Получаваме си количката (откъде знаеше дребното, че ще е бяла?), мятаме се, и към Ибис бъджет. Бонсуар и веднага в тоалетната (който пътува с малки деца, сигурно знае в каква фундаментална и неразделна част се превръща това преживяване, наред с възхищението от красотите в чужда страна, една част от мозъка ти винаги е включен на режим "търсене" на потенциални места за тази дейност).
Става вече тъмно, зад Ибис има Лидл, познайте дали имаше френска вечеря на свещи, или бърза обиколка из магазина. Ноо, трябват си ни някои неща от първа необходимост, а на следващия ден ще бързаме да изтарашим La Cite, а после към забутаното село, в което избрах първата ни квартирка (аз Ибис не го броя, там беше ужасно, но ни трябваше някъде евтина нощувка, тъй като полетът беше в малко късния следобед). Бърза вечеря и пращаме таткото на нощна разходка, а мама приспива който е за приспиване.
За крепостта какво да кажа, неслучайно е такава известна забележителност. Помотахме се с кеф, минахме по стената, минахме и през поне три сезона:
на 'опашка' за билети:
френски 'шовинизъм'
гледка от стената
Бяхме си дали време до обяд, след което потеглихме по избрания маршрут - през Alet-les-Bains, Rennes-les-Bains, крепостта Puilaurens и крайна точка Finestret. Планът е да обядваме в едно от двете селца, които не са много далече, но имаме и резерви в колата, така че няма да е страшно положението. В Alet-les-Bains супер лесно намираме (и всъщност съвсем случайно) останките от едно aбaтство (което не било много ясно как се е пръкнало, но ми се струва, че беше на катарската карта, която ни бяха дали някъде), а досами тях и няколко масички на отсрещното заведенийце, с печени пиленца, въртящи се на шиш отпред. Първи френски лингвистичен сблъсък, и гугъл транслейт отказва (което ме кара да направя огромната грешка да рестартирам телефона си и оттам да загубя предварително заредения маршрут в гугъл мапс - а защо ли нямах офлайн карта, не знам, понякога просто не ми предлага да свали такава). Искаме пиле, обаче френското ръкомахане не ни е много ясно, затова се въртим като мухи без глави и си чакаме чинно "поръчката" от половин брой пиле. Да, ама не. Накрая се намери една женица, която успя да извади малко английски думи, за да обясни, че тук храната се поръчва предварително и няма за нас ни кокал, ни картоф. Яснооо, ще си пробваме късмета в следващото село (това го пребягахме един след друг, докато чакахме за несъществуващата манджа, то е изключително малко).
В Rennes-les-Bains спираме колата близо до 2 заведения за хранене, едното с хамбургери, другото изглежда по-обнадеждаващо, но е вече 13:30 и влизаме с плахи стъпки, но широки усмивки, а дамата с таблата се смилява над малкия човек и гледа умоляващо готвача. Той се мръщи, но склонява. За да се отблагодарим, не искаме английско меню (но жената говори достатъчно английски), сочим напосоки по менюто, използвайки миниатюрните познания, по-скоро единични думички, които ни се струват познати. Моето предястие беше ясно - нещо морско, а основното нещо пилешко, с картофи. В пилешкото обаче бяха скрили изненада - нещо като половин кюфте с кисел вкус. Ами, не ми хареса, хич, на малкия пък съвсем, и набутвам поне кюфтето на таткото (и неговото гълъбче си имаше половин кюфте, как да не го направя цяло). Дребното е щастливо, че не го насилваме с месото, а сме го оставили да докопа панера с франзелките. Печелим нов панер, щом френският хляб е толкова хубав... След това храносмиламе с една кратка разходка из селцето (но то си е също доста малко) и продължаваме към Puilaurens.
Стигаме към 4 и нещо, виждаме го от пътя как се извисява примамливо над дърветата, нооо спънка в плана: от разтягане на крайници край колата и разнасяне на седалки (да, за тоалетни) изпускаме последния час, в който пускали горе! Работело до 5, обаче последно се влиза в 16:30. Продължаваме си леко омърлушени по пътя, без да искаме (т.е. шофьорът понякога не прави разлика между ляво и дясно) тръгваме по кривия път, ама буквално крив. Обаче мнооого красив! Полупланинско пътченце, почти еднолентово (персон и половина най-много, и то само на определени места), криволичещо между редуващи се горички, ливадки, махалички и пухкави облачета (наред с пухкави агънца и други зверове), как да не я заобичаш Франция от пръв поглед! Почти нямаше движение, но няколко пъти трябваше да се разминем с някоя и друга кола и винаги ставаше с по 2 гуми в треволяка (добре че нямаше канавки). Спускане към Prades по още по-големи завоища, после пътят се пооправи и без много лутане си намерихме селото, което също е толкова миниатюрно, че трябваше да паркираме до църквата и да ходим до къщата, която се намираше в уличка широка около метър (която изобщо я нямаше в гугъл мапс, нито пък съседната, поне за някакъв ориентир). Къщурката на мен много ми хареса, въпреки че малко намирисваше на мухъл в подземната спалня (някога сигурно мазе), като цяло си беше доста 'рустик', но уютно и приятно. Настанихме се, разхвърляхме се, хапване, пийване, по леглата.
Но да се върна на Puilaurens. Може би защото краят на октомври не е толкова туристически сезон, почти нямаше хора там (разминахме се по пътя и в двете посоки с няколко човека, а горе имаше освен нас точно още 2 девойки). Малка полянка, обградена с високи стени, а в единия и край - 'жилищната част'. Красиви все още зелени баири навсякъде около нас:
Слизаме долу и сядаме на една от предвидливо сложените маси за пикник и вадим дисагите. Нападат ни оси. Определено ни накараха да побързаме, което всъщност беше добре. Следващото катарско чудо, както споменах, е Peyrepertusе, по път за натам се минава покрай друга крепост - Queribus:
Нея също искахме да я видим, но настоях да е на връщане, ако има време, защото горе-долу бях наясно, че това другото е красотията. Табели по пътя за Gorges du Verdouble и Gorge De Galamus почти ни отклоняват от правия път (те ми бяха в първоначалния план, обаче Puilaurens ги изяде), но натискам за крепостта.
Тук определено има по-голям паркинг и доста паркирали коли. Не толкова, че да ни затруднят да намерим място, но си личеше, че ще има народ. Вземаме билетчета и брошурки с информация и пак стъпала. Тук не е толкова стръмно (с малки изключения), но се върви може би малко повече (или ми се е видяло така заради брулещия вятър и сенчестата страна, по която се движехме). И тук е време да стана по-безмълвна и да оставя картинките да говорят. Но намерих веднага 'тоалетната', така де, "машикула" ли е, що е, на мен си ми мязаше на клозет, все пак си беше по така, закътано...
Решихме да не влачим дребното по още 200 стъпала до втората част на крепостта, а един по един да се разходим дотам иии, ами аз, честно казано, исках там да си и поостана. Само да ги бяха направили тия стени малко по-ветронепропускливи! Невероятни гледки, и морето се видеше чак! Пък и облачетатааа...
Така се замотахме из този Peyrepertusе, че естествено не ни остана време за Queribus (все пак имат вечерен час), само минахме през паркинга му, да го видим по-отблизо.
На връщане пък сме си заплюли Еus, едно от най-красивите френски селца, което ни е съвсем по път. Надявахме се да можем да хапнем нещо там за вечеря (стигнахме тъкмо по залез). Да, ама не. Нищичко не намерихме отворено (беше около 7). Явно извън летния сезон (и може би уикенд) не им се занимава да поддържат ни ресторанти, ни нищо. Е, нали си имаме французки хляб и сиренце, и това ни стига. И без това геройчето е уморено, време е за сън.
Вече доста изгладнели се завърнахме във Villefranche-de-Conflent и се втурнахме в първото изпречило се заведение, в което храната беше доста не-вкусна, но се натъпкахме с хляб (отново). После се отдадохме на лежерна разходка по тесните улички на това красиво, но една идея по-туристическо село. Междувременно беше станало към 23-24 градуса и набързо ми мина всякакво неприятно усещане, било то от обяда или от каката, която ни се скара в едно магазинче за дървени дреболии (много били чупливи).
на всяка крачка има красиви метални произведения на изкуството, обикновено по фасадите на сградите
Следващата ни спирка е Еvol, на 13 км от Villefranche-de-Conflent. Е там поне избягахме от туризма. То също е в списъка на най-красивите селца и определено ни се хареса. Само размерът можеше да е малко по-голям, ама много малки са ги направили тези средновековни местообитания! Обиколихме го съвсем бързо на бавен ход, но наистина остави едно много приятно и отнесено чувство (отново имаше може би 1 семейство на обиколка освен нас).
каква ли е функцията на това издадено нещо? имаше такива на няколко места (и в няколко села)
а къде е вратата?
уникално строителство, няма един прав ъгъл
Тук трябваше просто да приключим с обикалянето, защото ни беше вече достатъчно хубаво, но Vernet-les-Bains беше много наблизо и хайде да погледнем и там. Оказа се доста по-голямо отколкото си представяхме и твърде не по вкуса ни. Също така не намерихме никаква стара част, но и не сме търсили дълго, ясно ни беше от самото начало, че ще си загубим времето. Затова просто наобратно пак минахме през Eus, този път го хванахме още по светло. Местоположението на селцето е такова, че преди залез последните лъчи на слънцето го осветяват като прожектор, ефектът е поразителен (снимката е по-ранна, затова не мога да покажа, но и да го бях хванала, с моята сапунерка и умения...)
На следващия ден трябваше да сменяме къщата и трябваше да стигнем до Servian, като пo път съм избрала едно ждрело и едно селце. Gorges du Termenet се оказаха отличен избор за природна забележителност и пикник. Преди да се мине през ждрелото (с колата), ако човек разполага с повечко време, може да се посети и Шато de Termes (един от "Five Sons of Carcassonne", наред с Peyrepertuse, Queribus, Puilaurens и Aguilar), обаче беше крайно време за обяд и нали не искаме да бързаме после...
Има две пътеки за слизане до реката, но тъй като не знаехме, че има паркинг по-нататък (който още се строеше и всъщност беше преграден), спряхме на първата отбивка, където имаше място точно за един брой коли (добре де, може и две евентуално) и заслизахме по една зигзагообразна пътечка, която ни стовари точно на водопадчето.
Реката съвсем не беше пълноводна (но все така ледена), което позволи да се накатерим и разходим по образувалите се басейнчета и локвички чаак до скалите и другото водопадче. Изваяни като от скулптор абстрактни форми - представям си какво нещо бушува с повечко вода напролет!
На връщане минавам с дребното по другата пътека, а таткото се катери по стръмния зиг-заг за колата, за да ни посрещне по-надолу (вече сме видели дървена табела с указания, но тя е чак долу, до отбивката горе нямаше абсолютно нищо). Паркингът, както споменах, беше заграден и ще бъде платен в бъдеще, се оказа не много далеч, заситени от франзели и природа се мятаме отново и тръгваме по селски пътченца към Lagrasse (на около 20 км оттам). Отново никакво движение по тесния път, прекрасна природа и почти нищо друго. Леко замотване в едно село, за да намерим пътя, но една много възрастна баба успява да разпознае в смешното ни произношение, че търсим "Лаг(р)асЕ" и ни упътва с ръкомахане. Lagrasse е пораснало с годините и туризма, но в самата стара част има ограничено присъствие на капитализъм и консуматорство. Опитах се да намеря кафе в чашка за еднократна употреба, обиколих цяяялата средновековна инфраструктура, и намерих такова чак на гърба й, до паркинга (в четвъртото заведение). Френска особеност - очакват да намериш 15 минутки да седнеш да си го изпиеш на масичка, само че ние искахме пък да си го изпием точно срещу абатството им, до реката, на слънчице и в непосредствена близост до камъчета, които да бъдат цопкани във водата. Така че ми отне само около половин час да изпълня задачата. Положителното в случая е, че успях да разгледам цялото селце (старата част).
На другия ден докато се разберем накъде да поемаме, стана почти обед. Шофьорът беше малко изморен от каране предните дни и някак си не ни се щеше да го доизтощаваме с 200 км на посока, обаче накрая се решихме. Все пак от тези 200 км, повечето бяха по магистрала (на доста висока надморска височина, както ни напомняха табелите отстрани) и стигнахме сравнително бързо до целта - Gorges du Tarn. Гугъл навигацията отново се изложи като искаше да ни навре по черни пътища в последната отсечка, добре че имаше упътващи знаци. Озовахме се на ръба на ждрелото, което просто ни взе дъха още оттам! За съжаление не снимахме, защото слънцето се беше блеснало директно насреща ни, но отбихме да се полюбуваме. Пътят беше меко казано на зиг заг до долу.
Там вече тръгва покрай реката и се опияняваш, но не от завои, а от гледки. Есента тук се чувстваше по-силно, отколкото в ниските Пиренеи и цветовете ни заливаха отвсякъде. Каквото и да кажа за това място, малко ще е. Много, ама много ни хареса. Едни мааалки селца, повечето направо махалички, едни драматични скали, караш си колата (или се возиш в моя случай) и забравяш за всичко. Доста помага и липсата на движение, което сигурно не е фактор през топ сезон, ако съдя по множеството места по пътя за наемане на каяк, както и възможностите за къмпингуване. Буквално на всеки трети завой (или едното, или другото).
по тези скали имаше катерачи
срещаха се и такива изоставени къщурки в скалите
Минаваме покрай някаква скала със сувенирно магазинче и нещо бързо за хапване, не обръщам много внимание, но на връщане забелязвам стълби на тази скала и веднага се бият спирачки (Pas de Soucy). Вход, ако не ме лъжат спомените, 50 цента. Не е твърде високо, набързо се покатервам, отгоре има хубава гледка, но слънцето е вече доста ниско, слабичко и тръгнало към залез. Въпреки това не му пречи да посребрява реката:
Решаваме да продължим към Sainte-Enimie, също част от 'онзи' селски списък. От тази част на реката е старото селце, оттатък реката са новите къщя и хотелчета. Покрай реката - дълъг паркинг, а от другата страна на паркинга, на по-високо ниво - улица с ресторанти, барчета, магазинчета. Повечето затворени (вече беше след 14:00) в малкото отворени не могат да ни дадат и коричка хляб, питаме един собственик на малко барче откъде да си купим храна, почва да ни обяснява за някакво село на 30 км оттам ("ама ти луд ли си, бе, чичка!"). Все пак тръгваме, че гладен не се стои (дребното хрупа някакви бисквити и ябълка, ама ние сме само на душевна диета), така или иначе в посоката, от която дойдохме, нямаше нищо, така че продължаваме напред. Караме поне 20 минути, стигнали сме някакво село и виждаме край пътя едно 'Казино', поглеждам часовника, 15:02. Ехааа, хайде на франзелите! Успяваме да зърнем и едно от другите прекрасни селца от отсрещната страна на реката (логистично беше малко сложно да се стигне дотам, но ако имахме повече време, задължително!) - Castelbouc.
И обратно към Sainte-Enimie zа пикника край реката.
Помотаваме се после по уличките и палим колата.
По пътя спираме на 2-3 места. Забелязали сме селце с интересна архитектура отсреща, до което не знам дали има изобщо път. Има въже за снабдяване с продукти, и лодки долу в реката, както и купон с жива музика в един двор/тераса. Мисля, че пишеше Hauterives на табелка някъде.
Тук е може би моментът да вмъкна още едно възхищение. Все сме очаквали да е пълно с лозя, ама такова нещо не сме си и представяли. Още от втория ден ни прави впечатление, че няма нищо друго освен лозя по пътя (тук там по някое маслинено дръвче). Такова разнообразие от лозя, не че сме разбирачи, но есента ни помогна в случая, тъй като беше оцветила всяко лозе в различни нюанси от палитрата. Не ни омръзна да ги зяпаме! А във всяко село - изба. Ама не една избичка, а изба до изба. Поне по 2-3-4. Как да си избереш? Нямаше как да не се поинтересуваме, районът се оказва (според уикипедия) най-големият производител на вина в света (и виновен за повече от 1/3 от виното на Франция)! Доколкото схващам, превес имат трапезните вина, и също така, леко са попрекалили, та сега се чудят как да стимулират хората да произвеждат И нещо друго там.
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега