Първа среща с Грузия

Този пътепис описва само личните ми впечатления от 11-дневен престой в Грузия в рамките на обучение за младежки работници по програмата Еразъм +. Трябва да се има предвид, че през по-голямата част от времето ми беше предоставено безплатно настаняване, както и храна. Въпреки това имах възможност да се докосна до грузинската култура, а това, че на нашия проект имаше грузинци, помогна да си обясня някои- за мен странни- неща, които забелязах. Те ми ги изясниха по-добре.

Взех решението да участвам в проекта още след като видях предложената информация в полска група във Фейсбук. Понеже живея в Полша, имам право да представлявам само полска организация. Казах си: „Да, това е моят проект, там съм!“ Треперех- не знаех дали ще се справя сам, но знаех, че това е моят път.

Проектът се проведе от 9 до 17 май в курортното градче Кобулети, на 30 км от Батуми. Взех решение да купя билет от Варшава до Кутаиси (някои го наричат Кутайси, чух и двата варианта) през Украинските линии (МАУ) за 250 лв, със смяна на полета на Киев Бориспол. Датите ми бяха следните: пътуване към Кутаиси- 7 май; връщане- 19 май. Така имах цели 11 дни престой в Грузия.

Малко за подготовката: купих си застраховка от полска компания за около 20 лв. Прочетох малко за грузинските традиции и история, както и за темите, които не е добре да се засягат. Запаметих около 20 от всички 35 грузински букви, защото можеше да ми потрябват. Поприпомних си малко руския, колкото да мога да си купя нещо или да се справя в ситуация, изискваща разговор. Резервирах хостели в Кутаиси, без да искат данните от дебитната ми карта- на практика всеки може да резервира, без да пристигне. Не знам дали в такъв случай хостелът може да има претенции. Първият хостел се казва „Mandaria” (25 лари за единична стая), а другият- “Luxe” (36 лари за единична стая + безплатен транспорт). Взех си единична стая, защото се притеснявах, че при силна умора няма да мога да спя с други хора в стаята. Купих си грузински лари в София (докато бях в България), така бях сигурен, че ще имам пари в наличност през цялото време. Оказа се, че в Грузия навсякъде има обменни бюра, пари се обменят дори в магазини. Можете да си изтеглите и от банкомат, не се губят много пари от превалутиране.

Впечатленията ми от МАУ- нормална авиокомпания, в цената е включен и багаж. В същото време билет на ЛОТ до Тбилиси, при това за 2 нощни полета, струваше 400 лв, на всичкото отгоре без багаж. МАУ не дават храна безплатно, но пък имат сандвичи по 3 евро, а нормален обяд струва 8 евро. Самолетът между Киев и Кутаиси беше 737-500.

Киев Бориспол е голямо летище, но преминаването към транзитната зона е изключително бързо и лесно. Минаваш проверка по сигурност и след това се качваш по ескалатора към гейтовете. Ако ти се ходи към Киев, минаваш през гишетата за паспортна проверка, които са много, така че не се образуват големи опашки. Цените на летището са доста високи спрямо нормалните цени в Украйна- магнитче струва 5 евро, безалкохолните са по 40 хривни, сандвичите са по 100 хривни. За сметка на това хубава украинска водка (1 л) струва 5 евро! Излиза, че водката е колкото магнитчето! На връщане към Полша си взех „Немироф“ с вкус на ягода. Е, полската водка с вкус май е по-добра.

На излитане към Кутаиси имахме проблем- силна буря, заради която чакахме сигнал за излитане поне 1 час. Беше вечер, тъмно и мрачно, а небето се изливаше. След като излетяхме, няколко грузински девойки започнаха да аплодират и викат от радост. Това беше първата ми среща с тези интересни хора. Имаше и много украинци. Предварително знаех, че отношенията между Грузия и Украйна в момента са в пика си, така че не е учудващо това, че толкова много грузинци работят в Украйна, а украински туристи посещават Грузия. По пътя минахме близо до Крим, видях светлините на Евпатория и Севастопол. След това около 1 час летяхме само над Черно море, без да видим град отдолу.

Кацнахме успешно някъде след полунощ, като грузинските девойки отново изпаднаха в еуфория и се развикаха от радост. Летището на Кутаиси е малко, приема максимум 3 полета на ден, а в някои дни- само по 1. Затова и терминалът е малък, човек се придвижва много бързо, може би за 3 минути от гейта при пристигането до изхода към такситата (ако не броим чакането на багаж и паспортен контрол). Нямах проблем при паспортната проверка- очаквах въпрос от типа „Какво правите тук“, но нямаше нищо такова. Само ми сложиха печат в паспорта. Имах паспорт, въпреки че за посещение в Грузия се изисква само лична карта. Не знаех дали при пътуването от Варшава за Киев ще ме пуснат на борда само с лична карта, затова не рискувах.

Взех си багажа и намерих щанда на Georgian bus. Бях си взел билет за 5 лари до Кутаиси. Хората на щанда говореха чудесно английски. Попитаха ме на какъв адрес отивам, след това го написаха на шофьора на грузински. Качих се на миниван, удобен е. Тази компания предлага трансфери от Кутаиси до други градове, така че ги препоръчвам. Доколкото видях, много други маршрутки са неудобни и стари, като трябва да добавя, че в тях обикновено се пуши (за разлика от Georgian bus). Пътят до Кутаиси е към 20-25 мин. Моят хостел беше първият по пътя. Сградата е стара, отвътре изглежда много зле, но собственикът Давид се опитва да ремонтира. Хостелът е на един етаж и там поне нещата изглеждат по-добре. Факт е обаче, че си е мизерия, в сравнение с това, което очаквах. Оказах се в тройна стая, без собствена баня, но какво да се прави. Поне Давид е доста дружелюбен, на няколко пъти дойде при мен да разговаряме. Говори чудесно както руски, така и английски.

На другия ден, 8 май, излязох да се разходя. Първото ми впечатление беше от блоковете- бяха покрити с нещо черно отвън! Не мога да разбера от какво.

Помислих си, дали не е от бомбардировки, но според информацията в интернет само летището е било бомбардирано през 2008. Като цяло, много сгради отвън изглеждат мизерно. На моменти се чудех как някой изобщо може да живее там. Е, оказа се, че може! Сякаш виждах България отпреди 20-тина години- на места няма асфалт, има огромни локви (защото няма канализация), а по-късно видях, че токът спира често (макар и за кратко), а много често няма и топла вода... Хората карат съветски коли (обаче има нещо странно- не видях нито един „Москвич“), но има и модерни БМВ-та и Ауди-та. Но като цяло впечатлението ми е, че Грузия е по-бедна страна от България.

Бях предупреден да внимавам с пресичането, и от това имаше полза. Хората пресичат навсякъде, просто защото никой не спира на пешеходна пътека. Като добавим това, че грузинците карат в населени места поне с 80 км/ч, нещата стават ясни. Първия ден се опитвах да пресичам само на пътека, но след това се отказах и започнах да пресичам там, където ми е удобно.

По време на престоя си в Грузия имах „щастието“ да се возя в кола, движеща се със 120 км/ч в града, с 80 км/ч по завои, както и изпреварваща дори в случай, че насреща се вижда движещ се автомобил. Не знам как го правят, но е факт, че шофьорите се разбират един друг и си отстъпват пътя (не знам как да го нарека по-добре). Можеш да караш по средата на пътя, но този отсреща ще се придвижи леко настрани и ще ти даде път. На моменти имах чувството, че играя компютърна игра, и само се чудих кога ли някой ще ни връхлети. Това е нещо, което си струва да се преживее (но не съветвам да го правите без застраховка). Имайки предвид това, не се учудвам, че грузинските танци са толкова бързи и динамични- хората вече са придобили бързи реакции пре пресичане/шофиране и могат да ги приложат при танци

Първо трябваше да си намеря храна, така че започнах да проучвам района около т.нар. ЖП гара Кутаиси-2, където е и „автогарата“, както и МакДоналдс. Забелязах, че в Грузия има много малки магазинчета, в които цените може да са дори по-ниски от големите супермаркети. Например в малките магазинчета имаха евтино турско сирене, което не можах да открия в огромен Spar. Цените на западните продукти като цяло са високи, може би двойно по-високи от нашите супермаркети. Например 10 носни кърпички струват 4.50 лари (над 3 лв); дезодоранти, кремове за бръснене, френско сирене и други продукти са определено на високи цени. Също така в магазините няма голямо разнообразие- имаш 2-3 марки от всеки продукт, и толкова. Напитките обаче са евтини- Пепси от 2.5 л е 2.30 лари, подобна е цената на Фанта и Миринда. Интересно е това, че Пепси е по-евтино от Кока-кола с 20-30 %, не знам на какво се дължи това. Цените на други продукти, които могат да заинтересуват читателите на този пътепис: домашно вино (4 л)- 12 лари; най-евтино бутилирано грузинско вино- 7 лари; руска водка (0.75 л)- от 15 лари; бира (немска, чешка, турска, украинска)- около 2 лари; грузинска бира (2 л)- от 3.60 лари; минерална вода (1.5 л)- 80 тетри. Не разглеждах много на пазара, но видях, че доматите са по 2 лари, а отгоре на всичко бяха много вкусни! Така че цялостното ми впечатление е, че е по-добре да се пазарува от малките магазинчета, няма смисъл да се търси огромен супермаркет.

В ресторантите цените варират, но могат да се намерят ястия за 5 лари. Аз си поръчах нещо грузинско (месо с някакъв сос и зеленчуци) за 8 лари. Известното хачапури (нещо като нашата баница, но по-вкусно) в ресторантите струва 5-6 лари, а шиш кебап- 4-5 лари. Един път си поръчах супа (нещо като солянка) за 5 лари, но тя беше огромна- може би 1 литър! Напитките са по около 2 лари, а кана вино (1 л) е 5 лари. Предполагам, че в Тбилиси цените са по-високи, така че имайте това предвид. И само да добавя нещо за хачапурито- ако си го поръчате в ресторант, имайте предвид, че ще чакате поне 1 час. Ако сте цяла група, просто забравете- поръчайте нещо друго.

Ако обичате да хапвате хляб с храната си, трябва да знаете, че няма нужда да поръчвате допълнително хляб. Винаги ви дават хляб- включен е в цената! Аз направих грешката да си поръчам нещо като питка със сирене за 6 лари, само защото не знаех, че ще ми донесат и хляб. Нещо друго, което е хубаво да се знае, е, че в грузинската кухня често се използва кориандър- слагат го в супи, в салати, и дори в пирожки.

Друго, което е важно да се знае при посещение в ресторант е, че сметката се води индивидуално- поне в моя случай беше така (дори когато бях заедно с група). Не дават нормални касови бележки, а записват всичко на лист. Изобщо, грузинците не дават касови бележки- така е в маршрутките (там и билети не дават), така е в градските автобуси, така е в обменните бюра.

Що се отнася до езика, руският е универсалният език за туристи, говори се навсякъде. Имах обаче и ситуации, в които не можех да се разбера с продавачки, защото говореха руски много слабо, не знаеха дори някои числа от 1 до 10. Затова препоръчвам да си запишете на лист произношението поне на тези числа на грузински, за да не стане объркване, или да не ви измамят. Има хора, които знаят и малко английски, но обикновено са по-млади- под 35 години. Но дори и да знаят някоя дума, като цяло се притесняват да говорят на английски. Аз самият не съм на „ти“ с руския, макар че разбирам всичко, което ми говорят. По тази причина не комуникирах достатъчно с грузинци и разчитах някой друг от групата ми (имахме украинци, арменци и молдовци при нас) да води разговора с тях.

И така, да пристъпя към обиколката си из Кутаиси. Реших днес да отида само до катедралата Баграти, защото след края на проекта пак щях да идвам насам (17-18 май). Хванах автобус от една спирка. Можеш да спреш маршрутка навсякъде и да слезеш навсякъде, но за автобуса не съм сигурен- мисля, че спира само на определени места. Номерът на автобуса и маршрутката е 1, хваща се от страната на МкДоналдс-а и „автогарата“. Не се плаща при качване, а само при слизане, а цената на билета е 40 тетри. Между тази спирка и центъра има към 4-5 спирки- но няма къде да ги видите, защото няма разписание, няма и карта на маршрута. Затова трябва да питате някого, или пък да се ориентирате сами.

Аз слязох на театъра, защото разпознах площада от снимките- има красив фонтан с фигури на животни. Оттам поех в различни посоки, опитвайки се да намеря пътя за Баграти- честно казано, загубих се. В крайна сметка след 45- минутно лутане намерих пътя, пресякох реката и тръгнах нагоре по хълма. Изкачването не е трудно, но ако човек е с тежък багаж, няма да е приятно.

Катедралата Баграти е под опеката на ЮНЕСКО и е реставрирана наскоро. Не знам точно с какво е толкова важна за грузинците, но те доста я почитат. Като интериор не е нищо особено- има съвсем малко икони, като човек няма усещането, че се намира в православна катедрала. Гледката към Кутаиси обаче е прекрасна- вижда се Кавказ в далечината. Това е чудесно място за панорамни снимки и селфита

Малко за религиозността на грузинците. При влизането си в катедралата се учудих, че всички жени имат нещо като забрадка на главата (не знам как да нарека това нещо). Вярно, че и при нас има нещо подобно, но тук видях много млади момичета да влизат така. Сигурно сте прочели вече, че грузинците се кръстят, когато минават покрай църква. Да, вярно е, и не само това- дори да я видят в далечината, пак се кръстят! При разговора си с грузинските младежи, участници в проекта, научих, че грузинското общество е силно консервативно. Отвреме-навреме имало опити за демонстрация в защита на ЛГБТ- общността, като 20 души демонстрират, а 20 000 правят контра-демонстрация. Не засегнах темата за дълго, защото е твърде деликатна, а смятам, че местната култура трябва да бъде уважавана.

Дойде време за пътуване към мястото на проекта- Кобулети. Хванах маршрутка за Батуми от „автогарата“- най-обикновен паркинг за маршрутки и автобуси, без каси, без разписания, без информационен пункт. Всъщност, там всеки шофьор е информационен пункт, така че такъв не е необходим Билетът до Батуми е 10 лари, до Кобулети- 8. И така, качих се. Микробусът тръгна и след 100 метра... спря. Шофьорът каза нещо и всички слязоха, аз- последен. Посочи ми друг, по-модерен микробус, който беше спрял наблизо. Е, нямах нищо против, но пренасянето на багажа беше малко неприятно. Пътят беше интересен- минахме през Самтредия, както и през десетки селца. Навсякъде къщи, големи дворове, лозя. Кавказ стои и от двете страни, така че е трудно да се ориентираш в каква посока се движиш. И шофьорите карат като луди- но това вече го описах, така че няма да повтарям.

Хората се качват и слизат от маршрутките, където си поискат. Шофьорът няма да ти откаже. Много хора пътуват на разстояние 15-20 км. Аз слязох по същия начин- видях хотела си, докато минавахме покрай него, и помолих човека да спре. Хотелът не е лош, официално има 3 звезди, но както се оказа, е предназначен изключително за лятото. В стаите беше хладно, може би към 15 градуса, а в столовата беше към 10. В същото време навън беше 25 градуса! Явно тук е доста горещо през лятото и по този начин пестят енергия.

Персоналът беше много мил с нас през цялото време. Това не значи, че имаха някакви определени маниери или начин на изказване. Просто усещаш, че тези хора искат да ти помогнат, и че не го правят по задължение. Грузинците може да изглеждат на пръв поглед грубовати, защото обикновено не поздравяват, не използват често думи като „моля“ и „благодаря“. В нито един момент обаче- за всички тези 11 дни в Грузия- не почувствах неприязън към мен, или пък досада.

Кобулети е курортен град, пълен с хотели. Навсякъде има надписи на кирилица, дори по маршрутките, които се движат между Батуми и Кобулети. Тук можеш да се оправиш лесно с руски. През май обаче няма туристи, явно е прекалено рано. Интересно е това, че там няма пясъчен плаж- вместо това имат каменист плаж, който не е много приятен. Предполагам, че в Батуми е същото, така че в това отношение нашите курорти имат предимство. Друго интересно наблюдение е, че няма нито гларуси, нито чайки, не знам на какво се дължи това.

Една вечер по време на проекта решихме всички заедно да посетим съседния ресторант. Там имаше парти по случай нечий рожден ден. Решихме просто да седнем и да си поръчаме вино. И тогава се започна- първо дойде един мъж на около 50 години, донесе ни пилешко месо и риба. След това ни донесоха хачапури. Диджеят ни покани на дансинга и нямаше как да откажем. Музиката беше разнообразна, може би също заради нас- от грузински танци, през рускоезична музика, до итало диско. Бях учуден, че пускат толкова много песни от съветско време (успях да разпозная някои), но се оказа, че грузинците изпитват носталгия по това време. Дойде втори мъж при нас и ни заговори на руски, питаше откъде сме и вдигна тост за приятелството (задължителен първи тост). След това дойде трети мъж- възрастен човек на около 80 години, заговори пак за старите времена, нещо за Чайковски (не знам в каква връзка). Говореше за страните, в които е бил- всички от соц лагера. По-късно дойде и четвърти мъж, който заговори специално за Армения: „Ние сме добри приятели, но Русия е наш общ враг“. Отношенията между Грузия и Армения не са съвсем добри в момента, така че тези думи ми направиха впечатление. Трябва да добавя, че арменци и турци се държаха чудесно едни с други по време на проекта, което ме обнадежди за бъдещето на света (може би съм наивен?). Колко са важни тези проекти, за да можеш да видиш „врага“ си в очите!

Какво да кажа за грузинските танци- неземни са! Толкова много динамика, темперамент, емоция... Разбира се, важно е кой танцува- веднага се вижда разликата между професионалния танцьор и този, който играе за удоволствие. Досега си мислех, че ние, на Балканите, пазим традициите си- определено грузинците ни надминават! Те танцуват грузински танци дори на „Макарена“, беше нещо феноменално!

За съжаление всичко хубаво се разваля, и май причината за това бяха момичетата от нашата група. Беше ясно, че грузинците са си харесали някои от тях, канеха ги да танцуват. Затова се наложи да обясняваме, че повечето момичета си имат гаджета сред нас. В противен случай не се знае какво можеше да стане- изглежда, че за грузинците всяко момиче, което приеме поканата им за танц, е съгласно да прекара нощта с тях ( във всякакъв смисъл). Може и да се лъжа, но по-късно имахме още една подобна ситуация. И така, диджеят пусна три поредни блуса. Внезапно двама души се сдърпаха и си размениха удари. Виждах само единия- нисък, набит мъж, същински борец. Започна да блъска масите наоколо, а десетина души се втурнаха да го удържат. Той продължи да прави опити да налети на някакъв мъж, а ние решихме, че е най-добре да си тръгваме. Поледнах как реагират грузинците- повечето само гледаха, явно бяха свикнали на подобни гледки. Една грузинка обикаляше насам-натам и плачеше.

Така и не разбрах какъв беше поводът за боя, но ми беше ясно, че причината е в някое от нашите момичета. Според едната версия ниският мъж е поканил наша девойка на танц, като тя му е отказала. Той й посегнал, а друг мъж скочил да я защити. Според другата версия ниският мъж е посегнал на жена си, която му отказала танц, защото той през цялото време е флиртувал с някое от момичетата ни. Попитах единия арменец какво се е случило, той ми отговори: „Не знам, човек не може да разбере грузинците“. Както и да е- заключението е, че самотните дами трябва да внимават как се държат с грузинци, особено ако имат намерение единствено да танцуват.

Следваща близка среща с грузинската култура беше посещението ни на ресторант в Батуми. Вечерята следваше модела на традиционна грузинска супра (софра), която се провежда при важни събития. През цялото време домакинът (тамада) вдига тостове, които обаче не са просто думи (както е при нас), а съдържат много емоция. Виното се пие само при тостове! Нещо повече- наливаш вино на друг човек, а той- на теб. Първият тост е за приятелството, вторият- за Бог ( в нашия случай- за нашите убеждения, защото все пак не всички сме вярващи). Следващите тостове бяха за нашите родители, за нашите деца, за хората, които вече не са сред нас. Преброих поне 10 тоста. Както казах, те имат огромна емоционална стойност. Трогателни бяха думите, отнасящи се за конфликтите в Кавказ и думите: „Ние искаме да простим и да потърсим приятелство с всички. Нека има мир между нашите народи“, което се отнасяше и за Русия. Друга интересна част от вечерята бе един специален глинен съд, който се предава от човек на човек. Този, който го получи, трябва на свой ред да вдигне тост. В такава култура се споделя по-лесно (въпреки, че са силни по характер хора)- нещо, което контрастира с нашата култура на отчуждение, несподеляне и затваряне в собствения си дом.

Имахме възможност да разгледаме малко от Батуми. Модерен курорт с футуристична архитектура, където изобщо не можеш да усетиш истинската Грузия (поне за мен бе така).

Чисти тротоари, модерни улици, никакви дупки на пътя, палми, казина; шофьорите спират на пешеходна пътека (о, какво удоволствие!); красиви сгради, институции от национално значение (Конституционният съд на Грузия); гастарбайтери от Узбекистан, Киргизстан и други подобни републики. Край Батуми се намира огромна ботаническа градина, която е прекрасно място за романтична разходка. Входът е 12 лари, а за да я пресечеш от край до край са нужни поне 1.30 ч.

Има и забележителности- паметник на Медея със Златното руно, синагога, църкви, светлинен и музикален фонтан в центъра.

След края на проекта (17 май) отново се насочих към Кутаиси, този път с група от 3 приятели. Решихме да отидем заедно до Гелати. На слизане в Кутаиси един възрастен таксиметров шофьор дойде при нас и ни предложи да ни закара до Гелати за 15 лари. Съгласихме се- това са около 25 км в 2 посоки, като плащахме и престоя на колата! Времето беше прекрасно, на излизане от Кутаиси можех да помириша чудния аромат на цветята и ливадите наоколо. Няма смисъл да споменавам, че човекът пак караше като луд. Оказа се, че е на 76 години и е бил миньор 30 години. Говореше за страните ни- Украйна, Полша и България. Отношението към украинците и поляците тук е много добро. Към нас- също, но в последните години сме загубили връзка и грузинците сякаш са започнали да ни забравят. Дано полетите от София до Кутаиси променят малко това.

Манастирът Гелати е всъщност цял комплекс от сгради, всяка със своето уникално значение.

Освен църквата, която има невероятно красив интериор, тук е гробницата на Давид Строител и други важни царе на Грузия, както и сградата, в която са преподавани различни предмети през Средновековието (нещо като грузинската Магнаурска школа). От комплекса има прекрасен изглед към Кавказ, като някъде там, в далечината, е Местия (както ни каза шофьорът, който сега беше наш гид). Тук може да се седи с часове, толкова е красиво. Има и местни хора, които се грижат за комплекса, и те също започват да разговарят и да дават информация за това, което виждаш- без да искат пари или входна такса!

Последното ми силно впечатление от Грузия бе на другата вечер в хостела (18 май). Докато стоях във фоайето, дочух мъж да крещи отвън. Помислих си: „Сигурно е пиян“. Тогава дойде бащата на собственика на хостела, мъж на поне 80 години (тук много възрастни хора работят!), погледна през прозореца и ми каза: „Съседът умира“. Прекръсти се и слезе долу у тях. След около 1 час пак се чуха крясъци- този път на жена. Възрастният човек пак слезе, нямаше нужда да го питам какво се случва- явно човекът вече беше починал. Изключително е интересно как грузинците показват емоциите си, как поддържат тесни връзки със своята общност. Никой от тях не изглежда изолиран, сам; до старите хора винаги има млади.

Този престой в Грузия беше по-скоро като кратко въвеждане в културата й. Следващият път смятам да посетя Тбилиси, Гори и Местия с приятелката си. Грузия в някаква степен е Европа, в по-голяма степен е Кавказ, но най-вече е Грузия- уникален народ, който се отличава както от арменци, така и от азери, от чеченци и други. Това е страна-загадка, благодарение на която научих много за себе си, макар и за такъв кратък период. Описаното тук отговаря само на моите лични впечатления и преживявания, така че не претендирам този пътепис да служи като пътеводител към Грузия.