Една незабравима седмица в Азербайджан

Почти след всяка екскурзия/почивка гледам да се „отчета“ с пътепис. Дойде време и за този. В Азербайджан бяхме в началото на май за една седмица.

И така:

Организация на екскурзията.

Buta Airways (ниско тарифната азербайджанска авиокомпания) откри линия София-Баку-София през януари 2018.  www.butaairways.com   

Не след дълги колебания имах два билета за началото на май. Правилата за багаж на тази авиокомпания са леко странни. За мен беше по-изгодно да взема един чекиран багаж (23 кг.) за 20 евро в посока, вместо ръчен багаж (той също се заплаща допълнително J ).

След осигуряване на билетите следваше изготвянето на програмата за седем дни – полетите са всеки вторник. Цяла седмица само в Баку – много щеше да ни дойде. Кратко ресърчване в мрежата (предимно руски сайтове) и първоначалния, съвсем суров вариант на програмата беше готов. Излязоха нощувките, както и дните, в които щеше да ни е необходима rent-a-car.

Букването на хотелите, всъщност ние комбинирахме хотели и апартамент от Airbnb в Баку, не ми отне много време, както и наемането на колата. Особеност в Азербайджан е, че за рентакар не е необходима кредитна карта– може кеш. Този вариант винаги е за предпочитане, но, за съжаление, все по-малко са възможностите за това.

В последния месец преди пътуването детайлизирах програмата, набелязах основните забележителности и готово. Зачакахме с нетърпение срещата ни с пост съветския Изток.

Опс, за малко да забравя. Две седмици преди полета подадох документи за издаване на виза – изцяло online. Ето тук: https://evisa.gov.az/en/

Визата излиза за 2-3 дни, валидна е 30 дни и струват 24 долара. На паспортния контрол при влизане в Азербайджан си показваш отпечатания pdf файл (визата) и паспорта – това е.

Ден 1

Кацане в Баку и придвижване до хотела. Изборът ни на този хотел беше продиктуван от това, че на практика ние щяхме само да преспим в него и на следващата сутрин потегляхме с кола към вътрешността на Азербайджан. Нискобюджетен, но спретнат и чист, без забележки.

https://www.booking.com/hotel/az/east-house-hostel.en-gb.html?aid=389185;label=metagha-link-mapresultsBG-hotel-2246941_dev-desktop_los-1_bw-0_dow-Wednesday_defdate-1_room-0_lang-en_curr-BGN_gstadt-2_rateid-0_cid-72;sid=d394777e20e6fc9a5e2f79ed34618f9d;all_sr_blocks=224694102_107957532_2_1_0;bshb=2;checkin=2018-05-30;checkout=2018-05-31;dest_id=-2705195;dest_type=city;dist=0;group_adults=2;group_children=0;hapos=1;highlighted_blocks=224694102_107957532_2_1_0;hpos=1;no_rooms=1;room1=A%2CA;sb_price_type=total;srepoch=1527678296;srfid=276a744a7dca67319f34515c5eca422bb6bbbae3X1;srpvid=2f004deb494f01e2;type=total;ucfs=1&#hotelTmpl

Оказа се, че местоположението му е точно срещу Yaşıl Bazar, което ни беше много полезно в следващите дни, когато понакупихме чай и подправки за нас и за подаръци. След насладата от шляенето по един типичен източен пазар остана време да се поразходим и до Heydar Aliyev Centre. Прекрасна сграда, дело на архитектката Zaha Hadid. Heydar Aliyev Centre е азербайджанското НДК – едно към едно са.😉

Да не пропусна да спомена трансфера от летището до хотела ни. Най-удобния начин да се стигне от летището до центъра на Баку и обратно е с автобус (шатъл), който струва не повече от 1.60 лв. Да, точно така, няма грешка. Билета е 1.60 маната. Един манат е около 95 ст. За по лесно – 1 манат - един лев.  Билетите се купуват от автомати, намиращи се от ляво и от дясно на главния вход/изход на летището, а автобусната спирка е буквално на 15 метра от изхода. Обществения транспорт в Баку е още по-евтин. Направо не е за вярване – 20 стотинки е един билет. Единственото неудобство е, че трябва да се сдобиете с BakuCard, в която си зареждате някаква сума, а при качване в автобуса се чекирате и устройството Ви „дръпва“ 20 стотинки. Ние така и не успяхме да се снабдим с такава карта (повечето автомати по спирките предлагаха само презареждане на съществуваща карта). Това не е проблем – при качване в автобуса или още на спирката помолваш първия срещнат пътник да те таксува с неговата карта. Даваш му 20 копейки т.е. 0.20 маната и готово. Проблем би могло да възникне, ако не те разберат т.е. не говорите „по рускаму“. Тогава прибягвах до мимики, обяснения с ръце или други крайници. Азерите, за съжаление, не говорят друг чужд език освен руския. За мен беше изненада, че в много случаи срещахме млади хора, които не говорят никакъв чужд език. Средното и възрастното поколение, особено в Баку, масово говорят много добър руски, което е обяснимо. Като цяло, ние проблем нямахме. Когато моя руски беше недостатъчен (в 90% от случаите) се намесваше жена ми и всичко си идваше на място.  😃

Ден 2

Ставане, закуска. Колата трябваше да ни чака пред хотела. Така и стана. Рентакар компанията, която избрах е www.aznur.az    Видяха ми се най-диалогични при кореспонденцията с тях. Не искаха кредитни карти и освен наема на колата (35 маната на ден), който странно как винаги го смятаха с един ден по-малко от действителното, поискаха 300 маната депозит и 10 маната да докарат колата пред хотела. Е, как да не се навие човек. А колата беше тази:

Не, не е Mini Cooper. Това е Naz Lifan 330 китайска реплика на миникупъра, която се произвежда в Азербайджан .

Яко. 🙂 Пътуването с тази количка си беше преживяване, само по себе си. С мъка вдигаше 100-110 км./ч, но то и без друго това беше максималната скорост по „магистралата“ от Баку до Нафталан, където беше крайната ни цел за този ден. Думата „магистрала“ неслучайно е в кавички, защото това е път, който само изглежда като магистрала. Две ленти + една аварийна, но с пешеходни пътеки, светофари, кръстовища и разрешен обратен завой от най-лявата лента на специално обособени места. Няколко пъти ни се наложи да изчакаме и спокойно преминаващи крави, както и овце, но те поне бяха подканяни да не припарват на асфалта от овчари на коне. Шоуто си струва, както и внимателното шофиране. Но как да не му е кеф на човек да кара в Азарбейджан – бензина е малко под 90 ст.за литър. По спомени, дори в Дубай беше по-скъп.

По пътя се намира Gobustan (област от Азербайджан) както и едноименното селце. Гобустан е известен с две неща – древните скални рисунки, датиращи от преди 7000 години (много приличат на нашите в Леденика (ред. Магурата)) и калните мини вулканчета. Половината от всички кални вулкани по света се намират тук – в Гобустан. На входа на селцето имаше импровизирана стоянка на таксита - няколко Лади, изглеждащи като току-що извадени от гробище за коли и няколко местни кибици около тях - шофьорите. Не вярвах, че тия коли могат да вървят. Питах насъбралото се множество накъде точно е пътя за двете забележителности. Веднага ни наобиколиха и започнаха да ни убеждават, че с нашата кола не е възможно да стигнем до калните вулкани. Аз, по принцип, съм подозрителен към подобни твърдения, придружени с оферти как те ще се заемат с трансфера ни до там. Но цената беше неустоима – само 10 маната да ни закарат до там, да ни ги покажат и да ни върнат. ОК - действаме. Качихме се на една Лада (аз същия модел го имах преди 25 години) и започна офроуда.

И сега не мога да повярвам как тази кола премина през такива „пътища“. Тя самата изглеждаше отчайващо – нито една здрава седалка. Пружините ми се завираха в … абе, не беше конфортно. 😞  Предното и задното стъкло с огромни пукнати – очаквах всеки момент да станат на сол и да се посипят върху нас. Страничните стъкла - полуотворени/затворени и затиснати с отвертки, така че през зимата да има минимално отопление, а през лятото минимално проветряване. Нито една врата не се отваряше отвътре, включително и шофьорската. Но ладата „бръмчеше“ и то как. На връщане „не се даде“ на един джип Тойота Land Cruiser. Шофьорът беше младеж, който дори и руски не знаеше, ама нито дума. Добре, че за калните вулкани се бях подготвил предварително  от Интернет. Пътят е около 20-30 мин в посока. Кара се буквално през средно пресечена местност. Има нещо като коларски път или бегли негови очертания. Не съжалих дори и за миг, че се съгласихме да ни „возят“ до калните вулкани и обратно. След това сами си отидохме до скалните рисунки и музея, специално предназначен за тях. Входната такса е 5 маната и въпреки, че като цяло, не съм фен на музеите, го посетихме. Както и очаквах – малко мултимедия, малко макети, 2-3 камъка с рисунки, нищо повече от това, което човек би могъл да види и в мрежата.

След Гобустан ни очакваше единствено път - до Нафталан.

Нафталан е курортно селище. Известно е с няколкото spa хотела, които предлагат уникална процедура. Да те топнат във вана с нафталан. Нафталана е гъста течност, свтлокафява на цвят, производна на петрола, миришеща си на нафта. Много била полезна за кожата, и за нервите, и за ставите, и за бъбреците, и за … Абе, всичко лекува.

