Прадо + Толедо

Ако някой ви предложи подобна екскурзия, вероятно ще го сметнете за луд. Ако обаче някой е спал, докато е планирал пътуването си до Мадрид и е скъсил и без това краткия престой с един ден, то това е единственият вариант за два дена чисто време на една отдавна лелеяна екскурзия до столицата на Испания.

Как точно останах жив след като бе разкрита моята грешка при закупуването на билети е загадка, над която човечеството тепърва ще си блъска главата - явно имам ангел-хранител, който, поне от време на време, бди над мен. Факт е, че оцелях, а и факт е, че нискобюджетните авиокомпании летят в много неудобни часове - кацахме в Мадрид вечерта и излитахме рано сутринта – два дена чисто загубено време. Но, принципите са си принципи – ние сме бюджетни туристи – летим с бюджетни авиолинии.

Пристигане

Трансферът от летището до центъра на Мадрид е много удобен. Има си автобус, който оперира 24 часа, в делник и в празник – и на пристигане, и на заминаване пътувахме с него. Малко объркващо е мястото на пристигане – площад Сибелес, тъй като автобусът спира на две различни спирки при пристигане от летището и при заминаване към летището – те са на два противоположни края на кръглия площад и трябва да внимавате, в тъмното, да не поемете в диаметрално противоположна посока на тази, която води до вашия хотел. Така постъпихме ние (аз съм навигаторът) и кой знае къде щяхме да се озовем през нощта, ако не бяхме се натъкнали на мадридската отзивчивост (за която още нищо не знаехме) в лицето на един венецуелец – много приятен тип. Разбира се, ако през нощта в непознат град ни срещне брадат мъж с не много официално облекло и ни предложи да ни заведе някъде, всеки от нас тутакси би се преизпълнил с резерви, но този човек бе така приветлив и приказлив, че неусетно се отказахме от резервите си и в крайна сметка се разделихме със съжаление, че пътят ни до правилната посока се оказа толкова кратък. Човекът просто се отклони от пътя си, за да ни помогне, без да иска нищо в замяна, ей-така, заради приятния разговор.

След като уцелихме правилното направление, оставаше да направим един пеши преход по главните улици на Мадрид до кралския дворец, до който се намираше хотелът ни. Този преход се оказа не особено дълъг, но не и особено къс. В края му имахме лек конфликт с Гугъл мапс, главно поради неумението му да изобразява пресичащи се на няколко нива пътища. Този конфликт доведе до значително повишаване на атмосферното електричество тази нощ в Мадрид, както и до поуката, че е по-добре да избереш царския път пред краткия път. Обикновено предварително преглеждам на Уличния изглед на Гугъл маршрута, по който трябва да вървим пеша до хотела, но при пресичащи се на различни нива пътища, този изглед понякога не върши никаква работа. За такива ситуации е наистина по-добре да избягвате подобни пътни възли и да си вървите по равното, макар и да удължите пътя си.

В крайна сметка успяхме да се доберем до хотела преди тежките мълнии да затрещят по главата ми и констатирахме, че макар и намиращ се на широка улица, с денонощно движение и до кралския дворец, хотелът е тих и предлага толкова добро затъмнение на прозорците, че през нощта не е добре да ставаш от леглото без да си включил някоя лампа, дори и да си мислиш, че имаш котешко зрение, защото ще се пребиеш в някой мебел.

Ден първи

На следващия ден, ден първи, трябваше да успеем да обиколим пеш колкото се може по-голяма площ от центъра на Мадрид. Достойно за присмех начинание - не успяхме дори да пресечем реката. Но пък ядохме чудесна паейя за двама с чаша вино до покрития пазар Сан Мигел, за която ни одраха кожите, понеже до самия край не разбрахме, че посочената цена е за порция на човек и са ни сервирали две порции в една голяма бакърена тава (между другото – изглеждаща много добре), а не една порция за двама. В крайна сметка ни остана доброто впечатление от приятната обстановка и вкусната храна, и поуката, че испанците са майстори в работата с разсеяни туристи, и че не всичко, което хвърчи се яде. Особено в центъра на Мадрид.

