Хелзинборг, Швеция
В ранната утрин на 31-ви май 2011 г. нашата ентусиазирана групичка от четирима почти-никога-немрънкащи любители на пътешествията вече крачи бодро по още сънените улици на Хелзинборг, Швеция, към първото голямо Приключение от кратката ни Скандинавска сага. Времето през този ден обещава да бъде чудничко - слънцето започва да напича прилично и аз предвкусвам радостта от простичкия факт, че четирите дъждобрана, които нося в раницата, ще останат неизползвани. Вървим по интуиция към централната част на градчето, а картата и записките за мястото са надлежно прибрани в леснодостъпна част на джобовете ми. За всеки случай. Иначе, докато разглеждах и четох информация преди тръгването, станах спец по местния футболен отбор - ако се чудите защо - напишете в google "хелзинборг"... За самия град не научих кой знае какво, но долу-горе убедих себе си, че дори и аз трудно бих се изгубила в него.
Интуицията убедително ни води към вътрешността на Хелзинборг и едно от първите неща, които снимаме, са каскади от храсти от рододендрони. Принципно сме предвидили, че голяма част от този ден ще мине точно под рододендронския знак, ама все пак с труд се откъсваме от цветовете и уханията при запознанството си с тях.
Докато се заплесваме по храстите и къщичките, времето напредва и вече далеч не сме единствените, щъкащи из улиците хора. Малките магазинчета и кафененца са отворили, а слънцето все по-силно пече.
Без никакъв елемент на изненада се оказваме току в подножието на кулата Kärnan, един от символите на града.
Кулата, която някога е била част от голяма средновековна датска крепост и със сигурност е изпълнявала съвестно ролята си на нещо като контролен пункт при преминаването през протока Øresund, сега е предпочитано от туристите място за "поглед от високо" към отсрещния датски бряг на Helsingør със замъка Kronborg и призрака на Хамлет, който броди там. Разбира се, превземаме малкото стъпала на наблюдателната площадка, изградена пред кулата и вече сме част от плъзналите навсякъде любители на снимки. Издебваме подходящо време за самостоятелна снимка и успявам да направя такава на Цвети - само тя, вятъра и датския бряг в далечината
. Цвети ми е братовчедка и вярно другарче в скитанията, обикновено все сме на един акъл, колкото и да го няма .
Хич ме няма в снимането, още повече, че доста ме мързи да се занимавам с фотоапарати и затова не съм изключително учудена, когато установявам, че в почти всичките ми снимки от това място изобилстват покривите на околните сгради, а не това, което съм си мислела, че снимам. Както и да е, това са грижи, които лесно се преживяват.
Напускаме наблюдателната кула и се отправяме да разгледаме площада в центъра отблизо.
Може би тук е времето да си спомня какво бях прочела за Хелзинборг преди тръгването - живописен крайбрежен град в провинция Scania, Швеция. Градът е разположен на протока Øresund и е точката от Швеция, която е най-близо разположена до Дания - делят ги някакви само 4 км широчина на споменатия проток. Освен за футболния отбор, другата най-често срещана информация в интернет е за фериботните компании, които осъществяват връзка между двата града - близнаци/или най-старите побратимени градове в света
- шведския Хелзинборг и датския Хелзингор. Споменатите 4 км ги прекосяват за няколко минути и дневно има около седемдесет пъти връзка между единия и другия бряг. Не съм се спирала да ги броя, но това седемдесет ми се струва, че е било бройката само на една от компаниите, защото почти постоянно фериботите спират и тръгват, разминават се и така до безкрай. Тълпите любопитни не секват и явно хората са достатъчно предприемчиви да вкусят по малко и от двата града. От няколко години Хелзинборг и Хелзингор издават нещо като общ туристически справочник и съм сигурна, че за който има достатъчно време е изключително разумно да ги разгледа в детейли и двата. Потискам изкушението да го направим и ние, но в крайна сметка се вземам в ръце и избирам да остана от шведска страна. В момента имаме шанс да разглеждаме шведския бряг и предпочитам да се фокусираме върху това. Другото, което си спомням, докато снимаме площада на Хелзинборг, е, че в този град била най-старата пешеходна улица за пазаруване в Швеция. Не зная защо ми е останало в главата, при положение, че пазаруването е далеч от моята представа за приятно изкарване на времето. Но така или иначе сега е време да продължаваме нашата разходка по самото крайбрежие на града в посока замъка Sofiero.От центъра почти директно стъпваме върху крайбрежната алея и вървим по нея, докато излезем от града. Междувременно Слънчо си върши работата чудесно, има детски празник на плажа, Дания ясно се вижда зад блещукащата вода и изобщо всичко изглежда едно такова пъстро и топло.
Крайбрежната ивица свършва и продължаваме нашето пешеходстване по пътя, който свързва Хелзинборг със Софиеро. Движим се спрямо упътването - "все направо, докато стигнете". Обожавам такива указания - ясни, точни и най-важното - верни.
Пътят има какво да предложи и се наслаждаваме на кокетни къщички от двете му страни и дворчета с рододендрони и Volvo-та. 
Замъкът Софиеро е на малко повече от 5 км от Хелзинборг, които изминаваме в сравнително добро темпо, наслаждавайки се на пролетното слънце и подготвяйки се за разглеждане на рододендрони, докато снимаме някой и друг техен братовчед в къщичките, покрай които се движим.
Софиеро, Швеция
Замъкът Софиеро е бил една от резиденциите на шведската кралска фамилия. Крал Густав VІ Адолф го завещава на гражданите на Хелзинборг и след смъртта на краля, замъкът и неговите градини стават публична собственост. Великолепието на това място се дължи на прекрасните цветове на рододендроните. Началото на оформянето на градините е поставено през 1905 г., когато принц Густав Адолф получава замъка като сватбен подарък от своя дядо. С годините изключителната колекция от рододендрони се умножавала и днес замъкът Софиеро може да се похвали с една от най-богатите градини в света.
Като за "добре дошли" посетителите са примамени до кошници с цветя, като съвсем лек намек какво ги очаква нататък из градините.
Самият замък в наши дни функционира като ресторант и кафене, а също и като място за провеждането на десетки концерти и други артистични прояви. Ние не се фокусираме много върху самата постройка, а се впускаме из алеите, опитвайки се да не се замаем прекалено от чудния блясък на цветовете около нас. Многообразието от видове, форми и цветове е пленително. Някъде пише, че сортовете рододендрони тук са над 300, другаде - над 500. Бройката изобщо няма значение, при положение, че всичко е направено с много вкус и при това изключително умно - с възможно най-малката човешка намеса.
Като големина градините не са нещо грандиозно, даже бих употребила думата "малки", но изобилието от рододендрони прави мястото незабравимо.
Из градините има и две или три палатки, в които се помещават разни модели на съвременното изкуство, но за моя вкус изложените там образци ми идват в повече и бързам да изляза отново навън, сред бухналото рододендронско разнообразие от цветове.
Разхождаме се около час и половина и след кратка почивка сред дружелюбните растения, поемаме по вече познатия обратен път към Хелзинборг. Този път всичко е наопаки
- първо къщичките с Volvo-тата, после - крайбрежната алея . Фериботите продължават да кръстосват от бряг на бряг...
Вече е следобед, а ние имаме известно количество път
до следващата дестинация за днешния ден - столицата на Дания - Копенхаген.Копенхаген, Дания
Два часа по-късно вече сме в Дания, по-точно - в Копенхаген и още по-точно - на пристанището. Половината ни групичка е изморена от шведската разходка и категорично отказва да приключенства из града по това време - на свечеряване. С Цвети, разбира се, сме на мнение, че е грехота да се пропилее всяка подходяща за скитане минута. Все пак имаме едва 24 часа в този град и смятаме да ги използваме пълноценно. За Копенхаген е писано много, градът е добре познат, затова няма да ви отегчавам с дълги истории, а само ще вметна част от нещата, които ми направиха впечатление.
Първо вървим по един безлюден широк и дъъъълъг булевард, който силно се надяваме, че води към централната част на града. Движение почти няма и на нас ни е много добре така - вървейки и зяпайки.