Хотелът ни - Garabag - 5* рисорт. За класата си, изключително евтин. Бях букнал две нощувки с all-inclusive.

http://garabaghotel.com/

Стаите, SPA-то, удобствата, обслужването наистина бяха отлични. Имаше, един, единствен минус – беше пълен с руснаци, само руснаци и ние двамата с жена ми. Изобщо, тази екскурзия в Азербайджан бе за мен една седемдневна психотерапия, от която, в интерес на истината, аз имам нужда (често пъти съм незаслужено предубеден към руските туристи) В Азербайджан, навсякъде, срещаш руснаци, принуден си да говориш на руски, почти никакви други туристи, поради което и азерите те мислят за руснак. Е-е-е, как така, хем приличам на Брат Пит, хем на руснак.😋

Тези два дни си починахме много приятно. Направихме един-два плажа, насладихме се на лукса, на богатата блок маса, пълна със специфични салати, манджи и сладки неща, типични за Азербайджан. За пореден път се позабавлявах с поведението на рускините, особено на обяд и вечеря. Ами те са си като самостоятелни, елитни бойни отряди на Червената армия. За тях опашки, изчакване, обноски, етикет, общоприети норми за поведение няма. Щом искат някаква храна директно се отправят към нея и никакви обстоятелства не могат да ги отклонят от целта. В повечето случаи усещах устрема им с периферното си зрение и малодушно, но благоразумно се отдръпвах. Имах късмет, че те предимно атакуваха някакви зеленилки – спанак, марули, лук, киселец, към които аз имам нулев интерес. Най-забавно беше, когато две бойни единици си поставяха една и съща цел – тогава се наблюдаваше интензивен приятелски огън, при което сблъсъкът беше неминуем и в повечето случай трети отряд на Червената армия достигаше целта. 🙂 

Ден 3

На следващия ден, следобед, отскочихме до Ганджа. Това е втория по големина град в Азербайджан. Има няколко забележителности, които аз си бях маркирал още от София.

Може би сега е момента за едно малко отклонение. За навигиране и посещаване на забележителности аз използвам google map на телефона си. Предварително източвам картата на съответното място, така че да мога да я ползвам и offline. В Азербайджан навигацията на google map не работи, в нито един режим - нито за кола, нито пешеходен, offline, online. После четох в мрежата, че google не поддържат навигация в някои региони и държави. Очевидно, Азербайджан е една от тях. За пешеходното навигиране не е проблем – все пак google map ти дава маршрута от твоята локация до обекта, където искаш да отидеш, както и текущата ти позиция по време на ходенето. Но при шофирането си е малко сложно, особено в град като Баку. Жена ми пое незавидната роля на навигатор и трябва да кажа, че се справи отлично. Все пак, имайте предвид тази особеност – не е лесно да се ориентира човек в такива ситуации. За самото шофиране в Баку ще разкажа по-нататък.

Да спомена и за възможността туристите да си купят местна предплатена мобилна карта. Всички мобилни оператори предлагат пакети с разговори и данни. Още първия ден ние си взехме такъв от Azercell. Струва между 17 и 25 маната и включва 4-6-8 GB данни и 6-8 маната за международни и местни разговори. Една минута с Европа е около 0.30 маната. Ние не успяхме да изхарчим и 2 GB. Internet-a като цяло е добър и е наличен и безплатен във всеки хотел.

Сега да се върнем на Ганджа. Само на 30-на километра от Нафталан. Паркираме на платен паркинг – ле-е-ле, „одраха“ ни с 20 ст. такса за неограничено време.

Тук се „сблъсках“ с нещо много изненадващо. Питам с моя руски каква е тази сграда, незнайно как не маркирана като забележителност и човека отсреща ми вика. Мога да Ви обясня, но на английски. Бре! Та това е кметството им.

Разбира се, в единия край на площада има статуя на Хейдар Алиев (тия руснаци не престават да ме забавляват – според тях Гайдар Алиев).

Четох някъде, че в отговор на въпрос на западен журналист към Х. Алиев – има ли култ към неговата личност той отговорил, че 2-3 седмици преди това му се обадил кмета на Ганджа и го питал дали може да му издигне паметник. Алиев го посъветвал да изчака и да издигне монумента след неговата смърт, но така или иначе не можел да спре хората да го обичат. Не разбрах, кога точно е издигнат паметника, но не ми е нещо важно. Иначе, обичта на азерите се е пренесла върху цялата династия - сина му, Илхам Алиев. Той е президент от 15 години, жената на Илхал Илиев, която е вицепрезидент. Да се готви внука му, 19-годишен, Хейдар Алиев Втори.

В началото на града се намира мавзолеят на Nizami. Nizami Ganjavi е един от най-великите персийски поети, живял през 12 век. Счита се, че е един от първите, които внасят по-реалистичен стил в персийските епоси и поеми.

Джамията, Şah Abbas, в центъра на града е забележителна. Намира се в обширна пешеходна зона, започваща от филхармонията и достигаща до кметството и паметника на Хейдар Алиев.

В непосредствена близост е и Shah Abbas Caravanserai, но за съжаление сградата беше в ремонт и не можахме да я разгледаме. Бях набелязал още няколко забележителности - турската баня, джамията Baghbanlar и Бутилковата къща или къщата от бутилки.

Е-е-е, няма такъв кич. Кич, кич, та чак станал забележителност. Къщата е построена в края на 60-те години и са използвани над 50000 бутилки. Очевидно собственика е … меко казано … странен – та кой би си направил къщата да изглежда по този идиотски начин:

Иначе, Ганджа е много приятен град – с чист, спокоен и подреден център и с много приятен парк в единия му край. Това е най-голения парк в Азербайджан с площ от 350 хектара. Познайте от първия път как се казва парка … – Хейдар Алиев, естествено. 🙂 

По едно време се набутахме в едно магазинче за парфюми. Арабските мъжки парфюми не са за пренебрегване. Собственичката, забулена мюсюлманка, така ни се зарадва. Ама вьй из Болгарий, уау, можна селфи. Е, как да не можна, естествено, че ще си направим. Сигурен съм, че още преди да излезем от магазина и вече бяхме във Фейсбук. Купих си един парфюм, жена ми много го хареса. Собственичката вика 37 маната. Селфи, сниматься, ама 37 маната. Жена ми веднага се съгласи. Е, как така, без пазарлък, ще ги обидим хората. Въпреки, че вече нямах много степени на свобода, все пак, стигнахме до 30 маната и си тръгнахме с много пожелания за приятно изкарване в Азербайджан и с подарък за жена ми – не малка по количество мостра от хубав дамски парфюм. 🙂 

На тръгване минахме и през мемориалния комплекс -Imam-zade Mausoleum . В по-свободен превод означава място, където са погребвани потомците на пророка. Свещено място за мюсюлманите. Забележителен архитектурен паметник от 14 век, в който се усеща духа да древността.

Ден 4

След обилната закуска, чай и кафе стегнахме багажа, чао на нафталан и хубавия хотел и газ към Шеки.

Пътя е много красив. Спирахме няколко пъти за да снимаме. Отнесох доста бибиткания, ама на кой му пука. 🙂 

Шеки е един от най-старите градове в Азербайджан, част от Кавказка Албания (няма нищо общо със сегашната Албания) В миналото е играел важна роля в търговията – пътя на коприната минавал през него. Доста копринени шалчета се рекламирах и продаваха – били много качествени. За съжаление, десените и шарките им са такива, че още на втория магазин жена ми отказа да влиза, камо ли да купува. Градът е известен и със специфичната халва, която местните майстори правят – Шехинската халва. Рецептата се пазела в строга тайна и се предавала от баща на син. Пробвахме, купихме си за нас, накупихме и за подаръци. Вкусна е, но много, много сладка. А щом за мен е много, много сладка, значи е извънредно много, супер много , невероятно много, ама наистина много, много, много сладка. Нормалните хора биха получили хипергликемичен шок много преди да изядат цяло парче от тази халва. Тя всъщност повече прилича на баклава.

Основна забележителност в Шеки е Sheki Khan Saray (Ханския дворец). Дворец е доста амбициозно да се каже. Това си е една голяма къща. Предназначението на този дворец е било само за дневни посещения, в него не се е спяло. Дървените тавани и прозорците са много интересни. Отлично е реставриран, като на места са запазени оригинални сегменти, така че да се види какво точно е било преди столетия. Стъклата са витражи, но съединенията между стъкълцата не са оловни, а дървени. Стъклото е венецианско т.е. от Мурано. Таваните, изглеждат като дърворезба, но реално са безброй елементи сглобени един за друг. Уникално е. Четох някъде, че при строежа на двореца не са използвани пирони/гвоздей или други метални елементи, като и до сега не е ясно как точно е ставало това. Поредното загубено знание за човечеството.

Друга основна забележителност са кервансарайте (едновремешните ханове/хотели). В миналото кервансарайте (хановете) в Шеки били 8-9, което било напълно естествено, имайки предвид местоположението на града по пътя на коприната и едно от главните места за отсядане в района. Най-голям и красив е горния Karvansaray. За съжаление и той беше в ремонт, така че го удостоихме само с няколко снимки отвън.

Намира се на улицата, по която се стига до Sheki Khan Saray. Пак там е и красивата старинна джамия Ömər Əfəndi Məscidi.

На 8 км. от Шеки е Киш. Селце, известно с храма си. Много източници твърдят, че това е една от най-старите църкви в каспийския район. Храмът е от около 1-ви век. В основите му са намерени части от човешки скелети, кости, които недвусмислено показват, че ръстът на хората е бил между 2 и 2.40 м. В последствие от там са минали перси, араби и какви ли още не, така че тези снажни и светли хора са се претопили.

В храма има едно място, където ако успееш да закрепиш монета  вертикално, на стената, ще ти се сбъдне желанието, което си си намислил.

Жена ми успя за 3 секунди да си закрепи стотинката. Аз нямах този бърз късмет. Търках и опитвах доста време. Добре, че накрая успях. Като се обърнах назад – изтръпнах. Бях образувал опашка от 10-15 разярени рускини. 😉

 Селцето ще го запомня и с калдъръмените си улички. Толкова са тесни -  имах чувството, че само количка, с мащаба на нашата, можеше да мине по тях. В допълнение бяха супер стръмни, а и неравни, с наклон към средата им – нещо като корито на рекички. По някои от тях си течеше и вода. Всъщност, като се сетя, освен нашето бръмбарче, горе, на импровизирания паркинг до храма, имаше предимно от вседеходните Лади-таксита, същите като в Гобустан, при калните вулкани.

След Киш, нищо не ни задържаше в провинцията на Азербайджан – газ към Баку. По пътя се свързах с домакина ни. В Баку бяхме наели едно апартаментче в стария град – Ичери Шехер през Airbnb. Разбрахме се със собственика, къде да паркирам колата и кога да ни чака пред апартамента. На връщане към Баку минахме по друг път. Той не беше „магистрала“. Разрешената скорост бе 90км/ч, като често се минаваше през селца и паланки с по 50-60 км/ч. Пейзажите се сменяха постепенно, колкото повече се приближавахме към Баку, толкова повече зеления цвят изчезваше. Минахме през селца, в които дядовците бяха излезли и насядали по пейките. През други, където жените бяха запалили огньове пред портите на къщите си и месиха и печаха хляб и нещо от типа на гюзлеме и ги предлагаха на пътуващите по пътя. Имаше пазари като този.

Направо си припадам по такива тържища. Обичам да си бъбря с жените, да ги разпитвам за това-онова, което предлагат, да се пазаря. Купихме шафран за два живота напред. В Азербайджан хората са изключително добронамерени, разговорливи, засмени, гостоприемни и готови да услужат на всяка цена. Направи ми впечатление, че повечето жени на средна възраст са със златни зъби.

Към края на деня се бутнахме в движението на Баку. Луда работа. Типичен източен град, но все пак имаше нещо много различно. А-а, светна ми – от всеки 10 коли 7 са Лади. Баку е царството на ладите. Изглеждаше ми сюрреалистично. А иначе, всеки се ръчка, бута, свирка – казах вече, източен град. Ако случайно подадеш мигач, останалите участници в движението (без изключение) се амбицират да не ти се случи завоя или престрояването. След два-три опита да се правя на европеец и аз престанах да използвам мигачи. Завивах си много по-успешно и наляво и надясно. Обстановката допълнително се усложняваше и от липсата на навигатор. Добре, че жена ми в последния момент успяваше да каже вярната посока. Обичам да шофирам, винаги съм смятал, че който кара в София, ще се справи навсякъде по света. Но в Баку не ми беше яко – с удоволствие върнахме колата на следващия ден. Тя нямаше да ни трябва в оставящите дни. Те бяха предвидени само за Баку.

Но да се върнем на апартамента. Заслужава специално внимание. Е-е, няма такъв апартамент.

На два етажа – долния - всекидневна и кухненски бокс, на втория - просторна спалня и типичния за стария град ,  изнесен дървен балкон. Казах вече в Ичери Шехер – и то не къде да е:

Вероятно някои от вас са гледали или са чували за хитовата съветска комедия – „Диамантената ръка“ от 70-те години. Една от емблематичните сцени е когато главния герой, великия Юрий Никулин, е кандърдисван от проститутка да влезе с нея в къщата. Тя има кратък нечленоразделен монолог, който завършва с „Цигел, цигел, Ай-лю-лю“. Това „Ай-лю-лю“ става нарицателно и oще се използва сред рускоговорящите. При нас по-популярна е култовата реплика на Мая Новоселска от „Улицата“ -   “Да ме нае.ете … или пък да пиеме кафе“. Едно и също са.  Та въпросната сцена от „Диамантената ръка“ се е снимала пред апартамента, който бяхме наели, баш под нашето балконче. Докато си пиехме сутрешното кафе, се забавлявахме гледайки как, под нас, екзалтираните рускини се надпреварват да си правят селфи. Някои от тях толкова се вживяваха, че заемаха позата на проститутката, подпряла единния си крак на стената и чакаща поредния си клиент. Рускини, какво да ги правиш. 🙂 