Едва ли си струва да описвам какво сме видели в пешеходната си разходка по улиците на Мадрид, този ден. Величието на отминалата испанска империя ни гледаше от всяка фасада, фонтан или статуя. Все пак, не мога да не спомена по-подробно едно съоръжение в парка Ел Ретиро, което на английски звучи страшно импозантно – Кристъл Палъс, и както по-късно научих, действително е построено по подобие на известния си английски съименник. Че е кристален – кристален е – целият от стъкло, но в него… е, всичко съм очаквал да видя в един кристален дворец, но не и нищо. Всъщност не е съвсем нищо, ами пушек. Няколко машини за сценичен пушек изпълваха цялото пространство с безвреден дим, сред който се разхождаха туристи и това беше цялата атракция – слънчеви лъчи, проникващи през стъкления покрив и разсейващи се в дима, и неясни фигури, появяващи се и изчезващи в бялото пространство. Като изживяване е доста интересно. Може и снимки да си направиш. Особено ако си от някоя част на планетата, където мъглите са голяма рядкост. Въобще, за умението на испанците да работят с туристи се носят легенди (перефраза от „Новите съседи“)!

Прадо

Слънцето вече наближаваше хоризонта и ние се насочихме към основната си цел за този ден – Прадо. Защо Прадо по залез слънце? Ами защото след 18:00 всеки ден пускат в Прадо без пари. Бяхме предвидили да дойдем малко по-рано, за да заемем по-предни позиции на опашката, но се оказа, че сме дошли доста по-късно и опашката се беше проточила вече на около половин километър. Все пак, решихме да се наредим и ако видим, че няма да ни се отвори парашутът, да си тръгнем с увесени носове – много искахме да видим Прадо. Формално погледнато, билетът за Прадо не е толкова скъп - влез си през деня, като пич, и си гледай колкото искаш. От друга страна, обаче, богатият ни опит на любители на изобразителното изкуство ни е научил, че повече от два часа в една галерия не можеш да изкараш. А Прадо… Прадо не е просто поредната галерия. Бил съм в Ермитажа, в Лувъра, в музеите на Ватикана, в Лондонската галрерия, в Берлинската галерия, в Галерия Уфици и къде ли не, но по богатство на ценни картини Прадо вероятно отстъпва само на Ермитажа. За да разгледаш Прадо ти трябва минимум седмица. Рано или късно стигаш до извода, че е по-добре да се възползваш от безплатните часове вечерно време – от 18:00 до 20:00 часа всеки ден.

И като цяло, се оказа, че опашката върви доста бързо. За десетина минути се оказахме до касата, където раздаваха билети като на пожар и след това – във фоайето, където трябваше да минем контрол за непозволени предмети. Тук вече ни хванаха натясно. Обикаляйки из Мадрид, цял ден, не бяхме пропуснали да си напазаруваме храна за вечеря и за следващия ден (да поясня – обикновено си наемаме квартири с кухненски принадлежности, където вечерно време можеш поне една салата да си приготвиш, а сутрин да си свариш кафе – въобще – да се почувстваш като у дома си) и се оказа, че с този багаж не можем да влезем в галерията. Сега, ако бяхме на всяко друго място в света, вероятно щяха да ни покажат изхода – не сме платили и стотинка за вход, не сме си направили труда да прочетем какво може да се внася в Прадо и какво – не, хиляди посетители чакат да влязат – на кого би му дремало за нас? Тук обаче, макар и с голямо мърморене и кахърни физиономии, веднага се заеха да решават личния ни проблем, сякаш си нямаха друга работа. Препратиха ни в гардероба, от там в някаква секция с шкафчета и в крайна сметка, след като си натъпкахме чантите в едно шкафче, ни пуснаха да гледаме шедьоврите – без връхни дрехи, само с телефони.

То и телефоните за какво ли ни трябваха? Беше забранено да се снима с тях, независимо дали със светкавица или без - евентуално да гледаш часа на тях. Разбира се и това разбрахме по трудния начин, след като ни се скара една разпоредителка докато жена ми ме снимаше пред „Предаването на Бреда“ на Веласкес. И с това, като че ли в известна степен ни направиха услуга. В повечето галерии дават да се снима без светкавица – това и децата го знаят. Лошото е, че от много снимки пропускаш да се насладиш на директния контакт с картината, който вероятно ще е единствен в живота ти. Сега, реално погледнато, повечето шедьоври, вече сме ги гледали много преди да дойдем в галерията, както се казва – знаем ги наизуст. Вярно е и че в голяма част от случаите преживяваш разочарование при срещата си със шедьоврите – или са твърде малки или въобще не можеш да ги видиш от прекалено много защитни стъкла или прекалено голяма тълпа. Вярно е и че в голяма част от случаите изпитваш съмнение, дали гледаш оригинала или негово копие. И все пак, в повечето музеи имаш възможност да си доближиш носа на около педя разстояние до картината без разпоредителят да откачи. Имаш възможност да видиш мазките, наслагването на боите, контурите, да си представиш в каква последователност е била изпълнена картината и въобще, мислено да се пренесеш стотици години назад във времето, застанал зад гърба на художника, затаил дъх и борейки се с изкушението да го докоснеш с пръст (художника). Това да си представиш, че даден предмет е бил създаден преди векове и само присъствайки в близост до него и ти можеш да се пренесеш векове назад във времето е силно наелектризиращо. Фотоапаратът между наблюдателя и картината разрушава тази магия на мига.

