исландия

Fossland или както светът я знае - Исландия

Исландия отдавна беше в плановете ни. Най-после се осъществи – средата на март 2018 г.

   Естествено, подготовката започна с купуването на самолетните билети. София-Рейкявик (Кефлавик)-София може да се реализира по много начини – през Будапеща, Лондон, Брюксел, … Аз избрах София-Единбург-Кефлавик, а връщането Кефлавик-Манчестер-София. Всичките билети закупени на един път от EasyJet. Оставих по един ден в Единбург и Манчестер. Чувал бях, че Единбург е  хубав град, но ако знаех че е толкова прекрасен щях да оставя повече от ден. Сега трябва пак да ходим в Единбург... Но да се върнем на Исландия.

   Втората стъпка – кола под наем. Предвид периода, в който щяхме да бъдем в Исландия – 9 пълни дни в средата на март т.е. през зимата, избрах колата да е 4х4. Най-евтиното SUV се оказа Dacia Duster през сайта на Ryanair.com, като конкретната исландска rent-a-car компания – Geysir.is  Отзивите за нея бяха неутрални към добри – това в повечето случаи е отлична атестация за една рентакар компания. Наемането на кола в Исландия си има своите специфични особености (Gravel protection, SAAP застраховки, високо самоучастие…). Всичко това е добре обяснено в този форум, така че няма да се спирам на подробностите.

   Трета стъпка – програмата по дни, от където ще „изплуват“ и приблизителните места за нощуване. В Исландия е доста разпространено нощуването по къмпинги (неприложимо за нас, а и в този сезон!?), както и къщите за гости (Guesthouse). Това са места за нощуване, където може да си наемеш стая, има обща баня и тоалетна и обща кухня и стая за хранене. Това с кухнята се оказа много удобно, защото човек може да си приготви бърза топла вечеря – яйца, спагети, пица-полуфабрикат или нещо друго набързо.

Тази стъпка ми беше лесна, тъй като бях доста подготвен от миналата година, когато планираната ни екскурзия се провали.

   Деня на кацане не го броя. Исландия ни посрещна със студ и силен, режещ вятър. Усещанията за пронизващ студ се усилиха при чакането на шатъла между летището и офисите на рентакар компаниите, както и от нашето лекомислие да си сложим ръкавиците и шапките в багажа. Забравих да спомена, че бяхме само с ръчен багаж. В него успяхме да съберем бельо, чорапи, ризи/блузи, по един допълнителен пуловер, суитчър,  бански, хавлии, допълнителни панталони и безценните дъждобрани. Тези дъждобрани (от две части – панталон и горнище) ги купихме за по 15-18 лв. от … строителен магазин – „Ташев и галвинг“. Там се водеха като защитно, работно облекло. Страхотно попадение – свършиха идеална работа. Да не забравя да спомена и термоса – друго, много успешно нещо, което си струваше мъкненето. Подсказа го сина ни – той два пъти ходи в Исландия.

   Наехме колата и газ към Кефлавик, където беше първата ни нощувка в къща за гости.

Ден 1:

Денят беше посветен на полуострова Reykjanes и емблематичната Синя лагуна. Но имаше една спънка – купуването на билети за Синята лагуна почти винаги става предварително – от сайта на лагуната. Въпросът го бях подценил и една-две седмици преди отпътуването ни нямаше свободни места за удобните за нас часове. Имах малка надежда – като отидем на място да има свободни места.

Първия обект беше Bridge America – Europe. Двете континентални плочи се събират една до друга и двата континента ги делят само 10-на метра и един мост. 

Продължихме към Reykjanes Power Plant. Исландците използват голяма част от геотермалните си зони за производство на електроенергия и топлина. В случая -  Gunnuhver Geothermal Area. За първи път се сблъскахме с прословутите геотермални зони. Земята пуши под краката ти. Чувствата, които те обземат са смесени – страхопочитание, несигурност, удивление, възхищение, …  

Видяхме и фара Reykjanes Lighthouse – най-стария и най-популярен фар в Исландия. Построен е през 1878, но земетресение през 1905 го разрушава почти напълно. През 1907 изграждат сегашния фар, в близост до първоначалния.  

Нататък следваше Brimketill lava rock pool  - естествено образование във вид на басейн в застиналата лава, в който се разбиваха 2-3 метрови вълни. А, мерси, нямах желание да се възползвам от него.    

Ето я и Синята лагуна. Нямах големи очаквания за свободни места/билети, но все пак попитах. Не направиха изключение – Sorry, sir. Елате утре в 19:00. Е, няма да загубим два дни за една баня с над 50 евро входа. Разходихме се около лагуната, поснимахме. То, всъщност, не е лагуна, а езеро.

Друга геотермална зона – Krýsuvík, но преди това поспряхме за снимки пред едно красиво езеро Gígvatnsvatn. След Krýsuvík още едно, по-голямо езеро Kleifarvatn – последната ни спирка за деня преди Рейкявик.

Първото ни впечатление от Рейкявик е, че не ни впечатли. ОК – една особена църква. Но това, което се набива на очи са простите, обикновени къщи – едноетажни или двуетажни. Външно те изглеждаха построени от един и същ материал – гофрирана ламарина. И покривите и стените – всичко е ламарина на вълни. В последствие видях, че това е външната изолация, а къщите, както и всичко останало в Исландия е направено максимално семпло, удобно, без никаква суетност, разхищение, екстравагантност, … В следващите дни осъзнах, че природата е направила исландците изключително рационални и това се виждаше във всяко проявление на техния начин на живот в т.ч. и в къщите им.  

За съжаление църквата беше затворена този следобед и ние решихме, че спестеното време от кисненето в лагуната и обзора на Рейкявик от върха на църквата може да го оползотворим като си помогнем с изпълнението на програмата за следващия ден. И така – газ до Thingvellir National Park и водопада Öxarárfoss. Някакви си 40 км. Истината е, че и двамата с жена ми нямахме търпение да видим първия си исландски водопад. Ние сме луди по водопадите. Спомням си, че на Крит една от основните ни забележителности беше водопад, до който ходихме по някакви кози пътеки близо час. Там даже се къпах под водопада, но тук се въздържах.  

Ден 2

Ставане, закуска, няколко сандвича приготвени за обяд и сме готови. Напред към  Златния кръг. Така исландците наричат поредицата от природни забележителности, които всеки турист на острова е длъжен да посети.

Bruarfoss – това е един от водопадите, които ни харесаха най-много. Всъщност, подобно определение ще срещнете поне още няколко пъти. Правихме си класация с жена ми – топ 3 водопада в Исландия. Единодушни сме за 6 и имаме разногласия за още 2-3.  

Ако търсите в мрежата как се стига до Синия водопад (Bruarfoss) може и да се отчаете. Трудно се намирал, не било ясно как се стига, … Всъщност е много лесно. От път 37, на 2 км. след отбивката 355 в дясно,  се хваща разклонението в ляво. По този път на всяко следващо разклонение се държи лявата страна. След около 2 км. се стига до импровизиран паркинг за 4-5 коли. Там се паркира и се следват утъпканите пътеки или шума на реката. Шумът идва от приток на реката, на която е Bruarfoss. Притокът се преодолява през едно от двете мостчета, които са на 200-250 метра едно от друго. Цялото ходене не е повече от 10 мин – около 400-500 м. по терен/пътека с храсти покрай нея. Много лесно и достъпно. Непосредствено пред т.е. след водопада има мост, от който е и перфектния изглед към Bruarfoss.  

Важно е още в началото на разклонението от път 37 да пренебрегнете табелата сочеща Bruarfoss. Тя не води наникъде т.е. води по един черен път (около 500-600 м) успоредно на път 37, след което пътя свършва - има струпани камари с пръст. Възможно е този път да води до водопада през лятото, но през зимата не е достъпен.

Следваше една от основните забележителности в Исландия – гейзерите. Всъщност Geysir е името на един топъл извор, който е „изригвал“ периодично и е станал нарицателно за явлението. В момента той не е активен, но за сметка на това съседът му Strokkur изхвърля вода на няколко минути, като интервала и силата/височината на изригващата вода не е постоянна.  

Не случайно този маршрут е наречен  Golden Circle – очакваше ни Gullfoss – един от големите водопади на Исландия. Купища снимки и видео, съревнование с китайните за 10-15 см. в ляво или дясно за перфектния кадър, … 

.

Продължихме нататък, но-о, аз не бях забравил Синята лагуна и невъзможността да влезем в нея. Компесирах със  Secret Lagoon Hot Spring. Топли, минерални извори насочени към полуестествен басейн. Водата е толкова топла, че не ти се излиза. За съжаление денят не беше свършил и аз трябваше да се измъкна от рая.  

Имахме по план още няколко забележителности, като първата от тях беше Skalholt. Това е историческо място за исландците – църковно и образователно средище през вековете. В момента катедралата Skalholt е епископската катедрала на Исландия.  

Всеки знае, че освен водопади, гейзери и геотермални зони в Исландия има и вулкани. Kerid е кратер на един такъв угаснал вулкан. В последствие в кратера започва да извира вода и сега Керид представлява кратер, а в него езеро. През лятото (по снимки от Интернет) цветовите съчетания (синя вода, зеленина и кафяв кратер) са уникални, но и сега замръзналото езеро предлагаше красиви гледки.

Лек дисконфорт (изненада) беше входната такса от 400 исландски крони (около 6-7 лв.)  

Точката в средата на езерото съм аз.  

И последната за деня забележителност – водопад, разбира се,  …Uridafoss. Този водопад често се пропуска, може би, защото през лятото не представлява нищо друго освен една скакавица от 2-3 метра, но сега през март Uridafoss е уникален. Ледовете около водопада, пропадането на водата, грохота, … Различните нюанси на бяло, сиво и синьо – красота.

Спахме в поредната къща за гости, която едновременно с това е и ферма за коне. Топло, уютно, с прозорец към фермата, където няколко ездача се упражняваха с прочутите исландски коне.

Конете в Исландия вероятно са повече от хората. Те са особена порода, запазила се през вековете. От стотици години в Исландия съществуват закони (по точно от 982г.) , според които вносът на коне не е разрешен, а изнесен кон не се връща на територията на страната. Така породата се е запазила. Конете не са красавци – ниски, космати, леко набити, но дружелюбни. Те имат един ход повече от останалите породи коне (tölt) . Когато конят тича в този си ход е много смешен – с вдигащи се предни крака, извършващи „ненужни“ въртеливи движения, като в крайна сметка постъпателния ход – придвижването напред не е голямо. Сякаш тича почти на едно и също място. Наистина е смешно, но ми направи впечатление, че ездача изобщо не подскача т.е. неговата траектория е почти права линия. Предполагам това е доста комфортно за него. Този ход се е появил поради необходимостта исландските коне да се придвижват по доста неравни терени от лавови полета, мъхове и треви.  

Ден 3

За съжаление, още предишния ден времето започна да се влошава. Но сега като че ли си бяхме в облаците т.е. силен дъжд, вятър, мъгла. Исландското време започна да показва нрава си. Ние, обаче, си имаме план.

Първа цел – Keldur. Да, къщите с трева по покривите и на практика, затрупани в земята са интересни. Има ги на много места. Очевидно, в миналото, това е бил един от начините да се съхрани топлината в къщата и да се защити тя максимално от суровия климат. В някои моменти на мен ми приличаха на партизански землянки.

И … хайде пак на водопадите – Gluggafoss.

А веднага след него … Seljalandsfoss, Gljúfrafoss и сродници. Да, там са поредица от водопади. Естествено, най-впечатляващ е Seljalandsfoss – първия. Има си пътечка и може да се мине зад него. А Gljúfrafoss е зад една скала т.е. водата се излива в едно почти затворено пространство. И двата са много красиви.

Между тях и след Gljúfrafoss има още няколко по-малки. През зимата водопадите са полузамръзнали, има образувани ледове, по които водата се стича, на места тези ледени образувания са от началото до края на водопада, на други са само в част от трасето. Понякога се откъсват малки или по-големи ледени блокове и падат с трясък почти до пътеката. Ние тъкмо снимахме един такъв, замръзнал водопад и след 1 мин. той се сгромоляса. Бяхме първите, които го бяха подминали – на не повече от 20-30 метра. Ледените буци се разхвърчаха по пътеката – извадихме късмет.  

Тук отново ни събраха пари – 700 крони. Този път за паркинга пред първия водопад. Плащаш си за цял ден – пък ти стой, колкото си искаш.

Скоро ще им стане навик на исландците и ще започнат да събират пари от всяка природна забележителност. Неминуемо е!  

Разстоянието до следващия … водопад (че какво друго да е) беше около 30 км. Тъкмо време за по едно кафе. Сега е момента да кажа, че бара в колата беше безупречен. Лично организиран и поддържан от жена ми. Предлагаше се чай, кафе (благодарение на термоса, който си мъкнахме от София), студена вода, бисквитки, кифлички, шоколадови бонбони, сандвичи. С работно време през целия път.

Забравих да спомена, че още първия ден в Рейкявик се набутахме в един супермаркет – Bonus. Напазарувахме почти всичко необходимо за целия ни престой в Исландия – следващите 9 дни. Спагети, паста, яйца, кренвирши, ориз, пици и някакви китайски нудели (спагети), … за вечерите. Насипни шоколадови бонбони, кифлички, течен шоколад, бисквити, … за из път.

Skogafoss

След него бях планирал останките на разбилия се самолет на плажа - Solheimasandur Plane Wreck. Подминахме го. Времето не предразполагаше за 3-5 км. разходки в едната посока, макар че имаше ентусиазирани туристи (китайци), които отиваха или се връщаха. Да кажа за туристите в Исландия през март. Ясно е, че това не е в пика на туристическия сезон. Но на места имаше доста туристи – предимно китайци. Аз много не ги различавам и затова им викам китайци. Всъщност може да са малайзийци, японци, корейци. В една от къщите за гости си менкахме тиганите с 3 момичета от Малайзия. Срещнахме и поляци, чехи, немци и французи. Хубавото беше, че не се засякохме с „любимите“ ми руснаци. Явно Исландия не им е интересна. Така де, какво ще правят рускините в тоя пустош – коне и овце ли да отглеждат и да живеят в семпли къщи – полубунгала. Друго си е Дубай, Милано, Париж…

Отправихме се към Dyrhólaey – фара и красивата скала – естествена арка и черния плаж Reynisfjara Black Sand Beach с интересните скалисти образувания от изстинала лава. Пътят до Dyrhólaey т.е до паркинга, горе, пред фара е поносим. Единствено, накрая, последните няколко стотин метра баир са проблемни и то за нормални коли. Но ние бяхме с 4х4, така че избръмчахме без проблем до горе. Дотук добре, паркирахме. Обаче,… то не може да се излезе от колата – ако паркираш в посока на вятъра и се опиташ да отвориш вратата, то тя мигновено е отвята и пречупена. Аз за малко да прекърша моята, като имах неблагоразумието в едно уж затишие да се опитам да изляза – вятъра поде вратата заедно с мен. Извадих късмет и в последния момент успях нянакси да я задържа. После се сетих да отворя прозореца т.е. намалих площа/съпротивлението и я затворих. Препаркирах, като сега гледахме срещу вятъра. ОК. Сега пък не мога да я отворя тая врата – аз отварям – вятъра я затваря. Как да е … измъкнах се някак си от колата. Ама защо по дяволите го направих. Вятъра поиска да ме понесе в неговата си посока. Стъпка, по стъпка се отправих към фара. През два-три метра изчаквах за да отминат поривите на вятъра, нови три метра, пак изчакване или помръдване с 20-30 сантиметра и така стигнах до мястото, където се виждаше скалата. Снимах с фотоапарата. Той за миг се превърна в подводна камера – обратно в джоба да се подсуши. В този момент ми се стори, че снимките ще станат по хубави, ако сляза малко по-надолу по пътеката – само 10-на метра. ОК. Ок, ама не мога да сляза. Това беше срещу вятъра. Успях да се придвижа 2-3 метра и се омаломощих, а ме чакаше път назад, до колата. Егати, ще вземе да ме отвее тоя вятър, да ме запокити в океана и да загина баш на Dyrhólaey. А жена ми ме чака в колата. Реших да обиколя фара, надявайки се, че той леко ще възпира вятъра. Не беше баш така. На моменти прикляках за да намаля площа си, за да не ме отвее вятъра. Сетих се, че като деца си правехме хвърчила и колкото беше по-леко хвърчилото и по-голямо по площ, толкова по-голям шанс имаше да се издигне. Тоя принцип сега важеше с пълна сила, ама на обратно. Най-после разбрах и истинските предимства на един стабилен, 100 килограмов мъж. 60-70 килограмовите щиглеци нямаше да оживеят в тази ситуация. Най-накрай се добрах до колата. Жена ми беше пребледняла, истински уплашена. По пътя, почти накрая, срещнах група китайчета. Те се бяха вкопчили един за друг, приклекнали, и така се придвижваха назад към паркинга. Мярна ми се мисълта да им помогна, но после забелязах, че са като прилепи с тия дъждобрани – максимална площ, а всеки тежеше не повече от 30-40 кг. – перфектни хвърчила. Да се оправят – аз съм си единствен, а те са над милиард и триста милиона. Жена ми смъкна прозореца на вратата, аз успях да я отворя и се набутах вътре. Бях изцяло мокър. Доста бях подценил ситуацията. Великото яке с незнам колко си сантиметра воден стълб не беше издържало – цялото беше подгизнало. Сериозно се притеснихме как ще успее да изсъхне през нощта.

А в програмата за деня имаше още обекти - Reynisfjara Black Sand Beach и базалтовите скали. Като се прибирах геройски от фара забелязах, че сякъш има пътека от паркинга към черния плаж, който се намира от дясно на фара. Дали пък не съм се объркал и това да е Reynisfjara Black Sand Beach. Преди да тръгнем от паркинга споделих с жена ми – да сляза да видя, да не го изпуснем. Тя така ме погледна, че аз забравих за какво говоря. Запалих Дъстера и потеглихме по нанадолнището. За да се стигне до черния плаж отново се излиза на път 1 и пак се свива в дясно. Тези 10-на километра бяха достатъчни, времето малко да се успокои. А може би в ниското, по принцип, не духа толкова. Така или иначе, времето ни позволи да се полюбуваме на черния плаж, скалите и 3-4 метровите вълни.  

После, в хотела във Вик, видях че вятъра в този район е бил 30 м/с т.е. 108000 метра в час, което си е около 110 км/ч. А по метриката на Бофорт това на практика си е ураганен вятър. Предполагам, горе на хълма, при фара вятъра е бил доста над тези 30м/с. Рискувах живота си да снимам тая скала.   

След базалтовите скали и черния плаж бързо, бързо се ориентирахме към хотела във Вик. За съжаление, лошият ден продължаваше. Дадоха ни една стая на третия етаж. Имало трети етаж в Исландия.   Тук той представляваше една единствена стаичка, нещо като на върха на кула, 2,5х2,5 м. Или ние с жена ми вътре или ръчните ни куфарчета – толкова място имаше. Как да е - набутахме се. Ами сега – тъкмо влезли, трябваше да излизаме - егати, тоалетните, баните и кухнята бяха на приземния етаж. А стълбите – отвесни. Ние имаме тренинг със стръмни стълби – синовете ни от години живеят в Амстердам, но тия бяха почти вертикални. Преди да изпълзим навънка, жена ми реши да сложи мокрото ми яке на парното да се изсушава. Опа, парното не работи.   Е, не, така нямаше да се разберем с тия от хотела. Измъквам се от стаята, спускам се пожарникарски през стълбите и бегом в другата сграда на рецепцията, а то си продължава да вали и духа. Обяснявам ситуацията на една 130 кг. девойка. Отговорът - Всичко било обяснено в booking.com. Не можела нищо да направи... Я, пак да преговорим. Точната квадратура посочена ли е или е малко завишена, посочено ли е че са през един етаж сервизните помещения, а че няма парно. Ми, ще ви дадем електрически радиатор. А, добре, бихте ли дошли да го вмъкнете в стаята без да се налага ние с жена ми да излизаме. Това явно я обезсърчи. Според мен си представи как ще се помъкне с нейното грациозно тяло по стълбите, с радиатора на рамо, как ще се пробва да се вмъкне в стаята и ще започне да се върти, за да му намери място и да го включи. И „клекна“. Ами, … я да видим,… О-о, имате късмет (според мен и тя извади късмет ), имаме свободна стая в главната сграда (истинския хотел) с включена закуска, но ще трябва да доплатите 20 евро. Още преди да си дигне погледа към мен я очакваше кредитната ми карта.  Всичко приключи добре, якето изсъхна, вечеряхме, съревновайки се с китайци, кой ще приготви по бързо ориза по своята си рецепта, а сутринта ни очакваше обилна закуска… и напред към     

Ден 4

И по точно към каньона Fjaðrárgljúfur. За съжаление времето беше все така облачно, на места мъгливо и дъждовно. Поне вятъра беше малко по-кротък.

Каньона е удивително красив. Паркинга е долу, ниско, почти на нивото на реката, има и едно мостче, от където също стават готини снимки. Ние се качихме горе, на високото и продължихме по каньона, но не повече от 300-400 метра. Времето не предразполагаше към разходка сред природата. Поснимахме и обратно в колата. Имаше леки надежди времето да тръгне към подобрение – така вещаеше вездесъщия сайт vedur.is. Така и стана – плавно и полека дъжда почти спря. Имаше някакви епизодични набези на вятър и лек дъждец, но това вече не го брояхме. Все още си беше облачно, но и това щеше да се оправи в следващите дни. Дай боже…амин.

Следваха Kirkjugólf – естествен под на една църква от същите тези базалтови скали – шестостени, почти иделани по форма. И водопада Sistrafoss. Това водопад ли е? Все едно някой с едно маркуче да се опитва да полива една скала. Ние вече свикнахме на други стандарти. Маркирахме го и се отправихме към следващия (истински) водопад - Foss a Sidu.  

След него скалите Dverghamrar. Те са почти срещу водопада. На снимката в далечината се вижда Foss a Sidu.  

Хайде пак в колата и към ледника Vatnajökull (по-точно към Skaftafell National Park) и водопада Svartifoss. За съжаление по-краткия път към Svartifoss беше затворен поради зимния период. Оставаше по-заобиколния през основния паркинг и туристическия център за организиране на трекинги по глетчера. Бяхме привлечени от ледения език на глетчера и решихме да отидем първо там.  

Както се вижда ледът е от бял, през сив до син. Но в единия край беше черен. И аз реших да отида до него за да снимам. Да ама това под леда не било земя а поточе от топящия се ледник. И като се спука тоя лед, първо единия ми крак пропадна до коляното, викам си - ще се измъкна, натиснах с другия крак и хоп до коленете във вода. Загубих и равновесие, фотоапарата се изтъркаля, добре че по леда, а не в поточето. Измъкнах се от леденета прегръдка на Vatnajökull, обаче с мокри до колене крака, с обувки пълни с вода и джвакащи на всяка крачка. Провали ни се 2-3 километровата разходка до Svartifoss. Отправихме се към колата и към последната ни цел за деня - Jökulsárlón Iceberg Lagoon. Жена ми до края на деня не престана да ме поучава и мърмори – „Казах ли ти аз”… „Що не ме слушаш“… „Къде си тръгнал“ … „Все на теб ще ти се случи“ …“Сега как ще ти изсъхнат обувките, …не няма да изсъхнат. Отиваме да ти купим други.“   

Като чух това  и веднага се изпотих, краката ми се загряха, от обувките започна да излиза пара. Представих си колко ли струват едни туристически обувки в Исландия, след като една супа е над 30 лв. а една бира 16 лв. Представях си как залагам току-що наетия джип … Тя обаче си продължаваше … По едно време вика „От както те познавам – не си мръднал. Същия пубертет си си.“ Е, това ми беше достатъчно. Та аз съм си останал същия, от както тя се е влюбила в мен. От 8-ми клас, та това са цели 40 години. Супер!   

Мокър, сух. Жив, полужив – планове не променям. По пътя за Jökulsárlón трябваше да видим Hofskirkja. Интересна църква. Тези надигнатите треви са гробове. Това е една от шестте торфени църкви, съществуващи към момента в Исландия.

Как да е - стигнахме до Jökulsárlón.

Карах по чорапи и с джапанки – като японките. На лагуната нахлузих мокрите обувки, но не ми беше до разходки. А трябваше и да разбера къде точно ще е пункта, от който на следващия ден щяха да ни вземат за да ходим в Кристална ледена пещера. Докато жена ми разглеждаше лагуната (беше видяла и тюлени), аз се бухнах в едно кафе. Показах ваучера и девойката вика – О, тази компания вече не оперира тук. Вашата екскурзия вероятно няма да се състои. Ние предлагаме подобна, но не е кристална, а снежна пещера в ледника. Кристалните ледени пещери са наводнени. Веднага звъннах по телефона на фирмата, към която бях платил посещението на Кристална ледена пещера и твърденията на девойката от кафето се оказаха напълно верни. Почнаха да ми се извиняват, щели да ми предложат друга подобно екскурзия, да пещерата не е същата, няма ги тези ледени, кристални образования. Ако не желаете, ще ви върнем парите. С мокри крака, с неизвестност какво точно ще е положението на другата сутрин, не ми се правеше компромис и с красотите на ледените пещери. Още повече ставаше въпрос за по 150 евро на човек. Жена ми беше още по-категорична – не. Отказах екскурзията, фирмата се ангажира да върне парите и напред към поредната къща за гости. Да видим как ще протече процеса по сушене на подгизналите туристически обувки… Междувременно времето съвсем се оправи, в смисъл нямаше вятър и дъжд, останаха само облаците. Но vegur.is обещаваше утре и тях да ги няма.  

Къщата за гости беше идеална. Голяма, светла, просторна стая.

Напълно обурудвана кухня. Всичко светеше от чистота. Имаше 4 стаи, но само две бяха заети – нашата и едно френско семейство. Приятни хора, с които побъбрихме по време на притвяне на вечерята. Обувките вече съхнеха. Радиаторите дънеха като за световно. Докато вечеряме, зареждане на  фотоапарати и gsm-и, преглед на времето на лаптопа за утре и те изсъхнаха. Стаята беше перфектна за гледане на Северното сияние, но и тази вечер беше облачно.  

Ден 5

Този ден се очертаваше доста лежерен в сравнение с предишните, особено след канцелирането на Кристалната ледена пещера.  Първата ни спирка беше на нос Stokksnes, от където в далечината се виждаше и планината  Vestrahorn. Преди години е имало нещо като военна база и радар. Сега съоръженията не ми се видяха функциониращи. Плажът (черен с тази жълта трева) е като извънземен пейзаж. Дюните, изваяни от вятъра, океана и планината Vestrahorn като background – красота, съвършенство. Дъхът ти спира. Единсвено ме дразнеха едни китайци, които ги изсипаха от някакъв автобус и те се разщъкаха като хлебарки. За нула време омазаха  близките дюни с хиляди малки стъпчици и частично ми развалиха перфектното съзерцание на девствения пейзаж.  

Да отбележа, че до плажа се стига лесно, с кола. Единствено е необходимо да си платиш в кафето входната такса от 800 крони. Собствениците на кафето ти дават билетче с бар-код, с който си вдигаш бариерата на пътя. Не знам колко законно е това, но е факт. С билета може да разгледаш и стара исландска ферма, не функционираща, направена като музей на открито. Като се запътихме към нея през едно байрче изскочи разтревожена жената от кафето и се развика, че е необходимо да си купим билети. Махнахме си шапките и тя се успокои. А вие ли сте… Този плаж много ни хареса. Времето все още беше облачно, но приятно тихо и ние се разходихме на воля покрай дюните.  

Тръгнахме си с нежелание.

Както си карам и виждаме една китайка, спряла насред пътя и си снима в нищото. Ей, тия китайци – не спират да щракат.  Какво особено има в тая планина. Тъкмо я оплювам китайката и жена ми вика: Спри, спри. Нещо мърда там където снима китайката. Имахме късмет да видим северни елени (Reindeers) , които се показват доста рядко около път 1. 

Спряхме и на Lækjavik. Това е едно крайбрежие – черен плаж с една скала, побита в средата на плажа. Края на плажа е стръмен, почти отвесен и отгоре се изсипват няколко водопада.  

Използвахме приятните глетки за още една разходка, сгънахме по един сандвич и се отправихме към поредната ни къща за гости в Egilsstaðir. Този ден ни се посъбра доста каране – около 6 часа чист път – над 430 км. В къщата за гости си бяхме сами. Цял един етаж само за нас, точно над градската поща, която затвори рано, рано.

Преди да стигнем Egilsstaðir мернахме поредния водопад - Sveinsstekksfoss  . В ляво от пътя - доста красив, а не го бях отбелязал в програмата. Пропуск!  

Тази нощ нямаше да има само облаци. Хм-м, не смеехме да се радваме предварително. Към 11 часа се метнахме на джипчето и излезнахме на 2-3 километра извън града. Не мина и едно кафе време и в единия край на небето се появи то – Северното сияние. Егати кефа. Порадвахме, засуетих се около фотоапарата, настройки, опити, … и то се скри. А-а, без тия. Влезнахме в колата и се загледахме в небето, точно там, където се беше появило сиянието преди минути. Нищо. По едно време си изкривих врата и се опитах да погледна право нагоре през предното стъкло. Баси якото сияние танцуваше точно над главите ни, а ние си дремем в колата. Изскочихме и останахме навън над час в захлас, такова нещо не бяхме виждали. Танцуващи цветове – предимно в зелената гама, но имаше и виолетови, бели, бялосини. Цялото небе. Имаше нещо свръхестествено. Може би един ден така ще дойдат и извънземните - триумфално. Страхотно. Най-после. Дочакахме сиянието на 6-тата нощ, но си струваше, определено си струваше.  

Ден 6

Този ден започваше с Dettifoss. Най-големия и пълноводен водопад в Европа. Тръгнах от България без големи надежди да го видим – пътя беше затворен през зимата. Но два дни преди това отвориха пътя, като първоначално го определиха като силно заснежен. Това не можеше да ме спре – та ние сме с 4х4. Когато хванахме разклонението от път 1, пътя вече беше изчистен до асфалт и сух. От паркинга до водопада разстоянието е около 600-700 метра и предвид, че бяхме едни от първите посетители за доста дълъг период от време пътеката не беше добре изчистена, а по скоро леко утъпкана и заледена от стъпките на туристи от предишния ден. Но ние бяхме подготвени – нахлузихме градските котки, които си бяхме купили от Lidl и бодро, бодро към водопада. След него се отбихме да видим и Selfoss, както и каньона между двата водопада.  

Очакваше ни едно от най-интересните места в Исландия – езерото Myvatn и всичките красоти и природни феномени около него. Геотермални зони, скални лавови образования, пещери, псевдо кратери, истински кратери. Няма спор, че геотермалната зона hverir е най-впечатляваща. Всички вътрешности на земята са извадени на повърхността, натикани в един голям казан и клокочещи от топлината, излизаща от недрата, смърди та се не трае… На моменти величествено, в други – отвратително. Просто онемяваш. Възможно ли е всичко това? Това Земята ли е? Господ защо го е направил? Нещо си е експериментирал или иска да ни покаже какво ни чака в ада… Нямам отговор, а и не мога да го пресъздам – нито като картина, нито като усещане. Бах м--- му.  

Деня завършихме в Myvatn Nature Bath. Кеф …

Спането беше в една къща за гости в някакъв къмпинг, непосредствено до езерото. Поредното страхотно място за нощуване и отново страхотно Северно сияние. Силно, интензивно, разноцветно, танцуващо по цялото небе. Красота!

Ден 7

Myvatn го бях предвидил за ден и половина, но успяхме да обходим основните забележителности за ден, така че сега директно към поредния водопад – Goðafoss. Биваше си го и този водопад. Как „биваше“ – направо си беше поредния страхотен водопад. Обходихме го и от ляво, и от дясно, поснимахме дори и от мостчето пред него. После слезнахме до самия бряг и стигнахме почти до самия водопад – на 2-3 метра. Имахме време и можехме да си го позволим. И дъга се появи.

В програмата за този ден оставаше само Akureyri – втория по големина град в Исландия след Рейкявик, цели 20 хил. жители. Този град ни хареса повече от Рейкявик. Сгушен почти в края на един фиорд. Пътя предлага страхотна панорама към града, точно преди да завие около дъното на фиорда. Планините зад града, бели, снежно-девствено бели и отрязани през средата като с нож. Страхотна гледка.  

Деня завърши в Husavik – рибарско селище от 100-на къщи

Къщата за гости. Да, повтарям се, знам, … беше страхотна. Пак само за нас двамата. Самата къща е в центъра на Хусавик, на два етажа, строена през 18-ти век. Вътре мебелировката и атмосферата е от 60-те години. Ковиорчета по масите и подлакътниците на фотьойлите, лампово радио с размерите на малък хладилник. Всеки момент очаквах да зърна телевизор „Опера“ в някой ъгъл. Напомни ми къщата на прабаба ми, когато бях 6-7 годишен. Много ретро, много яко и уютно. Преди да се настаним видяхме, че на стъклото имаше телефон с покана да се обадим. Звъннах, собственика каза, че идва до минути, а ние да влезем и да го изчакаме. Къщата беше отключена.  

Дойде един млад, набит исландец. Показа ни набързо коя стая да ползваме. Извади един плик с продукти от колата и ги натъпка в хладилника. Каза, че може да ползваме каквото си пожелаем. И след това отвори пак хладилника и го снима. Чао и си тръгна. Тоя пък, хем може да ползваме всичко, хем го снима. Да не би да ни засича колко ще изядем. Докато се чудехме с жена ми какво се случва, човекът се връща с още по-голяма торба с продукти и отново ги натъпква в хладилника. Явно го мързеше да помни какво точно има и какво още е трябвало да накупи и затова е снимал. Макар, че според нас още първото зареждане щеше да стигне за дни напред. А на нас ни предстоеше само една закуска.   

Тази нощ също имаше сияние. Не така интензивно и продължително, но да не бъдем максималисти. За съжаление в следващите дни не успяхме да зърнем сиянието. Или имаше облаци или нямаше активност, но ние останахме много доволни. От 10 нощи в 3 да ни се покаже Северното сияние – и сега ни се струва, че сме били късметлии.  

Според рекламите Хусавик е градът на китовете. Така че на следващия ден ни чакаше поредната незабравима емоция – екскурзия с корабче с цел – наблюдение на гърбати китове и други морски обитатели – каквито се покажат.

Ден 8

Плаването продължава около 3 часа. Корабчето плува почти до края на залива т.е. на няколко километра от Северния полярен кръг. Капитана направи всичко, което беше по силите му. Кръстосваше водите като миночистач. Но китове не се появиха. Видяхме само дузина заблудени делфинчета – от по 3 м. всяко. Били едни от най-едрите видове делфини. Е, какво да се прави. Това е Исландия. Не може да ти се покаже в цялата си красота само за няколко дни и то още при първото посещение.

Този ден ни чакаше доста път. Крайната ни точка беше Borgarbyggð. Преди това трябваше да видим Byggðasafn Skagfirðinga. Това е музей, състоящ се от няколко торфени къщички, построени една до друга и свързани по между си.  

Предпоследната ни спирка беше емблематичната скала Hvitserkur. Според въображението на съзерцаващия я, тя може да бъде оприличена на шлем на войн, на бизон или друго подобно животно, заровило муцуна в пясъка, на …….. Успяхме да я зърнем почти в край на деня. Надявам се, светлината все пак да е била достатъчна за да станат прилични снимки.

Пътят до там т.е. отклонението от Път 1 до скалата е черен и неравен. С обикновена кола едва ли може да се кара с повече от 40км/ч, но аз с Дъстерчето си позволих 60-70 км/ч на отиване, за да хванем колкото се може повече дневна светлина.

В къщата за гости си бяхме пак сами – кухни, бани, трапезария ... само за нас.

Ден 9

Последен пълен ден в Исландия.

Програмата беше много амбициозна. Не ми се вярваше да успеем да я изпълним.

Първа спирка – безстопанствения топъл, минерален извор, в който бях решил да се топна на връщане. За съжаление тогава валеше силен дъжд, така че пропуснах кисненето в тази локва.

Скалите Gerðuberg – интересни образования при изстиването на лавата, но ние вече бяхме виждали подобни на няколко места.

Ytri Tunga – плаж, пълен с тюлени. Ама, наистина пълен. Имаше поне 20-на кротко плуващи и няколко излежаващи се мързеливо в плитчините или на някоя скала.

Да се чуди човек как толкова подвижни във водата са така тромави и безпомощни на сушата. Това дребното тюленче (по средата) с такива огромни усилия се намести между мама и татко, че по едно време ми идваше да преджапам до тях и да му помогна. Няма проблем - аз с вода до коленете вече имах опит. Плажа, сам по себе си, също си го биваше – изненадващо жълт, почти нормален и странно стоящ на фона на останалите плажове в Исландия – гарваново черни.

Района Arnarstapi и по-специално скалата Gatklettur. Много интересно място и тези птици, борещи се за местенце, оцвъкали в бяло черните скали, естествената арка, бушуващия океан, …

И отново … водопад – Kirkjufellsfoss. Прекрасен! Разбира се, и ние направихме по някой кадър от така известната експозиция, в която горната част на водопада се лее на фона на странно красивия хълм в далечината. 

С това обиколката на полуостров Snaefellsnes поприключваше за нас. По пътя мярнахме и лавовите полета и образования Berserkjahraun, подобни на Dimmuborgir до Myvatn и много други в Исландия.

Сега целта ни беше водопадите Hraunfossar. Но преди това се отбихме в Reykholt. Място, свързано с тяхна историческа личност - Snorri Sturluson, поет, политик, историк.

После се спряхме и пред най-мощния топъл извор в Европа – Deildartunguhver. Температурата на водата е около 970 C, а дебита на извора е 180 литра/секунда. Тръби за отопление на околността се простират на десетки километри от извора и достигат чак до Borgarnes и Akranes.

И накрая Hraunfossar. Да-а, твърдо в първата тройка, един от най-интересните и красиви водопади. Всъщност река, поточе няма. Водата директно извира от земята, но странично, и през лавовите скали се изсипва в реката. 50 метра по-нагоре е Barnafoss. Това, най-вероятно бяха последните водопади, които щяхме да видим в Исландия.

Последното ни спане беше в една къща за гости в края на Рейкявик, в района на Seltjarnarnes. На сутринта върнахме колата и литнахме за Манчестър, от където на следващия ден се прибрахме в София.

Това беше!

9 незабравими дни в Исландия.

В мозъка на всеки посетил Исландия се образуват по още няколко мозъчни гънки, пазещи спомени и картини от нейната природа. Нашите мозъци, сигурен съм в това, направо се жигосаха. Толкова дълбоки следи остави в нас тази страна – спомените няма да избледнеят с десетилетия.

От предварителната програма (по някои оценки – доста амбициозна) успяхме да изпълним почти всичко. Исландия ни го позволи. Това, което не се случи беше посещение в Синята лагуна – не съжаляваме. Да видим гърбати китове – е, то не може всичко да е на 6. Водопада Svartifoss – тук аз си бях виновен, като пропаднах в ледените води на ледника Vatnajökull. Но поне оживях, което е добре.

Ако трябва да обобщим - изключително удовлетворени сме. Толкова много красиви природни забележителности, концентрирани на такава малка площ – Исландия е уникална.

Сигурен съм , че тези, които за първи път четат нещо по-подробно за Исландия вече са разбрали защо основното заглавие на пътеписа е Fossland.

Само тук има снимки и са споменати поименно 17 чудно красиви водопада. А колко още има в Исландия – не знам дали някои може да отговори на този въпрос.

За нас Fossland ще си остане по-подходящото име на тази страна.