Португалия - едно пътуване до края на Европа

Имаше във втори клас едни кроасани Чипикао, които вървяха със стикери на всички европейски страни. За да си готин (поне в моята представа) трябваше да събереш всички стикери на държавите от Европа, а ако имаше и албум, тогава в моите очи славата на съответния късметлия достигаше галактически измерения. Та от такъв албум научих, че съществува страна на име Портокалия, което само по себе си запали интереса ми към нея.

И ето, че с 12 години по-голям (зрял?) акъл се озовавам на пълен с бледи германци самолет за Лисабон. За да оправдае напълно името си, страната ме посреща именно с... портокали. Мястото е прилично схлупено кафе в невзрачно междублоково пространство, компания ни прави постоянно увеличаваща се група от местни кибици на всякаква възраст, които в един момент стоят на масата, в следващия поръчват на бара, а после... сервират на озадачените клиенти (нас). Не схващаме организацията на кварталните лисабонски заведения. Честно казано, не се и опитваме. Поводът за пътуването до Португалия беше участието ми в проекта ,,Integration through sport", а компания ми правеха двама други пътешественици със стаж - Георги и Милиан.

Добре дошли в Португалия!

Убиваме двата часа до срещата ни с групата в квартал до летището, съмнително напомнящ на произволен рай на панелното строителство из който и да е от нашите градове, като само маслиновите дръвчета и задушната жега напомнят, че сме на другия край на Европа. Хора не се срещат, май сме им хванали времето за сиеста.

Срещаме се с групата на единия от изходите за пристигащи пътници на летището и се мятаме на автобуса, който ще ни води до мястото, на което ще се проведе проектът. Компанията е разнородна с подчертан източноевропейски привкус - намират се участници от Сърбия, България, Румъния, Словакия, Полша и, разбира се, домакините от Португалия. Дали от дългото пътуване или от жегата, групата е сравнително тиха в началото, докато се носим по изненадващо (за мен лично) безупречните португалски пътища към Сера да Ещрела, най-високата планина в континенталната част на страната (към Португалия се причисляват също така остров Мадейра и архипелагът на Азорските острови, далеч навътре в Атлантическия океан). След слизането от магистралата пътят започва да се вие шеметно през главозамайващи завои, които автобусът взима сякаш на магия. Тук някъде групата започва да показва признаци на живот и скоро се запознаваме и с хората, с които ни предстои да прекараме 10 дни по португалските красоти.

Хижата, в която сме настанени

Настаняваме се в Pousada de juventude, нещо като хижа/хостел, в Пеняс да Сауде, португалски зимен курорт. Слизаме от автобуса и се вкочаняваме от студ. На 1500 метра температурата пада около нулата през нощта. Хапваме набързо и потъваме в царството на Морфей.

На следващия ден тръгваме да изследваме градчето. Дърво и камък се пука от жега, не става ясно къде се е дянал сибирският студ от миналата вечер. Сера да Ещрела не прилича на никоя планина, която съм виждал до този момент, гледките във всяка посока са изумителни, но... няма почти нито едно дърво. Само камъни и жълта суха трева, докъдето ти стигне погледът. Явно местоположението на най-южния ръб на Европа си казва думата - през деня температурите прескачат 30 градуса (при над 1500 метра н.в.).

Пеняс да Сауде

Гледка от края на селото

Първа среща отблизо с местните - самотен дядо на неопределена и навярно неопределима възраст стои на сянка на улицата и продава сладолед. С две румънки решаваме да поемем риска и заставаме смело пред количката. Той се стъписва, вероятно сме първите клиенти за деня (седмицата, месеца?) и след интензивно общуване с помощта на ръце, няколко испански думи и много усмивки се сдобиваме със заветния сладолед. За повече романтика сядаме да го ядем на единствената поляна с дървета. Романтиката се допълва от рояците мухи, които също желаят да опитат от този сладък шедьовър. Нищо, казваме си, сладоледът ще компенсира. Отхапваме смело. Кисела гримаса. Установяваме, че това е просто оцветен лед със захар. It is what it is, както каза един впоследствие превърнал се в легенда член на словашката група. Дояждаме си сладоледите, купили сме ги все пак...

След заниманията по програмата за деня беше ред и на традиционните за Еразъм проектите културни вечери, в които всяка държава участничка се представя. Румънците бяха на ход и бяха дошли с тежката артилерия - палинка (техния вариант на ракия), широк арсенал от шумни балкански танци и нещо, което поразително приличаше на нашите мартеници. Поредно доказателство колко близки всъщност са балканските народи. Партито се проточи до късно през нощта, но на другия ден ни чакаше изненада - щяхме да се качим до Торе, най-високия връх на континентална Португалия. Приготвяме се за дълъг преход само за да установим, че ще покоряваме върха... с автобус. Повдигаме вежди скептично. Португалците са извънредно горди с факта, че са единствената страна в Европа, до чийто най-висок връх може да се стигне по асфалтово шосе. Последното се оказва шосе повече на теория, отколкото на практика, автобусът заема двете платна и малко от банкета, а при всеки завой се разкриват божествени, макар и леко страховити гледки към пропастта. Като цяло малко хора мислят за Португалия като за планинска дестинация, почти всички посетители се насочват към крайбрежието. То, както по-късно имахме възможността да се убедим, е на световно ниво, но определено не очаквахме това, което видяхме из Сера да Ещрела. Скалите заемаха все по-причудливи форми, което в съчетание с пълната липса на растителност придаваше на мястото почти неземно излъчване.

Автобусът ни изплюва на върха, който не е точно връх, а по-скоро равно плато. На португалците не са им достигнали 7 метра, за да имат двехилядник в колекцията си от планински върхове, и са решили да издигнат кула, с която да минат заветната граница. На върха можеш да се почувстваш като блажен турист - стотици красиви места за снимки, сувенири, паркинг и лифт. Само една румънска девойка ми се върза на акъла да се качим на лифта, което се оказа супер решение, тъй като от откритите седалки гледките от високо са даже по-въздействащи. Минаваме над едно езеро, поздравяваме няколко ухилени деца. Цялата планина е осеяна с каменните пирамиди, които сме свикнали да виждаме из далеч по-високите върхове на други планини. Някак си обаче се вписват в мястото, придавайки му не съвсем европейска екзотика.

Там някъде се сблъскваме и с маркетинг стратегията на португалските планински магазини. В едно и също помещение от едната ти страна виси изсушен кози/телешки/друг бут, пред носа ти се размахва миризливо, в повечето случаи безумно вкусно сирене, докато зад теб се мъдри щанд с... пантофи и чорапи. По-късно щяхме да се уверим в упоритото прилагане на този метод и в Пеняс да Сауде, където в нормален на вид ресторант между красиво изложените вина и сирена се срещат зимни якета, галоши и прашни плюшени играчки. Купуваме екзотично на вид и мирис сладко от тиква и домат и се понасяме към следващата спирка - огромна скална рисунка на Дева Мария. Не осъзнаваш мащабите й, докато не се озовеш на изсечените каменни стъпала, които водят към нея. Нещо се усъмняваме в истинността на теорията за естествения произход на този скален феномен, но приказната красота на мястото поразява. Щракваме се за спомен и бързаме към автобуса, междувременно блокирал половината път. Какво пък, пътуваме със стил!

На свечеряване сме отново в хижата, където ни очаква... риба. Нямаше как тогава да знаем, че всъщност се намирахме в началото на дълъг маратон от морска храна и специално от риба треска, която според местните може да се приготви по минимум 400 различни начина. Всяка вечер в чиниите ни се материализираше треска в най-различни форми, размери и комбинации - с картофи, ориз, нахут, паста, дори яйца. В България от деца ни учат до какви последици води комбинацията между риба и яйца, но ето че в Португалия това си беше национално ястие. Шарен свят!

По време на проекта имах възможността да опитам и широка гама от продуктите, с които Португалия е известна по цял свят, а местните с право са изключително горди. Наред с екзотични за нас патешко месо и риба треска, тук на почит са и тиквата (във вид на супа и сладко), а безспорно звездата на местната кулинария са сирената. Разбира се, има по нещо за всеки вкус, но преобладават козето и овчето сирене, все пак сме високо в планината. Те, от своя страна, имат непогрешим аромат, а отвън са покрити с тънка коричка, показател за натуралния им произход. Няма как да пропуснем и многообразието от вина - от прочутия сладникав портвайн до по-тръпчивите планински вина, Португалия е в състояние да поглези небцето и на най-капризния почитател на тъмночервената напитка. Естествено, беше невъзможно да взема от всичко за България, но виното, сиренето и сладката, които донесох вкъщи като подаръци, се радваха на изключителна популярност, а чиниите и чашите се изпразниха с шеметна бързина.

Денят завърши по най-добрия възможен начин - със словашка културна вечер. Красива народна песен ни посрещна в изпълнение на не по-малко красивите словашки момичета, а за повдигането на настроението се погрижи и прословутата словашка боровичка, увековечена вече не в един или два пътеписа.

Нашата шарена група на покрива на Португалия

Още от красотата на Сера да Ещрела

Нов ден, ново предизвикателство. Автобусът лъкатуши из тесните планински пътища и внезапно след поредния завой навлизаме в Сабугейро, сладурско градче, след което се намираше нашата цел. За да стигнем дотам обаче, се наложи шофьорът за пореден път да прояви факирските си умения и да прекара автобуса през улички, видимо по-тесни от самия него. Профучаваме покрай балконите на хората, по чудо без да забършем перваз, дограма или случаен минувач и скоро се озоваваме на Вал до Росим - езерото, в което щеше да се състои първата за повечето от нас среща с падълборда. Посреща ни крайно колоритната личност на инструктора - свежар на видима възраст между 30 и 70 години, с расти, брада и усмивка от едното до другото ухо. Без да спира да се усмихва, той ни разделя на две групи и всеки се сдобива с дъска и гребло. Безкрайно търпелив и с не чак толкова добрите ученици, към които безспорно спадах и аз, той обясни как трябва да влезем във водата, кога да се изправим и как да гребем. Фасулска работа, помислих си аз, навлязох смело навътре във водата, понечих да се изправя и... тупнах във водата. Тъкмо да стана и да се върна обратно към другия край на езерото, дъската ми заседна между два камъка и трябваше да скачам във водата да я обръщам. Е, поне оправих деня и настроението на плажуващите от тази страна на езерото. Далеч по-добре стояха нещата при груповото каране на падълборд, където не само че не паднах, ами даже се движехме и в една посока.

Миг преди щурма на езерото

На брега нашата развълнувана група събра тен, вдигна шум и с него вероятно и нервите на останалите хора на плажа. Остана време за къпане и снимки, преди да се метнем на автобуса и да потеглим обратно към Пеняс да Сауде под румънски музикален съпровод. В Сабугейро се превърнахме в сензация, блокирайки с един ляв завой три улици едновременно, но майсторството на шофьора си каза думата и стигнахме живи и здрави до хижата, където да завършим подобаващо деня с богат избор от португалски вина и колбаси под нежните звуци на фадо - все пак беше ред на страната домакин да се представи.

Горящо чорисо - португалски специалитет, приготвен от нашите домакини

По-нататък на проекта имаше необичайни спортни занимания - сляп футбол (в който бях средно зле) и нормален баскетбол (в който бях порядъчно неспособен). Слепият футбол всъщност е официален спорт на Параолимпийските игри, като единствено вратарите имат право да виждат. От тях се очаква да направляват своите съотборници, а в топката са поставени звънчета, така че всяко нейно движение да може да бъде проследено от играчите. За нас обаче, свикнали да се осланяме на пълен набор от сетива, беше почти невъзможно да уцелим топката, камо ли да се доближим до нещо като разиграване. Имаше удари по коленете, глезените, кокалчетата, но и много смях. Това преживяване ни изпълни с още повече респект към хората, които въпреки здравословните си проблеми решават да се занимават със спорт и го правят повече от успешно.

,,Разиграване" по време на мача

На следващия ден обаче предстоеше един извънредно интересен преход. Тръгнахме рано от хижата и автобусът ни остави на един особено стръмен склон. Вятърът в началото положи кански усилия, за да ни откаже, но имунизацията с португалските спиртни напитки от предната вечер ни беше направило безчувствени към капризите на природните стихии. След баира беше ред на наглед необятен пейзаж, сякаш излязъл от средноазиатските степи - безкрайна жълтеникава трева, тъмносиньо небе и облаци с консистенция на захарен памук.

По пътя към едно от най-красивите места на Португалия

Времето минава бързо, когато си обграден от приятни хора, и ето че неусетно се озовахме на едно от най-красивите места в Сера да Ещрела, а може би и в цяла Португалия - Терасата на овчаря, скално образувание, кацнало на самия ръб на планинското било, откъдето се вижда кажи-речи цяла Централна Португалия. Дълго време останахме там, попивайки красотата на мястото, докато организаторите не обявиха, че трябва да се връщаме за обяд в хижата. Пътьом завързваме запознанства с местно стадо, впрочем единствените живи същества, които срещнахме по пътя. Попадаме и на изоставена станция на лифта, планиран да свърже тази част на планината с връх Торе, който срамежливо се подава зад съседното било. След като станцията е изградена, а огромните колела - поставени, проектът е счетен за нереализируем и мястото малко по малко потъва в забрава и разруха, превръщайки се в царство на графити и любимо място на местните младежи, които прекарват вечерите си там, посрещайки залеза с бутилка или джойнт в ръка.

Гледката от Терасата на овчаря

Близки срещи от третия вид

Търсим Нирвана по португалските планини

По-нататък из Сера да Ещрела срещаме и Лаго до Вириато, красив язовир с мостче и алея за разходки. Полушеговито ни предупреждават за възможността да посетим португалски затвор, ако имаме смелостта (глупостта) да плуваме вътре. Не се решаваме, видяхме какво стана с Беър Грилс и Рилските езера. Но и отвън е красиво. И страшно фотогенично. И вятърът не си поплюва. Бързаме обаче към хостела, за да хванем поредната културна вечер - тази на поляците. Там ни очаква главно едно - водка, но с всевъзможни цветове, форми и вкусове - вишна, лешник, бизонска трева...

Редно е да споменем и българското участие в това португалско приключение. Макар и малобройна, българската група беше максимално подготвена за културното представяне. Филии с лютеница, пищно украсени с бяло сирене и кашкавал, в компанията на меденки и крайно автентични бонбони Черноморец и домашна ракия и вино. Всички гости бяха посрещани с хляб и шарена сол на фона на космическия глас на Валя Балканска, докато пристъпваха в затъмнената стая. След играта с въпроси, безапелационно спечелена от Сърбия, беше ред и на няколко родни хора. Тук заложихме по-скоро на ентусиазма и мерака, отколкото на реални танцувални умения, но поне никой не ме попита дали случайно не съм осиновен, както ми се е случвало по други географски ширини. Подозирам, че основната причина за това е доброто възпитание на останалите от групата, а не в съмнителното подобрение на моите способности. Всичко беше изядено и изпито за отрицателно време, а вечерта завърши в местен бар, където няколко от местните момчета ни взеха акъла с трикове и игри на карти.

Българската група - най-добрата група

В един от последните дни бяхме посетени и от две мили дами, които работеха в местно училище за деца с увреждания. В крайна сметка, темата на проекта беше интеграцията, а през този следобед научихме как да пишем, използвайки системата Брайл, а дори изпълнихме написано от нас стихотворение чрез португалския език на знаците. Често пъти ние, имайки на разположение всичките си сетива, забравяме колко щастливи и благодарни трябва да бъдем за това, и този ден беше много добра възможност да оценим още повече предизвикателствата, пред които са изправени хората с увреждания. Двете лъчезарни дами не спряха да усмихват през цялото време и смятам, че нямаше човек, който да остане безучастен по време на това занимание.

И най-хубавите неща обаче отиват към своя край. Неусетно се изтърколи и десетият ден и беше време за последната вечер. Бяхме прекарали деня в Бойдобра, градче наблизо, където е седалището на асоциацията. Разходихме се по тесните улички, за да забележим нещо странно - дрехите. Поради липсата на балкони в обозрим радиус прането на хората висеше не дотам дискретно над улицата, всеки на практика би могъл да се сдобие съвсем безплатно с нови риза/гащи/чорапи. Иначе градчето беше супер сладурско с много средиземноморски чар, макар и да е на над 300 км от крайбрежието.

Най-доброто обаче тепърва предстоеше! Организаторите бяха приготвили кралско изпращане - залата, в която се извършваха повечето от дейностите по проекта, се беше превърнала в ресторант от най-висока класа, майстор-готвач танцуваше (буквално) около огромна тава, в която приготвяше паеля за всички участници. Друг се суетеше около огромна каца със сангрия. За капак, всички се бяха издокарали за изпращащото парти. След официалната част, вечерята и връчването на Оскар в няколко категории, още една забавна идея на организаторите, започна истинският купон, който продължи до ранни зори и сложи на край на един забележителен проект, първия в Португалия след началото на пандемията.

Снимка с шефа, обкръжен от група балкански субекти

Нощен Лисабон

Има една дума в португалския, която не се поддава на превод на нито един друг език - saudade. Това е силно чувство на копнеж по нещо отминало, почти физическо усещане за липсата на някого или нещо. Думата обаче не носи негативни емоции, а напротив, изразява онази сладка меланхолия след запомнящо се събитие или среща с любими хора.

Дали заради дългия престой в страната или заради обилното количество домашна сангрия предната вечер, точно това беше усещането, което ме обзе, докато автобусът се клатушкаше по криволичещия път надолу през Сера да Ещрела към магистралата, която щеше да ни отведе в Лисабон. Въпреки че болшинството от групата спеше блажено по седалките, сигурен съм, че всеки изпита saudade по свой си начин, наяве или насън. Има нещо наистина забележително във факта как група напълно непознати хора от 6 различни страни в Европа, всеки със своите интереси и търсения, за 10 дни се превърна в едно, колкото и клиширано да звучи, голямо семейство. Показателно за това е и продължителното сбогуване на летището, където оставихме тези, които щяха да пътуват на същия ден, преди да се отправим към гара Ориенте, където щеше да започне истинското пътуване из Лисабон.

Бях си взел апартамент в Bairro Alto - сърцето на португалската столица според Мария, моя хост. В съответствие, посрещането ми беше също подобаващо сърдечно - веднага след като излязох от метростанция Авенида, се сблъсках със... стълби. Целият център на Лисабон е разположен върху разхвърляни хълмове с различна височина и форма, които го правят страхотно място за разходки и снимки, но ужасяващо за теглене на голям куфар. Гугъл Мапс ме успокоява, че до квартирата ми има само 10 минути. Отдъхвам си с облекчение. 25 минути по-късно, запотен и с изплезен език, се оказвам пред заветната врата. Намирам се на тясна калдъръмена уличка с типични португалски шарени и леко занемарени къщи. Големият чар на Лисабон се крие в това, че голяма част от населението действително живее в тези къщи, което придава на старите квартали реално усещане за автентичност. Тя се подсилва от факта, че вратата ми стига до раменете. За капак, от сградата изскача измъчен на вид англичанин и със сериозно изражение ми обяснява, че квартирата на Мария, от която идва самият той, е на последния етаж....

Един от най-колоритните квартали на Лисабон - Баиро алто

Стълбите из квартала за храна за душата и изтезание за тялото

Следва нова тренировка за крака/ръце/воля, но накрая пристигам пред вратата на Мария. Нормализирам дишането си и звъня на звънеца. Отваря ми жизнерадостна дама на средна възраст, която с огромна усмивка на лице ми показва, че до апартамента има още едно стълбище. Запазвам добрия тон и с каменно изражение на лицето преодолявам последното препятствие. Мария ми дава бързи разяснения. Малкият проблем е, че не я разбирам. Тя говори испански и английски точно толкова, че да не можем да се разберем, а моят португалски е ограничен до едноцифрен словесен запас. В крайна сметка разбирам, че водата в апартамента не се пие. Моята домакиня обявява весело, че отива на плаж. Ами ключа? А, ключа. Слизаме обратно до входната врата на сградата за показна демонстрация. Ключът с размерите на малък чук се вкарва наобратно, със зъбците нагоре, след което се повдига максимално и рязко се издърпва наполовина назад. После започва равномерно и отмерено клатене наляво и надясно, и евентуално след две-три минути вратата поддава. Не се обнадеждавам от факта, че домакинята успява да отвори чак от третия път. На мен ми се отдава едва на петия. След всеки мой неуспешен опит Мария избухва в смях и извинително обяснява ,,Лишбоа, Лишбоа (Лисабон, порт.)". Тръпки ме побиват при мисълта как ще се прибирам посред нощ и ще трябва сам да отварям вратата на сградата. Междувременно Мария е заминала на плаж, аз свивам примирено рамене, гълтам въздух и се впускам из лабиринта от красивите лисабонски улички.

Първи стъпки в Лисабон

Една от многото панорамни площадки

Заради терена, на който е разположен, Лисабон притежава десетки miradouros, или панорамни площадки с гледки. Те са и една от основните атракции на града, като изскачат неочаквано зад всеки ъгъл. От всяка от тях за разкрива неповторима гледка към различна част на града. Лисабон притежава неповторим, но леко ,,прашасал" чар - в продължение на няколко века Португалия е била една от най-могъщите страни по света, империя, простираща се на 4 континента. Христофор Колумб, Вашку да Гама и Фернандо Магелан са само част от великите откриватели, донесли слава, богатство и могъщество на страната, кацнала на самия ръб на континентална Европа. Повечето от внушителните сгради и дворци датират именно от това време, като все още поразяват с мащабите и великолепието си. За съжаление, възходът на Португалия в определен момент спира и през последните няколко века твърде малко се прави за тези величествени архитектурни достижения. Резултатът - изумително красив град, по който на всеки ъгъл се срещат ронеща се мазилка или обелени стени. В повечето градове по света може би това ще пречи, но в Лисабон стои някак естествено, като част от пейзажа.

Арката на Праса до Комерсио

Не след дълго достигам Праса до Комерсио, Търговския площад. Това е един от най-големите площади в Европа и е забележителен с това, че свършва в... океана. Или по-точно в река Тежу, която съвсем близо до града се влива в Атлантическия океан. Именно там се състоя и моята първа среща със знаменития мост ,,25 април". Построен от създателите на прочутия мост ,,Голдън гейт" в Сан Франциско, това е един от най-дългите висящи мостове в целия свят и основна забележителност на Лисабон. Дори отдалеч, мостът поразява с мащабите си. За съжаление, нямах време да стигна до самия него и да го прекося, но пък това е още един повод да се върна в Португалия.

Гледка от Праса до Комерсио към моста ,,25 април"

Пътувам в метрото от станция ,,Каиш до Содре" към северните покрайнини на столицата. Посреща ме напълно друг град. От шумните и пълни с туристи, автобуси и трамваи улици на Стария Лисабон няма и помен. Вместо тях се озовавам на широка улица с красиви бели къщи с градини и ниски огради. Спокойствие и идилия ме обгръщат отвсякъде, докато сядам на сянка пред една къща и голямо бяло куче започва да лае силно по мен. Местя се пред друга къща. Този път пазачът на дома е със сивкаво-кафяв цвят и отново не ме харесва. В крайна сметка, заставам по средата на улицата да чакам моите приятели от проекта, които съм дошъл да взема за компания при разглеждането на Стария Лисабон. Скоро те се появяват и изпращаме до летището една словашка девойка и двете румънски момчета. Оставам в подчертано румънска компания, към която се присъединява и Андрия, сърбин от Ниш, и заедно започваме покоряването на Алфама и Граса, арт кварталите на Лисабон.

Най-красивата, артистична и автентична част на града - по улиците на тези два квартала може да видиш всичко; красиви графити, порутени сгради, любопитни баби, надничащи през прозорците, но също така пияници и наркомани. Вървяхме с повишено внимание - Лисабон все пак се слави като рай за джебчиите. След лабиринт от стръмни стълби и безумно живописни графити се озоваваме на най-известното miradouro на Лисабон - Мирадуро да Граса. На самия връх е разположена снежнобяла катедрала, а гледката към Стария квартал и река Тежу спира дъха.

Из квартал Алфама

На път към Мирадуро да Граса

Гледка към Алфама и Граса

Там с две от румънките доброволно попадаме в туристически капан - решаваме да се качим на тук-тук, една от хилядите малки, открити колички, които кръстосват Лисабон и возят туристите. Така се запознаваме с Андре - ухилен до уши, говорещ перфектен английски, който ни иска 10 евро за петминутното пътуване. Сбръчкваме вежди. Договаряме се за пет. Накрая му даваме седем. Bсе пак доброволно сме паднали в туристическия капан. А и изживяването си струва - летиш стремглаво по стръмните улици на Граса, разминавайки се на милиметри от спрени коли и други превозни средства. Водачите на автомобили никак не обичат тук-туците и всяка наша маневра беше последвана от разярено бибиткане. Някак достигаме невредими до Мирадуро да Санта Лусиа, където се разделяме с нашия шофьор и поемаме да видим една от най-запомнящите се гледки към Лисабон и океана. Червени керемидени покриви докъдето ти стига погледът, които завършват на брега с лазурносиня вода.

Дочакваме си реда за снимки и продължаваме надолу по криволичещата уличка, за да срещнем другата главна забележителност на Лисабон - трамвай 28. Този мъничък жълт трамвай е донесъл световна слава на града; За Лисабон той е като двуетажните автобуси за Лондон или гондолите за Венеция. Маршрутът и технологията на придвижване не са променяни от самото му създаване, като при смяна на посоката на движение ватманът лично слиза на пътя и ръчно настройва релсите. Въпреки това, трамваят е пълноценен участник в градския транспорт на Лисабон и хиляди местни и туристи го използват всеки ден. Стомасите ни започват да се обаждат и след бърз лов на сувенири (за съжаление, пропуснахме да се възползваме от изумителната промоция един магнит за едно евро, 6 магнита за шест) прекосяваме централната пешеходна зона и се озоваваме в... дюнерджийница. Не твърде португалска вечеря, но пък доказано вкусна.

Лисабон през нощта

В Лисабон общоприетите правила на гравитацията не важат

Нашата пъстра балканска група още дълго се разхожда по оживената централна част на града. Въпреки сложната международна обстановка покрай пандемията, градът е пълен с посетители. Във вечерен Лисабон се сблъскваме с още едно лице на португалската столица - многобройните продавачи на хашиш (и не само), които се приближават до минувачите и предлагат стоката си. Това са предимно млади хора, както португалци, така и чужденци. За половин час аз самият получих 4 или 5 предложения, същото беше положението и с другите от нашата група. Дилърите далеч не са агресивни, често идват към теб с усмивка, започват непринуден разговор, а ако нямаш желание да купуваш, не ти досаждат повече. Завършваме вечерта край река Тежу, с гледка към красиво осветения мост ,,25 април" и с дълбокомислени разговори за нещата от живота.

Българо-сърбо-румънската група из нощен Лисабон

Нощна гледка към Тежу

По някое време изпращам приятелите си до метростанцията и поемам обратно към квартирата. Почти съм забравил за злополучната ключалка, когато упоритата врата ме връща към реалността. След като 9 (9!) пъти не успявам да отключа, в ума ми започват да се прокрадват мисли за това къде точно на тротоара ще е най-удобно да се настаня, когато, о, чудо, успявам от десетия опит да отворя вратата. Изтощен, едва преборвам стъпалата до моята таванска стая, взимам душ и блажено потъвам в леглото, което впрочем заема почти цялото помещение.

На следващата сутрин повтарям упражнението и взимам наобратно целия път през стълбищата и кривите улички до метростанцията, откъдето стигам до летище ,,Портела" точно навреме за полета ми до Франкфурт на Майн, където ме чака връзка за София.

Тръгвам обратно към България с цяла кошница шарени и разнообразни впечатления. Португалия ми взе ума във всяко едно отношение, а Лисабон се нареди до Амстердам на първо място сред най-любимите ми европейски градове. Тук имах късмета да срещна и някои от най-страхотните хора, които познавам, като съм сигурен, че най-интересните моменти с тях тепърва предстоят. За пореден път се доказа, че макар и да идваме от различни страни и да говорим различни езици, хората не сме чак толкова различни помежду си. Огромна благодарност дължа и на организаторите Мигел, Руи, Фернандо и Жозе за положените усилия и за неизчерпаемото старание да организират този проект, да съберат в Сера да Ещрела участници от всички краища на Европа и да ни позволят да се докоснем до красотата и гостоприемството на една наистина забележителна страна.

Obrigado, Portugal! Te vejo em breve!