Веласкес, Ел Греко, Рибера, Гоя, холандските майстори и Рубенс – много Рубенс – бях като дете в сладкарница – не знаех откъде да започна, а имахме по-малко от два часа. Затова седнахме на една пейка, отворихме брошурата и започнахме да избираме зали.

Прадо е като библиотеката от „Името на розата“ – огромен е и без карта в него не можеш да се оправиш. Наистина е добре да имате предварителна представа, какво искате да видите в Прадо преди да сте влезли там. Аз от дете обичам да гледам репродукции на картини на великите майстори в албуми, пощенски марки, учебници и книги. Познавам ги наизуст – от тях съм се учил да рисувам. Имам дори тази суета, когато срещна някоя любима картина в музей – да се снимам с нея. Е, за един музей правя по 3, максимум 4 снимки. Ако тук ми беше позволено да снимам, вероятно снимките щяха да са 30-40. Не знам как Прадо е натрупал колекцията си, но твърде вероятно огромното богатство на бившата испанска империя е свършило основната работа.

20:00 часа настъпваше безмилостно и скоро ни подгониха да напуснем галерията. Потокът посетители беше насочван към най-близките изходи и цялата работа много наподобяваше на бягство на плъхове от потъващ кораб (в пълен ред, разбира се). Ние, с ключа от шкафчето в ръка, като с вълшебен жезъл си проправяхме път в обратна посока. 20:00 часа ни беше сварил в противоположния край на галерията и сега разпоредителите, само при вида на заветния ключ, ни насочваха по стълби, коридори и пътеки към гардероба, където се съхраняваха нашите якета и провизии.

С това, в общи линии приключи първият ни ден в Мадрид.

Ден втори

Следващият ден беше посветен на Толедо. Най-евтино и бързо до Толедо се стига с влак. Вземате го от гара Аточа. Ние стигнахме до гарата с градската железница, тъй като недалеко от хотела се намираше гара Принчипе Пио, от която имаше директна връзка до Аточа. На Принчипе Пио имахме известни проблеми с купуването на билети от автомата, поради слабото ни познаване на испанския език, но една услужлива чистачка ни помогна веднага, след като забеляза как се суетим. Пак – без да очаква нищо в замяна. Тези мадридчани започваха да ни изглеждат все по-чудати.

На гара Аточа си купихме билет в двете посоки, с фиксирани часове и ни излезе доста по-евтино от всички други начини за пътуване до Толедо. Гара Аточа е едно огромно, объркано място и ориентирането в нея става чрез много питане. Служителите там явно са наясно със сложността на топологията на гарата и ограничения умствен капацитет на туристите да помнят указания, така че, просто ви насочват до някаква видима точка и ви съветват там пак да питате за посоката. Така, след три-четири контролни точки стигате до местоназначението (в нашия случай до правилния перон). Влакът до Толедо е директен и много бърз.

Толедо

Прочутата красота на Толедо започва да се вижда още от гарата – малка, но съдържаща в себе си всички белези на характерната за Толедо архитектура – просто да видите какво ви чака в стария град, в умален вид.

Пътят от гарата до стария Толедо се оказа изключително лесен. Разбира се, в интернет се предлагат всякакви възможности – автобусни линии, таксита, но най-простия и евтин начин е да стигнете пеш. Старият град се намира доста нависоко и това вероятно би ви спряло да ползвате стълби, но управата на Толедо е сложила ескалатори – безплатни, за разлика от останалите видове транспорт. Просто от гарата трябва да се насочите към стария град, който добре се вижда, защото е нависоко, да минете по моста над река Тахо, да стигнете до първото кръгово, там да завиете наляво и след 200-300 метра, да влезете в един тунел вдясно, откъдето започвате изкачването с ескалаторите.

Толедо е гадът на хладните оръжия и на Ел Греко. В Толедо мечове се продават навсякъде – дори по бакалниците и вестникарските будки. Е, малко преувеличих, но наистина, страшно е трудно да си тръгнете от Толедо без меч, комплект ножове или поне най-евтино (и безполезно) джобно ножче – навират ви ги в очите навсякъде. Сега, аз говоря така спокойно, защото отдавна съм дал обет на жена си повече в къщи едно ножче да не влезе и се смятам за излекуван ножохолик, но за обикновените хора изкушението наистина е огромно. А и през самолета няма как да прекарам нож само с ръчен багаж, както пътуваме ние (май това беше истинската причина да не си купя нож J).

След като излязхоме от ескалатора, продължихме да се изкачваме нагоре и стигнахме до площад Зокодовер, откъдето започнахме обиколката си по лабиринта от улички на Толедо. Ние пропуснахме крепостта Алказар (главно поради ограниченото време, с което разполагахме) и се насочихме към катедралата на Толедо. Лабиринтът от улички наистина е впечатляващ, дори и за хора, които не обичат лабиринти от улички. Въобще, Толедо е наслада за окото в тази насока - тесни и стръмни калдъръмени улички, стари каменни стени, стари дървени врати, малки и живописни площадчета, кокетни магазинчета – това е навсякъде. Понеже е разположен нависоко и отвсякъде е ограден я от река, я от долина, изгледът към околните хълмове е изумителен (нещо като крепостта Червен до Русе) – ненапразно Ел Греко го е увековечил в картина – чист пейзаж, макар че по негово време никой не си е губил времето да рисува пейзажи.

Катедралата

Ако сте в Толедо, можете да пропуснете да видите всичко друго, но не и катедралата. В опита си да синтезирам всички впечатления от нея, бих се ограничил до следното – това е най-пищният интериор, който съм виждал въобще. А съм бил във Версай, в Св. Петър в Рим, във Ватикана, в Саграда Фамилия, в Петродворец, в Линдерхоф и в още десетина катедрали и дворци, славещи се със своята разточителност и разкош. Тук легендите за богатството на испанската империя наистина добиват плът. Детайлите и разнообразието, и не на последно място драгоценните материали са в такива големи количества, че разумът просто дава грешка поради препълнен капацитет при опита си да ги възприеме. Всяка една част от катедралата е едно малко бижу и всички те са съчетани в безупречна хармония – нещо като въплъщение на Божествената хармония.

Апотеоз на всичко това е гърбът на олтара – невероятна разчупена композиция от мрамор и злато, преливаща се към светлината, идваща от огромен кръгъл отвор в покрива, сякаш отвеждащ действително към Небесните селения.

Можете да изкарате часове само в разглеждане на дървените орнаменти в отделението за хора в средата на катедралата – няма два еднакви и всичките изглеждат като извадени от картини на Бош или от въображението на човек, редовно злоупотребяваш с халюцогенни субстанции.

В сакристията можете да се срещнете с множество шедьоври на изобразителното изкуство, каквито едва ли сте очаквали да видите в една катедрала. Тук има цели 15 картини на Ел Греко, картини на Веласкес, Рафаел, Ван Дайк, Тициан, Гоя. Да не говорим за великолепно изрисувания таван. Въобще, тази катедрала е такъв удар за сетивата, че е нормално човек да излезе от нея залитайки.

Не е за пропускане и еврейският квартал, не е за пропускане и църквата Сан Томе. Последната е посветена изцяло на Ел Греко. Тук е прочутата картина „Погребението на граф Оргас“, като за да я видите трябва да платите вход от 6 евро. Разбира се, след толкова Ел Греко, видени досега, човек започва да се чуди дали да се раздели с 6 евро за още един, но… повечето (като мен) се разделят.

Въобще, Толедо е едно чудесно място, дори само да се разхождаш из уличките му или да релаксираш на някоя тераса с изглед към околните хълмове и постоянно изпълненото му с драматични облаци небе.

Пак в Прадо

След като се върнахме в Мадрид, отново попаднахме в лабиринта на гара Аточа. Бяхме решили да се придвижваме пеш от нея към Прадо и за целта първо трябваше да излезем повърхността. Да, в гара Аточа има доста стълби и няколко етажа и изходът към улицата е по-скоро нагоре. След няколко неуспешни опита да се ориентираме по надписите, попитахме един полицай, който за съжаление не беше съвсем на ти с английския и трябваше да си припомняме оскъдните знания по романски езици, за да разберем указанията му. В крайна сметка, с доста находчивост и благодарение на джипиес-а успяхме да определим посоката в която да вървим.

По пътя не ни се размина ново закупуване на хранителни продукти, главно на чипс, който в Испания продават на килограм и който много се харесва на жена ми. С една огромна кесия чипс в раницата ние смело се насочихме към предполагаемото място, докъдето би трябвало да е стигнала опашката пред Прадо в този час. Уцелихме доста точно, плюс-минус петдесет метра.

Този път обаче, за наша изненада, не ни прекараха през главния вход, а през един страничен и на гардероба се оказа, че няма шкафчета. Тук за пореден път се сблъскахме с мадридската човечност, защото хората, след кратко суетене, намериха място за нашите чанти, въпреки огромната тълпа, която трябваше да обработват и нашето невежество.

Вече бяхме по-ориентирани в дебрите на Прадо и макар да обикаляхме само в нужните зали, в края на посещението бяхме напълно емоционално изтощени. Видяхме картини, които не сме си и представяли, че ще видим и то в огромни количества. Макар и да нямам най-любим художник, а цяла група такива, без да давам предимство на нито един от тях, то в емоционален план, Веласкес би бил достоен за първото място. Досега съм виждал само единични негови картини в колекции на различни музеи и съм възприемал срещата си с тях като изключителен късмет. Спомням си колко се ядосвах, че не мога да заснема една картина на Веласкес в градския музей на Валенсия, защото беше изрично забранено да се снима – а ставаше въпрос по-скоро за някакъв ескиз – малък формат. Тук се нагледах на Веласкес-и до насита.

Имаше значително присъствие и на Гоя. Той не ми е в топ 10, но винаги съм му обръщал специално внимание. Трябва да съм бил на 6-7 години, когато за първи път видях неговите две Махи на илюстрация. Сега, на 55 години, изненадващо се срещнах с тях на живо. Освен това се срещнах и с черните му стенописи и това беше още по-голяма изненада – не знаех, че са пренесени в Прадо.

Рубенс също не ми е в топ 10, но го ценя заради таланта му да рисува човешко тяло – въобще, този мит, че рисува само дебели жени няма нищо общо с истината – ако има такива картини, то по-скоро поръчителят им е харесвал по-охранени венери, а не самият художник. А тук имаше толкова много Рубенс-и, че накрая, когато попаднахме на най-горния етаж, посветен почти изцяло на Рубенс, просто вече нямах желание да ги гледам. Наистина, на Прадо човек трябва да отдели много повече от два дена.

Светлините на Мадрид

От Прадо се връщахме до хотела пеша. Това беше последната ни вечер в Мадрид, рано сутринта летяхме за България – трябваше да се приберем по-рано и да се опитаме да се наспим. Макар и вече да не бяхме отворени за нови изненади, нямаше как да подминем тази – беше 24 ноември и в този ден се запалваха коледните светлини в Мадрид. Наистина, беше ни направило впечатление, че коледната украса в Мадрид е доста оскъдна. Бяхме отдали това, на кризата с тока в Западна Европа, за която се говореше с такава наслада в България. Оказа се поредният медиен мит. В тази нощ по улиците се беше изсипал толкова много народ и имаше толкова много полиция, че в началото не можахме да разберем дали на посещение не е дошъл папата. След това забелязахме светлинното шоу, което се разиграваше около нас. Всички бяха излезли, за да му се насладят. Беше като някаква гигантска дискотека. Умрелите елхи, покрай които минавахме по пътя си към хотела в предните нощи сега оживяваха. Най-голямата се намираше на площад Испания и сега около нея се беше струпала огромна тълпа, през която трябваше да си пробиваме път, за да достигнем до хотела си.

Отпътуване

За да стигнем навреме на летището, трябваше да излезем от хотела около 3 часа сутринта. Макар и пътят ни до площад Сибелес да минаваше все по главни улици, имахме известни притеснения относно безопасността си по това време на нощта. Всъщност, оказа се доста оживено по улиците в този час. Заведения все още работеха, градският транспорт все още пътуваше, купонджии се разхождаха по улиците, сякаш беше 11 вечерта, а не 3 сутринта. Автобусът пристигна на летището много бързо – дори пропусна да спре на единствената междинна спирка по пътя си. Като цяло, се оказа, че е можело да си позволим да поспим още час. Основната маса пътници за самолета въобще не спазваше изискването за пристигане на летището два часа преди полета.

И, като цяло, това беше за нашето първо посещение на Мадрид. Макар и за кратко, Мадрид успя да ни изненада в много отношения и то все в положителна посока. Ако все още не сте били там, пожелавам ви да отидете. Ние със сигурност ще повторим визитата си, защото оставихме още много невидяно.