8 есенни дни в Исландия

Вместо увод

Вместо увод бих искал да споделя, че Исландия бе една мечта, а не просто дестинация и многомесечното планиране и очакване, се изплати многократно стъпвайки на този магически остров. Бях сериозно притеснен, че дългото очакване ще доведе до пренавиване и прекомерно завишаване на очакванията, което да доведе и до последващо разочарование, но за моя радост – това не се случи.

Събрахме се седем ентусиазирани пътешественика, начертахме си план, проучихме условия, цени и всякакви варианти, докато не стигнахме и до крайното решение – 8 пълни дни по обиколния Road 1 на Земята на огън и лед. Бяха закупени самолетни билети от Air Berlin, резервирани хостели и нает 9-местен микробус, който да ни позволи да пътуваме комфортно и да има място за всичкия ни багаж. Внимателно бяхме избрали и датите – да сме извън туристическия сезон, заради непосилните цени и да избегнем големите навалици, да имаме шанс да видим Северното сияние, дори и преценихме да отидем по новолуние, за да не ни пречи верния, земен спътник. Бяхме наясно, че това дали ще ни „огрее“ е въпрос и на късмет, но все пак се опитахме да си увеличим шансовете.

Лятото мудно се изнизваше в офиса, докато спорадичните му влизания в определени социални мрежи ми показваха как всичките ми познати се наслаждават на морските си почивки, пускайки снимки от плажове, барове на плажове, крака на плажове и коктейли на плажове. „Ще видите вие в края на септември как ще се чувствате, докато се гънете по офисите, а аз ви пускам снимки на неземни красоти от Исландия“ си мислех аз и очаквах да дойде момента на заминаването ни.

Постепенно септември се изниза и дойде време да заминаваме – последните приготовления бяха направени, багажа седи стегнат и всички тръпваме в очакване. Вече сме на летището и чакаме да се натоварим на самолета към Берлин, където да направим прекачване и да атакуваме островът в средата на Атлантика. Пътуването започна с неразбория от страна на превозвача, който ни струва доста нерви, основно на единия наш спътник и може да се каже, че излетяхме с известна доза притеснение и ядове, за да кацнем в Берлин и да продължим с опъването на нервите, като крайния резултат все пак бе положителен и успяхме да напазаруваме и по някоя бутилка високоградусови напитки, които да употребяваме с медицински цели. Летейки над Атлантическия океан видях и една от най-невероятните гледки в живота ми – Северното сияние. По дяволите, веднага забравих за нервите и за всичко, а просто гледах играта на светлините през илюминатора и се опитвах да проумея тази красота. Кацнахме в полунощ и се насочихме към стоянката за таксита, за да се отправим към първата ни нощувка в Keflavik и да поспим, за да бъдем в оптимална форма за първия ни ден в Исландия. Настанихме се в една стая с осем легла, която можеше да бъде описана единствено като малка и мизерна, но за сметка на това вътре беше като сауна, заради силното парно. Разопаковайки багажа открихме, че сме дали свидна жертва – разлята бутилка ракия в една от големите, 60-70 литрови раници и последвалото сушене на всички дрехи от нея и сушенето им. Стаята бе изпълнена с патриотична миризма на ракия, която ни позволи да заспим сладко и да си отпочинем качествено.

Ден 1

Станахме рано, направихме си кафе и очаквахме от компанията за коли под наем да ни докарат буса, за да се натоварим и да започнем нашето приключение. След малко бумащина и вече сме на път, като от Кефлавик се отправяме към Рейкявик, който невъзпитано да подминем, отправяйки се към Þingvellir, като по пътя спряхме до един супермаркет, за да се заредим с провизии, много скир и бира Viking (2,5%, която все пак беше вкусна и успяваше да ни позалъже).

По пътя бяхме заети да се дивим на гледките, да се шегуваме и да поддържаме доброто настроение – всичко това се случваше, а аз все още не можех да повярвам – в Исландия сме.

Минавайки покрай Þingvallavatn (най-голямото езеро в Исландия), стигнахме и до националния парк Þingvellir, където е разлома между евразийската и северноамериканската тектонични плочи, както и мястото, където е заседавал първия исландски парламент през 930-а година (не, няма грешка – 930-а). Разходката из парка ни отведе до първия ни (от много) исландски водопад – Öxarárfoss. Продължихме разходката си из парка и стигнахме до лятната резиденция на исландския премиер, която представляваше няколко малки, дървени къщи с църква и гробище отстрани. В парка се разхождахме и дивяхме на есенните цветове, както и на бистрата вода, която гъмжеше от риба. Вече бях влюбен в Исландия.

След разходката из парка, решихме да обядваме до паркинга, където се запознахме и с исландския вятър. Първоначалната ни среща ни се стори груба, но с продължаването на пътуването ни, установихме че сме имали голям късмет с времето, а неговата интродукция към нас всъщност е била адски възпитана и дори учтива.

Продължихме по пътя, отправяйки се към Geysir – една от основните забележителности в нашия план, защото искахме непременно да видим това чудо на природата, което е дало и името на цялото явление. Гейсир в момента е доста мързелив, затова имахме възможност да се насладим на неговия по-малък брат Strokkur, който изригва на всеки 6-10 минути. Направихме разходка и в околността, като се покатерихме на близкия хълм, който ни разкри впечатляваща гледка към гейзерите, както и към самата долина.

Следващата спирка от нашия план включваше посещението на Gullfoss и се отправихме натам. А в момента седя пред празния уърд и се чудя как точно се пише за видяното при водопад. Гледам и снимките, но пак не се чувствам подготвен и достоен да обрисувам видяното на този, а и на други водопади – епична гледка. Клише. Невероятно и магическо. Клише. Безмълвен – седиш и гледаш как тонове вода падат с грохот, а отстрани игриво се образува дъга. В унес вървиш по пътеката, неспособен да откъснеш очи от гледката, докато мозъка се опитва да осмили подаваната от очите информация, а върху теб падат пръски вода, за да подсилят ефекта на внушението на величие.

Някак успяваме да си тръгнем и се товарим на колата, за да поемем към Kerið.

ЕЗЕРО. ВЪВ. ВУЛКАНИЧЕН. КРАТЕР. ТОЧКА.

Тук вече безмълвието е прекратено и се отприщват водопади от думи, повечето от които изразяват крайно и безпрекословно с цялото богатство на българския език. Завъртяхме се около него, слязохме и до долу, където някоя прозорлива и добра душа беше оставила пейка, която много прилича на тези пред Народния театър „Иван Вазов“. Подсъзнателно ми се допи бира и други напитки, суетенето на останалите също подсказваше за подобни мисли, но уви, беше останало в колата. Последна подробност – това беше единственото място в Исландия, където платихме някаква сума, за да разгледаме природна забележителност.