Първото място с признаци на живот, където попадаме, е един парк с крепост, старинни оръдия, мостове, скърцащи врати и т.н.
По алеите тичат ли, тичат хора - всеки сложил по една слушалка в ухото и отмерено брои пробяганите крачки. Ние чак малко не се вписваме в пейзажа, шляейки се и снимайки тревички и бутафорни оръдия. Може би поради късния час, в който всеки уважаващ себе си турист или е в някоя кръчма или почива подобаващо, липсват всякакви туристически субекти. С Цвети тръгваме по пристанищната алея и безжалостно подминаваме добре известния символ на града - Малката русалка. Няколко крачки по-нататък се споглеждаме и ни осенява мисълта, че все пак - мда, това е тя - истинската русалка - самичка и с тъжен поглед. Тотално различна от снимките, с блъскащи се около нея туристи, чакащи за снимка. Тотално различна от следващия ден, когато само аз преброих седемнадесет автобуса, спрели в близост и всички, изсипали се там за снимка. Е, не е за изпускане - връщаме се да увековечим страдащата нимфа под надвесените над града облаци.
Разходката продължава, вървим, гледаме, снимаме - с две думи - любуваме се на прекрасната копенхагенска вечер и пропускаме - несъзнателно или нарочно, всички признаци, че скоро ще завали. Стигаме до старото пристанище на града, което го има в толкова много снимки, че чак ми е съвестно да сложа и моята, но го правя само за да илюстрирам нагледно облаците, които неусетно са се събрали над нас.
Точно решаваме, че хайде - стига за днес - утре ще минем този маршрут още веднъж - по светло и ще продължим нататък, когато завалява. Ама така, както си му е редът - силно и безжалостно.
Наум сипя упреци към себе си, защото след като цял ден носех при безоблачно небе и температура 25 + градуса цели четири дъждобрана в раницата, взех, че ги оставих да си почиват на сухо, точно когато щяха да влязат в употреба. Та накратко - с Цвети имаме един чадър и се приютяваме под него по пътя на обратно. Вече не гледаме много къде вървим - общо взето целта е една - да се приберем. Вятърът се усилва и скоро освен с дъжда се борим и с него - или по-точно правим отчаяни опити да удържим чадъра - по всякакъв начин. Не срещаме много хора, но тези, с които се разминаваме ни гледат донякъде учудено. Чувстваме се едва ли не неловко с този чадър - вали "като из ведро" както бихме казали ние, а хората си вървят спокойно и изобщо не дават признаци, че това, че са целите мокри е нещо различно от това, да са със сухи дрехи. Насреща ни вървят бавничко, приказват се и се смеят, мъж и жена с количка и бебе на не повече от четири - пет месеца. Цялата количка е свободно отворена и бебето вътре очевидно взема първите си уроци по плуване. С Цвети повдигаме рамене и продължаваме почти изгубената битка с вятъра и дъжда в опити да задържим чадъра. Малко по-късно я губим катастрофално. И се сливаме с местното население - вървим си, все едно е нещо обичайно да си вървим така мокри... Прави са били хората...Копенхаген, Дания - по светло
Следващият ден започва подобаващо - искрящо синьо небе, отразяващо се във водите на морето слънце и още десетина часа в Копенхаген - изобщо - идилия от където и да го погледнеш.
С Цвети минаваме пътя към "нашия" замък като стари познавачи и с детайлни обяснения - а, ако знате, вчера какво беше тук - слушателите остават с впечатлението, че вчера вечерта по тези места е имало в най-добрия случай един малък потоп. Ние пък упорито си вярваме, че е било точно така. Но днес слънцето е на наша страна, грее, топли и успявам да преброя споменатите по-горе седемнадесет автобуса, с щъкащи около горката русалка туристи, всеки хванал апарат или два в ръка и щракат ли, щракат. Няма да досаждам снимки с русалката в познатата на всички обстановка - всички сте я виждали такава. На мен ми беше по-интересна и чаровна предишната вечер, когато никой не й обръщаше внимание. Затова пък Цвети застава чинно до едно мостче, за да се получи следната снимка:
В средата на тази снимка се вижда част от изключителния фонтан с биволите, както си го кръстихме ние - за по-лесно
- едно внушително произведение, достойно да украсява всеки парк или площад. Продължаваме разходката и спираме на площада пред Кралския дворец - също добре познато място. За радост на тълпата с фотоапарати, има смяна на караула и всички се струпват да снимат, ние - също...
Следват още от забележителностите на Копенхаген, добре познатото старо пристанище - този път на дневна светлина, не пропускаме и парка Тиволи - за къде без него - не, че съм някакъв голям любител на увеселителните паркове, но все пак нещо ме човърка и тъй като на входа няма никаква опашка, смело се втурваме вътре. Общо взето най-първото нещо, което по-мързеливата част от групичката вижда, е ето това:
и от този момент нататък няма земна сила, която да ги отдели от тази зелена морава в продължение на следващите около час и половина. Разбира се, и до сега твърдят, че парк "Тиволи" е най-хубавото нещо в Копенхаген, въпреки че погледите им стигаха единствено на 360 градуса покрай тази полянка и тези шезлонгчета. Ние с Цвети, разбира се, потегляме да се възхищаваме на втория най-стар увеселителен парк в света. Обикаляме си лежерно и снимаме, снимаме - тревички, цветчета, влакчета, кончета, люлки и пак - тревички, дръвчета... Снимки сте виждали повече от достатъчно, а повечето сигурно сте го и изживявали това Тиволи, така че няма да се разпростирам - само две - три снимки за цвят:
И разбира се - най-най-най-любимите ми люлки със синджири. Този тип си ги харесвам от моретата в България още мнооого отдавна и обичам да ги проучвам навсякъде из света, където подуша, че ги има. И досега не мога да реша кое харесвам повече - люлки със синджири, блъскащи колички, или онези въртележки - с кончетата по тях
.
За съжаление времето напредва и трябва да си тръгваме. Цвети целува за последен път един от пазителите на парка
и отиваме да подберем другата половина от групата, която е видимо доволна от огромната почивка и видимо недоволна от факта, че трябва пак да се движи и пешеходства.
Отправяме се почти обратно, но по друг маршрут, който води през красивата Ботаническа градина, на която отделяме внимание, разхождайки се по добре поддържаните алеи.
Следващото място е едно от най-посещаваните и снимани в датската столица - замъкът Розенборг. Замък - какво да кажеш - красив, загадъчен, огрян от слънцето - не толкова призрачен, колкото може би ми се иска да бъде. Отново - градини, цветя, алеи, езерца, лебеди, музейни експозиции и т.н. Снимки и информация има повече от достатъчно, затова само една от мен:
Както се вижда, розите още не са цъфнали, затова пък съм гледала много снимки с цъфтящи цветове
, така че позволявам на въображението ми да си представя на воля. Изобщо не съжаляваме за цветовете тук - някой ден ще се върнем отново и всичко ще е обсипано с цвят, а ако пък не - малко ли цветя гледахме предния ден .Не мога да не завърша разходката из Копенхаген с две от любимите ми снимки - отново част от чудесния фонтан, но сниман под нестандартен ъгъл, като в резултат се е получила странна комбинация:
И разбира се - отново част от приказките, откъдето с моя си акъл май не съм и излизала... Какво би била Дания без Ханс Кристиян Андерсен и неговите приказки? Ето, тези последни герои на копенхагенската ни разходка са оживелите приказни грозни патенца:
Скаген, Дания
Признавам си, че като тръгвах на това малко пътешествийце, Скаген заемаше солидна част от белите петна в маршрута ми. Оказа се, че съм грешала в цветови план и всъщност Скаген, гледан от високо, сигурно представлява едно малко жълто петънце на картата на Дания.
Изобщо не се шегувам - вероятно над 85 % от всички сгради тук са прилежно боядисани в жълто. Оказа се още, че това невероятно специално жълто било дотолкова популярно, че му казвали "скагенско жълто". Засрамвам се заради тоталната си жълта неосведоменост и с карта в ръка тръгвам заедно с моите трима спътници да изследваме симпатичното датско градче. Бързо установяваме две очевидни истини: първо - много е рано и сме единствените щъкащи по жълтите скагенски улици и второ - олеле, ама то е много жълто! Само след няколко крачки, прибирам картата някъде дълбоко из раницата. Е, аз може и да не съм съвсем в час с ориентацията, но тук има само една улица - която просто е различна в различните си части, гледано по дължината й. На най-широкото си място образува нещо като малко площадче, което се явява центъра на Скаген. Имам смътното чувство, че съм попаднала в увеселителен парк, в който "Лего" са си купили около километър площ и са конструирали няколко къщички, като са прекалили с жълтите кубчета. Десетина минути с ход тип "влачене" са ни необходими, за да стигнем края на улицата и съответно на градчето в едната посока. Хм... Обръщаме посоката и тръгваме обратно. По улиците все още няма никой - идеално за снимки - решаваме ние и се възползваме от това с пълна сила:
Улицата минава през "квартала" - къщичките имат дворчета и китни градинки.
Улицата вече е в централната част - къщичките нямат дворчета и китни градинки, а магазинчета с витринки.
Църквата е нещо като разделител на "квартала" от централната част.
Най-ранобудният представител на Скаген.
Улицата, снимана под ъгъл.
Типичен представител на скагенската жълта архитектура.
Жълти къщурки с бели оградки. Докъдето погледа ти стига... С малки китни дворчета и много зеленина в тях - в "квартала", както го кръстихме ние и с магазинчета без дворчета и зеленина в централната част. И всичко си има градчето - и фонтанче, и паметник. Фонтанът - две скали и мокро около тях - няма начин да е било друго, освен централния фонтан - ама на Цвети й стана смешно и не пожела да се снима там, та нямаме много снимки от тази забележителност. И една кула. Висока. С керемиден цвят. Вторият най-популярен цвят в Скаген, но отстъпващ с много на жълтото. Не зная, защо не са си боядисали кулата в жълто. Сигурно в опит да има някакъв цветови баланс. Безуспешно.
Разходката ни продължава по същата улица и скоро стигаме до музея на плюшените мечета. Разбира се, в този ранен час той все още е затворен, но това ни най-малко не се отразява на нашия смехови залп. След като разглежда около две минути изложените на витрината музейни експонати, Цвети заключава, че в нейното мазе има по-хубави плюшени мечета, а е сигурна, че и като бройка ще ги докара. Леко се подсмихваме на цената за вход - май беше 14 EUR, а срещу 16 EUR посетителят получават и чаша горещо капучино.
Решаваме, че ако някога прекалено много искаме да видим плюшени мечета, ще се разходим до мазето на Цвети, която великодушно обещава горещото капучино да е от нея, а сега е добре да използваме времето, за да се снимаме безплатно. И все пак като става въпрос за снимки с плюшени мечета - Цвети е първа. 
Изоставяме непосетени мечетата и продължаваме по улицата. Скоро стигаме другия край на града. Излизайки извън защитатата на жълтите къщички, започваме осезаемо да усещаме колко силен вятър има. Хм, оставаше и да е безветрено. Точно тук, където ветровете и моретата си дават среща... Няма начин.
Все пак се намираме в най-северната част на Дания - Скаген е най-северно разположеният град в страната, с население около 9 000 души. В малката ни сплотена групичка настъпва разнобой. По-мързеливата част иска да си стои в жълтия град, а не да "ходим като гламави" по този вятър. Разбира се, ние с Цвети си имаме цел. И никакъв вятър не е в състояние да ни отклони от нея. Всъщност - вятърът е част от приключението Гренен. И така - разделяме се на две и с Цвети продължаваме да пешеходстваме по извънградската алея към пясъчните дюни на Гренен. Имат си хората идеална пешеходна алея, до нея - перфектен асфалтов път за автомобили. Естествено, по това време такива не минават, а пък по алейката крачим само аз и Цвети. Сложили сме всички шапки, качулки, наушници и наочници, които сме успели да изнамерим в багажа и сравнително смело се опълчваме на свирепия вятър. Довиждане, Скаген, до след малко.Гренен, Дания - на две морета
Приблизително около километър и половина или два разделят Скаген от Гренен. Гренен е всичко онова, което е на север от Скаген.
Страхотни пясъчни дюни, широка пясъчна ивица /казват, че през лятото е подходящо за плаж/ и, разбира се, онова място, нещо като пясъчен нос, който променя вида и формата си непрекъснато, съобразно капризите на водата, където свършва сухоземната територия на Дания в нейната най-северна точка. Мястото, където Северно и Балтийско море са си дали среща преди много години и оттогава все се срещат. С Цвети ентусиазирано драпаме срещу вятъра и скоро усилията ни се увенчават с успех. Още няколко крачки и вече сме на пясъчните дюни:
Продължаваме напред и установяваме, че тук не сме "единствените луди" - в далечината се виждат подобни на нас любопитковци, дошли да се полюбуват на усещането от стъпването на "върха" на картата на Дания.
Правим им снимки като доказателство за пред мързеливата част на групата, че е имало и "други като нас":
Продължваме по пясъчния бряг към заветната точка - там, където образно казано стоиш с единия крак в едното море, а с другия - в другото. В интернет има няколко много популярни снимки, за които се твърди, че не са обработвани и че са точно от това място. Не зная. Аз нали не мога да снимам като хората, а пък и не разполагам с удобен ъгъл, от който да го направя /оправдания/, та затова не съм в състояние да покажа нещо изумително като снимки, но няма начин - пращам Цвети да стои там и я запаметявам на фотографски образ със Северно и Балтийско море едновременно.
И още една - този път без Цвети:
Ами това е - пресечната точка на двете морета - Северно, чрез протока Skagerrak и Балтийско - чрез протока Kattegat. Казват, че поради различната си плътност и соленост, тези две морета се срещат тук, но не преминават едно в друго. Може и така да е. От нашата гледна точка в момента нещата изглеждат простички и интересни - вълни, които се срещат една друга и се преливат. Човек има чувството, че ако гледа надясно - там има бряг и вълите се разбиват в него, а ако погледне наляво - същото - и там има бряг и там се разбиват вълнички. Истината е, че нито наляво, нито надясно има бряг, затова може би трябва да приема за вярна приказката за различната плътност и че понякога вода не е равнозначно на вода. И стоим си ние с Цвети на тази пясъчна ивица, снимаме си, гледаме си вълнички и пак сме съвсем самички - докато стигнем, нашият приятел - вятъра - успешно е изгонил хората, които фотографирахме като доказателство, че "има и други като нас". Като си спомням какви снимки с навалица съм гледала на това място, се чувствам много добре. Ами те хората се редят на опашка да снимат тук през лятото, а сега - хохохо, цялото си е наше.
Минават около петнадесет минути и решаваме, че сме се нагледали, а пък и вятъра... хм... Обръщаме се и тръгваме обратно. И точно тогава пред погледа ни попада ето това:
Избухваме в смях при вида на грененския трамвайоподобен трактор, който изсипва любопитни туристи, които не обичат вятър. Великодушно им отстъпваме мястото си между двете морета и поемаме пътя на обратно. Вятърът - и той с нас. Вече съм убедена, че го прави нарочно - накъдето и да тръгнем - все е насреща ни. Заемаме добре отиграните вече стойки с леко наведено напред тяло и се впускаме в разсичане на въздушната струя, този път в посока Скаген:
Малко преди да напуснем пясъчните дюни, Цвети решава, че много иска да има "камъчета" от този бряг. И моята раница й изглежда страшно подходяща те да бъдат складирани и транспортирани. "Пък и да те държат на земята, да не те отвее този вятър". Определено се чувствам, че тежа на мястото си и никакъв вятър не може да ме подмята, след като раницата ми е старателно напълнена с около десет килограма камъни - за да има възможност по-късно от какво да си отбира - кои да вземе с нас и кои да изхвърли...
Наблизо е фарът на Скаген, но с десет килограма камъни на гърба, отбелязвам, че дистанцията ни е възможно най-подходящата за хубави негови снимки и няма особен смисъл да ходим до него. Фар. Построен е 1858 г., а според хрониките около Скаген още през 15 век е бил построен изобщо първият в Дания фар. Ето го нашият:
Продължаваме по алейката към Скаген и доволни влизаме на завет между малките жълти къщурки. Там ни очаква съвсем различна от сутринта обстановка. Всички жители на града вече са на улицата, а тълпи туристи са окупирали наличните сладкарнички и ресторантчета. Слънчо пече ли, пече, жълтите къщички греят още по-ярко, а из въздуха се носи аромат на кафе. Магазините работят и витрините им са обсипани с часовници и какво ли още не с марката "Skagen". Вдъхновението за създаването на популярния датски бранд, идва разбира се, от градчето и неговите околности. Предполагам, че моделите на марката в жълто винаги са на специална промоция.
Освен това - в Скаген явно е нормално да си паркираш колата по средата на улицата - за радост на всички зяпачи:
Малко след това възрастна дама невъзмутимо сяда зад волана и потегля - за още по-голяма радост на още повече зяпачи:
Потегляме и ние - към следващия ден от малката ни скандинавска разходка. Към Осло, столицата на Норвегия.
Осло, Норвегия
За Осло е писано много, така че няма да се отплесвам в разточително словоблудство. Столицата на Норвегия ни посреща с чудесно синьо небе, бягащи по водата слънчеви лъчи и температура от 24 градуса по Целзий. Не мисля, че има какво повече да желаем за една прекрасна разходка.
Обиколката ни започва от стариннта крепост Akershus, която е разположена на самото пристанище, а то пък, съвсем спокойно може да се каже, се намира в центъра на града. Крепостта и замъкът са обградени от много зелени площи и явно околностите им са предпочитано място за спокойно прекарване на времето.
Разглеждаме внушителните постройки, обикаляме вътрешните дворове, минаваме по каменните коридори и продължаваме разходката към самия център на Осло.
Подминаваме кметството, снимаме се с бронзови мечета, разглеждаме отвън, но от всички възможни страни, катедралата на града и се отправяме към Кралския дворец.
Спираме за кратка почивка в малкия парк точно зад двореца, където наблюдаваме грандиозна битка на най-агресивната патица, която аз съм виждала до момента, решила без съмнение, че езерцето е изключително нейна собственост и бранейки го с го с цената на много пух и перушина от всички себеподобни.
Пешеходната ни разходка продължава по малки, приветливи улички, по протежението на които са разположени кокетни къщички с дворчета:
Минаваме и покрай грациозния паметник на легендата във фигурното пързаляне Соня Хени, която е родена в Осло:
Съвсем скоро стигаме и мястото, към което ориентировъчно се движим
- прословутия парк със скулптурите. Паркът "Вигеланд". Слънчевото време, красивата зеленина и щедрите краски на цвятата правят парка да изглежда привлекателен.
Относно скулптурите лично аз съм раздвоена. Ако кажа, че ми харесват - не, не ми харесват, странни са и донякъде създават потискащо чувство. От друга страна, разбира се, точно скулптурите привличат огромния брой туристи - казват - над милион годишно, които посещават този парк. Цвети успява да им намери добро приложение:
Практически обаче, прекалено малко от скулптурите стават за имитация по този начин:
поради което единодушно решаваме, че едва ли това е основният замисъл на автора им. Така или иначе се разхождаме и разглеждаме - в началото обстойно, след първите десетина минути - вече не толкова обстойно - навалицата от гранитни и бронзови човешки тела във всевъзможни пози и размери. В средата на парка стои този фундаментален завършек, който определено изглежда - поне за мен - отблъскващо:
Намирам си място, свободно от скулптури, за да се снимам
От парка на Густав Вигеланд се отправяме отново към пристанището, което междувременно е станало още по-оживено, шумно, слънчево и чаровно:
Имаме време да се разтворим в чудесната атмосфера и да се любуваме на воля на приказни природни картини:
Пристанището на Осло е определено едно от най-красивите, където съм била.
Множеството острови около града остават неизследвани и за "следващия път". Музеят "Кон-Тики" - също. Норвегия изглежда свежа страна и си заслужава човек да се върне там. Особено през лятото.
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега