Случки в Транскавказия

Дойде време за дълго плануваното пътешествие, което щеше да започне с кратка спирка в Истанбул, след това Карс и Ани, и оттам три седмици из Грузия, Армения и Азербайджан.

Ако търсите приятно място за нощувка в Истанбул, препоръчваме „Ага хамам хостел”, намира се в една пряка на „Истиклял”, за 10 евро на вечер получавате чиста стая, топла вода и огромна сенчеста тераса на последния етаж, където може да си пиете чая.

След нощувка в Истанбул поехме към летището „Сабиха Гьокчен”, откъдето ни предстоеше полет до Карс. Ще пиша всякакви подробности, които са свързани с придвижване и цени, защото са важни при планирането на бъдещи трипове. Автобусът до летището тръгва от „Таксим” пред офиса на “Turkish Airlines”, цената на билета е 12 лири, има автобус на всеки 30 минути и пътуването продължава около 45 минути.

Благодарение на Орхан Памук Карс е сравнително известен у нас, но други чужденци освен нас в самолета нямаше. Летището е малко, пътниците се придвижват пеша до терминала, а единственият транспорт до градчето са такситата, с които е трудно да се спазариш за по-ниска цена от 20 лири и тъй като няма как да стигнеш по друг начин, приемаш офертата. Местните са свикнали да си делят такситата и така едно момиче се присъедини към нас. Тя ни помогна и да се ориентираме къде е хотел „Темел”, където планирахме да отседнем. Още с кацането слънцето се беше покрило зад сиви облаци и беше въпрос на минути, докато завали. След като се настанихме, решихме да излезем и да намерим нещо за хапване. И тогава се изсипа такъв порой, че се пъхнахме в най-близкото заведение и не излязохме оттам около час, докато дъждът спря. А хората в малкото ресторантче бяха изключително любезни, хапнахме по един „Искендер”, донесоха ни чай, попитаха ни откъде сме – добре, че Ангел говори турски, иначе бяхме обречени. После се разходихме и се оказа, че сме на една от главните улици. Седнахме да хапнем баклави и да пием по още един чай. След това и собственикът ни почерпи по един и тогава разбрахме, че в Карс други туристи няма, затова сме толкова интересни. А пък това, че Ангел говори турски, ги караше да ни чувстват съвсем близки.

На следващия ден открихме, че хотелът ни се намираше на улицата с магазините за кашкавал. Карс е известен с кашкавалите чечил и гравиер, и двата вида доста миришат, но като свикнеш с аромата са доста вкусни. Първият се влачи на дълги конци, много е евтин и хората си купуват цели торби, другият е доста по-скъп и напомня изисканите френски сирена. След като си купихме и от двата вида, отидохме до близката фурна, където ни извадиха един хляб от пещта, сложихме кашкавала във врелия хляб, той се разтопи и така за нула време изядохме цял хляб. Голяма вкуснотия!

Планът за деня включваше посещения на старата арменска столица Ани, която всички знаем от кръстословиците, но се оказа, че малко хора знаят, че се намира на турска територия. До Ани транспорт няма, затова пак спасението са такситата. В туристическия център ни казаха, че цените варират от 70 до 90 лири дотам и обратно с едночасов престой. Успяхме да се договорим за 80 лири.

По пътя почти нямаше други автомобили, само стотици крави и коне, които постоянно излизаха на шосето и шофьорът слаломираше между тях. Около нас имаше зелени възвишения, по които нямаше нито едно дърво.

Малко преди Ани минахме през нещо като село от землянки, където местните хлапета и гъските шляпаха из калните улици, а възрастните седяха пред каменните зидове и се припичаха.

Всеки може да си прочете за Ани, ще кажа само, че цялата местност е изключителна. Бяхме късметлии, защото освен нас имаше още 4-5 човека и спокойно можехме да разглеждаме храмовете и руините и да се наслаждаваме на великолепната гледка, която се открива по протежение на границата между Турция и Армения. Входът за Ани е само 5 лири.

След като се завърнахме в Карс решихме да се изкачим до крепостта, която се извисяваше над града. Оттам се разкриваше градчето в цялата си прелест. Под нас бяха старият каменен мост, двата хамама – новият „Джума” и старият „Мурадие”, няколко джамии, арменската църква и плетеницата от малки улички, отрупани с множество шарени сергии.

Трябваше да си вземем билети за маршрутката до Пософ, последното градче преди грузинската граница, затова отидохме до гарата. Преминаването на границата при Пософ е малко неуредено откъм транспорт, защото като стигнеш до града няма с какво да продължиш към границата, освен с такси. Надявахме се, че ще успеем да се спазарим на прилична цена да преминем в Грузия.

Вечерта пак отидохме да ядем сладкиши в сладкарницата от предишния ден, собственикът ни поздрави и пак ни почерпи с чай.

Напуснахме хотела след закуската. Ако попаднете в Карс и не сте претенциозни, спокойно може да нощувате в хотел „Темел”. Всъщност хотелите са два, един с по-луксозни стаи на цена 90 лири за двойна стая и втори, където двойната стая беше 30 лири. Ние бяхме във втория, стаята си имаше собствена баня с топла вода, а всяка сутрин предлагаха вкусна закуска.

Оказа се, че до Пософ ще пътуваме само 6 човека – ние двамата, един възрастен дядо и майка с едно дете и бебе. Докато чакаме маршрутката ми направи впечатление, че един от шофьорите дойде в пълната с народ чакалня, издърпа дървена решетка, на която беше заковано с пирони килимче за молитва, коленичи и започна да се моли.

Тъкмо потеглихме и спряхме, оказа се, че на 200 метра от гарата има фурна и жената и дядото слязоха, за да си купят хляб.

Пътят започна силно да криволичи и да се изкачва високо в планината. Появиха се облаци. По склоновете все още имаше сняг. Снегът се увеличаваше все повече и в един момент зимата се завърна.

След около 30 минути се разрази буря, облаците бяха тъмносиви, огромни капки трополяха по маршрутката, а през стъклата почти нищо не се виждаше от стичащата се вода. Добре дошли в Пософ!

Много скоро след като навлязохме в Пософ слънцето отново изгря и от бурята нямаше и помен. Трябваше да си намерим транспорт, с който да преминем турско-грузинската граница. Влязохме в импровизирания офис на някаква агенция, където хората обядваха и ни казаха, че като приключат след половин час ще ни закарат до Ахалцикхе. Щеше да ни струва към 70 турски лири. Ахалцикхе всъщност не е първото населени място откъм грузинска страна, а е първият по-голям град, което ни устройваше идеално, защото оттам можехме да си вземем маршрутка директно за Тбилиси. Оказа се, че ще ни кара шефът на агенцията, който по пътя трябвашe да остави дъщеря си, която току-що се беше появила от училище. Натоварихме се на цял бус и отидохме да оставим хлапето, което слезе на един черен път и си продължи пеша към вкъщи.

Тбилиси

На границата много ни се зарадваха, защото не бяха минавали българи през последните месеци, а пък единият от митничарите преди това беше работил на българо-турската граница и се заговори с Ангел. Нямахме никакви проблеми с преминаването и след около 20 минути се оказахме в Ахалцикхе. По план бяхме предвидили да спим в този град на връщане от Армения, обаче като го видяхме, планът се промени и решихме, че няма смисъл да се връщаме тук. Имахме голям късмет, защото маршрутката за Тбилиси чакаше на гарата. Качихме се, беше адски тясно, задушно и много пълно. След време обаче тази маршрутка щеше да ни се стори като лимузина в сравнение с возилата, които ни очакваха в Тбилиси.

В Тбилиси трябваше да спим на каучсърфинт, първите два дни при един новозеландец, а третия – при индиец. Никой от местните не ни беше отговорил положително, затова домакините ни бяха чужденци. Новозеландецът се оказа важна особа, отговаряше за местния клон на “Price Waterhouse”. Очертаваше се доста луксозно пребиваване. Имахме си собствена стая в един огромен апартамент на 9 етаж с невероятна гледка в самия център на града на най-известната улица „Руставели”. Имаше и едно напълно откачено куче – Моли, което Робин беше намерил на улицата и беше решил да отглежда. Моли нямаше никакви навици и пикаеше навсякъде и по всяко време, в повечето случаи от радост.

Мцхета

На следващия ден отидохме до старата грузинска столица Мцхета, която се намира много близо до Тбилиси, има си маршрутка и за 30 минути си там. Маршрутката тръгва от гара Дидубе, до която най-лесно се стига с метро. Толкова дълбоко метро виждам за първи път, минават 3 минути докато слезеш на перона. В метрото никой не изчаква пътниците да слязат, в момента, в който вратата се отвори, нахлуват тълпи, който иска да слиза, сам си проправя път.

В Мцхета е катедралата „Светицховели”, която е една от най-големите забележителности в страната. Според легендата в основите на храма е заровена плащеницата на Иисус, затова мястото е особено важно за вярващите. Тук е мястото да спомена, че грузинците са много вярващ народ. Повечето хора, когато минат покрай църква се кръстят по три пъти. Просто спират на тротоара и започват да се кръстят или пък се кръстят, докато шофират, когато встрани от пътя има храм.

Светицховели

Когато пристигнахме в „Светицховели” нямаше никакви туристи, разгледахме на спокойствие както църквата, така и големия двор. И тогава се изсипаха два автобуса с туристи. Сред малките улички зад голямата църква се намира още една, но много по-малка и доста трудна за откриване – църквата Антиоки. Дворната порта беше заключена и не можахме да влезем, но гледката е красива. Другият голям храм в Мцхета е Самтавро, някога църква на кралските особи. В него са погребани почитаните от местните крал Мириан и кралица Нана, а самата църква датира от ХІІ век.

По пътя обратно към Тбилиси видяхме отдалеч и манастира Джвари, който е разположен на един хълм, високо в планината. Няколко автомобила са спрели на разклона за манастира и чакат желаещи. Но след като си разгледал 2 храма, предпочиташ да си спестиш още един и да се върнеш в Тбилиси.

В столицата се отправихме към стария град, по чийто улички може да се луташ часове наред. Стигнахме до подножието на крепостта и ни отне малко време, докато открием как да се изкачим до нея. Има лифт, но по-приятно е да се позагубите из пътеките към върха. Разкрива се чудесна панорама към града.

Отгоре видяхме фасадата на банята „Обелиани”, която е една от задължителните забележителности в Тбилиси. Пушкин е бил почитател на местните хамами и на стената на „Обелиани” мраморна плоча с гордост оповестяваше, че това са любимите бани на Александър Сергеевич. Обаче вътре кипеше ремонт и не успяхме да се уверим дали наистина водата е така вълшебна. Около банята са разположени още няколко хамама. Тук е и единствената джамия в Тбилиси.

Банята Обелиани

След натоварения откъм забележителности следобед, решихме да се поразходим из главната улица „Руставели”. Попитахме как да стигнем дотам пеша, хората ни гледаха учудени, защото в последствие се оказа, че това е все едно да тръгнеш от Борисова градина до Люлин. Но ние упорито си настоявахме, че ще ходим пеша. След около 2 часа лутане из улиците на Тбилиси и преминаване през местния битак, се озовахме на „Руставели”. Бяхме умрели от глад, но все пак преценихме, че ще е добре да седнем да хапнем в някоя странична улица, не точно на най-лъскавата /всъщност беше в ремонт и беше потънала в прах/. Затова седнахме в някакво заведение на самообслужване, където имаше само местни, които приличаха на общи работници и всички сърбаха някаква чорба. И ние си взехме от чорбата, защото се оказа, че менюто е доста ограничено. Ястието всъщност се казва „Харчо” и представлява супа с телешко, ориз и много кориандър. И след това ядене си мисля, че никога повече през живота си няма да погледна кориандър. Адски ми е неприятен вкусът му, а тук, освен че имаше сварен в самата супа имаше и нарязан суров отгоре. Ама като си много гладен стискаш зъби и ядеш.

В късния следобед се помотахме из „Руставели”, направихме т.нар Walking Tour, който от Lonely Planet ни предлагаха. Историческият музей все още беше отворен, затова влязохме, за да разгледаме. Но не препоръчваме да го правите. Половината от първия етаж е зает с огромни фотографии на хора, свързани с историята на Грузия, в другата половина имаше произведения на изкуството. Целият втори етаж беше ангажиран от временна изложба, свързана с дружбата между Грузия и Германия, за която нямаше никаква информация на английски, а на последния етаж са разположени артефакти, униформи и медали от епохата на Съветския съюз, и едни безкрайни лозунги как СССР е отнело свободата на Грузия и руснаците са измъчвали грузинците. В музея се намира и информационният център, откъдето си взехме карта на града, която беше черно-бяла.

Тбилиси

Вечерта хапвахме в едно турско заведение, в което предлагаха и грузинска кухня. Аз пробвах една голяма вкусотия – лобио. Питка пълнена с бобена паста и подправки. В началото е малко странно на вкус, защото не може да установиш от какво е пастата, но като свикнеш няма отказване. За десерт хапнахме и по една домашна наполеонка. През цялото време ни обслужваше едно момиче, което много се гордееше, че говори руски и доста си комуникирахме. Ангел пък си говореше с едно друго момиче, което говореше турски. Забравих да спомена, че в Грузия руският изобщо не е на почит и местните не го употребяват. Голям проблем са табелите по улиците, които са изписани само на грузински. Та момичето, което говореше руски ни донесе сметката, която беше около 10 лари. Ние й оставихме 12. Споменавам го, защото ще видите какво се случи на следващия ден, когато се върнахме в същото заведение.

Предстоеше ни посещение на града на Сталин – Гори и най-очакваната точка от пътуването в Грузия – пещерният град Уплицсикхе.

До Уплицсикхе се стига като вземеш маршрутка до Гори и оттам хванеш такси до пещерния град. Отново бяхме на гара Дидубе и се опитвахме да разберем откъде тръгва бусчето за Гори. А местните като разберат, че търсиш нещо веднага започват да си предлагат услугите да те закарат дотам, без значение дали карат такси или собствената си кола. Дойде един, след това втори, ние все им отказвахме, докато накрая един възрастен грузинец ни каза, че ще ни заведе до маршрутката за Гори. Отидохме с него, оказа се, че тръгва след 1 час и тогава и той ни предложи да ни закара до Гори, оттам до Уплицсикхе и да ни върне обратно в Тбилиси. След кратко суетене се спазарихме за 60 лари и тръгнахме.

Къщата на Сталин

Дядото не се притесняваше да говори руски и доста си комуникирахме. Посъветва ни да не влизаме в музея на Сталин, защото вътре имало „само униформи и рубашки”. Все пак отидохме до музея, видяхме къщата на Сталин, разположена в двора, видяхме вагона, с който се е придвижвал из страната, снимахме се пред паметника му и послушахме съвета да пропуснем самия музей. След това се изкачихме до крепостта на Гори. Всъщност „изкачихме” не е точната дума, защото нашият водач реши, че може да ни стовари директно пред входа и така след едно доста изнервящо маневриране из скали и пропасти се озовахме пред входа. Отвисоко Гори изглежда доста грозноват с преобладаваща гледка от средно високи блокове.

На излизане от Гори дядото потъна в някакъв краен квартал, ние решихме, че просто пътят минава оттам. Оказа се, че искал да ни изненада и ни заведе в една фурна, където ни хвърлиха една огромна пита направо от пещта. Докато стигнем до Уплицсикхе изядохме и последната троха. По пътя през цялото време разни хора вдигаха ръка на стоп, изключително популярен начин за превоз за всички възрасти в Грузия. Ние много се чудехме защо дядото не спира на никого, докато накрая не покани една дама на средна възраст, която се оказа екскурзовод в Уплицсикхе.

Уплицсикхе

Входът за пещерния град е само 3 лири. В Lonely Planet има много подробен план на мястото, с отделен пасаж за всяка една от залите и постройките в местността, така че няма да се спирам на историческата значимост на Уплицсикхе. Градът датира от Х в. пр. Хр. и първият поглед е много впечатляващ. Препоръчваме да влезете през пещерата, която се намира в края на пешеходната алея. Там е издигнато високо стълбище и докато се катерите по стръмните стъпала над главите ви летят прилепи и пищят неистово. Пригответе се да срещнете всякакви влечуги по пътя си. Излизайки на повърхността се сблъсквате с доста едри гущери, които се припичат по камъните и въобще не ви обръщат внимание.

Оказа се, че няма никой друг освен нас наоколо, затова спокойно започнахме да разглеждаме отделните зали, да се снимаме и да следваме гущерите, кой от кой по-голям. И докато смело скачахме от камък на камък, съзряхме някаква змия, която също се печеше необезпокоявана. Явно трябваше да сме по-бдителни към фауната наоколо. Не след дълго се появиха и първите костенурки, които бавно пъплеха по пътеките.

Уплицсикхе се оказа най-впечатляващото място, което видяхме в Грузия. Доволни потеглихме обратно към Тбилиси. Питахме дядото дали може да ни остави на „Руставели”, той пък отговори, че ако си платим нещо отгоре може и да стане. А всъщност гарата беше доста по-далеч от мястото, където искахме да слезем. Ангел му се ядоса и каза да ни остави на „Дидубе”, пък ние ще си вземем метрото до „Руставели”.

Решихме да видим как стои въпросът с влака до Баку, затова слязохме на Централна гара. Имаше нощен влак всеки ден. Взехме си два билета, предлагаха се само спални вагони. Цената беше към 50 лева за еднопосочен.

Тбилиси

Поразходихме се до центъра и решихме да седнем пак в турското заведение, където вечеряхме предишната вечер. Посрещнаха ни с широка усмивка. Ние обаче не бяхме гладни, затова Ангел си взе кафе, а аз някакъв сладкиш и чай. И когато си поискахме сметката, девойката с отличния руски най-нагло се усмихна и каза: „10 лар. Спасибо вам большое, что опять пришли.” Трети път не отидохме, защото първата вечер вечеряхме за 10 лари, а на втората пихме кафе пак за 10.

Вечерта трябваше да спим при индийския каучсърфър. Намерихме адреса му на картата, оказа се, че е краен квартал, но метрото стига дотам. Станцията беше по средата на улицата, а нашият домакин живееше в блок 1. След 20 минути пеш се оказахме пред номер 1, но там имаше една сграда на 3 етажа, пък ние трябваше да сме на 8-ия етаж. Попитахме, за да се уверим, че това е адреса и се оказа, че блоковете са в другия край на булеварда, на около километър оттук. Забързахме в обратна посока. През цялото време пращах съобщения на индиеца, за да го предупредя, че закъсняваме. Той беше уточнил в профила си, че не отговоря на съобщения и аз бях спокоен, че не получавам никакъв отговор.

Из крайните квартали на Тбилиси

Започна да притъмнява, а и се очертаваше буря. Светкавици проблясваха все по-често. След половин час влязохме в един фризьорски салон, който беше единственото отворено място по пътя ни, за да попитаме, колко още има до блоковете. Момичетата се спогледаха и разбрахме, че с руски няма да стане, минахме на английски и се оказа, че блоковете били след 3 спирки. Продължихме пеша, защото автобус не се задаваше, а и за половин час само един ни беше отминал. Най-накрая се озовахме пред един многоетажен блок с огромна единица отпред. Очакваше ни поредна изненада. Във входа се влиза с асансьор. Една асансьорна врата постоянно се отваряше и затваряше и разни хора излизаха ли излизаха. Влязохме и ние, обаче асансьорът се движеше като пуснеш монета в таблото. Пък ние нямахме никакви монети. Добре, че дойде едно хлапе, което любезно ни почерпи един асансьор и ни съпроводи до осмия етаж. Ако си мислите, че нашите блокове са грозни, то в сравнение с този вход, софийските са направо „Мис Свят”. След като час и половина се бяхме лутали из покрайнините на Тбилиси, навън вече валеше, а ние се намирахме в нещо неописуемо неприятно и не знаехме кой номер е апартаментът на нашия домакин. Поредно съобщение, че сме на етажа, но не знаем къде да позвъним и дългоочакваната врата се открехна. Шираз с усмивка ни покани да влезем.

Той беше много изненадан, че идваме, защото ни очаквал ден по-късно. Аз му бях написал, че идваме на 18-ти в 19ч., пък той прочел обратното и ни чакал на 19-ти.

Приятелката му беше от Истанбул и двамата с Ангел не спряха да си говорят на турски. И изведнъж - шок! Любимият й изпълнител беше Азис! И то не само на нея, а на половината й курс в университета. Странно защо, не бяха разбрали, че Азис е циганин, та ние като я открехнахме на тази „новина” се започна едно звънене по познати, за да споделя, какво е научила.

Между другото това не е най-странното завоевание на БГ поп-фолка, докато бяхме на EXIT в Сърбия, се запознахме с един аржентинец, който беше луд по Кали. И не знам защо и той, и младежите в Грузия, очакваха с нетърпение да отидат на концерт на любимците си. И оставаха разочаровани като им кажехме, че те обикновено пеят в заведения, а не по стадиони.

Шираз беше много гостоприемен и се почувствахме много уютно в дома му. Късно вечерта видя, че има last minute запитване за гостуване от един французин, който идваше с нощния влак. И тъй като ние на следващия ден си тръгвахме, той прие да бъде домакин и на другото момче. Каучсърфингът вървеше с пълна сила.

Няколко часа преди да потегли влака, забелязахме, че границата с Азербайджан всъщност е доста близо. Визите ни бяха от 20-ти май, а ние щяхме да сме на границата още на 19-ти.

В купето бяхме с един японец, който не беше особено комуникативен. По-голямата част от пътуващите във влака бяха чужденци, които отиваха на „Евровизия”. Вагонът беше озвучен от познатите естрадни мелодии, характерни за конкурса. Три часа преди полунощ бяхме на границата. Взеха ни паспортите и хостесата /беше изцяло със златни зъби, после видяхме, че това е доста често срещано в Азербайджан/ каза на всички да излизат от влака.

Лелката, която се грижеше за нас от Тбилиси до Баку

След няколко минути полицаите ни извикаха и ни предупредиха, че от азербайджанска страна няма да ни пуснат да минем преди визите ни да влязат в сила, затова ако искаме да останем при тях и да изчакаме. Ако решим да рискуваме да продължаваме. Не се замислихме много и рискувахме.

След проблема с визите, станахме известни на целия персонал във влака и лелките идваха една след друга да ни уверяват, че няма да има проблем на азербайджанската граница, защото азерите обичат своите гости и никога няма да върнат някой, който иска да влезе в страната. Същевременно говореха колко ужасни са грузинците и в каква пропаднала държава живеят. И съответно рекламираха по всякакъв начин красотите на Азербайджан, крайбрежната алея в Баку и светлините, които нощем осветяват столицата. Когато всички ти говорят такива положителни неща за тази страна, започваш да вярваш, че може би хората наистина са толкова добронамерени и няма да ни направят проблем за визите.

Баку нощем

Това, че говорехме и руски, и турски много ни помогна, защото никой друг от чужденците във влака, предимно гости на Евровизия от Скандинавия и няколко човека от Азия, не можеше да общува с персонала, а с нас жените се отнасяха много приятелски. Когато дойдоха азерските митничари, нашата хостеса само се усмихна и им обясни какъв проблем имаме, извикаха ни, за да ни направят по една снимка, след което само се зачудиха печат с каква дата да ни сложат и накрая решиха с утрешна дата, за да е всичко наред, ако някой някъде ни поиска паспортите. И така без драми преминахме границата и заспахме в очакване на „дивната красота на Азербайджан”.

Огнените кули - символ на Баку

Хостелът ни в Баку се намираше в старата част на града. „Каспиан хостел” беше единственият, който можеше да се резервира онлайн и цената на нощувка в стая с 4 легла беше 20 евро. Първата изненада, когато видяхме стаята беше, че леглата наистина бяха 4, но двуетажни. И всичко беше пълно. Където 4, там и 8. Ангел веднага се разговори със собственика, който пък много се зарадва, че някой говори турски, защото не можеше да си приказва с никой друг от чужденците. Човекът каза, че ако искаме веднага ще ни уреди транспорт до Кобустан и калните вулкани. И докато те си говорят, аз се запознах със Стефан, много приятен немец, който пък беше дошъл заедно с още едно момче – Том, от Германия за „Евровизия”, та така ние двамата и те двамата се качихме на една кола и само час след като пристигнахме в Баку вече пътувахме към Кобустан.

Кобустан

Входът е съвсем символичен – около 5 лева. Над 6000 скални рисунки правят каменистия пейзаж наистина впечатляващ. На няколко километра от петроглифите има намерени и останки от Римската империя, които според твърденията на местните са най-източно разположените артефакти от периода.

Змии и гущери естествено се намираха навсякъде. Освен това, въпреки че беше май температурите надвишаваха 30 градуса. Шофьорът ни попита дали искаме да съкрати малко от пътя до калните вулкани, но да имаме предвид, че пътеката, по която предстои да кара не е асфалтирана.

Калните вулкани

Естествено, че се съгласихме, искахме колкото може по-бързо да отидем там. Представяхме си калните вулкани доста по-високи, отколкото всъщност са. 5-6 метрови възвишения от чиито кратери бълбука сива кал. Може да не са високи, но за сметка на това са стотици. Калта е студена, бръкнах в един, за да се уверя. Беше много странно, че нямаше никакви други туристи наоколо освен нас. Явно на гостите от „Евровизия” не им беше до природни забележителности.

На път за хостела, групата ни се уговори с шофьора на следващия ден да ни закара до Янар Даг, планината, от която постоянно бълва газ и до древния зороастрийски храм Атешгях.

Вечер Баку е невероятно красив, трите огнени кули построени специално заради „Евровизия” огряват целия град, а на фасадата им се прожектира мултимедия, чиято визия непрекъснато се променя. Крайбрежната алея е много широка и непрекъснато е изпълнена с хора. В морето „цъфти” фонтан във формата на бяла лилия, от който вечер бликат разноцветни светлини. Водите са осветени от внушителната „Кристална зала”, в която тече песенният конкурс. Това, че отидохме там по време на „Евровизия” се оказа голям плюс, защото целият град живееше с мисълта за този конкурс, хората се радваха на забавленията, които всяка вечер се организираха, в парковете имаше открити сцени, на които пееха участниците, фойерверките продължаваха с часове, празникът не спираше.

Кулата на девицата

Зороастрийският храм Атешгях беше леко разочарование, тук-там горяха малки огньове, из килиите бяха монтирани разни бутафорни фигури, някакви рисунки и фотографии… Спокойно може да бъде пропуснат. Стефан и Том видяха немската делегация и Роман Лоб, който представяше страната, та поне за тях това посещение имаше голям смисъл, защото след това можеха да присъстват на голяма част от закритите партита на „Евровизия”.

И Янар Даг не беше това, което очаквахме, оказа се хълм, в чието подножие бълва газ, който поддържа т.нар „вечен огън”. То всъщност това си и пише в гайдовете, ама ние си го представяхме като голяма планина и висок огън, а не няколко сантиметрови пламъчета.

Янар Даг

Следобедът решихме да се качим на комета из Каспийско море. Малко спомени от детските години по нашето Черноморие. Всъщност Каспийско море е доста замърсено, защото навсякъде има петролни сонди, но целият този разкош в столицата трябва някак да се плаща.

Качихме се и до трите кули, символ на града, които се оказа, че са празни, защото още не са довършени и всъщност се ползват само фасадите им. Същия ден приключваха въжената железница, която трябваше да стартира на следващия ден заедно с официалното откриване на „Евровизия”. В съседство с кулите се намира голямо гробище, в което има алея на жертвите от войната между Азербайджан и Армения. Омразата между двете държави продължава и до днес, много пъти ни спираха хора и сочеха гайда ни, който беше комбиниран за Грузия, Армения и Азербайджан, и обясняваха как това е най-лошата държава и няма какво да правим там. Арменската участничка в „Евровизия” беше изтеглена от участие в Баку.

Решихме да се върнем обратно към хостела през жилищните комплекси на Баку и когато влязохме в един магазин да си вземем вода, видяхме, че разликата в цените в централните магазини и тези, които са на 15 минути пеш от центъра се различават в пъти. В магазина имаше някакъв човек на средна възраст, който си беше купил литър бира и учтиво ни канеше да я споделим с него. Отказахме му, защото бяха много гладни и искахме час по-скоро да хапнем, но като цяло хората са много гостоприемни. Жената от хостела постоянно ни правеше чай, защото имах проблем с гърлото.

Отидохме да вечеряме в същия ресторант, в който бяхме и предишната вечер. Съвсем непретенциозно заведение с вкусна местна кухня. Сервитьорът ни беше запомнил и с мен разговаряше на руски, а с Ангел на турски. И пак получихме като комплимент чай, заради моето гърло.

На следващия ден двамата решихме да се разходим из старите квартали на Баку, където туристически крак едва ли често беше стъпвал, защото всички ни гледаха с голям интерес. Влязохме в една квартална кръчма и привлякохме всички погледи, попитахме за меню, естествено нямаше. Пилешка супа, пълнени зеленчуци и пиле с картофи – това беше обедното предложение, взехме си от всичко и когато попитахме за нещо за пиене, ни казаха, че имат сок вишня. Поискахме два, ама ни казаха, че имат само един. Стана ни много странно, ама като имат един – един. И тогава ни донесоха една кутия натурален сок с две чаши и решиха проблема. Като във всяка квартална кръчма храната беше невероятно вкусна.

Стефан и Том ни изненадаха, че двама техни познати не са могли да пристигнат и имат два билета за първата вечер на „Евровизия”, които искат да ни подарят. Едва ли някога сами ще отидем на тази „пародия”, така че с удоволствие приехме да ги придружим. Началото беше в полунощ. Като върли фенове на конкурса дори си взехме едно от брандираните таксита „Евровизия” и се отправихме към „Кристалната зала”.

Такива мерки за сигурност, никога не са ни прилагали. А толкова нелепи същества на едно място, също едва ли ще видим някога. Дори само заради публиката си струва да отидеш и да изтърпиш цялата песенна секция. Софи Маринова не беше в програмата тази вечер, така че ние дори не знаехме към кого да отправим някакви симпатии. Към 2 часа през нощта, първата вечер на конкурса приключи и ние се отправихме към хостела, защото на следващия ден ни очакваше пътуване към планинския град Шеки.

Успяхме да снимаме победителката на "Евровизия" Лорийн

Беше време да се разделим с лукса в Баку, с немските ни приятели и с любезните домакини от хостела „Каспиан”, за да се отправим към планинския град Шеки. Дотам трябваше да пътуваме с маршрутка около 5 часа. Отидохме на централната автогара в Баку, която е грозно соц чудовище на няколко нива и след като разбрахме от кой перон да се качим ни отне доста време, докато се ориентираме как точно да стигнем до второто ниво, откъдето тръгват маршрутките за Шеки. Естествено часът на тръгване беше ориентировъчен, защото в повечето случаи шофьорите изчакваха буса да се напълни и тогава потегляха.

Градската градина на Шеки

Разстоянието от Баку до Шеки се взима за около 5 часа. По пътя разбрахме за голямото земетресение в София, първо от един СМС, който Даниел ни изпрати, а след това и от новинарската емисия, която слушаше шофьорът. Българската вълна продължи и с песента на Софи Маринова, която прозвуча след края на новините.

Бяхме прочели в гайда на Lonely Planet, че в Шеки се намира най-грозният хотел, в който са стъпвали авторите. Препоръката им завършваше със „само за мазохисти”.

Хотел Шеки

Не беше трудно да забележим 9-етажната сграда на хотел „Шеки”, който се извисяваше над всичко наоколо. Решихме да проверим дали наистина положението е толкова отчайващо. Някакъв чичко ни попита дали си търсим стая и ни покани да влезем. Представете си коридорите на болниците отпреди 20 години, само че значително по-мръсни и миризливи. Навсякъде имаше мухъл, паяжини и прах. Човекът ни отвори една стая, в която имаше 2 легла с някога бели чаршафи, избледнял персийски килим, обелени столове и маса. Не, че особено се притеснихме от това, което видяхме, но като ни информира, че цената за стаята е 30 евро, с пълна газ се изстреляхме от тази дупка.

Продължихме към историческата част на града. Градът всъщност не е туристически и местата за нощувки не са много. В гайда имаше още 3 отбелязани хотела и както си вървяхме минахме покрай „Керван сарай”, който беше изборът на Lonely Planet за нощувка в града. Валеше дъжд и решихме да влезем малко, защото самият сарай е една от основните забележителности в Шеки. Попитах за цената на нощувка и от рецепцията ми казаха, че е 40 евро на вечер. Дъждът, продължителното ходене, 5-часовото гърчене в маршрутката и страхотната гледка към вътрешния двор на хотела наклониха везните към наемането на стая. Ангел беше изцяло против, обяви, че съм като старците от туристическите групи, които плащат за стаи в хотел с градина, но нямаше сили да спори и се примири.

Аз и до днес не съжалявам за този избор и бих препоръчал на всеки, ако има път към Шеки да отседне в „Керван сарай”. След като му отмина сърденето и Ангел призна, хотелът е приятен.

Керван сарай

Най-голямата забележителност в Шеки е дворецът на хана, който се намираше на няколко крачки от нашия хотел, затова отидохме да го разгледаме. Фасадата беше впечатляваща, боядисана в различни геометрични фигури, голяма част, от които облепени със стъкълца и мозайки. Пред двореца имаше красиво аранжирани градини.

Дворецът на хана

Шеки е известен с халвата, която местните майстори приготвят. Режат ти я директно на пътя от огромни тави. Толкова е сладка, че след едно прилично малко парче изпиваш две чаши с вода. Обаче аз преди да съм я пробвал реших, че не може да си купувам някакви мизерни количества от местния специалитет и затова казах на момчето да премери половин килограм. Ядохме я три дни тая халва!

Седнахме в едно местно кафене, където две хлапета яко бяха надули музиката. Нямаше никой друг освен нас, дойдоха да ни питат дали музиката ни пречи, ние им казахме, че няма проблем и те решиха да си поговорят малко с нас. Кафенето беше семейно наследство от дядо им, който пък беше борец. По стените имаше купи и медали. Донесоха ни цял чайник с чай и купа с ядки. Накрая платихме някаква смешна цена от 5-6 лева.

Сега се сещам, че в Баку, когато си поръчаш чай също ти носят ядки и ако не ги откажеш веднага, когато ти ги сервират след това солено си ги плащаш. Веднъж седнахме със Стефан и Томас, поръчахме си 4 чая, донесоха ни едно плато с ядки и сметката ни беше 40 евро. След този случай вече знаехме, че каквото не си поръчал, просто го отказваш, още като ти го донесат.

На втория ни ден в Шеки отидохме до близкото селце Киш, където се намираше една от най-старите албански църкви, в която бяха запазени останки от бронзовата епоха. Кавказките албанци нямат нищо общо с албанците от днешна Албания.

Албанската църква в Киш

За да стигнем до Киш трябваше да вземем маршрутка от пазара в Шеки. Бабите бяха окупирали всички места, но без проблем ни натикаха между тях. След това ни показаха накъде да вървим за църквата. Оказа се, че селото е на не повече от 5 километра и решихме след това да се върнем пеша.

В църквата имаше група ученици, но касиерката като разбра, че сме чужденци и че говорим руски, веднага ни организира един тур из забележителностите наоколо. Освен църквата, която всъщност е много малка, има гробове, в които се намират споменатите скелети от бронзовата епоха. Екскурзията си струва по-скоро заради автентичните хора, които срещаш по пътя, докато стигнеш до църквата, колкото заради самата забележителност.

По улиците на Киш

На връщане се върнахме пеша и като влязохме в Шеки объркахме пътя и се оказахме в циганската махала, където туристи със сигурност не бяха виждали. Хората ни се радваха, ние им се усмихвахме, искаха да се снимат с нас, децата ни подвикваха, тичаха след нас. Голяма забава падна.

Покрайнините на Шеки

На следващия ден трябваше да вземем маршрутка до последната ни спирка в Азербайджан – градчето Закатала.

Закатала се оказа много малък и много провинциален. Бяхме го избрали за нощувка, защото беше последният по-голям град преди границата с Грузия и оттам трябваше да вземем такси, за да минем грузинската граница.

Влязохме в хотел „Закатала”, който беше остатък от комунистическите времена, но беше освежен с кичозни гипсови орнаменти по фасадата и разни животински статуи. Спазарихме се със собственика за една 20-еврова нощувка и излязохме да хапнем.

Отсреща имаше искрящ ресторант с розови завеси, лилави покривки и изкуствени цветя. Нямаше как да го подминем. Столовете бяха облечени с бели покривала с панделки. Но пък беше много вкусно и пред нас ни приготвиха питките с пилешко, които бяхме поръчали.

След това цял следобед се мотахме безцелно из улиците, като от единия край на града до другия стигаш без проблем за 30 минути.

Съветско наследство в Закатала

На следващия ден рецепционистката ни попита: „Вам понравилась Закатала?” Не знам какъв точно отговор трябваше да дадем, но казахме любезно: „Очень”. И тя добави: „Опять увидимся!” Едва ли!

Взехме едно такси, което трябваше да ни прекара през границата, спазарихме се за цената, ама малко преди пункта ни поиска да му платим и ни показа една друга кола, в която да се качим, за да минем границата. Погледнахме мъжа и жената от посочената кола, те ни се усмихваха и ние си се качихме.

Минахме пеша през граничния пункт, митничарите ни попитаха какво сме правили в Азербайджан, а ние заучено им отговорихме „Евровизия”. Те ни се усмихнаха, пожелаха ни успех следващия път и ни пуснаха. Отново бяхме в Грузия.

Колата ни чакаше на изхода на пункта. Непознатата двойка ни остави на гарата в Лагодеки и оттам си взехме маршрутка до Тбилиси. Отидохме веднага на гарата, за да видим кога е влакът за Ереван. Потегляше в 20ч. Имахме цял ден за последно размотаване из Тбилиси.

Този път нямаше любезни лелки, които да носят чай по купетата, дори не ни донесоха чаршафи за спалните купета, ама и разстоянието до Ереван беше по-кратко. Минахме границата без никакъв проблем. Имахме си визи, които получихме по интернет.

В Ереван трябваше да отседнем при един индиец, член на Couchsurfing. Беше ни написал, че ще ни очаква след 18ч. Ние пристигнахме в арменската столица около 6 сутринта. Погледът ни веднага беше привлечен от заснежените върхове на Арарат.

Имахме достатъчно време, за да се мотаем безцелно из улиците. Само попитахме в каква посока е центърът и тръгнахме натам. Толкова празни централни улици рядко се виждат. Чудесен шанс да направим снимки, които биха били невъзможни в по-късен час.

Централният площад е изключително впечатляващ със сградите от „розов” мрамор и красивите фонтани между тях. Вечер районът става още по-неустоим, когато хотел „Мариот”и сградите на Министерството на външните работи и на Министерството на финансите грейват в ярки светлини, а фонтаните започват своето музикално шоу, което всеки ден от седмицата е различно. Там прекарвахме вечерите между 21.00 и 22.00ч. Както и голяма част от жителите на столицата.

Едно от задължителните места за посещение, което си бяхме набелязали беше музеят на режисьора Сергей Параджанов. Имахме много време до срещата с каучсърфъра, затова се отправихме към музея. По пътя видяхме много красива джамия, която оставихме за по-късно. Музеят на Параджанов е малко трудно откриваем, защото за да стигнеш до него трябва да се стрелнеш измежду няколко блока, а на картата ни беше описано, че едва ли не се вижда от главната улица. Входът е символичен – около 5 лева, но вътре човек може да прекара часове наред. Картини, колажи, филмови плакати, дрехи, вещи… Безспорно за нас този музей си остана най-впечатляващият обект в Ереван.

Отбихме се в двора на Синята джамия, която е единственият ислямски храм в столицата. Самата джамия беше заключена, фасадата й е много красива, както и градините в двора, които бяха много добре поддържани. В част от околните постройки се помещава иранският културен център.

Вече беше ранен следобед, а ние не бяхме обядвали, затова седнахме в едно заведение по пътя. Поръчахме си по един лахмаджун, Ангел реши да пробва млечната супа „Спас” /топла супа си е, няма нищо общо с таратора/, а аз си взех хоравац, което представляваше печено месо със зеленчуци. И по един много голям айрян, на който в Ереван му казват „тан”.

Наближаваше 18ч. и ние се опитвахме да стигнем до адреса на индийския каучсърфър. Знаехме на кой етаж живее, но не и в кой апартамент. От втория опит уцелихме. Но ни очакваше изненада. Този индиец нямаше нищо общо с Шираз от Тбилиси. Не ни покани дори да седнем, само ни каза, че тази вечер ще прави купон, а ние ще трябва да спим в хола, където ще са гостите, затова ще се наложи да изчакаме купонът на свърши, за да си легнем. А пък ние не бяхме лягали в легло откакто напуснахме Азербайджан и не ни беше никак до купони. Затова веднага решихме, че ще си търсим хостел или квартира. Тъй като цял ден не се бяхме разделяли с раниците ги оставихме без да споделим за плановете си и казахме, че ще излезем малко на разходка.

Цветни инструменти в парка при операта

В Lonely Planet прочетохме за няколко жени, които дават квартири в центъра. Всички те бяха в една сграда, затова решихме да звъним наред. Първи опит – неуспешен. На втория обаче ни провървя и Гаяне Симонян ни отвори. Ако някога попаднете в Ереван – това е човекът! Живее на бул. Саят Нова 5, апартамент 25. Договорихме се за 6000 драма на човек за нощувка, което е към 20 лева. Ако искаме и закуска още 1000 драма, но ако не можем да платим, пак ще има закуска, но няма да е толкова обилна. Настани ни в една стая, чийто стени бяха отрупани с картини. Като се поопознахме ни обясни, че баща й е бил художник.

Върнахме се при индиеца и му обяснихме, че сме безкрайно изморени, затова сме си намерили квартира. Част от гостите вече бяха дошли, всичките индийци, които много ни се зарадваха, но като разбраха, че няма за празнуваме с тях, изразиха съжаление, че ще пропуснем голям купон. Дадоха ни телефони, ако искаме да се потопим в нощния живот на града, да им звъннем.

Едва се замъкнахме до новата ни квартира и легнахме да спим. Оказа се, че сградата е културен паметник и затова до полунощ беше осветена от прожектори. Прозорците ни гледаха към парка на операта. По-централно от това нямаше как да е.

Едно от многото уютни кафенета в Ереван

На следващата сутрин баба Гаяне ни приготви локумки и цяла кана чай и седнахме заедно да направим план какво да видим за оставащите 4 дни в Армения. По-късно ни посъветва да отидем до Ечмиадзин, защото беше неделя, а това е най-подходящият ден за посещение на най-светия град в Армения. За понеделник се бяхме записали за организирана екскурзия до Сагмосаванк, Паметника на арменската азбука, крепостта Амберд, църквите в Кармрамор и Ошакан. Екскурзията продължаваше 7 часа и струваше към 30лв. Във вторник решихме да отидем до езерото Севан, а в сряда до храма Гарни и до манастира Гехард, който според Гаяне беше най-красивото място в Армения. Извади си една нейна карта, защото не се ориентираше по нашата, показа ни откъде да си вземем такси до Ечмиадзин, защото градът беше съвсем наблизо, а местните бяха свикнали да се комбинират и така едно такси с 4 пътника излизаше на цената на автобуса.

Ечмиадзин

В Ечмиадзин имаше много свети места – тръгнахме от църквата Св. Гаяне, след това Св. Шогахат, за да стигнем до комплекса с Църквата-майка на Армения. Арменците са първата нация приела християнството, което се е случило в периода 180 – 340г., когато столица на страната е бил точно Ечмиадзин. В църквата имаше женски и мъжки хор, които редуваха песнопенията си. Всички бяха официално облечени за службата. Интериорът на храма беше изключително красив, но няма как да се опише цялата празничност на едно такова събитие.

След това отидохме и в църквата Св. Хрипсиме, която се намираше зад централния църковен комплекс. По пътя видяхме едни много стари автобуси, пълни с ученици, които върху покривите имаха газови бутилки. В последствие често ги забелязвахме.

В ранния следобед бяхме отново в Ереван, готови за разходка из града. Искахме да отидем до паметника построен по случай 50-годишнината на Съветска Армения. Много грозно творение, до което се стига по стотици стъпала, около които има красиво аранжирани градинки. Като се качиш до паметника и Ереван е в краката ти. Може цял час да си седиш на стъпалата и да гледаш красивата гледка пред теб. В подножието на каскадата има симпатичен дебел котарак на Ботеро, а по стълбите оригинални фигури като лъв с буйна грива изработен от автомобилни гуми и разни други зверове от дърво, метал или стъкло.

Котаракът на Ботеро

След това се разходихме до резиденцията на президента, която беше оградена и можехме да гледаме от разстояние. Спуснахме се към центъра следвайки пешеходния тур на гайда, който започваше от президентския дом.

Ереван се очертаваше като любимият ни град от това пътуване. Това се затвърди и след като открихме ресторант „Кавказ”, към който Гаяне ни беше упътила. Автентична арменска атмосфера и традиционна кухня на съвсем прилични цени. Обяд за двамата ни излезе около 6000 драма, което си е към 20 лева. Всеки ден се отбивахме по веднъж в „Кавказ”, за да хапнем.

Около парка на операта на всяка крачка има симпатични кафенета с масички по тротоарите, в които сядахме, за да пием чай и да ядем сладолед, докато се притъмни, за да се отправим към централния площад, където вечер се стичаха всички, за да гледат програмата на пеещите фонтани.

Това беше първият ни сблъсък с красотата на нощен Ереван, седяхме си на площада, гледахме тълпата, ядяхме някакви арменски сладки и се чувствахме като у дома.

Екскурзията до Сагмосаванк, Паметника на арменската азбука, крепостта Амберд и църквите в Кармрамор и Ошакан трябваше да продължи 7 часа, така че преживяванията за този ден бяха осигурени. Екскурзоводката беше много симпатична, през цялото време обясняваше какво виждаме около нас, разказваше интересни случки, увеличаваше радиото, когато чуеше някоя нейна любима песен, понякога и запяваше…

Сагмосаванк

Обикновено избягваме организираните екскурзии, но този път си прекарахме доста приятно, като определено пътят до крепостта Амберд и мястото около крепостта бяха най-вълнуващото преживяване за този ден.

Амберд

Пропуснах да спомена, че баба Гаяне беше доста добре запозната с България и дори ни попита за Невена Коканова, Емил Димитров и Лили Иванова, не беше разбрала, че първите двама вече са покойници. След като й разказахме за екскурзията, седнахме да обсъдим подробно как да стигнем до езерото Севан на следващия ден. Оказа се малко сложно, трябваше да вземем една маршрутка, след това да се прекачим на друга и да кажем на шофьора къде да ни спре.

Паметникът на арменската азбука

Станахме рано сутринта, закуската вече ни очакваше. Всяка сутрин беше различна – меденки, курабии, локумки… задължително топено сирене и чаша чай. Последни напътствия как да стигнем до спирката. Без проблем се качихме на първата маршрутка и слязохме като видяхме магазина, за който Гаяне ни беше казала. Там попитахме откъде да продължим за Севан. Оказа се, че жената, която питахме също е за там и заедно се отправихме към спирката.

И последва първата изненада, Севан се оказа доста голямо езеро. Ние нямахме представа къде точно искаме да слезем. Жената ни предложи да слезем заедно с нея, имало хубава църква наблизо, можело да се разходим там. И ние слязохме. Жената си продължи по някакъв черен път, а ние се оказахме на брега на езерото, където нямаше жива душа. Само църквата се извисяваше пред нас. След 5 минути бяха пред входа й. На шега решихме да проверим дали е отключена. Вратата се открехна. Бяхме леко стъписани - отворена църква в пустошта. Имаше даже и горящи свещи. И тогава забелязахме една баба седнала в ъгъла. Само кимнахме и излязохме. Дори и свещи не си запалихме. Толкова бяхме изненадани от случката.

Църквата на брега на Севан

А гледката беше изключителна - зелена равнина, езеро, докъдето погледът ти стига и възвишение с малка църква отгоре. Направихме много снимки. Започнахме да се питаме как ще се върнем до Ереван. По пътя минаваше по една кола на 5 минути. Маршрутка не беше минала, явно трябваше да чакаме тази, с която пристигнахме. Появи се един бус, който беше пълен. Махнахме, но ни подмина. Явно трябваше да стопираме някоя кола, защото маршрутките щяха да са пълни с хора от града, от който тръгват. И така в махане и подминаване измина около 1 час, докато накрая един шофьор спря и се натъпкахме сред останалите пътници.

Севан

В последния ни ден в Армения трябваше да отидем до задължителните за баба Гаяне забележителности – храмът Гарни и манастирът Гехард. Пак предстояха маршрутки и прекачвания. По пътя за Гарни се запознахме с един чех и една украинка, които имаха същия маршрут като нашия, затова се разбрахме да си поделим едно такси от Гарни до Гехард. Гарни малко прилича на Акропола и съвсем не е нещо, което да не пропускате. Ние имахме късмет и влязохме заедно с една група. В гайда пишеше, че има вход, но решихме, че са го махнали и чак когато излязохме видяхме, че хората се редят на опашка за билети. Бонус!

Гарни

Спряхме такси за Гехард, договорихме прилична цена и зачакахме да стигнем до „най-красивото място в Армения”, както ни го описа Гаяне. И наистина мястото е впечатляващо, има много туристи, което е минус, но няма как – всички искат да видят манастира. Уговорихме се с новите ни познати да се срещнем след около час пред входа и се отдадохме на приятна разходка из околностите на манастира.

Манастирът Гехард

На връщане спряхме едно такси, спазарихме се за доста по-висока цена от тази на идване, ама няма как, тук в нищото нямаш избор. Седнах отпред и след като потеглихме забелязах, че шофьорът ни е с един крак. Другият беше с протеза, която приличаше на метална пръчка, чийто край беше с гумен накрайник, който стоеше върху спирачката. А скоростта, с която се движехме из криволичещия планински път съвсем не беше ниска, та малко ми се вдигна адреналинът. От радиото дънеше българска чалга, което беше основната тема за разговор на задната седалка. Другите изобщо не бяха забелязали, че шофьорът ни е с протеза.

Живи и здрави се прибрахме в Ереван. Автобусът ни към Батуми тръгваше в 6 сутринта. Предстоеше ни ставане към 4 и половина. Имахме около 30 минути пеша до гарата. Баба Гаяне упорито отказа да се сбогуваме вечерта. Каза, че ще стане да ни изпрати. На сутринта освен, че получихме традиционната закуска, арменката ни беше приготвила цяла кутия с варени наденички и сирене за из път. Пъхна ни и една кутия с меденки и локумки, и с голямо нежелание пристъпихме към сбогуването, с уговорката, че следващото лято пак ще дойдем. Кой знае…