия не са напълно благоприятни. Докато влажността е достатъчно висока, то температурата е ниска. Поради това се оглеждат в парници, където температурата може да се регулира.
Стъклата се боядисват в бяло, за да не пропускат напълно слънчевите лъчи. Сухите факти са, че азорският ананас има един плод на растение (около 1 кг) и процесът на зреене трае около две години. Затова и цената му е 3 евро/кг. За разлика от сортовете в останалата част на света, които имат по няколко плода на растение, зреещи около година. Да се върнем на азорския ананас, който както всички свои роднини в началото е син. Има нещо много интересно в процеса на зреене. В определен период в парниците се поставят кофи със сухи дърва и се запалват. Така нареченото опушване се прави в продължение на седмица. Помага за по – бързия растеж и е открито абсолютно случайно през XIX век, когато топлопроводна тръба се е спукала в един парник.
След този интересен процес идва „обрязването“ на ананаса – изрязва се най – горната част от цвета му. Това също ускорява растежа му. Плодът е най – сладък в долната си част. Следващият път като имате пред себе си цял ананас знаете коя част да запазите за себе си. Интересно е какво се случва с растението след като плодът е откъснат. Листата се окастрят, а коренът остава. Дори в момента растенията в плантацията са абсолютно същите, които са били и преди 150 години. Проблемът е какво да се прави с листата, които не стават дори за компост. Имах възможността да видя едни от първите екземпляри от нов вид материал, създаден от листата, който в бъдеще ще се ползва за градинска мебел. В магазина на плантацията може да се купят множество сувенири както и ананасов ликьор, сладко от ананас и т.н. След сладката разходка сред ананасите утрешният ден се очертаваше нова такава из „подземната“ кухня на Фурнас.
Четвъртък
Препоръчвам ви по възможност да си отделите един цял ден там като първото нещо, което да направите, е да посетите термите в парка Тера Ностра или Дона Беия. Разликата между двете е, че в Тера Ностра има плувен басейн, а и може да се разходите в градините, докато в Дона Беия се намират само топли терми. Цените са съответно 8 и 6 евро като можете да излизате и влизате през целия ден. Ценен съвет е да си вземете стари бански и кърпа, тъй като геотермалната вода има характерен оранжев отенък, който може да съсипе дрехите. След като сте изпробвали всички видове басейни препоръчвам маршрут №6, който обикаля около езерото и стига до т.нар. „кухни. Както обикновено пътеката започва с почти непосилно изкачване, но ако имате кола, можете да си го спестите. Във всеки случай гледката си заслужава, а останалата част от маршрута е равнинна. По пътя отново срещнах двете испанки – този път бяхме в различни посоки, но пък бяхме избрали да пробваме термите в Дона Беия, така че щяхме да се видим там.
След обилния обяд остатъка от деня се борих с трудния избор в точно точно 39 градусов басейн да отпочивам.
На връщане в автотбуса отново попаднах на Борха, който беше прекарал деня в Тера Ностра. В Понта Делгада продължихме беседата на по бира, която струва едно евро във всеки един бар. Въобще не си мислете, че това е някаква скъпа екзотична дестинация. Цените са абсолютно същите както в континенталната част на страната.
С испанеца се уговорихме на следващия ден да посетим заедно чаената плантация Гореана (най – старата в Европа), но явно умората го бе победила и не успя да дойде навреме, а и гонеше полет до остров Пико на същия ден. Там се намира най – високият връх в Португалия – „само“ на 1 500 км от Европа.
Петък
Да се върнем все пак на трасе №27, водещо от Ломба да Мая до Мая. За първи път имах шанса да следвам пътека до самия океан, както и за първи път бях в северната част на острова. Отново бях напълно сам (дори на плажа) сред прекрасната природа.
За останалите: чаят е храст и продължителността му на живот е около 95 години. Климатът на Азорските острови позволява растението да се отглежда без никакви пестициди, така че това си е едно своеобразно био производство. Интересно беше да науча, че всъщност машинно се берат трите най – горни листа от храста. После технологията за получаването на зелен и черен чай е различна. Не само механичният процес на изсушаване, но и частта от листата, която се ползва. Докато в направата на зелен чай участва цялото листо, то при черния чай не е така – в зависимост дали се използва цвета, средата или краищата на листото, се получава различен чай.