Изморени от дългия си, изпълнен с красота и емоции дни се отправихме към мястото за спане за тази нощ, като по пътя продължавахме да цъкаме с език на разкриващите се около нас природни гледки. Спахме в много приятна и уютна къща за гости на около 15 километра от град Selfoss – Bitra B&B. Бяхме разпределени в две четворни стаи, които бяха доста приятни и по леглата имаше и завивки и всичко, макар и да си носехме спални чували и да очаквахме да спим на затворнически нарове в по-голямата част от престоя си в Исландия – определено приятна изненада за нас. След като се настанихме групата реши, че е страхотна идея да се натоварим на колата и да отидем до града, за да хапнем в някое заведение, въпреки моите твърдения, че цените ще ги откажат. Просто не повярваха и затова се метнахме на буса, за да посетим две заведения, които да напълнят очите на неверниците със сълзи и самосъжаление. Напазарувахме си от един супермаркет и се върнахме да хапнем, да пийнем по едно питие с медицинска цел и да чакаме да ни огрее сиянието. Седейки и черпейки се в една от общите части, завързвахме разговор с останалите пътешественици, учтиво канейки ги да се присъединят към нас на по чашка. Азиатските туристи дори не ни удостояваха с отговор на поздравите, докато не дойде една американска двойка, която се заговори с нас, а мъжа отправи умолителен поглед към своята половинка, която му кимна и разреши той да остане с нас и да си поговорим, докато тя се оттегли. Улисани в сладки приказки, забелязахме че азиатските ни съседи се оживиха и изскочихме навън – СИЯНИЕ! Ясно и прекрасно. Изтичахме до стаите си, за да се облечем и да извадим фототехниката и излязохме пред къщата, за да се любуваме на това прекрасно и магично явление. Не можех да повярвам на късмета ни – още първата вечер да сме отседнали извън град, да няма сериозно светлинно замърсяване, а над нас да танцува вълшебната Аурора Бореалис.

Не знам дали е било така наистина, но смятам че съм спал с усмивка. Първият ни ден в Исландия беше невероятен.

Ден 2

Заради часовата разлика и стриктния ми биологичен часовник се събудих в неприлично време и излязох да се разходя, за да не будя другите от компанията, като същевременно успях да заснема и изгрева на слънцето. В главата ми вече се въртяха мисли за емиграция и установяване да живея в Исландия, които въпреки доста хладния въздух не успяха да се разкарат. Когато часът стана по-нормален и останалите се разбудиха, отидохме на закуска, където изключително милите, усмихнати и весели домакини бяха приготвили закуска. Горещо ни препоръчаха да опитаме маринованата херинга с някакъв специфичен местен хляб, който наподобяваше повече кекс и… ни дадоха отговора и какво щяхме да ядем приоритетно по времето на пътуването – страхотна, засищаща закуска, която ни изпълни с енергия и атакувахме предизвикателствата на втория ден. Домакинът ни разказваше за вулкана Хекла, който се виждаше от прозорците на трапезарията и ни молеше да не си купуваме вода от магазините, защото всичката вода в Исландия е питейна и това е туристически капан – съвестно обещахме, че няма да падаме в него и му показахме туристическите си бутилки, които вече бяхме напълнили. Събрахме багажа и тръгнахме към буса, когато видяхме, че до къщата има исландски коне и съответно отделихме поне 20 минути да им се радваме.

Seljalandsfoss е един от най-известните и разпознаваеми водопади в Исландия, затова и беше следващата ни дестинация. Времето започваше да се влошава, но това не успя да попречи на нашия ентусизъм и минахме и зад него, както и се опитахме да си направим снимки, макар да бяхме доста мокри и фотоапарата да изпитваше затруднения. Спомняте ли си какво бях написал за Gullfoss? Мога да ударя копи-пейст, а можете и да го препрочетете – аз се отказвам да пиша за благоговението през исландските водопади, защото просто не мога. Някои неща просто трябва човек да ги гледа, да ги усети и да остане този величествен спомен. За пръв път минавам зад водопад и чувството е неописуемо. Показахме и малко родна простотия, защото… и аз не знам защо, но ни се стори добра идея да се увековечим с надпис от камъчета.

Катастрофиралият самолет в Sólheimasandur е едно от задължителните неща, които искахме да видим. Самата идея да видим останките на аварийно кацнал самолет сред пустошта ме привличаше, а доколкото видях и моите спътници. Оставихме колата на импровизирания паркинг до пътя и тръгнахме пеша по пътя – преди е можело да се ходи и с кола, но в момента е разрешено само пешком. Четирите километра минаха почти неусетно, докато вървяхме сред черното поле от ситни и по-едри камъчета, гледайки в далечината как времето над Dyrhólaey се сменя и се редуват слънце и дъжд. Стигайки до мястото останах бездиханен – това не беше типична исландска гледна на природна красота, а по-скоро една пост-апокалиптична картина показваща преходността на човечеството. Черната земя, облаците и останките от фюзелажа предразполагат към подобни лирични отклонения, но и като цяло е нещо, което за мен беше задължително да видя и усетя. На място се отдадохме на снимки, а по едно време и заваля нещо като дъжд, но на студени, едри капки и това допълни усещането за суровостта на природата в този неблагосклонен пейзаж.

Времето беше доста променливо, но се позадържа на ниво по време на връщането ни до буса, макар и в далечината все още да се забелязваше, че дъждовните облаци се движат и редуват изсипване на вода със слънце и дъги. Честно казано – толкова дъги не съм виждал през живота си, колкото видях за няколкото ни дни в Исландия, но за сметка на това винаги предизвикваха усмивка. А следващата ни цел беше Dyrhólaey и Reynisfjara. Качвайки се в колата започна да вали доста сериозно, но продължихме към крайната си цел. Вече имахме бегли наблюдения за това колко е динамична метеорологичната обстановка в района и откровено разчитахме дъжда да спре и да ни отвори прозорец за разглеждане. С отбиването към Dyrhólaey си дадохме сметка, че самият път до там е почти невъзможен за нашия бус, особено в дъжда и калта, затова се насочихме към Kirkjufjara, където слязохме и се поразходихме. Дъжда спря, но за жалост не можахме да се разходим към самия плаж, защото пътеките бяха затворени, но не си спомням причината. Все пак се разходихме по скалите и направихме по-скоро панорамни снимки и се насладихме на гледките в двете посоки. За пръв път и бяхме толкова непосредствено близо до океана от пътуването ни, затова и просто се помотахме любувайки се на разбиващите се в скалите вълни. Честно казано преди да заминем си мислех за вариант в който да потопя крак в океана и този път, както съм го правил и преди, но ситуацията не беше подходяща, макар и съдбата да ми беше подготвила полу-приятна изненада, но за това по-късно, за да държа читателя в съспенс и напрежение.

Reynisfjara бе следващата абсолютно, непременно и неопровержимо задължителна спирка в нашата програма. За този плаж съм надувал главите на приятели, колеги и рандъм непознати хора толкова много, че дори и свършека на света нямаше да е в състояние да спре устрема ми към него. Защо?

Не знам. Харесва ми идеята за плаж с черен пясък, базалтови скали и суров океан. Това описание на хартия е толкова в научната фантастика, че дори и да бях видял летяща чиния с осемкраки, лилави, свръхинтелигентни шишарки щях само да отбележа, че допълват гледката, но не те я правят извънземна. С пристигането си там времето вече се оправяше или по-точно облаците се разсейваха, откривайки небе и слизащо към хоризонта слънце. Атакувахме плажа с устрема на дебаркираща войска и ентусиазма на деца влизащи в двуетажен магазин за бонбони, а после извадихме и по едно пликче с цип, за да изпълним подлия си замисъл – да си „наберем“ малко пясък и да си го донесем в България. Изпълнявайки тази бойна задача в мирно време се отдадохме на разглеждане на плажа и скалите, на снимки и други туристически дейности. Да си призная – много ми се искаше да си потопя краката в океана, както вече ви бях споделил, но влязох и в сериозен контрапункт на сами себе си – бяхме на плаж, но аз и хората около мен не приличаха на плажуващи. Своеобразното ревю на дрехи и обувки от водещи марки за туристическо и outdoor облекло някак си не създаваха плажно настроение, а и нямаше хора със загар, които да разнасят тенджера с варена царевица, а колкото и да се оглеждам видях едва няколко чадъра и те бяха на хора, които искаха да се пазят от дъжд. Все пак натуралното ми скудоумие и вродения заплес доведоха до неглижиране на предупрежденията, които съм чел за вълните там и в един момент успяхме да си намокрим краката, когато една вълна ни изненада и дойде доста по-наблизо от предвижданията ни. Тръгвайки да бягаме от нея доведе до елегантно падане на моята по-добра половинка и качествено намокряне, което бих нарекъл и изкъпване, докато аз успях да запазя равновесие и съответно просто да бъда мокър единствено под коляното. Водата беше студена и определено не бяхме особено щастливи от този ни досег с океана в първия момент, но после се пошегувахме, че и тази точка сме отметнали. Да, топнахме крака и на черния плаж, макар и да не беше част от плана ни. Настроението не остана минорна за дълго време, защото се отправихме на разходка към края на плажа и скалите, където видяхме и нещо непредвидено, но адски впечатляващо – измита на брега рибешка глава. Казвайки рибешка глава и някак си не успявам да опиша самото събитие и защо е толкова значимо, затова и ще се опитам да го покажа със снимков материал, защото тя беше ОГРОМНА. Повъртяхме се и я поснимахме – черен плаж, небе с облаци, скали и една гигантска глава на мъртва риба, отново ме обзеха философски мисли, които запазих за себе си. Чудехме се каква е главата и след елементарно и ненаучно сравнение стигнахме до консенсус, че трябва да е на риба тон. Вече бяхме изморено, някои от нас и мокри, с джвакащи обувки, но въпреки всичко не ни се тръгваше от там, сега като се връщам мислено и си давам сметка, че бих могъл да прекакрам и цял ден на този плаж само гледайки скалите и океане, летящите наоколо птици, тълпите от туристи с ярко оцветени дрехи и… една рибешка глава. За пореден път Исландия ми даде дори повече от онова, което бях очаквал от нея, надминавайки и най-смелите ми очаквания и като опитен картоиграч винаги държеше по някой скрит коз в ръкава си, който да удари на масата в решаващия момент и да ме остави безсловесен. По-късно през тази вечер, когато вече бяхме седнали на по чаша уиски, аз споделих с кума ми, че само видяното през тези два дни бе толкова надскочило очакванията ми, че дори и нищо друго да не видя – пак щях да се върна с усмивка и много доволен, а ние тепърва започвахме нашето исландско пътешествие.

След плажа се отправихме към Vik, където заредихме с гориво, провизии и се помотахме малко. Планът ни бе да нощуваме някъде в района, но при организацията на нощувките нямахме късмет да намерим подходящо място. Затова бяхме принудени да се върнем назад и да отидем до хостела ни, който бе в непосредствена близост до водопада Skógafoss. За пореден път имаше вълнения – ще спим на място, където буквално зад него има такъв величествен водопад. Цъканията с език и пустосванията какви са късметлии тези исландци нямаха край. Вечерта прекарахме в общото помещение на хостела, където се бяхме отдали на готвене, почерпка и разбор на изминалия ден, съпътстван от нечеленоразделни възклицания от възхищение, а обувките и дрехите бяхме оставили да се сушат. Все пак надавахме и по някой поглед навън, за да видим дали няма да ни огрее и някое сияние, докато се опитвахме да се социализираме с другите посетители на хостела. За жалост тази вечер не попаднахме на горещо приветстващи компанията ни пътешественици, а по едно време няколко човека решихме да отидем до водопада по тъмно, за да опитам да направя някоя снимка. Тук изживях едно от най-големите си фотографски разочарования, когато накарах Борката да се завре с челник непосредствено до водопада, за да мога да го снимам докато сиянието танцува над него, но бях взел неподходящ обектив и бла-бла (скучни оправдания на собствената ми некаъдрност, които ще спестя), направих едни невероятни мацаници, а той се върна стабилно окъпан. Още ми е съвестно, макар и да е минало доста време вече и се надявам, че ми е простил среднощното обилно къпане със студена, водопаден душ.

Ден 3

Денят започна прекрасно – хубаво време, кафе и разходка до Skógafoss. Изкачихме се по стълбите до горе, за да се открие една прекрасна гледка пред очите ни, а аз да успея да се полюбувам на водопада, който снощи ме унижи фотографски. Легендата гласи, че първият викингски заселник в района е заровил съкровище зад него, а местните са успяли да достигнат единствено до едната дръжка на ковчежето преди то да изчезне отново. Схванах иронията на ситуацията и дори се позабавлявах сам със себе си, но за мен винаги ще остане спомена за гледките и видяното там.

Все пак Skógafoss беше част от програмата ни за втория ден, затова и не се бавихме излишно (само около час и половина хаха) и се качихме на буса, за да продължим пътя си. Планът ни беше доста натоварен, защото тази част на острова изобилства от интересни места, а ние вече изоставахме. Добрата новина беше, че времето беше страхотно и не ни създаваше спънки, а и ни позволи да се наслаждаваме пълноценно на гледките около пътя – особено много ни впечатлиха полята с вековен мъх. Целта ни беше разходка из каньона Fjaðrárgljúfur, като по пътя освен впечатленията от гледките, доста се позабавлявахме и с опитите си да произнесем името, представяйки различни интерпретации, които в едно време май щяха да искат хирургическа намеса, за да ни разплете езиците. Времето наистина беше с нас и успяхме да направим качествена разходка по ръба на каньона, да се насладим на гледките и да щракнем някоя снимка. Сега си гледам снимките от там и ми се струват малко и си давам сметка, че май повече съм гледал, отколкото съм снимал. Някои неща наистина е по-добре да ги видиш наживо, защото моите скромни снимки не могат да покажат и една хилядна от този каньон. Тук за пореден път си давам сметка колко е трудно да се пише за Исландия и нейните красоти – в един момент суперлативите започват да се повтарят и да звучат като клишета, а така губят и своята тежест, а аз искрено съжалявам, че не съм надарен с онзи литературен талант, който тази страна заслужава, за да бъде описана – дори и в толкова елементарен и личен пътепис.

Но как може и човек с всичкия си акъл да се нагърби с подобна задача, когато пред него с всеки следващ завой на пътя изникваха неописуеми и величествени гледки. Пътя продължаваша напред, а ние започнахме да виждаме далечни планини, глетчери и циркуси. Разговорите в колата бяха приповдигнати и се въртяха около гледките около нас, а по едно време всички вкупом стигнахме до следните две крайни и неоспорими заключения:

1. Тази страна е правена с random map generator-а на Heroes of Might and Magic 3

2. Тази страна е правена на Photoshop

3. Накъдето и да насочиш фотоапарата излиза картичка. Точка.

Така и стигнахме до природния парк Skaftafell, където оставихме буса и се закатерихме нагоре, за да стигнем до Svartifoss или иначе казано – Черния водопад, който е и с базалтови формирования. Един страхотен трек, който разкри прелестни есенни цветове пред нас, трябва да си призная, че нещо бях се размрънкал по това време и дори не мога да си спомня защо, но бързо си запуших устата, когато се изкачихме малко нагоре и успяхме да видим гледките и водопада, и всичко. Разходката беше приятна, макар и да започва малко стръмно, но това не бива да отказва никой – не знам как изглежда през другите сезони, но тези цветове които видяхме ние… неземно (внимавайте, това е дума, която съм убеден, че ще срещнете още много пъти напред в текста).

Времето напредваше, а ние имахме още едно място за посещение през деня, затова и на самия водопад не се бавихме много, а и ограниченията които има там не позволяваха много да шарим, за прекалено креативни снимки, затова и се отправихме по пътя наобратно към колата с по-високо темпо, защото следващата ни цел бе Jokulsarlon и беше едно от задължителните ни места.

Там пристигнахме в късния следобед и слънцето вече бе тръгнало да се скрива, което представи една уникална светлина за снимки. В момента в който спря буса и аз вече изскачах от него с фотоапарат в ръка и устрем, който може да се сравни само с този на човек, който има чувствителен стомах, а е прекалил със сока от вишна и съмнително индийско с много подправки. Какво е Jokulsarlon и защо съм толкова въодушевен за него? Ето ви малко сух текст, после ще има снимка и после нечеленоразделни възклицания и опита ми да опиша какво видях.

Jokulsarlon в пряк превод означава „лагуна с глетчерна река“ или нещо подобно (простете ми, исландския ми е непонятен и затова се уповавам на Wikipedia), a като цяло представлява езеро с плаващи късове син лед, който идва от близкия глетчер и бавно се отправят към океана.

Снимка, която да илюстрира сухия текст:

Такааааа… лирична пауза с предварително извинение: БАСИМАЙКАТАИЯКОТОНЕЩОБЕУМАМИНЕГОПОБИРАКОЛКОЕКРАСИВОИЯКОТАМИИМАШЕШИБАНИТЮЛЕНИНАВСЯКЪДЕОКОЛОЛЕДОВЕТЕШЕПОЧИНАОТТОВАВЕЛИЧИЕМАМАМУДАЕБАНЕМОГАДАГОПРОУМЕЯОЩЕБАСИИЧУДОТОНЕЗЕМНО.

Извинявам се. Та, уникално място – още със слизането от колата се усеща един характерен студ, който идва от ледовете. Усеща се, че тези масивни късове излъчват древен хлад, докато гордо плават. Около тях се забелязват глави на животни, които при внимателно вглеждане показват, че това са тюлени. Тук вече изгубих ума и дума – не бях виждал тюлени на свобода, а това беше поредният исландски подарък-изненада. Наоколо бе пълно с туристи и всеки беше с фотоапарат и зяпнала от удивление уста, затова и не се бавих много, ами започнах смело да навъртам километраж на затвора на моя апарат, а слънцето бавно се скриваше зад планината, хвърляйки топла светлина към студения, син лед. Нереално. И в един момент се чу тътен, а като обърнах поглед по посока на звука и видях, как едно огромно парче лед се накланя и пречупва, а аз просто седях и гледах безмълвно.

Наблизо се провеждаха и някакви снимки, защото на едно място стояха едни едри момчета, които културно информираха туристите и пишман-фотографите като мен, че не могат да продължат нататък. За пръв път в живота си не се почувствах онеправдан в подобна ситуация, нито желаещ да си търся правата по някакъв път, който да включва примерно желанието да друсна юмрук в окото на ответната страна. Дали тези ми пориви бяха укротени от факта, че отсрещната страна беше двуметров здравеняк или защото го направи толкова културно, че мозъка ми се рестартира от учудване, но покорно се обърнах и продължих да си щракам. Какво се снимаше – ще остане мистерия, но искрено се надявам да се окаже, че е бил епизод на Game of thrones или поне филма Justice league. Времето ще покаже, а аз се надявам, че ще мога да се хваля И с това.

След като си начесах крастата за снимане, или иначе казано, когато останалите от компанията съвсем им писна да ме чакат и почти насила ме накараха да се кача в буса и да си тръгнем, се отправихме към Höfn, където си бяхме резервирали спане. Мястото беше къмпинг с доста живописни бунгала, които бяха за по четирима човека. Доста малки, но уютни – вечерта се събрахме да хапнем и да се почерпим в кухнята на едното бунгало, която едвам ни събра седмината, но настроението бе особено приповдигнато. Навън имаше шокиращ студен вятър, който режеше директно в костния мозък, но ние спахме сладко от умора и вълненията през деня. Винаги съм харесвал спането в бунгала – има някакъв особен чар в тях и макар тези да бяха в града, а не сгушени в някоя гора, то усещането бе отново приятно.

Ден 4

Този ден по програма бе заплануван да бъде прекаран предимно в буса, като идеята бе да се придвижим от Höfn до езерото Myvatn и пътьом да видим Dettifoss. Самото пътуване бе тежко – имаше участъци от неасфалтиран път, наложи ни се да преодолеем фиорд, да объркаме леко пътя и да изкачим връх с доста остри завои при ниска видимост причинена от облак. Огромен респект за нашия шофьор Десислав, който запази самообладание и шофираше внимателно, преодолявайки всички препятствия със завидно спокойствие. Аз лично в един момент сигурно щях да се изнервя, защото пътя наистина бе предизвикателство и това при положение, че бяхме случили пореден ден с хубаво време и ни е валяло съвсем леко на някои места.

По пътя спирахме на няколко места, за да се любуваме на гледката и да щракнем по няколко снимки, защото макар и неприятен път, то гледките бяха повече от привлекателни. Включително и спряхме на място, където просто искахме малко да починем, но разхождайки се по една пътечка, стигнахме до нещо, което наподобяваше пиедестал и зачитайки се в надписите, стигнахме до прозрението, че това е нещо като семеен мемориал. Разходихме се още малко до едни скали, които откриха невероятна гледка към океана.

След като минахме фиорда и се спуснахме от изкачването, на чакълестия път бе отбил джип, който тръгнахме да заобикаляме, когато шофьорът свали стъклото и ни направи знак с ръка да спрем. Помислихме, че е закъсал и културно спряхме до него, за да видим как можем да му окажем съдействие, а той само ни попита следното:

“Pardon me, would you have any Grey Poupon?”

Избухнахме в смях.

С тази закачка, която разведри настроението продължихме по пътя си. Все още се усмихвам, когато се сетя за това и се опитвам да го обясня, но за пореден път богатството на моя речник ме изоставя. А и как бих могъл да разкажа за напрежението предхождащо я, изкачването, напрежението и всичко друго, за да можем да си въздъхнем облекчено, че сме минали това изпитание и отново сме на нормалния път, устремени към нови красоти. Да опиша надвисналите над нас върхове, скрити от облаци, тежкия и надупчен черен път и тази ненадейна реплика, визираща култува реклама от 80-те, която да ни разсмее – и нас, и нейния инициатор – просто един анонимен човек в джип, в средата на нищото. Това е една от онези истории, които един пътешественик може само да озаглави „случки на пътя“ и да разказва след време с усмивка.

С напредването на разстоянието и навлизането все по-навътре в северната част на острова, започнахме и да се изкачваме на по-високо. Растителността започна да става все по-рядка, а пейзажа премина в почти лунен – равна, каменна пустиня с планина в далечината и силен вятър. Никога през живота си не съм бил на място, което толкова много да не прилича на познатата ни планета, а дори не подозирах, че това е едва началото на нашето междупланетно пътуване. Целта ни бе да стигнем до Dettifoss, а аз имах съмнения, че нещо сме се объркали – къде в тази равна пустош може да намерим подобен водопад? Може би в планините в далечината, но откъде толкова вода в тази своеобразна пустиня. Сянката на съмнението сериозно ме гризеше, а факта че отбихме от пътя и тръгнахме в посока, която ни отдалечаваше от тези планини, но в далечината не се виждаше нищо друго освен равнина с камъни, само подсили тези мисли. Накрая стигнахме до един паркинг, където оставихме колата и трябваше да продължим пеша. Вятърът бе впечатляващ, набързо всички в компанията се закопчаха хубаво и се благодариха, че сме се подготвили с ветроупорни дрехи. Разходката до водопада мина неусетно загледани в неестествените пейзажи около нас, докато изведнъж не чухме тътена на падаща вода и пред нас не се разкри този впечатляващ водопад. Стоеки на ръба до него и гледайки това величие, разбрах защо е бил избран за първоначалната сцена на научно-фантастичния „Прометей“ – мястото ми беше чуждо, непознато и ме изпълваше със страхопочитание, наистина не приличаше на нашата планета, а се чувствах като герой в компютърна игра или филм. Видяхме табелка, че на около 2 км от тук се помещава и друг водопад – Selfos. Адски красив водопад, който остава в сянката на доста по-известния си съсед, но определено и дори е задължително да бъде видян и той. Разходката до него бе срещу вятъра и в един момент си беше борба за всяка крачка, но стигайки до него по ръба на скалите бе едно от изживяванията, които няма да забравя никога.

Не знам колко време изкарахме там, гледайки неземните красоти и пейзажи, наслаждавайки се (да, в един момент започна да ни харесва) на този брутален вятър, но започна и да се стъмва, а ние имахме още път до езерото и настаняването ни в Reykjahlíð, затова и се върнахме към буса, където хапнахме на крак по едно варено яйце, защото цял ден не бяхме хапнали нищо и се натоварихме обратно към Road 1 и крайната точка на този дълъг и уморителен ден.

Денят и изненадите обаче не бяха свършили и ние спряхме в Hverir, където извънземния пейзаж се бе сменил с друг извънземен такъв. Винаги съм си представял, че Венера изглежда по подобен начин, но не се бях замислял за миризмата. Е, вече имам някакви подозрения, защото Hverir е геотермално чудо с остър мирис на сяра (познато по нашите ширини като а) пръднато и б) развалени яйца), неверояни цветове и гледки (и мирис). Да видиш как една гъста, кална локва клокочи и изпуска миризми бе като да наздърнеш във вселенския бульон на сътворението, преди главния готвач да е измислил какво изобщо смята да готви. Не изкарахме прекалено много време там, но миризмата вече се бе пропила във всичките ми дрехи, а гледката – запечатана завинаги в съзнанието ми.

Стигнахме и до градчето, а от там се отклонихме на юг към Vogahraun guesthouse, където по план щяхме да изкараме две нощи. Сега искам да направя едно уточнение – досега не бяхме спали на искрено гадно място, а аз психически бях готов на големи жертви, носехме си спални чували и т.н., но тук… тук имаше сълзи от радост. Настаниха ни в 4 двойни стаи – всяка от които просторна, със собствена баня и тоалетна в перфектно състояние, с радиатори за сушене на дрехи и сешоар в баните, както и включена закуска в цената. След няколко дни свити в бусче и спящи в хостели или онези бунгала от предишната вечер, където ако си разперя ръцете мога да пипна и двете страни, то тук имахме достатъчно пространство, контакти, душ и всички благини на цивилизацията, които обичаме, дори и да не си признаваме, защото се прехласваме по природни забележителности.

След кратко настаняване се събрахме пред буса, приготвили бански и джапанки и отидохме към намиращият се на няколко километра басейн. Myvatn Nature Baths е по-малко натовареният и евтин еквивалент на широко известната синя лагуна и работи до 22 часа вечерта. Влязохме все още по здрач и веднага атакувахме басейна с гореща вода. Вятърът бе ужасяващо режещ, но потопени във водата не се усеща и е адски приятно. Двама от нашите спътници решиха да инвестират по една сериозна сума в чаша бира, докато другите ни досвидя – сравнително за кратко, защото традиционният български гений се прояви и този път. Топлата вода си е топла вода, но човек не може да диша под вода и затова е принуден да държи главата си извън водата, а това означава само едно – СТУД. Един от моите пътници бе достатъчно съобразителен да направи две неща: 1) да си носи шапка и 2) да вмъкне една фласка с ром под шапката. Та седим си ние в нещо като импровизирано джакузи (по-скоро нещо като сепаре в басейна), казваме си наздраве, а над нас вече е тъмно. И изведнъж облаците над главите ни се разкъсаха и показаха нещо, което би се случило само в най-смелите ни мечти – видяхме сияние за пореден път. Затова искам да отбележа фактите, а вие покорно да ми завиждате – басейн, топла вода, ромче и над нас сияние. Благодаря, пак заповядайте! Искам пак да ми разкажете колко добре ви е било на плажа в Созопол през август.

Така и приключи нашият четвърти ден в Исландия, а с него и отбелязахме средата на нашето пътуване – доволни, извадили късмет с време и сияния, видяли неземни гледки и дебилно усмихнати. След басейна вече нямахме никакви сили – седнахме в общите помещения с кухната, за да вечеряме, да пийнем по някое сгряващо питие и да поразгледаме снимките от пътуването досега. Аз все още не можех да повярвам, че Исландия се случва и на мен.

Ден 5

Това уж ни беше деня в който ще дръпнем малко ръчната спирачка и ще починем. Планираните за деня забележителности бяха все наблизо и заради това очаквах доста по-лежерен ден, заради липсата на пътуване. Тук малко ще се отплесна и искам да споделя, че решението да се заседим около Myvatn беше много добро – определено се беше понатрупала умора от пътуването, а и самата област предлага толкова много, че щеше да е престъпление да я претупаме. Стартирахме ударно и отидохме към кратера на вулкана Hverfjall. Стигнахме до него с буса по един черен път и го оставихме на паркинга в подножието. Понеже вече цял параграф не съм говорил за вятър е време да го спомена – брутален вятър. При изкачването към ръба на кратера не беше чаааак толкова впечатляващ, но горе се изправихме срещу истинска природна стихия, която бе достатъчна да задържи добре сложен мъж с моите чревоугоднически пропорции и да позволи да се отпусна с гръб към него. Та поседяхме на ръба, разперили малоумно ръце и облегнати на вятъра, а долу гледахме как се завихрят пясъчни мини-бури. Тогава и си дадох сметка колко добро решение бе закупуването на SAAP застраховка. Ще се отклоня от темата за кратко и ще направя кратко разяснение за някои особености на наема на коли в Исландия – държавата е адски сигурна и съответно няма сериозни застраховки за кражби, но по друг начин гледат на потенциалните опасности от някои природни стихии, каквито са пясъчните бури и силните ветрове. SAAP означава Sand and Ash Protection и е застраховка на автомобила в случай, че попаднете в пясъчна буря или такава с вулканична пепел. Като цяло звучи доста абстрактно за човек, който не е бил там, но в хода на пътуването аз лично разбрах какво се има предвид – силния вятър и минаването през буквални пустини са комбинация, която може доста добре да „изшкури“ колата ви, а после фирмите за коли под наем се вкисват и взимат сериозна сума за поправка, ако не сте предвидили подобна застраховка. Друга интересна такава е Gravel protection-a, която е за щети причинени от камъчета, докато карате по черни пътища или някой ви изпревара по такъв и не се съобразява какво мята зад себе си. Последната особеност е, че застраховките не покриват обръщането на вратите при сериозен вятър – на няколко пъти ни се е налагало буквално да държим вратите, за да не ни се случи подобен инцидент, та винаги с една наум, за да избегнете подобни инциденти и купищата разправии след тях.

След като ни одуха хубаво, а фотоапаратите вече закачливо скърцаха заради песъчинките в обективите слязохме надолу и се отправихме през едно извънземно поле от вулканична пепел, странни скали, мъхове и дребни, изсъхнали храсти към пещера с геотермален извор, която се казва Grjótagjá, която може да е позната на феновете на сериала Game of thrones с една много палава сцена между Джон Сноу и Игрит. Разходката бе около два километра в посока, но беше незабравимо изживяване – кратера остава зад гърба ни, а ние ходим сред този неописуем пейзаж, като аз лично отново се почувствах все едно съм в компютърна игра (в случая Mass Effect например). Пещерата бе интересна, но пълна с туристи, включително и дами с токчета, които непохватно се опитваха да влязат в нея и може би да не си счупят краката, падайки в извора с гореща вода. Щракнахме по няколко снимки, но стълпотворението не ни беше по вкуса. Причината е, че непосредствено до пещерата имаше паркинг и се стига по асфалтов път, а ние все пак бяхме повървяли пеша и имахме усещането, че тези хора са едни натрапници, които не са положили усилие и нямат право да нарушават нашето лично пространство. Естествено искам да уточня, че под стълпотворение говорим за исландски мащаб и съответно е редно да споменем, че става дума за около 20-ина човек, включвайки и нас седмината.

След тази приятна разходка се отправихме към „Черните замъци“ или иначе казано Dimmuborgir. Аз лично прекарах една част от младежките си години слушайки блек метъл, но и другите в компанията бяха далеч по-големи фенове на стила, затова няма как да не споделя, че това място ни привлече още с името си. По краткия път до там бяхме пуснали Mourning palace на достатъчно високи децибели, че да предизвикаме лека паника в хората на паркинга, които ни гледаха странно, но един висок, рус, дългокос и брадат младеж ни погледна одобрително – той знаеше какво е това и прозря нашия простодушен ентусиазъм в снимането с табелата с надписа. Според преданията това е областта, където Сатаната се е приземил, когато е бил изгонен от Рая – прилича на подобно място, затова и е добра идея да си кръстиш блек метъл групата така. Разходката в тази местност от скални образувания в следствие на вулканична дейност (лава торти?!) бе съпроводена с ясно, синьо небе и честно казано – това май малко ми развали впечатлението. Сега всеки ще скочи и ще ме обвини в крайна ретардия за последното изказване, ама много ми контрастираше силното слънце и бонбонено синьото небе с тези мрачни скали. Ах, колко по-добре щеше да има едно мрачно небе с надвиснали черни облаци, колко по-блекметъл щеше да е всичко. Все пак не се бавих много с подобни мисли, ами отидохме до тролския трон, където едно време са се правили някакви интересни ритуали или магии (честно казано – не си спомням какво пишеше), а впоследствие отидохме и до образуванието Kirkjan (Църквата), където си направихме стабилна фотосесия. Небето продължаваше да е невъзпитано синьо, а времето можеше да се опише само като ведро, затова и фотосесията ни е черно-бяла. Няма как да позволим на благоприятните метеорологични условия да ни счупят впечатленията и спомените от това „мрачно“ място. ☺

След блекметъл разходката ни, бе време да се върнем към дивашкия ентусиазъм с който подхождам към езерата във вулканични кратери и се отправихме към Krafla и кратера Viti. Знам, че е досадно, но ще трябва да се потворя:

ЕЗЕРО. ВЪВ. ВУЛКАНИЧЕН. КРАТЕР. ТОЧКА.

Не, просто е адски яко това нещо. Вятърът отново бе шокиращ и се отдадохме на новооткритото ни забавление да разперваме ръце и да се отпускаме назад, а вятъра да ни държи изправени. Просто забавление, но носи голямо удовлетворение, а и гледката наоколо не беше за подминаване, но сигурно вече ви е писнало да го чувате това. Пътя за кратера минава през геотермална станция, но големия шок и интерес в нас бе предизвикан от една отбивка от пътя, където в средата на нищото имаше една мивка и един душ – забит в земята, а от него течеше топла вода. Това беше толкова сюреалистично, че нямаше как да не спрем и да се отдадем на напоителна фотосесия. Това е и един от любимите ми моменти от исландското пътуване – просто да видиш нещо толкова абсурдно и абстрактно, че трябва да спреш и да отидеш до него, за да се убедиш, че не халюцинираш. Неописуемо чувство е…

Една от причините да съм толкова влюбен в Исландия е, че освен неземно красива, това е една страна на контрастите, дори и да оставим на страна клишираното “the land of fire and ice”, ами опишем само околността на езерото Myvatn, то пак ще имаме едно абсолютно лишено от логика позициониране на абсолютно несъвместими гледки. От едната страна на пътя виждаме кратера Hverfjall и Dimmuborgir, a от другата ни посрещат меките, есенни цветове на парка Hofdi и гледките, които разкрива към езерото. Това беше и първата ни (и последна) разходка в гора, докато бяхме на острова, но прекрасните цветове и дървета замалко ни напомниха на родината и бе един добър завършек на натоварения ден. Разхождахме се, снимахме и се любувахме на гледката, докато не стигнахме до табелата „Private”, която отприщи вокално несъгласие със световната несправедливост и социален гняв към факта, че има хора които могат да живеят на подобно райско място.

Денят щеше да е приключил, но един бърз поглед през прозореца от стаята ни, разкри една неописуема гледка – червен залез, който набързо ме изкара за още няколко снимки, а тамън бях излязъл от банята. Вечерта в общото помещение, докато хапвахме, дойдоха и четирима младежи. Набързо завързахме разговор и се оказа, че четиримата са американци, които сутринта са кацнали в Исландия, взели са кола и на един дъх са стигнали до Myvatn, а на другия ден продължаваха. Не можах да им разбера концепцията да препуснат през Исландия и да видят всичко само през прозореца на автомобила, докато прелитат с висока скорост и пейзажите се случват около тях. Да, има прекрасни гледни и цялото ни пътуване бе изпълнено с възклицания и възхищение, но все пак ние спирахме и се разхождахме, опитайки се да се насладим на природата и красотата от първо лице, а не само от пътя, докато въртим безумни километри. Все пак не съм и съдник, който да казва на другите хора как да си прекарват времето и да си харчат парите, но определено не смятам, че тези хора могат да кажат, че са видели Исландия. Аз не съм видял и опитал всичките прелести на този остров, а какво остава за тях. Все пак момчетата направиха добро впечатление – поговорихме си добре, а споделянето, че сме от България не предизвика обичайното чудене какво е това и къде се намира, дори напротив, оказа се че едното момче е посещавало нашата държава цели два пъти и е ходил на фест, който ние самите не бяхме посещавали. Доста се посмяхме на този факт и след още малко приказки си пожелахме едни на други лек път и приятно изкарване.

Ден 6

Закуска, кафе и товарене на багажа в буса. Десо вече познаваше багажите на всички в детайли и имаше начин на подредба, която гарантираше минимални поражения върху тях и стабилност при отварянето на багажника. Тръгнахме, но след няколко километра спряхме, за да се полюбуваме на псевдократерите Skútustaðagígar в южната част на езерото, а след това се отправихме отново по Road 1 в посока Goðafoss. Водопадът на боговете е впечатляващ, но след няколко дена в Исландия, това понятие вече започва да губи тежест, а и честно казано – ние самите усещахме леко пренасищане на гледки, особено на водопади. Тук се сблъскахме и с един лек проблем – вече бяхме видели толкова много, че едва ли не започнахме да изграждаме резистентност към красивото и необикновеното. Тук ще си позволя една малка вметка, но подобна е и причината да спра да ходя по големи музикални фестивали, където свирят много големи и любими групи – просто в един момент човек се пренасища от емоция и впечатления, че става леко безразличен към всяка следваща банда. По подобен начин започнах да се чувствам и аз докато гледах Goðafoss – страхотен и величествен водопад, но… вече видях няколко и го нямаше онзи трепет на човек, който току що е пристигнал в Исландия и не е видял другите прекрасни водопади. Това естествено е лично впечатление и не смятам, че другите ще видят нещата по подобен начин, но аз вече бях започнал да се пренасищам и изморявам и то предимно емоционално.

Пътят, криволичейки, ни отведе до Eyjafjörður – най-дългият исландски фиорд и сгушения в него град Akureyri, който гордо носи прозвището „Столицата на северна Исландия“. Решихме да си дадем два часа за разходка в града и се пръснахме из него. С моята съпруга избрахме варианта да се разходим из пристанището и по уличките в централанта част на града. Два часа в този град са едновременно много и малко – прекалено много, ако искате просто да се разходите в централната част без да се отдалечавате много от колата, и прекалено малко, ако искате да обърнете внимание на музеите или да се качите на кораб, за да гледате китове или да отидете до остров Grímsey, за да можете да се похвалите, че сте били на полярния кръг. Все пак е редно да отбележим, че името на града може да се стори познато на по-възрастните фенове на футбола, защото ЦСКА е играл с местния тип за КЕШ през вече далечната 1990-а година.

След Akureyri директно се отправихме към Kolugljúfur – живописен каньон с няколко водопада. Тук имахме възможност и да се насладим на поредната порция дъги и няколко страхливи исландски овци, които естествено документирахме в снимки. Близо до водопада, всъщност малко преди него, на черния път, който се отбива от Road 1 бе и нашето място за настаняване.

Конната ферма Stóra-Ásgeirsá бе място, което ме изненада приятно. Преди да продължа с разказа си, искам да уточня, че съм израснал в панелен блок в краен, софийски квартал и не съм имал голям досег с ферми, затова и надраго сърце приех поканата на нашия домакин да ни разходи из фермата, за да разгледаме животните. Магнус ни показа всичко, но ясно даде да разбере, че отглеждането на коне е неговата страст и ни разказа доста за исландските такива. После ни изпя една негова песен, посветена на тези благородни животни, а финала на вечерта бе невинния му въпрос дали искаме да видим водопада му, като ни заведе зад къщата и пред нас се разкри поредния водопад. Тук искам да си призная, че изпитах завист – колкото и да бях претръпнал на водопади и красоти, то самата мисъл да си имаш собствен водопад в задния двор ме стъписа. Запитах се дали това го прави и „директор на водопад“ освен всичко друго, но в този момент той беше зает да ни обяснява за плановете си да си прокара топла вода от близък геотермален извод и да си направи джакузи, затова просто му теглих една майна наум. Всъщност може и да съм изсъскал едно „педераст“, но изпълнено с много злоба, докато в очите ми бе пълно със сълзи – не си спомням подробности, но искам и аз ферма в Исландия с подобна гледка и собствен водопад. Във фермата за жалост нямаше условия за готвене или как да хапнем, затова се насочихме към близко заведения на главния път, което се явяваше едновременно хотел/мотел, бензиностанция, бистро и спирка за почивка на шофьори на камиони. Храната бе адски скъпа, но и доста добре приготвена. А за финал просто искам да покажа гледката от прозореца на моята спалня.

Ден 7

Седмия ден от нашето пътуване няма да забравя никога, но не толкова заради неземните гледки, колкото със срещата си със суровата страна на Исландия.

Още от сутринта забелязахме, че времето доста се е променило и откровено казано си вървеше към сериозно разваляне – товаренето на багажа бе доста затруднено от силния, студен вятър и общо взето всички гледахме по-бързо да се качим в буса и да продължим по пътя, за да не седим повече навън.

Посетихме Deildartunguhver, който е най-мощният горещ извор в Европа с дебит от 180 л/сек. Честно казано най-голямо впечатление там ми направи едно от най-симпатичните, добрички и квадратно-дебели кучета, които съм виждал през живота си. Набързо го кръстихме Бьорн и си поиграхме с него. Е, огледахме и извора, но имаше доста хора, а и бяха опънали някакви ограничителни огради, та бяхме ограничени от възможност да разгледаме хубаво. А и вятъра се усилваше…

Водопадите Hraunfossar и Barnafoss бяха последните, които видяхме в Исландия. Отделихме им подобаващо време, да се разходим около тях и да пощракаме няколко снимки, да видим докъде може да се ходи и къде е забранено, както и просто да поспрем и починем, наблюдавайки красотата им. В светлината на предишните ми откровения относно водопадите и презасищането, бих искал да споделя, че Hraunfossar е един от най-красивите в Исландия, лично за мен. Не е голям или могъщ като други водопади, но в него има една мистична красота, която е прекалено различна от другите. А и човек естествено си задава и въпроса „откъде, ма‘амудае, идва толкова вода, бе?“.

С това и може да се каже, че изпълнихме плана ни за Исландия, като ни оставаше само една последна точка – Рейкявик. Тръгнахме към столицата, а времето вече сериозно се влошаваше – вятърът се засилваше и започваше да напряга шофьора ни, а на нас ни предстояха доста километри, а и вече бяхме доста поуморени. Километрите се нижеха един след друг, а ние зяпахме през прозореца гледките, като това ставаше все по-трудно, заради засилващия се дъжд.

В района на град Borgarnes вече се движехме в сериозна буря. Бърза справка със сайтовете на пътната и метеорологични служби ни показаха, че напред ни чака доста сериозна буря с ураганен вятър, който беше със скорост около 90 км/ч (25м/с) и с пориви, които стигаха до 162 км/ч (45 м/с). Определено бяхме притеснение, защото буса не е най-аеродинамичното превозно средство и вятърът определено се усещаше как бута автомобила, а поривите успяваха да ни изнервят предостатъчно. Картинката се влоши и когато видяхме един обърнат джип до пътя, който съвсем ни отрезви за това колко сериозна е метеорологичната ситуация. Отново огромен респект за шофьора ни, който запази самообладание и ни прекара през това чудо. В този момент си дадох сметка, че бяхме извадили невероятен късмет с времето в Исландия – да, валя ни малко дъжд тук и там, на друго място може и да ни е повял някой ветрец, но всъщност преди пътуването се бяхме готвили за доста по-сериозно метеорологично предизвикателство и бяхме на принципа – „готви се за най-лошото и се надявай на най-доброто“. Определено имахме страхотен късмет, че хванахме толкова добро време, което не ни попречи да видим набелязаните места, а ни показа своето сурово лице чак в края – едновременно да видим, че Исландия не е само красиви пейзажи, но и място, където хората се налага да оцеляват и живеят в колкото красиви, толкова и безмилостни условия.

Стигайки до Hvalfjörður, решихме да минем напряко през тунела Hvalfjöarðargöng, ако времето беше хубаво сигурно щяхме да изберем варианта да минем по обиколния път и да се насладим на фиорда, но имайки предвид конкретната ситуация, всички си отдъхнахме с облекчение, когато влязохме под земята и вятъра спря да ни лашка по пътя. С наближаването на Рейкявик вятъра намаля, като остана само проливния дъжд. Настанихме се в хостела си и се отдадохме на почивка, която нарушихме по-късно, когато гладът застърга по стомасите ни. Облякохме се и излязохме на разходка, като се насочихме към Bæjarins Beztu Pylsur, където дори и проливния дъжд не бе достатъчен да разгони хората, затова и почакахме на скромна опашка от няколко човека. Мокри до кости се върнахме до хостела, но вече бяхме се позаситили, когато някой от компанията откри, че в баровете наоколо има happy hour и могат да се вземат две бири на цената на една. Хепиауъра приключваше в 20:00 часа, затова се изстреляхме и почти на бегом стигнахме до набелязания бар, където успяхме да хванем буквално последните поръчки и да си купим две бири на цена около 1300 исландски крони. Пийнахме и се посмяхме, гледахме хората наоколо и им се радвахме, радвахме се и на нас, че бяхме направили тази невероятна обиколка на Исландия, видели всичките тези красоти, а накрая преминали и през изпитанието на ураганния вятър. Бирата ни се стори някак си заслужена. След бара се разходихме още малко в дъжда, като аз лично отидох до Hallgrímskirkja, защото исках да я видя и през нощта.

С прибирането ни в хостела, стигнах до ужасяващото откритие, че съм забравил бърбъна си в буса, който се намираше на две пресечки, а вече бях свалил подгизналите си дрехи, затова и взех уникалното решение да изляза по джапанки и къси гащи. Отидох до колата, взех си бърбъна и тръгнах обратно, когато от един бар излезе една компания и ме изгледа с небивал интерес и дори малко възхищение. Все пак гледката на мокър до кости балкански субект, който смело джапа из проливния дъжд и студения вятър по къси гащи, тениска и джапанки, но с усмивка на лице и бутилка твърд алкохол е гледка, която дори и обръгналите на какви ли не природни абсурди исландци, не са виждали много.

Ден 8

Това бе денят за разглеждане на Рейкявик, а вечерта в 1 часа трябваше да се натоварим на самолета към Берлин. Сутринта отидохме да пием кафе в Reykjavik Roasters, а после посетихме Hallgrímskirkja. После се пръснахме из града – старото пристанище, Sólfarið, Harpa, Dómkirkja Krists konungs и просто разходка из улиците на Рейкявик, посещение на магазини и всички типични дейности на туристи в непознат град, за да се подготвим постепенно за връщането ни в цивилизацията. Рейкявик определено ме впечатли със своите кокетни къщи в северен (скандинавски?) стил, каквито досега бях виждал само на картички, а като фен на графитите също имаше доста интересен материал, който да видя и оценя.

Привечер се събрахме при буса и се подготвяхме за последните ни километри на исландска почва и се отправихме към Keflavik. По пътя спряхме да измием колата, а и да наваксаме с единствения ни пропуск до момента – Hákarl. Спазихме условно златното правило да не отваряме този потрес в затворено пространство, но дори и отворено на 15-ина метра от мен, веднага разбрах какво се случва, благодарение на силния вятър. Да опиташ исландската, ферментирала акула бе едно от нещата, които предизвикваха сериозна дилема в мен – от една страна как може човек да опита храна, която Антъни Бърдин описва като „най-отвратителното нещо на планетата“, а всеки друг опитвал я – е по-склонен да не говори много за това, от друга страна човек си казва – „Е, колко пък лошо може да е“. Все пак всичко, което човек чете е просто писано слово, което няма как да се подготви за сериозния удар, който миризмата на прясно разровен масов гроб, на сетивата му. Превъзмогвайки порива да повърнеш припадайки, човек бръква с пръсти и си взима от този „деликатес“ и го поднася към устата си. Честно казано – акулата има малко по-добър вкус от мирис, но въпреки всичко не е ястие, което ще присъства на моята трапеза в друг момент от този живот. Веднъж съм опитал и психиката ми е белязана завинаги, а миризмата ще остане с мен и отвъд. Все пак отметнахме и това нещо от списъка си, а аз се засилих към тоалетната на бензиностанцията, за да се измия. Не знам колко от вас са допускали сериозни грешки в живота си, но аз определено не бях преценил качествено ситуацията, където влизам в тясна тоалетна на бензиностанция с ръце и уста, които миришат на деветия кръг на ада и се опитват да я отмият с вода, която е от геотермален извор и съответно има остра миризма на развалени яйца. Повярвайте ми, такива случки разделят желязото от тенекията и определят момента в който момчето се превръща в мъж.

На летището вече всичко бе окей – гледахме да не си говорим много, защото устите ни издаваха издайническата миризма на небогоугодни ястия и евентуално трупоядство, затова и просто седнахме в един кръг, досипахме си останалия алкохол и ядене, спретвайки си импровизирана вечеря, докато чакаме да стане време и за нашия полет към Берлин. Поиграхме и малко Cards against humanity, за да допълним картинката на смърдящи, пиещи и прости балкански индивиди, които са много доволни от себе си.

Вместо заключение

Влюбих се в Исландия. Толкова прекрасна и различна страна, толкова далечна от всичко, което съм виждал и изживявал. Страна, която всеки, който обича природата трябва да посети и да види един своеобразен геологичен урок по история на нашата планета. Място, където можеш спокойно да оставиш всичкия си багаж в колата, включително и три макбука на седалките и после спокойно да отидеш на няколко часова разходка. Място, където единственото ти притеснение може да е времето - един път от метеорологична гледна точка, и още един път от темпорална такава, защото просто ще знаеш, че няма да ти стигне, а има още толкова много неща, които би искал да посетиш, видиш и усетиш.

Чао от мен.