https://youtu.be/5bXVn8f1Shc

Привечер прескочихме до Yanardag – намира се в покрайнините на Баку. Въпреки, че бяхме леко уморени от пътя, предпочетохме да отидем тази вечер, от една страна за удобство, с колата, но по-важното беше, че видяхме как земята гори по тъмно, което е по-впечатляващо. В превод Yanardag е нещо от сорта на „Горящата планина“. Е, не е чак планина, но че земята гори – гори, факт. Газта се просмуква през скалистата почва и излиза на повърхността, където е запалена и така си гори незнайно от кога. Впечатляващо, супер атракция. Да, Азербайджан наистина е „земята на огъня“.

След това се разходихме по старите улички на Ичери Шехер, просто ей така, за да изберем някое ресторантче за вечеря.

Ден 5

Нямахме търпение да се гмурнем в забележителностите на Баку. Започнахме с тези в стария град.

Девическата кула (Maiden Tower). Легенди витаят за произхода и предназначението на кулата. Най-популярната е, че поредния владетел поискал да се ожени за дъщеря си, толкова била красива. Момичето поставяло какви ли не условия, включително и това, баща и да построй тази кула. Накрая, нямала изход и трябвало да се омъжи. Но тя предпочела да се метне от върха на кулата. Истината, е че все още се водят дискусии и има различни предположения за предназначението на кулата. Отбранителна, нещо като обсерватория, наблюдателна и т.н. и т.н. Вероятно истината е някъде по средата. Както се вижда – формата на кулата е странна. Тази опашка служи само за укрепване на кулата – за да я държи изправена. Тия в Пиза не са се сетили за такава пристройка. 🙂 

 Качихме се горе – ние „умираме“ да се катерим по стръмни стълби в индианска нишка.

Сетихме се да изчакаме този наказателен отряд: 🙂 

Но задачата не стана по-лесна. Беше пълно с рускини, е, … някакси оцеляхме, … и на качване, и на слизане. От горе гледката е удивителна. Вижда се не само целия Ичери Шехер, а и голяма част от Баку. Красота!

След кулата, по ред на номерата, разгледахме Hacı Bani Hamamı. Баните са от 15 век. Били предимно женски – пробвах се да зърна нещо от впечатляващите им куполчета/тавани,  😉 но без успех.

Точно срещу кулата, с перфектна гледка от последния етаж и към кулата, и към баните има едно кафе. Няма как да го пропуснем.

Непосредствено до кулата се намира една изключително красива сграда. В нея е живял Юсиф Мамедалиев (Yusif Məmmədəliyev). Учен от световна величина, със сериозен принос в нефтохимията, високооктановите горива и производствени процеси във всяка съвременна рафинерия. Твърди се, че и „коктейла Молотов“ е измислен от него. През 1944 г. в сградата отсяда и бъдещия президент на Франция Шарл дьо Гол при визитата си в СССР. Тя е построена (финансирана) от Иса бек Гаджинский – нефтен магнат и меценат, виден общественик и жител на Баку в началото на 20 век. След построяването й, с този архитектурен стил, сградата не е била приета еднозначно от управата и жителите на Баку. Днес тя е безспорна перла, величествено разположена на крайбрежния булевард.

Първоначално в сградата не е имало сервизни помещения и канализация. Легендите са две – едната е, че архитекта на сградата си отмъстил на Гаджинский. Той бил негов чичо/вуйчо. Изпратил го да учи архитектура в Европа, но „забравил“ да обезпечи племенника си с джобни. На студента не му било лесно с тази половинчата издръжка, та решил да върне услугата по аналогичен начин. Другата легенда е, че Гаджинский се обзаложил с приятел, че сградата ще бъде построена за три месеца, та нямало време за такива подробности като канализация, вода, тоалетни.

Ичери Шехер е толкова компактен и същевременно толкова самобитен:

 Неусетно, буквално след 2-3 улички, пълни с вековни джамии, бани, къщи, дюкянчета… се отзовахме пред дворецът на Shirvanshahs. (Palace of The Shirvanshahs) Това е било шахство, ханство, просъществувало от 9-10 век до 14-15 век Реално владетели са били все от една династия. Дворецът е комплекс от сгради, долепени една за друга (самия дворец, джамии, гробници, баня, цистерна за вода, …) Всичко е отлично реставрирано и поддържано.  

Разгледахме и двете най-големи джамии в стария град - Mosque Cuma и Mohammed Mosque, крепостните стени, насладихме се на невероятната атмосфера по тихите, сенчести улички, пълни със заведения, сергийки и магазинчета за сувенири и килими.

Въпреки, че не бях специално планирал музея на миниатюрната книга – влезнахме и в него. Той не е голям (колко пространство трябва за да се показват миниатюрни книжки). Уредничката беше изключително мила и всеотдайна дама на средна възраст. Като разбра, че сме от България – веднага ни заведе в ъгъла с български миниатюрни книги. Много приятна изненада.

Тази, най-светлата, в средата на снимката със заглавие - „…така влюбени!“  - ние с жена сме я писали. 😍

Има книжки на Путин, естествено и на Хейдар Алиев.

Аз не очаквах, че такъв музей може да ме впечатли, но трябва да призная – точно така стана.

Тези няколко часа в стария град бяха уникални. Като се поуморихме, отбихме се в квартирата за кратък отдих (по съседски – та нали сме си в Ичери Шехер) и отново по задачи – да върнем колата и да продължим с разглеждането на Баку. С рентакар компанията нямахме проблем – почти. Като дойде време да връща депозита младежа огледа колата, нямаше как да не се съгласи, че драскотини са си точно толкова, колкото си бяха в началото. Всичко бях документирал при вземането. После започна да изчислява дните и забеляза, че са се прецакали. Почти повдигна въпроса, но като му показах периода и сумата, която те са си поискали за рентването, се отказа. След това се сети, че съм изминал 1200 км и се зарадва, че компанията имала лимит по 200 или 250 км на ден. Та ще трябвало да платя допълнително. Е, баш пък аз – насочих го към имейлите, които той сам ми беше написал. Даже му предложих моя разпечатка. Съгласи се и с това и тъкмо да върне всичките 300 маната, забоде нос в монитора и … ме закова. 😞  Вие къде сте карали с неразрешена скорост. Кой, аз? - Въпроса беше на руски, но го разбрах. Е, как можна, тя ета машина не может вдигне повече от 110 км/ч. … Оказа се, че на връщане от Шеки, при разрешени 60 км/ч съм бил карал с 93км/ч. Очевидно, съм минавал през някое „невидимо“ селце с бясна скорост. Rent-a-car компанията беше надлежно информирана от пътната полиция. Показа ми снимка, всичко, нямаше мърдане. Мислено се простих с 300-те маната. Все пак, боязливо попитах. И сега, что делаем. Еми ничего (чете се ничево). Глобата е 50 маната. Видя ми се евтино. ОК. Поисках си 250-те маната и бързо се изнизахме, да не вземе да „изкочи“ още нещо.

В този ден остана време и за една разходка по крайбрежния булевард. То всъщност е крайбрежен парк – много приятно място. Добре поддържани градинки, заведения. Като написах заведения и се сетих. На голяма част от тях си пише „Кафе“, в смисъл, че са си кафенета (по европейски). Но като седнеш и искаш да си поръчаш кафе – няма. Предлагаме чай. Разбира се, чаят си го пият в специфичните чашки, приличащи на пясъчен часовник – леко стеснени в средата. Азербайджанския чай ми се стори малко по-светъл от … турския например, и малко по-ароматен. Но все пак чай, не е кафе.

Неусетно стигнахме да Мини Венецията. Е, амбициозно е да си кръстиш три-четири мраморни каналчета, пресечени от 2-3 мостчета и едно ресторанче в средата по този начин, но е симпатично място.

Непосредствено до него е музея на килимите. Формата на сградата и търсената алюзия с навит килим не могат да останат незабелязани.

Отстрани на музея мернах и тази скулптура. Доста странна, вероятно любима на гробарите и любителите на хорър жанровете. 🙂 

Преминахме от отсрещната страна на булеварда, за да се качим на фуникуляра. Може би сега е момента да спомена, че ние бяхме в Баку непосредствено след неделята, в която се проведе поредния кръг от Формула 1 по улиците на Баку. Много части от централните им булеварди бяха включени в трасето на Формулата. Все още имаше рекламни съоръжения, телени заграждения, метални конструкции, сцени, места за публиката, временни надлези … Това в някои случаи затрудняваше пешеходците т.е. нас. Трябваше да заобикаляме, докато намерим функциониращ светофар, пешеходна пътека или подлез.

Бях стигнал до фуникуляра. 2 маната и си горе. Точно до горния изход има много красива джамия в турски стил.

Целият хълм е обособен като парк (Upland park), с алеи, тераси, дървета, цветя. Който иска може да се разходи (качи или слезе) пеша. На върха на парка има наблюдателна площадка. В непосредствена близост са трите емблематични за Баку небостъргача (Flame Towers). Паркът завършва с мемориален комплекс в памет на загиналите във войната за Нагорни Карабах.

Мястото на панорамна площадка е отлично подбрано. Вижда се целя Баку, крайбрежния булевард, Flame Towers, пристанището, Виенското им колело, концертната зала Baku Crystal Hall, специално построена за домакинството на Баку на Евровизия, от преди 5 години. Уникални гледки.

Бързо съобразихме, че нощните гледки и снимки също не са за изпускане. Само трябваше да убием 2-3 часа докато се стъмни. Това за нас не е проблем. Лежерна разходка около кулите и сериозна вечеря в ресторанта, който се намира в непосредствена близост до панорамната площадка. Вкусна храна, хубава гледка, приятна компания (жена ми). Идеално! 🙂 

Ден 6

Сутринта я бяхме предвидили за още едно посещение на центъра Хейдар Алиев – Да-а, уникална сграда … и на светло. Няма две мнения.

След това, отново пазара Yaşıl. Чай с лимон, чай с шафран, само чай, ядки, подправки. Доокомплектовахме подаръците за роднини и приятели. Хапнахме и по един азербайджански дюнер. Досега все го отлагахме.

Продължихме обиколката на Баку с още една разходка по пешеходната търговска улица „Низами“, после площада на фонтаните, паметника на Низами, Белия фонтан.

 В ранния следобед седнахме в едно заведение, привлечени от името му „Kunefe“. Само преди няколко седмици, в Пловдив, бяхме разбрали с жена ми за съществуването на такъв десерт и още не можехме да си простим, че толкова години не сме и подозирали за тази вкусотия. Смело поръчваме две – едно за мен и едно за жена ми. 🙂  Супер вкусно и отново много, много сладко. Второто кюнефе ни се „опъна“. „Преборихме“ го чак след няколко чаши вода и горчиво кафе за частично връщане на захарния ни баланс. 🙂 

В късния следобед, след кратък преглед на набелязаните забележителности (да не би да пропуснем нещо) решихме да отидем до  Teze Pir Mosque - една от най-красивите джамии в Баку.

Накрая се разходихме и до паметника на Рихард Зорге. Бях много изненадан, че този съветски разузнавач е роден в Баку.

 Вечерта завършихме подобаващо – във Firuze ресторант. Типичен Азербайджански ресторант, със съответната атмосфера, интериор,… и уникални ястия. Е-ле пък миниатюрните лозови сърмички.

Леко отклонение: Още в първия ресторант в Баку жена ми забеляза словосъчетанието „болгарскии перец“. След това изрично го търсехме във всяко меню и винаги го намирахме. Всички ресторанти в Баку предлагат „болгарски перец“. Признавам, че това гъделичкаше националното ми самочувствие. 🙂 

Ден 7

Последен.

Решихме да го даваме по-лежерно – като за последен ден – паркове, молове (Не че си купихме нещо. Дрехите им са или много скъпи или не ни впечатлиха), крайбрежния булевард, виенското колело, сградата за Евровизията, нощен Баку от крайбрежния булевард, над 200-годишните боабаби, подарени от Аржентина.

Хапване като за последно в „Мангал“ – комшийско заведение, в Ичери Шехер, на няколко метра от апартамента ни. Жива музика, мангала т.е. барбекюто, скарата или там каквото е, е буквално пред масите. Виждаш как ти се връткат шашлиците, м-м-м-м.

Ден 8

Ставане, връщане на ключа на собственика. Такси - първото го изпуснах – от много пазарене, 😉 но с второто намерихме допирна точка (цена) до площад 28 Май (централната им гара). От там автобус до летището.

Всички неща си имат край. Особено хубавите. 🙂 

Баку е уникален град! 🙂 

Мили хора, вкусна храна (и евтина), богата история, чудесна архитектура – и древна и съвременна, в съчетание с не толкова красивите социалистически сгради. Баку ни  хареса много, а и Азербайджан, като цяло. Докоснахме се до мистичния Изток, до хилядолетната история на този народ, като същевременно усетихме и последствията от социализма, и противоречивото развитие на страната през последните десетилетия…

За Азербайджан обикновено се казва – земя на огъня или пък на нара. Други ще го дефинират като страна, в която Изтокът среща Запада.

Всичко това е вярно, но за мен Азербайджан е мястото, където в близкото миналото Изтока се е сблъскал челно с бързия влак на комунизма, а след това, 30 години страната се развива в някаква си своя посока, изграждайки едно пост общество, белязано от война, ярък култ към личността на Хейдар Алиев и безспорен икономически напредък, дължащ се на газта, която Азербайджан експортва.

В заключение – Азербайджан е отлична туристическа дестинация и ако имате възможността да я посетите – не се колебайте нито за миг.