Във фабриката може да се проследи целия процес до самото пакетиране. Също така на място се произвежда и сладолед, който препоръчвам да опитате. Разбира се може и ТРЯБВА да купите чай. Цените са направо смехотворни – между 2 и 4 евро за 100 грама насипен.
Панорамата Санта Ирия
По пътя към Санта Ирия имах възможност да отделя повече време на местната архитектура, която ми се понрави. В Порто Формосо се отбих и до водопада.
Направих една последна нощна разходка из Понта Делгада и опитах да поспя няколко часа преди ранния полет до Лисабон.
Тук ще спре моят разказ. Престоят ми в Тулуза и Париж сам по себе си беше интересен за мен, но не това е целта на настоящето повествование. Надявам се прочетеното тук същo да е било интересно и полезно за вас. Накрая ще споделя още няколко неща за острова като пътеводители, от които съм се ръководил, места, които си заслужават, но не съм споменал по - горе, храна и ориентировъчен бюджет. Дано това събуди страстта ви да посетите Португалия отвъд Лисабон и Порто.
Ръководил съм се най - вече от този пътеводител:
https://www.geekyexplorer.com/sao-miguel-island-in-4-days/
Всички пешеходни маршрути с много добри карти, описания, GPS кооердинат и т.н.
http://trails.visitazores.com/en
Още няколко допълнителни линка с подробно описание на островите, сравнение кой сезон е най - подходящ за посещение както и за любилите на гастрономията.
https://www.geekyexplorer.com/best-islands-azores-itinerary/
https://www.geekyexplorer.com/sao-miguel-guide/
https://www.geekyexplorer.com/best-time-to-travel-to-azores/
https://www.geekyexplorer.com/where-to-eat-in-sao-miguel-azores/
Особено популярно занимание е гледането на китове в естествената им среда - има сигурно поне дузина компании, които предлагат различни по видове и продължителност разходки (април и май са най - подходящите месеци за това). Цените варират, но очаквайте около 50 евро за 4 часова разходка с корабче.
Още една приятна разходка, която се предлага, е от Вила Франка до Кампо до близкото островче. Самото градче също е много красиво, но повярвайте ми, островът с пръстеновидна форма, в коята влиза морска вода и няма никакви вълни, изглежда божествено. Има ограничение от само 400 посетителя дневно. Тук може да научите всички подробности
https://www.cnvfc.net/cruzeiro/index.php/home/poster
Много популярен е и природния парк Калдейря Вея, в който водопад се излива директно в басейн. Има също така и няколко геотермални извора.
http://parquesnaturais.azores.gov.pt/en/smiguel-eng/what-visit/environmental-centres/103-pni-smiguel-eng/3136-caldeira-velha-environmental-interpretation-centre
На източния бряг на Сан Мигел може да откриете прекрасната панорама от Нордесте. Там се намира и най - старият морски фар на острова.
Разписание на обществения транспорт с първа спирка в Сан Мигел. Билетите струват между 2,50 и 4,50 евро (до Нордесте предполагам е към 7 евро).
Хостелът, който толкова похвалих, е този:
https://www.azoresdreamhostel.com/
Най - евтиният начин да стигнете до Сан Мигел е чрез Ryanair с полет от Лисабон, Порто или Лондон. Могат да се намерят съвсем спокойно билети в диапазона 20 - 40 евро в посока. Другият нискотарифен полет е до остров Тейшейра от същите три летища. За съжаление вътрешният транспорт между островите е сравнително скъп - 60 евро със самолет и между 10 и 50 евро с ферибот в зависимост от тяхната отдалеченост.
Транспорт от летището: автобусите нямат спирка на терминала. Най - близката такава е на 1,5 км, а самият център на Понта Делгада е на 4 км. Аз лично ги минах пеша понеже има тротоар, а и не бързах за никъде. Така че другите варианти са или с кола под наем директно от летището, или с такси. За цени на такситата за съжаление не мога да ви информирам.
Като ориентировъчен бюджет за Азорите мога да ви кажа, че двата полета + хостела + всички останали разходи за транспорт, храна, забавление + сувенирите ми излязоха около 500 лв. Толкова ми струваха 4 дни в рая!
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега