Исландски Дневник - 2

Първоначално пътеписа е публикуван тук: http://www.aerohroniki.com/поредица/исландски-дневник-2/
 

Ден -1. Пролог

Хората, които ме имат във фейсбук листата знаят какво означава появата на тази песен в профила ми. Означава, че пак хващам пътя.

И така, днес поемам към Исландия, за втори път както може би се досещате от стълпотворението от цифри в заглавието. Света е колкото голям, толкова и малък. Голям, защото има невероятно много места за посещение, за които един живот не е достатъчен дори да си роднина по пряка линия на леприкон, респективно разполагаш със съответните финанси. Малък, защото за по-малко от 24 часа може да се стигне до почти всяка точка на Земята…а нека бъдем честни, всеки е имал дни, които биха били по-ползотворно прекарани във полет към Австралия например.


Та в тоя ред на мисли да повтаряш дестинации при положение, че има толкова много места за гледане е малко нелогично. Но пък цяла Исландия е доста нелогична със леда и огъня си, така че два минуса се изключват и става един огромен плюс. Приемайте го като второ гледане на любим филм. Има ужасно много добри филми за гледане, но пък нещо винаги продължава да ви тегли към Кръстника, дори да знаете наизуст в коя минута се появява отрязаната конска глава в леглото на филмовия продуцент.

Има много места, които искам да повторя. Начело със Австралия и Виетнам. Но може би Исландия поради факта, че е по-близо и с по-силно магнитно поле успя първа да ме завлече обратно. Съвсем практична причина, е че се намираме във пика на 12 годишен цикъл на слънчева активност, което е главният фактор при наблюдаването на Северното Сияние. Миналата седмица дори имаше изригвания и активност незапомнени от години, малко ме хвана яд, че не успях да хвана точно нея. Но пък в момента слънцето е всичко друго освен утихнало, вчера имаше изригване със сила M8, а днес със М2. Така че лова на северно сияние изглежда обещаващ, като лова на бракониер в български резерват. Следващите дни мога и да ви разкажа какво означава М8, М2 и подобните, имам се за половин експерт в областта.

Иначе плана до известна степен повтаря миналогодишния. Сега ще има и подобрения и шлифовки, които идват натурално веднъж след като имаш опит с конкретната държава. Не се мина и без леки проблеми, например факта че планирах пътуването по време на започването на сезона на Формула 1 в Австралия. Не съм пропускал откриване на сезон от много много години и още не съм сигурен как точно ще го наглася.

Има обаче и една голяма промяна и тя е, че за първи път ще наблегна на фотографията. До сега винаги съм гледал на снимките като на един вид досада, т.е. нямам против да имам уникално добри снимки, които с кеф си преглеждам след време, но някак си не ми се занимава да ги снимам аз. Предпочитам просто да се наслаждавам на гледките, докато някой друг щрака, а ако е компетентен още по-добре. Ако ви харесват снимките от първият ми дневник от Исландия, вината не е моя, а на едно момиче от компанията, която се гърчеше за да може в крайна сметка всички да се фукаме с нейните снимки. Дълго време отказвах да науча нещо повече от Auto режима на старичкият ми Point and Shoot апарат, но най-накрая фиксирах проблема между очите и му вкарах един тупаник. Купих си сравнително евтин, но достатъчен за текущите ми възможности м4/3 апарат, имам сравнително широкоъгълен обектив за приятни пейзажи и общо взето в последният месец изкарах ударно самообучение по темата какво е ИСО, какво е бленда и скорост и как се комбинират, както и първи стъпки с Adobe Lightroom. Оборудвах се и със статив и нямам търпение да пробвам да щракам по-фотогенична атмосфера от мрачната и вечно облачна Холандия. Какво ще излезе…малко ме е страх да видя. На теория нещата са ми сравнително ясни, но пък е крещяща липсата на практика. Със сигурност ще се постарая да качвам снимки всеки един ден – топли, топли.

До утре и КЗЛ!

Ден 1. Ударно начало.

Летище Схипхол, Амстердам. Летищата са много странни животни, защото могат да предизвикват съвсем противоположни емоции в зависимост от настроението. Когато заминаваш на пътешествие дори стриптийза пред металните детектори не е толкова дразнещ. Съвсем другата противоположност е, когато се връщаш и на колана за багажите всеки излезнал куфар, който не е твоя те добутва с една стъпка към необоснована ярост примесена с клинична депресия. Като цяло Схипхол е от летищата, на които човек няма против да бъде депресиран, за разлика от София например, но това е тема на друг разговор.

Последва полет с Icelandair. По принцип избягвам да съм язвителен в тези дневници, но това е авиокомпания, от която България Еър може да гледа и да преписва като студент на изпит на 9-ти декември. Всичките им самолети са кръстени на вулкани, като на входа си пише какво е специфичното на конкретния вулкан.



После пък всяка облегалка има кратка фраза на исландски със съответният превод на английски.



Екраните на системата за забавление също дават любопитни факти.



А накрая дори на салфетките има исторически факти.



Далече съм от мисълта България да има природните дадености и туристическия потенциал на Исландия, но точно така трябва да се рекламира дестинация. Световна практика е на самолетите да се дават имена, толкова ли е трудно нашите да се казват Рила, Пирин, Родопи и т.н.? Какво пречи да запознаваме чуждите туристи със специфичните особености на кирилицата? Въобще, рекламният потенциал и за авиокомпанията и за държавата е огромен. Вместо това ние имаме „национален превозвач“, който с години летеше с чисто бели самолети. Уникум. Но стига толкова за нашите дебилчета.

Исландия ни посрещна по същият начин, по който ни посрещна и авиокомпанията им – със стил и класа.



Имахме напълно безболезнена процедура на летището и след около 10 минути бяхме в колата си за следващата седмица. Прилична Нисан Микра, дори са ме ъпгрейднали към автоматик, един голям + за Budget. Първата ни работа е Синята Лагуна. Това иначе най-туристическо място в Исландия е особено подходящо за отмаряне след полет. Кратък хаос настъпи, след като успяхме да нацелим някаква огромна по размер френска група, дори в мъжката съблекалня нямаше достатъчно шкафчета. Но те си тръгнаха сравнително бързо, хубавото на организираните групи е че се движат като овце в пакет. Можете да ги видите струпани 30 човека на едно място, а като мръднете в лагуната на 20 метра навътре няма никой. Ако тия 30 човека бяха неорганизирани като мен щяха да заемат несравнимо повече пространство. За това едно искрено благодаря от мое име на всички агенции, които държат тълпите си под строй и в пакет, оставяйки на нас да се насладим на местата, така както се предполага. Накрая по здрач бяхме останали едва десетина човека.





Напуснахме лагуната по залез и се насочихме към плануване на главната атракция на деня, а да не кажа и главната атракция на цялото посещение – Северното Сияние. Докато се киснех тревожно гледах чистото небе с ясното съзнание, че подобно нещо не се задържа дълго в Исландия и честно казано бих предпочел през деня да е мрачно, а вечер, когато е време за сиянието да е чисто. Тревогите ми се увенчаха с (не)успех след като от запад кротко но методично налазиха тъмни облаци, стана ясно, че ще се търсят пролуки в небето.

Откъм активност прогнозата беше ултра окуражителна. Миналата седмица имаше едни от най-силните магнитни бури в историята, а тази, точно на рожденният ми ден 13 март слънцето изпрати приличен поток към Земята. Както отбелязах и във фейсбук страницата, това беше добър подарък, който имах намерение да си прибера точно тази вечер. Без излишно словоблудстване, представям ви и подаръка.



Сменихме две локации, като на втората по средата на нищото имаше един пич, който обикаляше наоколо със червено фенерче. Разменихме по 2-3 думи, но ми стана неудобно да го питам какво точно прави, защото най-вероятно ако ми отговори щеше да се наложи да ме убие. Активността сумарно беше тройно повече, отколкото символичната такава при първото ми пътуване до Исландия и днес мисля, че може да се каже че видях Сиянието в пълният му блясък. Следващите дни има също повишена активност и се надявам снимките ми да се подобрят, днес ми беше сефтето да снимам нещо подобно и малко подцених дължината на експозицията, но мисля че ще ставам все по-добър.



В момента е 2:15 местно време и умирам за сън, а утре естествено има много неща запланувани, така че ще лягам.

До Утре и КЗЛ!

Ден 2. Златният кръг 2 и Северно Сияние 2

Много маратонски ден, че и нощ. Без излишен шум, качвайте се във Нисанчето с мен и тръгваме хронологично.

Спирка Номер 1: Thingvellir
Парк Тингвелир е един от обектите на Юнеско и е с огромна историческа стойност за Исландия, а и за целият свят. Това е мястото на първият парламент в света, сложили са няколко дървени пейки, които естествено не са от едно време, но показват горе-долу какво е било разположението. Иначе има и едно прекрасно мини езерце, където са се изпълнявали хуманни смъртни присъди чрез…удавяне. Те са били само за жените, на мъжете не им се е разминавало толкова лесно и там е играла брадвата.

Освен всичко друго тук се отдръпват една от друга американската и европейската тектонски плочи, т.е. виждате с очите си разделението между континентите. Има и една китна църквица в северен стил.



Спирка номер 2: Geysir
Успяхме да уцелим много снежен ден и това като цяло постави под напрежение новата ми камера, както и новите ми фотографски способности. За капак на всичко Панасоника ми изведнъж поумня и реши, че китайските допълнителни батерии от 3 евро парчето не му харесват и си иска оригиналните от 70. Добре че имах зарядно в колата, но това означаваше че от тук до края на деня снимките трябваше да се пестят.



Geysir или Гейзер е единствената дума от исландски преминала в английски език и е жива и до днес. Централна забележителност на зоната е Strokkur, който изригва през няколко минути, абсолютно неравномерно. Някой път може да изхвърли 4 пъти един след друг, после пък да го чакаш още 7-8 минути до следващо изригване. За който не е изпитвал това да те жули силен сняг през лицето, а до теб земята да бълбука от жега и да изригва вряла вода усещането си е знаменателно. Ако ви заставят да дефинирате Исландия само с една единствена дума под угрозата да ви удавят в Тингвелир верният отговор определено трябва да е "контраст".

Спирка номер 3: Gullfoss
Златният водопад или Gullfoss е последната от трите котви, които свързват т.нар. Златен Кръг и са задължителната обиколка, ако искате да разберете Исландия за един ден. Това обаче не означава, че можете да прекарате в сладка дрямка времето за пътуване между точките, напротив гледките се сменят непрекъснато и за това най-свидетелстват многобройните снимки правени в движение от колата.

Иначе самият водопад е мощна двуетажна машина, чиито тътен се чува от далеч. Защо е наречен така е тема на доста интерпретации, една от тях е заради честите дъги по залез слънце, които му докарват един вид златен отенък. Без да съм изчерпателен с детайлите като Димо Падалски, височината на водопада общо е към 70-ина метра.



Спирка номер 4: Kerid
Има едно симпатично загаснало вулканче, точно до главният път по който се шофира. Със замръзнал център и червеникави пясъци по стените. За съжаление гореспоменатият сняг го беше превърнал във снежна купчинка с дупка по средата. Е не може всичко да е на максимум. Ще сложа за сравнение и снимката от миналата година.





Спирка номер 5: Рейкявик
Кратко спиране в местният Лидл, наречен Bonus и сме готови за прибиране. Успях най-накрая да се сдобия със разложената акула, която ми беше цел и при първото ми посещение. Днес или утре ще събера смелост да я пробвам и естествено ще докладвам. Прибрахме се около 6 часа в Рейкявик и излезнахме да се поразходим по светло, защото програмата ни като цяло включва малко време от тук от там за самият град. Нямаше и помен от снежните виелици през деня, едно хубаво меко слънце беше излезнало.



Със зигзагообразна траектория успяхме да намерим и щандчето с уж най-вкусният хот-дог в света. Уж, защото такива абсолютни твърдения са доста нереалистични. Но пък хотдогчето си го бива, слагат много приятна сладка горчица и един хрупкав лучец. Опашката не е много голяма, но пък е постоянна.



Спирка номер 6: Леглото
Да, денят беше доста ударен и при ставане в 9 сутринта, цял ден шофиране и разходки към 9 вечерта батериите имат нужда от презареждане, човече. Особено след като се планира втори ден лов на Северното Сияние.

Спирка номер 7: Северното Сияние.
Във 22 часа местно време направих последни засечки с прогнозата за времето и успях пак да позиционирам Нисан-а на тъмно място без облаци над нас. Това, че през деня валя сняг нонстоп въобще не е проблем, защото в Исландия винаги има време небето да се изчисти. Сиянието отново предложи вчерашното шоу, да не кажа че дори беше още по-силно. В 2 сутринта се наложи да си тръгваме, не защото активността беше спряла, а защото просто нямахме сили повече. Знам, че ще съжалявам за пропуснатите възможности след време, но просто идва момент в който тялото ти казва „знам, че е невероятна гледка, знам че рядко се случва, но просто не издържам повече, марш към леглото“.

От гледна точка на фотографията снимките ми бяха несравнимо по-сполучливи от вчера, главно защото вдигнах експозицията с 10-15 секунди. Все още не мога да проумея защо на някой от тях звездите са на фокус, а на други не при положение, че ползвам ръчен фокус до безкрайност, но да се надяваме в оставащите пет вечери и това да науча. Оказа се, че и днес е Св. Патрик, така че зеленото е допълнителен бонус.







Туй то за днес. Утре ще е по-лежерен ден и ще решим на място къде и какво ще правим, имам някои идеи в главата, но със сигурност не може да повторим натоварването от днес втори ден поред. Формула 1 падна свидна жертва и ще пропусна откриването. Но пък едва ли има друга причина за пропускането, която повече да си заслужава.

До Утре и КЗЛ!

Ден 3. Рейкявик

Имаше известно триумене как да прекараме днешния ден, по план предвиден за наспиване и по-лежерно темпо след предишните два дни на турбо изпълнения. В крайна сметка надделя решението да прекараме деня изцяло в Рейкявик.

Спирка номер 1: Пазар
Всеки уикенд в една сграда в Рейкявик има пазар, където могат да се намерят прилични оферти на разни стоки. Посетителите са предимно местни. Сега, често съм казвал че шматкането по магазини е нещо, което много бързо ми омръзва, но като за трепане на време става. Подобно нещо беше и този пазар, по света хората буквално се разтапят като чуят flea market, на български терминът е не много положително зареденият „битак“. И си е точно това – тениски на Джъстин Бийбър и Ливърпул, оригинални исландски бижута продавани от китайци и подобни. Тук и по-надолу малко липсват снимки от моята камера.

Ако се изключат ръчно плетените пуловери, безкрайно популярни тук, които лелките плетат докато продават(повече за демонстрация, отколкото че точно тогава им е неотложно да плетат) мястото си е дупка. Уж въпросните пуловери са по-евтини отколкото в официалните магазини, но на пазара не можеш да вземеш бележка за tax refund, което ефективно те лишава от 15% и се съмнявам в крайна сметка сделката да е по-добра, освен за исландци.

Спирка номер 2: Църквата
Решихме следващата дестинация да е църквата. Най-високата сграда в Исландия, издигаща се на невероятните около 70 метра. Не ме цитирайте, но мисля че има панелни блокове в Младост по-високи от това. Може да фалираха през 2008-а, но исландците поддържат стандарт на живот несъвместим със високи сгради, способни благодарение на сложен аудио способ да усилват чалга купона намиращ се на около 2км от теб директно в мозъка ти.



Изгледът от върха е красив и се вижда и защо най-високата им сграда е толкова ниска, хората просто нямат нужда от високи сгради.



Следобедът приключи със супа. Не съм сигурен дали е исландски специалитет, но само тук съм го срещал. Супата се сипва във издълбан сферичен хляб, и докато я ядеш си гребваш и от околните стени. Накрая оставаш със една хлебна обвивка леко напоена със супа, която си изяждаш като пич стига да се абстрахираш от факта, че трохи хвърчат навсякъде, колкото и да се стараеш да пазиш поведение. Уникално вкусно.



Спирка номер 3: Басейн
Беше около 6 часа и бяхме изчерпали мързеливите занимания за деня. Почти. За късмет имаше един отворен басейн, който работеше до 22:00. Исландците са просто луди на тема киснене в басейни затоплени от геотермални извори. Чисто и просто отиването на басейн за тях е каквото е за нас „на кафе“. Основната тежест от социализирането и общуването в неформална обстановка се поема именно от басейните.

Имаше около 4-5 басейна – вътрешни и външни, както и много мини топли басейнчета. Някой от тях за съжаление бяха в ремонт, а и голямата водна пързалка не работеше. Но това бяха дребни проблеми, изживяването си беше изцяло исландско. Докато Синята Лагуна описана в ден 1 е почти изцяло насочена към туристи, тук е предимно за местни. Което си личи и от входната такса – 30 евро за лагуната срещу 3 евро за басейна. В продължение на 3 часа обикаляхме между по-хладния външен басейн и ужасно горещото мини басейнче, повечето хора също правеха така. Не знам дали умишлено не държат басейн с идеална температура за да провокират точно такъв тип раздвижване. Исландците имат една от най-дългите средна продължителност на живот и много хора твърдят, че се дължи на редовното им киснене в минерални басейни.

В тези басейни освен това много се държи на хигиената. Не се хлорират въобще, за това е много важно преди топване човек да се изкъпе внимателно и подробно в общи бани чисто гол. Да си обуеш банските срамежливо под хавлията и после да се понамокриш под душа не върви. Най-вероятно местният pool nazi ще ви се скара и ще ви върне обратно. Нищо ексхибиционистко няма в цялата работа, просто хората държат басейните да са чисти и ако някой го притеснява да се размотава гол пред хора от същият пол може би ще са по-подходящи отровените от хлор басейни някъде другаде по света.

Останахме там до 9, пореден скалп за култовите ми жълти бански, но за съжаление снимки няма. Пропуснахме и северното сияние тази вечер, активност има стабилна, но освен това има и стабилни облаци. Търсенето на минимални дупки в небето остана малко на по-заден план, защото утре има пореден ден изпълнен със шофиране и гледки.

До Утре и КЗЛ!

Ден 4. Екстремно

Или какво се получава, когато времето много много не го интересува какви планове си правиш. Да почнем пак хронологично. Днес беше денят на полуостров Snaefellsnes, намира се на стотина километра на север от Рейкявик. Проучването докладва, че един ден е аха-аха абсолютният минимум, който може да се отдели и при това ще е много дълъг ден, повече от 10 часа. По една или друга причина нямах намерение да прекарвам нощувка извън Рейкявик за тази обиколка, което предполагаше, че графика ще е малко претрупан, но не е нещо, което да не е правено преди. Прогнозата за времето беше облачно сутрин и едва в късният следобед да прехвърчи малко снежец.

Всичко започна кажи речи по план. Времето беше мрачно, но сухо, пътищата бяха в идеално състояние, а гледките които се откриваха от полуострова бяха диви, брутални и…абе исландски. Първата ни спирка беше един плаж до една ферма, на която има почти постоянна колония от тюлени. Беше ми интересно дали ще успеем да ги видим и дали ще се получат добри снимки. На първият въпрос отговора е положителен, на втория е отрицателен, освен ако не мислите за върха на фотографията снимки, на които не се различава тюлен ли е сниман или чудовището от Лох Нес.



Видяхме сигурно поне 5-6, но нито един не излезе на брега, а и само си подаваха главата и то за не много продължително време. От двата фотоапарата, които нося единия има само широкоъгълен обектив и никакъв зуум, а другия има зуум колкото да се каже, че има нещо както си личи и от снимката. И въобще имам си нужда от нещо с по-дълъг обсег, но кога ще се съберат пари не е ясно. Все пак да видиш тюлен в естествената му среда си е култово.

Следващата спирка по редичката беше едно малко селце. Всъщност извън Рейкявик има 3-4 места, които не са малки селца, а пък конкретно на този полуостров почти всяко място с постоянни жители е лукс. На времето риболовната индустрия е процъфтявала тук, но в днешно време е изтеглена към други центрове. Нашето селце не разполагаше с такива екстри като жители, поне на външен вид. Забележително е със една крайбрежна разходка, около 2.5км, до друго селце радващо се на подобен брой обитатели. Ръбести полета от лава, много птици и отвесни скали със невероятни изгледи отляво, напред, отдясно, назад и отдолу. Отгоре беше само мрачното небе.





По това време кротката сутрин беше преминала в ранен следобед и излезна ветрец. По средата на разходката започнаха да прехвърчат и снежинки и решихме да се върнем обратно. Това беше първият сравнително невинен инцидент, който намекна че нещата не се развиват точно така както е идеята. Но нямаше лошо, и без това болшинството от времето щеше да бъде прекарано в колата така и така. Много хора са против типичният road trip, в който само се возиш и се радваш на околните гледки без да спираш за дълго време, но аз съм фен. А Исландия е една от най-идеалните държави за целта – след всеки завой те удря нова гледка. Не казвам най-идеалната, защото след като вчера плахо допуснах че супата в хляб е исландски специалитет бях скастрен моментално, че такива имало и в „Дивака“. Явно трябва да отбягвам крайните твърдения.

Достигнахме до най-далечната точка от обиколката на полуострова. За съжаление заедно със снеговалежа и вятъра облаците бяха паднали ниско и закриваха ледникът и вулканът, който дава и името. Тук започвала и фабулата на „Пътешествие към центъра на Земята“ на Жул Верн, аз лично не съм я чел, но който е фен може да му е любопитно. Освен това има славата на един от енергийните центрове на планетата…каквото и да означава това…аз лично си го представям как привлича една камара дъновисти всяка година. Има типичната форма на вулкан, както се рисува по книжките.



Та по това време кажи речи се борехме със снега, вятъра и мъглата и гледките общо взето липсваха. Времето пък също напредна и означаваше, че спирки за разходки няма да се правят, не че във тая виелица някой се беше засилил да се разхожда. И въобще, да не излезе че много мрънкам в целия пост, целият ден си ме изкефи много, но спрямо каквото бях чел и какво се получи в действителност стигам до извода, че обиколката на полуострова е едно от нещата, които трябва да се оставят за лятно посещение.

Ако отидеш зимата обаче може природата да ти залепи звучен шамар, по-силен от този с който майка наказва детето си на плажа за това че е влезнало в морето без позволение. И по принцип винаги си знаеш, че със северният климат шега не бива, но друго си е да го изпиташ на живо. Дълбок поклон за нисанчето – беше като залепнало за пътя из многото епизодични виелици, променящ се вятър и заледени отсечки. Инцидент на такова място, където трафика се изчерпва с няколко коли в час може да се превърне в нещо много туин пийкско.



Парадоксално, но най-голямото предизвикателство беше на 20км от Рейкявик, когато вече бяхме обратно в цивилизацията. Изви се страховит вятър, който се променяше постоянно, като допълнителен бонус на непредвидимост му даваше и насрещният трафик, който пазеше завет отвреме навреме. Изведнъж видимостта падна почти до нула, не можех да видя стоповете на колата отпред, нямах никаква представа накъде върви пътя, оставаше ми само да следвам двата коловоза и да се надявам, че отсечката не е дълга. Следващата снимка е правена при по-благоприятни условия, логично по време на екшъна на никой не му беше до снимане.



Знаех само, че спра ли някъде вятъра моментално ще ме завърти в неизвестна посока, а и тръгването щеше да е предизвикателство на заледеният път. Нисанчето се бореше колкото му дават силиците и ярката лампа на таблото, която сигнализираше че колата се опитва да не се пързаля светеше почти постоянно. За радост на мен и на кредитната ми карта, тази най-екстремна част не беше повече от няколко стотин метра и спирането в канавката се размина. Нямам идея дали за исландците подобно нещо е всекидневие, факт е че дори джиповете бяха намалили до 30 км/ч и се носеха наляво надясно от вятъра.

Е, прибрахме се без инциденти, но със една камара емоции. Вечерта я завършихме в едно рибно капанче, където ядохме супа от опашки на лобстер(или май е лангуста, ма го казват лобстер за реклама) и малко печена риба на шиш.



Утре поемаме към Южна Исландия, дано времето е с нас.

До Утре и КЗЛ!

Ден 5. По южният бряг.

Вчерашната виелица постави организацията на последните 2 дни под лека въпросителна. От една страна мразя времето да ми прецаква плановете, от друга хич не ми се ще да се превръщам в българският Беар Грилс. Сутринта обаче нямаше помен от снежната виелица, в Рейкявик ръмеше дъждец и макар и да не е най-перфектното време за туризъм сред природата, инстинкта ми за самосъхранение удари една многозначителна прозявка тип „абе не ме занимавай с глупости“ и реши, че няма никакви пречки всичко да си продължи по план.

А плана беше да караме до градчето Вик, най-южната точка на Исландия. Държа да отбележа, че юг се използва само и единствено в географския смисъл на думата. Обикновено посоката се асоциира със топли плажове, топли страни, топла кръв и генерално топли неща. Във Исландия да вложиш нещо повече в думата юг е все едно да търсиш най-черният в сбирка на Ку-клукс-клан.

Пътят, както всички до сега, е общо взето визуално изживяване тук-там прекъсвано от ключови места. Почти отвесните черни вулканични скали отвреме навреме са пресичани от високи водопади. Два от тези водопади са централно любопитни. Първият е Seljandfoss, като не съм сигурен точно за името и в момента не ми се търчи до стаята с интернета да проверя дали се пише точно така, а и съм убеден, че много малко ви вълнува. Има една пътечка, която минава зад водопада, но решихме да я пропуснем, въпреки че миналата година минах по нея без особени поражения. Сега обаче един пич пред нас пробва и излезна от другата страна с полепнал панталон във доста по-тъмен нюанс, ако ме разбирате. Ако не ме разбирате – яко се намокри.



Вторият е Skogarfoss, тук за името съм сигурен. При него можеш да се покатериш до върха му, откъдето се откриват приятни гледки. Има и една пътека, която влиза навътре по реката и по идея мислех да се поразходим по нея. Но времето беше изключително променливо и реших да я пропуснем и да сме малко по-консервативни.



Маршрута иначе е осеян с крайпътни фермички със коне. От там идва и леката закачка, която пуснах във фейсбук за кончето Вихърчо, което си търси някой да го приюти на топло, като естествено обявата е директна пародия на хилядите котки, които си търсят топъл дом използвайки фейсбук за рекламен медиум. Исландският кон е странно животно. Не е много голям на ръст, но не е и пони. Много се ценят по целият свят, защото поради изолираността на Исландия породата е оцеляла от кръстоски и е изключително чиста, респективно скъпа. Ценени животни са и месото им е забранено за консумация, забрана която е била вдигната само временно по време на не помня кое изригване на вулкан, което затъмнява цяла Исландия за месеци и следва масов глад и смърт.



Иначе на живо конете са като от Фармвил, имаш чувството че някой ги е поставил в определено квадратче на земята и те не помръдват и със милиметър от там. Буквално са като статуи, като единствения признак на живот е отвреме навреме като отидат до балата със сено за обяд.

Минахме да оставим багажа в мястото за нощувка, което е типична исландска ферма. Общо взето хората си живеят в пустошта, и често са направили 1-2 допълнителни постройки, в които приемат гости. Видя ми се по-автентично от скучен стерилен хотел, в какъвто бяхме миналата година например и не останах излъган. Умишлено исках и да сме извън град, за да може евентуално да наблюдаваме северното сияние „от вкъщи“.



След като се отървахме от куфарите стигнахме и до самият Вик, малко градче но притежаващо такива луксове като бензиностанция и работещ супермаркет. Както и черен плаж. По принцип из цяла Исландия камъни и пясъци са черни, едва ли има да обяснявам защо. Ама черно, истинско черно. Докато белите плажове в повечето случаи са бледо жълти, тук говорим за истинско плътно, никакви нюанси на сивото, черно. Не е място, на което да опънеш шарена хавлийка и да се печеш…не че ти пречи черният пясък, но огромните вълни, мрачното и дъждовно небе, пронизващият вятър и студ са леко обезкуражаващи. За сметка на това си доста по-близо до това да усетиш силата на природата – пред исландските плажове всички тайландски, австралийски и карибски техни съименници изглеждат като Джъстин Бийбър до Чък Норис. Просто говорим за невероятна, всепоглъщаща мощ. Такова място не търпи продавачи на сладоледи, гевреци и мрънкания, че дечицата ти хвърлят пясък върху прясно намазаното със олио тяло. Такова място те хваща с два пръста за врата и те изритва с шутове, ако посмееш да му се опълчиш.



Е ние посмяхме. Въпреки силният вятър в подножието реших да закарам смелото нисанче на върха на едно хълмче. Спомням си, че миналата година там беше ветровито, дори когато навсякъде другаде беше спокойно, хич и не прецених какво чудо ще ни чака сега, след като в основата имаше риск да се откачат вратите на колата, ако си малко невнимателен.





Криво ляво успяхме да се доберем до кулата със аеродинамични навеждания. До самият ръб на пропаста не стигнахме, защото инстинкта за съмосъхранение вдигна очи от вестника нави го на руло и ме плесна в челото за да ми дойде акъла в главата. Купона се случи на връщане, когато вятъра вече беше в гръб. Оказва се, че противно на първичната логика попътният вятър е много по-трудно да се контролира от насрещния. Докато срещу насрещния ако не успееш да избуташ просто спираш, то когато те духа в гръб в един момент се юркаш надолу и се надяваш да не приключиш със глава в някой наземен камък. За какво ни беше целия този екстремизъм не съм особено наясно. Да, гледките отгоре са феноменални, но като цяло не мисля че си заслужаваха риска. Но пък приток на адреналин никога не е излишен, стига нещата накрая да завършат добре. Отидохме после до едно по-спокойно местенце в подножието, имам чувството че на следващата снимка след изживяното съм обрулен от вятъра като стар моряк и доста по-мъдър.



Да, бе, да. Все същият олигофрен съм си.

Денят беше към края си, преди да се приберем във фермата решихме да видим до къде води един път до нея. Там ни посрещна следният надпис:



Въпреки че съм убеден, че няма задача с която нисанчето да не се справи реших, че толкова героизъм ни стига за тоя ден. Или почти. Преди три дни най-накрая купих от разложената акула, чийто процес на приготвяне няма да повтарям за найсти път. Предишните вечери все ме хващаше страх да я пробвам, но днес след като оцелях на ураганният вятър реших, че съм готов. Преди това подложих с друг исландски специалитет – нещо като рибен чипс, сушена осолена риба. Не бих казал, че е гадно, но не е и особено вкусно. Доста твърдо и жилаво.



Хедлайнерът на вечерта обаче беше акулата. Плахо боцнах вакуумираната опаковка с един нож и почти моментално се разнесе невероятна смрад. Изтънчените французи казват за най-миризливото сирене, че има характер. Е, ако това е така, то акулата сигурно притежава характера на Мохамед Али. Почнах малко да давам на заден, но нямаше връщане, проглуших ушите на всички с тази акула, не можех да се предам на финалната права. Моята голгота си беше, трябваше да я извървя.

Забучих едно парченце на вилицата и отидох в контролирана за подобен експеримент лабораторна обстановка – банята в непосредствена близост до тоалетната чиния. Сдъвках го парченцето около десетина пъти, абстрахирайки се от миризмата и любопитството откъде ли се е взел киселявият вкус на месото. Обаче беше като гума и не се предаде лесно на дъвкане, в един момент май поех въздух през носа, което беше ключова грешка, след което парченцето се оказа изплюто. Миналата година двама напушени исландеца ми казаха да не я пробвам тази акула, защото вкуса остава с теб завинаги след това. Склонен съм да им вярвам. Сестра ми героично успя да сдъвчи цяло едно парче и каза, че на преглъщане е несравнимо по-гадно. Приемам го на доверие. Стигаше ми толкова исландско гурме за днес.



Северното сияние отпадна и днес – 100% облачност, а и активността не е висока. Дано имаме шанс да зърнем поне още веднъж в оставащите ни 2 нощувки.

До Утре и КЗЛ!

Ден 6. Разходки и ледници.

Днешният ден можеше да протече по много различни начини, но в крайна сметка протече по точно един. Мъдро. Въпроса беше, че можеше в ранният следобед да сме на новото си място за спане и да се чудим как да утрепем времето, а можеше и цял ден да трамбоваме планини и ледници и да не ни стигне хич. В крайна сметка бай Минчо Празников беше по-благосклонен спрямо предишните 2 дена и успяхме да вместим една 10км разходка, подобни общо взето са ми като запазена марка при всяко пътешествие.

Исландия може би е темата най-застъпена във всичките ми постове до момента. Та някъде бях писал за вярванията във дребна раса хора, които ние за опростено наричаме елфи, но грам не мога да се сетя в коя от всичките статии е. Все едно, във фермата в която пренощувахме имаше в дворчето къщички за елфи, без да искам изпълних една от главните заявки на сестра ми, остана само заявката и да видим самите елфи, но за това няма да имаме време утре…или някога.



След това се разплатихме и поехме на изток. Пейзажа колкото остава същия, толкова се и сменя. Отвесните страховити скали около пътя си продължават, но пък вече се и появяват огромни зеленикави поля пълни с мъх. Много е тлъст и мек на пипане.





Лека полека стигнахме и до Национален Парк Skaftafell. Малко ми е мъгляво със всичките сложни имена в момента, но важното е че парка съдържа най-големият глетчер в Исландия, многобройни ледени езици, които стигат почти до морето, а за капак май наскоро го обединиха с друг парк. Интересното е, че има леснодостъпни пътечки в планината, които бяха и основната ми цел. На първо време стигнахме Svartifoss, водопад за който се казва, че е вдъхновил дизайна на църквата във Рейкявик. А не е бил вдъхновен от обшивката на метален фургон, както дебилно бях предположил миналата година. От двете страни на водопада има базалтови колони, които са му нещо като рамка.



Околните гледки също си заслужаваха, макар и облачното небе да се сливаше с белите върхове, не само във фотографиите, но и на живо. Отново си пролича липсата ми на обектив с по-далечен обсег, само да се видя с малко пари май ще пазарувам един 45мм Олимпус.



Друго интересно място беше изоставена ферма. Имаше типичните за едно време тревни покриви, предполагам е служило за изолация. За последно фермата е била обитавана преди много много отдавна, в момента е нещо като мини музейче, като на вратата седи надпис да влезеш, да разгледаш и да се разпишеш в книгата за гости. Изглежда не минаваха много хора от тук, предишното въведение в книгата беше от преди седмица.



Накрая за десерт се разходихме до единия леден език. Както съм споменавал и преди, синьото е в невероятен отенък, който едва ли може да се получи по друг начин освен чрез наслагване на древен лед. На места имаше и черни точки и ивици, най-вероятно вулканичен прахоляк от кой го знае кое изригване. Имаше даже на едно място снимки от изригването на Grimsvotn през 1996, което е отнесло с последващото наводнение близкостоящ мост. Бяха запазени малко метални чаркове от моста, доста дебели и буквално вързани на фльонга. За съжаление снимката не знам защо не попадна в дневната ми селекция за албума, а да я качвам наново е доста труд. Иначе при изригване на вулкан наводненията са най-големият проблем на Исландия, защото често са с непредвидима сила и стават толкова бързо, че реакцията е трудна. В момента навсякъде са сложили сеизмични сензори и следят кажи речи всяко изхълцване на даден вулкан.



Като си планинарстваш пешеходно покриваш несравнимо по-малко площ, отколкото с кола, но пък едва ли има смисъл да споменавам всичките предимства и различното усещане, което може да ти даде здравословно катерене до водопади и ледници. Остана само накрая да посетим основната атракция на областта – Jokulsarlon. Леден език, който стига почти до океана, огромни парчета лед се откъсват от глетчера и лека полека се отнасят от водата. Композицията е страшна.



Тук видяхме и за втори път тюлени, много на брой и доста по-близо, но отново не пожелаха да излезнат на брега за да ги снимаме в цял ръст. Задоволихме се с няколко любопитно подадени глави и едно-две салта на гмуркане.



И така си замина и този ден. Утре лека полека поемаме обратно към Рейкявик за последна нощувка близо до летището.

До Утре и КЗЛ!

Ден 7. Best of.

Географски се намираме почти до най-източната точка на Исландия, на 40км от учудващо лесно произносимото име на град Хофн. Понеже утре много рано имаме полет предстои цял ден шофиране на обратно – с две думи тия неща, които ги гледахме последните два дни ще имаме възможност пак да ги видим в режим fast forward, или по-скоро fast backward. За късмет се е облещило едно хубаво слънце, което както бях споделил и в първият дневник позволява да се видят определени места по съвсем различен начин. При 5 часа чисто каране и крайна цел в 8 вечерта да сме в Рейкявик(ще разберете защо), оставаха около 3-4 часа за мотане.

Между другото втора поредна вечер си спахме абсолютно сами в цялата постройка. Всичко ти е на разположение и няма никой, тия хора просто не са свикнали на нашите навици винаги да са под ключ и всичко да е под око. Ползвахме си огромната кухня сами, като в нея имаше и всякакви продукти, естествено не ги докоснахме. На другата сутрин оставихме ключа на рецепцията и се изнесохме, не съм сигурен кога точно се е появил някой да го види. Това се случи и миналата година, когато ни беше оставена цяла къща на самообслужване – явно не е инцидентно, а е тенденция в цяла Исландия.



Минахме през ледената лагуна Jokulsarlon да проверим дали все пак някой тюлен няма да е излезнал да се попече на скалите и да ни позира за снимки, оказа се че гадинките пак се задоволиха само да подават любопитно глава над водата. Следващата стъпка беше пак да доближим ледник. В случая това беше Svinafellsjokull, доближихме го почти на допир. Иначе разходки по ледниците може да са много опасни, защото има големи процепи, непрофесионалист не трябва да го опитва. Близо до този език имаше отрезвителна табела да напомня, че шега не бива.





Следващата спирка отново ни беше чернопясъчните плажове около Вик. Като са огряни от слънце са със една идея по-приветливи, въпреки че тътена и разбиването на вълните продължават да всяват респект.





Сега, зимата е нисък сезон не само за туризма, а и за живота като цяло в Исландия. За това, когато по средата на нищото се търси тоалетна може да се окаже проблем. Малките селца изглеждат като изоставени, бензиностанциите в повечето случаи представляват една колонка на самообслужване. За това най-големия шанс дават туристическите забележителности, които всеки ден се посещават от поне един автобус. С тази цел завихме пак и към Skogarfoss, по-незабележителният водопад от преди два дни. Какво чудо ни посрещна обаче там – една от най-впечатляващите гледки, не казвам по-силна дума защото класацията е много конкурентна.



После успяхме да видим и Eyjafjallajokull, от трите ми минавания общо от тук за първи път слънцето позволи да се открие нещо повече освен основата на заснежените склонове.



После отново на Seljalandsfoss, като този път вятъра беше достатъчно слаб да ни убеди да се разходим зад него.



И въобще, през целия ден времето сякаш ни играеше по свирката, така че да допълним малките дупки, които не бяхме успяли да постигнем предишните дни. Решихме да отидем да проверим как изглежда и вулкана Kerid, който ревностни читатели на пътеписа си спомнят, че беше заснежен и не особено впечатляващ. Естествено и тук не останахме разочаровани:



Изпращаме дневната светлина със снимка на златисто окъпан в залез Вихърчо. Прическата му е малко емо, не съм сигурен какви са модните тенденции сред конете и дали са просто няколко години след човешките. Всъщност неговата прическа е по-човешка от всичко с каквото се появява лейди Гага.



Сметките излезнаха идеално и към 8 без 20 бяхме в Рейкявик. Понеже деня определено си беше best of, решихме да го приключим със масово ядене на хотдоци от специалното щандче. След това се насочихме към Imagine Peace Tower. Това е проект на Йоко Оно, възхваляващ мира. Всяка година се пуска за кратки периоди от време в чест на дадено събитие: рожденият ден на Джон Ленън, годишнина от смъртта му и подобни. В нашият случай уцелихме пускането по случай настъпването на пролетта. „Нещото“ е светлинна кула монтирана на съседно островче, но има добра видимост от точно определено място в старото пристанище на Рейкявик.



Мисля, че тази снимка е добър завършек на деня. И като цяло в последният ден си направихме едно добро резюме на всичко видяно през седмицата. Северното сияние ни избяга малко накрая, но това беше минимално до никакво разочарование. Въобще:

До Утре и КЗЛ!

Епилог.

Както каза мъдрият оракул в матрицата: „Всяко нещо, което си има начало си и има и край, Нео“. Надявам се да не е станала мъдър оракул, точно с такива лишени от изобретателност фрази. Какви изводи могат да се направят, и по-специално могат ли да са по-различни от изводите направени от първият ми исландски дневник? Общо взето не. Исландия през зимата излъчва усещане, на което не мисля че има много места по света да са способни. Липсата на тълпи и хора само засилват това усещане. Най-открояващите се неща ще ги отбележа във вид на класация.

4-то място: Panasonic GF2 + 14mm
Бях писал, че възнамерявам да наблегна по-сериозно на фотографията. Знам си, че има много път да измина още, но подобрението в снимките спрямо сапунерката е огромно. Ако прегледате всички фото форуми ще видите, че хората търсят качеството на DSLR в компактните размери на сапунерка. Преди това не беше възможно, но mirrorless системите определено са бъдещето. Тежките базуки, които се разнасят в момента ще останат само за професионални снимки. Дано резултата ви е харесал, аз лично на първо време съм повече от доволен.

Цел за в бъдеще: още обективи, на първо време 20mm Panasonic и 45mm Olympus.

3-то място: Аз



Плана за пореден път протече перфектно, за което мога да се самопотупам по рамото. Където трябваше да се изцедят човешките усилия – бяха изцедени. Където трябваше да се вземе ден почивка – починахме. Където имаше теоретична възможност да се види северното сияние – беше видяно. И въобще факта, че 2-3 дена след завръщането още имам нужда да наваксвам сън е показателен, че съм си свършил работата добре.

Пътеписите също вървяха почти на живо с изключение на последния ден и при това с прилично количество снимки, надявам се да е оценено. Пак – браво на мен.

2-ро място: Нисан Микра, автоматик



Факт е че Нисана беше като продължение на ръцете и краката ми. Всяка маневра беше с точност до милиметър от това което искам да направя. В предизвикателната буря в ден 4 също само се хлъзна веднъж-дваж, в моменти когато видях че и джиповете вятъра ги разнася наляво-надясно като свиня амбалажна хартия. По принцип не е много мачовско да се прехласваш по малки колички, друго си е да разправяш колко коня има еди кое си и колко куб. см е двигателя на еди кое си.

Ама грам не ме интересува по принцип какво е мачовско. Нисанчето си беше перфектно, а аз самият съм убеден че като си купувам кола за в бъдеще ще е автоматик, който не е опитал да кара автоматик само той не знае колко несравнимо по-лесно и приятно е.

1-во място: Исландия



Няма как титлата да не е за самата държава. Тонове изписах, тонове още мога да изпиша. Било то за вулканите, за времето, за животните, за хората и доверието което ти гласуват, за каквото и да е. Островът си е моята малка голяма тайна, побързайте да го посетите преди да е станала тайната на всички.

Поощрителна награда – Вихърчо



Няма как да не отбележим и талисмана на целият пътепис – конят Вихърчо.

Относно финансовите измерения на седмицата – екип счетоводители получиха тежката задача да анализират постъпилите данни. След тройна проверка, калкулации, сравняване на данните независимо един от друг екипът излезе със сумата горе-долу 654 евро на човек. Не питайте защо екип професионални счетоводители ползва „горе-долу“. Сумата включва абсолютно всичко от-до: полети, кола под наем, бензин, спане, храна, входове по басейни, сувенири и подаръци. Началната точка е тръгване от Амстердам, т.е. за София можете да добавите още максимум 200 евро на човек за допълнителен полет до една от по-евтините изходни точки към Исландия и може би една нощувка. Дали си заслужава…нека всеки си прецени за себе си:

























Та, заслужава ли си? Повече от риторичен въпрос.

Дали ще е последно ходене в Исландия – не знам, но по-скоро мисля следващият път да е лятото и да е поне за 10 дни, така че да се завърти пълен кръг около острова. Адски много недовършена работа остана в северната част: Lake Myvatn, Akureyri, Detrifoss, и най-вече West Fjords. Както и много, много други.

Не знам за вас, но аз лично излизам в абсолютно заслужена едноседмична депресия. Благодаря за четенето.

До скоро и КЗЛ!