Патиланско царство

Такааа... Момент, да си наглася по-удобно крака с гипса, да си сипя кафето, дето си го мъкна до бюрото в бутилка от минерална вода в една торбичка и да ви разкажа как трябва (или пък не трябва?!) да правите, ако не искате да сте на мое място. Сиреч, имате избор - както ви хареса. Значи... Ако някой ми беше казал,

че всичкото това може да ми се случи в рамките на 5 (словом - пет!) дни, щях да му се изсмея.

Стивън Кинг би пребелял от завист. Ако пък случайно го беше налегнала музата и му беше хрумнало да напише сценарий за такъв филм, аз пък, от своя страна, бих реагирала на подобен филм с: «Аре сия! Този път прекали!»... Ама на! Взе че ми дойде до главата, но да карам наред...

Глава 1. Я да ударим шамар (на английската държавна машина) или "До Лондон и назад"...

Взеха приятели, че ме навиха да ида в Лондон - столицата на ”добрата стара госпожа” трябваше да ме посрещне за три седмици. Нещо уж като гости на приятели, нещо съчетано с курс по английски, нещо като да разгледам, опозная и обикна Лондон... абе изобщо, като нищо друго на света.

Та приготвих всички изискуеми документи - покани, фактурата за платения курс и всичко допълнително, дето го искат в посолството им. И се наредих на опашката. За унизителното отношение в посолството няма да ви разказвам, щото сега ми се вижда като невинна суха тренировка след всичко, което последва.

С две думи, инспекторът рече: ”Отказваме Ви виза, защото:

1. Курсът Ви е за кратък срок.

2. Не сме сигурни дали можете да си го позволите. (тук само ще ви напомня, че курсът ми бе вече платен и имах оригинална фактура)

3. Гаранцията ви от 10 000 (словом - десет хиляди!) паунда в английска банка е недостатъчна (?!?) Божкееее, аз, че харча - харча, ама пък 10 000 паунда за 20 дни и мен биха ме поозорили

4. Поканите и потвърждението, че Ви поемат целия престой там са недостатъчни.

(Тук вече се втрещих! Каква ли гаранция ми е нужна?! Може би, че ми поемат и престоя в България?!

Да, ама не. В България си плащам и квартирата, и храната, и гяволъците с ей тия две ръце... и с краката де

Абе отплеснах се. Да се върна на темата. С три думи: ОТКАЗАХА ми виза!

Наплюнчих химикала и изписах еййййййййй такова несъгласие, ама все тая. Тръшнах се аз, а приятелите рекоха:

«Не се излагай, ей сега ще бием един шамар на английската бюрокрация. Ще идем във Франция на ски, но ти НАРОЧНО ще летиш с прекачване в Лондон. Самолетът за Лион излита два часа след като кацне твоя от София, на летището ще ти бият транзитна виза, само се прекачваш. На връщане - същото и имайки вече транзитна виза като прецедент, после по-лесно ще ти дадат виза за по-дълъг престой!»

Речено-сторено...

А! Момент! Забравих да отбележа, че няколко пъти си носих четирибуквието до Бритиш еър и там компетентно отсякоха: ”Никакъв проблем нямате, ако само се прекачвате. На летището ще Ви ударят виза, не е нужно да искате от тук транзитна!”

На третото ходене вече ми викаха:”А-а-а вие пак за транзита ли?! Няма проблеми - пътувайте!”

И такааа... Пътувам! С куфар, пълен с екип за ски, пуловери, подаръци и стискам в ръце билет София - Лондон - Лион, отиване и връщане естествено. Предвидливо съм си приготвила фактурите за платена почивка в Тюн льо Лак и за ски-учител,

ведно със ски под наем. (Божкеее, добре че не помъкнах оттук и ски!!!) Прегърнала силно идеята, че ще надхитря “госпожа стара Англия” и опакована в наивната мечта как ще си прекарам добре... ЛЕТЯ!!! И кацам... (Като се приземих, лепнах подходящият номер усмивка и се затътрих към полицаите да ми ударят визата..

Епизод ІІ. Ах, Лондон! Или как след фотосесия можеш да се озовеш в емиграционен лагер. За втора такава

Та... Мъкна си ръчното малко куфарче «Самсунайт» (щото, нали, баровка го давам), почти си подскачам щастливо на един крак по пътеката към полицейските власти, преповтарям си наум заучените фрази на английски и олелее!!!...

Виждам каква рунтава опашка се е извила пред гишетата и само мен ме няма още там. Стиснах между зъби досадата си, без изобщо да подозирам, че това са последните ми безоблачни 20 мин. в Лондон.

Почти изпитах щастие, когато редът ми дойде. Бодро изчуруликах, че искам транзитна виза, за да се прехвърля на самолет на компанията «Томас Кук» за Лион. Почти натривам носа на полицайката с купчината документи, а тя, вместо да извади печат и да го удари с все сила в паспорта, ми връща обратно документите и някак властно ми посочва обратно коридорите, от които се появих. Хм... тая пък... явно, не ме е разбрала - светкавично решавам аз. Повтарям фразата, като се опитвам да обясня, че ДА, самолетът може би от там ще излети, но куфарчето, куфарчето трябва да си взема все пак. Опс! Тук е моментът да вметна, че багажа не ми го чекираха директно за Лион, защото “Томас Кук” нямал договор за такова чекиране и се налагаше сама да си го пренеса. Изчуруликах всичко това отново, но вече мажорно, а полицайката взе да ме гледа някак лошо и пак ми сочи в обратна посока. Бе, викам си, я да видя какво ми сочи там. Правя кръъъгом и поемам в указаната посока.

Озовавам се в някаква зала (по-късно разбирам, че бил ВИП-входа). Хората там любезни. Запремятах из уста набора ми от 20 думи на английски и се опитвам да обясня за къде пътувам и подавам мобилния си телефон до ухото на най-мило усмихващото ми се девойче, за да му обяснят моите познати какво всъщност искам. Девойчето говори с приятелите ми, звъни по вътрешния телефон на “Томас Кук” и ме повлича обратно към полицайката.

Ето, викам си, всичко се уреди! - и обнадеждена тръгвам подире й и кимам с ококорени очи, докато тя обяснява на полицайката какво всъщност искам аз. Остави ме в полицейските ръце, чакам 15 мин. отвън и леееко започвам да се изнервям, щото нали - багажа, следващия полет, групата и т. н. И ме викат. Разгеле! Поканват ме в една стая, хм... там още няколко човека издайнически нервничат. Отиваме до багажното, преравят ми щателно целия багаж. Божкеееее, как съм го събрала всичкото това в един куфар, сега не мога да го прибера обратно и в два. И защо, за Бога, не ми вярват, че пътувам за Лион, след като и билетът ми, и всички документи, че и багажа говори, че съм тръгнала на ски.

Върнаха ме пак в стаята. Застинах в безвремие, неизвестност, безтегловност. Взеха ми и телефона, прибраха ми нещата в една ниша. А е време вече другия самолет да отлита. Побеснявам! Викат ме, вървя подир полицайката.

Вкарват ме в малка стая с апаратура, с бяло платно и ми сочат да застана до него. Докато се освестя и хоп! - снимка анфас. Брех, гримът ми! - минава ми през ума - сигурно и нослето ми блести, а пудрата ми е в чантата. Показват ми с жестове да застана в профил. Мразя да ме снимат в профил, носът ми е голям,

поне да ми бяха дали огледало да си оправя косата - трескаво си мисля аз. Ей, това суетата е нещо страшно.

Айде пак обратно в стаята, онази, без прозорците. Този път ми предложиха вода. Мил жест от тяхна страна, спор няма - първо те препотяват до обезводняване,

после водица за освестяване. Ех... Не знам колко време стоях там, но по едно време взе да ме хваща клаустрофобията. Взех да философствам на ум. Не върви и да викам, че то само това остана, да ми щракнат едни белезници. Уххх...

По едно време ме привикваха на телефона и чувам аз българска реч. Преводачка, която ми обясни защо са ме арестували и какво следва нататък. Аз пък се опитвам да й обясня в каква голяма грешка са изпаднали, та да им го каже.

А тя с досада рече:

- Госпожо, аз само препрочитам заключението. А то заключението в същия стил, като на инспектора в посолството в София. Че не ми вярват, че съм тръгнала на ски. Ахххх... бясна съм вече!!! Казвам й, ама като ще ме връщат в България и като ще ме придружават до самолета (нашия), защо просто не ме придружат до самолета за Франция?! Полицайката ми обяснява, че компанията “Томас Кук” не искала да ме качи, щото на връщане пак щяла съм да имам проблем и те трябвало да ме връщат обратно, но този път до Франция (?!?) Истинско безумие! Едва се държа на крака. Самолетът за връщане е на другия ден и след няколко часа (видяха ми се вечност) висене в оня арестантска стая ме качиха под конвой в микробус и ме откараха в емиграционния лагер да преспя.

Сега ще ме питате що е туй емиграционен лагер?! Ми сграда. Зад три реда триметрова мрежа. Последваха пак няколко обиска - мен, багажа. Сринах се и се разревах. А те нова фотосесия ми правиха - профил, анфас. Но поне ми позволиха да се свържа с приятелите ми, да кажат координати къде съм. Питах се къде съм всъщност?! Комплектована с хавлия, четка за зъби, с чифт бельо и ключе за шкафчето, а на ключето снимка с номера ми. Под секрет да ви кажа - не бях излязла добре на снимката. Вървя подир полицайката и хлипам, а тя ме развежда и ми показва - като в музей - това е столовата, това - банята (охо!), тук - зала с телевизор, още една за пушачи (аха! не може да бъде! цял ден не бях пушила- не даваха), това е лекарският кабинет, онова - стаята за свиждане. Ехааа... ега ти екстрите.

Почти нищо не виждах от сълзите си. Рева си напоително от яд че са ни провалили почивката, а по радиоредбата звучат имена. Еди кой си на телефона, еди кой си за свиждане. И аз говорих по телефона, и на свиждане ми дойдоха. Бе от всичко се възползвах. Между другото, храната им бе отвратителна. В стаята бяхме 3 жени - негърка, рускиня и аз. Съквартирантките ми ги бяха хванали с изтекли визи и лежаха, вперили празни поледи в тавана. Да не ви разказвам че ме претърсваха често-често, и че душа беше с едно копче, дето като го натиснеш и пуска вода за 10 сек., и че се къпах с една ръка. А на другата направих ей такъв мускул да натискам копчето през цялото време, ама това го пишете в графа «глезотии» от моя страна.

С приятелите ми се уговорихме те да тръгнат на другия ден за почивката,

пък аз като се прибера в България, ще видя какво ще реша. На другия ден пак - полицейската кола, на летището и ме предават на капитана на самолета.

Ахъм!!! Точно като престъпник. Усещах завист в погледите на останалите пътници на летището. Ескорт от полицаи ме съпровожда до самолета А! Забравих да ви кажа, че като си тръгвах от лагера, си поисках вакумираната снимка с номера.

Служителите се засмяха, но ми го дадоха.

И ето ме - ПАК ЛЕТЯ! Обратно към България. В самолета вече държа разписанието на полетите и кроя план.Те ще ми кажат дали ще ида!

Част ІІІ.Те ще ми кажат дали ще ида!!!

Прелиствам графика на самолетите и вече имам план. При това в няколко

варианта. Разгръщам една карта и забивам пръст в най-близките летища до Тин льо Лак. Хубави градове - Женева, Лион и Торино. Телефонът ми е вече в ръчичките. Зачервен е от съобщения с притеснително съдържание от близките ми.

Хм... как да им кажа какво ме е сполетяло, като ще ги притесня?! Преди полета разпращам само лъжливия смс “Много съм добре..ЛЕТЯ!” И един-единствен с истината: “бях арестувана. вече съм добре. връщам се обратно. порещни ме с пари в 15,30“ - на най-добрата ми приятелка.

Тук малко ще се отклоня от темата, за да ви обясня каква приятелка си имам (дай, Боже всекиму такъв приятел!). Ако трябва да я определя с една дума, то тя ще е “валяк”. Няма нещо, дето да е казала и да не го е направила. Бавно, методично, или с чук по главата - светкавично. Резултатът винаги е налице - желаният, естествено. Та тя бе единственият човек, на когото можех да се доверя.

Кацам! Мъкна куфара и веднага се прехвърлям в залата за заминаващи. Работи едно единствено гише. Какво искам пък аз, питам се. Хората празнуват Великден! Не като мен. Съзирам как приятелката ми пристига с такси. Размахва показалец на шофьора и влита в залата. Оглежда ме от глава до пети и отсича: ”Цяла си - това е добре. С теб ще се разправям после. Кажи ми следващата дестинация само и седни там! И да не си мръднала, докато се върна!!!” После окупира гишето. Виждах само как служителката мига на парцали и щрака на клавиатурата на компютъра, а приятелката ми продължава да размахва наставляващо показалеца и да недоволства нещо. Накрая думна с ръка по плота, усмихна се и извади парите. Седях кротоко и не мърдах - зер изпълнявах заповедта й.

Тя се приближаваше към мен с билет в ръка!!! Походката и бе такава, че инстинктивно потърсих с поглед заслон да се предпазя. Последва реплика: “Ставай! Първият възможен полет е утре. Летиш София – Мюнхен - Лион с Луфтханза. Това беше единствен та възможност, ае, нарамвай дисаги и в таксито. Хм, нямало да празнува с мен Великден! Видя ли, че ще стане?!”

...Часове по-късно, наревала се на рамото й, утешена, нахранена с козунаци, великденски специалитети и шарени яйца, вече спя блаженно. Ятачката ми ме изпрати на сутринта с думите:

”Аз не бих тръгнала, но Господ да те пази! Луда глава!”

И..ПАК ЛЕТЯ !

В ръце стискам плана на летище Лион. Графика на автобусите за Тин льо Лак, цени, часове, възможни връзки. ДА ЖИВЕЕ ИНТЕРНЕТ!

Кацаме в Мюнхен – модерно летище. Фото с усмивка. После пак в самолета. Летище Лион. Автобус към Алпите и още четири часа и половина път. Облечена в бонбонено розово и зашила умишлено закачливи екзотични миди по жилетката си, в късния следобед стъпих тържествено върху огромна снежна покривка. Малкото селище Тин льо Лак гъмжеше от хиляди скиори.

Глава 4. На ски като на ски (или кратък анализ на здравословното ми състояние)

Мъничко инфо за селището Тignes. Височина около 2000 м. Три малки селища, омотани в паяжина от над 300 лифтови съоръжения и над 500 писти. Пистите (по думите на приятелите ми)страхотни и подходящи за всякакви възможности. Като започнем от начинаещи и стигнем до състезатели, от черни до перфектно обработени.

Безплатно автобусче превозва между трите части на селището. Излизаш от хотела и след 5 мин вече може да си на някой от лифтовете. Два подземни влака в планината като метро, които те качват на височина 3450 метра за 15 мин.

Инвестирано умно - изцяло в съоръжения, а не в помпозност на хотелите, което бе добре.

Пред хотела се ширнало заледено езеро. В него пробита дупка, през която екипиран и с инструктор, можеш да се спуснеш и да разгледаш леда отдолу. Бъррб... в тая ледена вода не влизам, но разгледах подводните снимки в рекламния проспект. Красиви. По брега на езерото опънати палатки, тип иглу.

Десетина шейни, дърпани от впряг на кучета хъски, чакат желаещи да се поразходят с тях. Кучетата лежат на снега и щастливо помахват с опашки. Помахах им с опашка и аз.

И ето ме, екипирана в ски костюм, провесила на врата картата за влекове и лифт, бодро пристъпвам към ски-школата. Младо приветливо момиче ме посреща и се отправяме към учебната писта. По пътя неловко обяснявам, че говоря само руски.

Върху ските съм! Карам я да ми показва като в забавен кадър движенията, вместо да говори и да се мъчи с мен. Обаче възприемам,щото нали... добра ученичка, пък и прелетях хиляди километри, за да се уча.

А! То аз си имах по-преди един печален опит със ски на Банско. Беше преди 6 години. Пак с приятели, които бяха решили да ме учат да карам ски. Тогава обаче имах страх от падания, защото месец преди това ми бяха свалили гипса от ръката. В онзи случай счупването се дължеше на падане от влак - бързане да сляза.

Приятелите ми ме тормозиха на учебната писта и при един от опитите си да се задържа на ските (пак неуспешен) така паднах, че събрах всички от ски-влека долу в мрежата. Кълбо от хора, ски, щеки... Бяха готови да ме линчуват и едва отървах боя. Та тогава свалих ските и се зарекох че повече няма да ги сложа, щото явно не е за мен. Но, ето ме пак! Вие пък сега да не си помислите, че съм страхлива?! Нищо подобно! Тогава на Банско скачах от връх Тодорка с парашут (крило май се казваше), нооо да се върна на ските.

Та прекарвам си времето аз в уроци и след втория ден, придобила самочувствие (без покритие, да!) решавам, че тази писта е къса за мен и се качвам на първия попаднал ми лифт сама. Огромна бяла планина. Слизам от лифта. Правя три крачки напред и осъзнавам грешката си. Брех! Не мога и да се върна обратно на лифта. Решавам, че ще се спусна, пък каквото ще да става. Пристигам долу съм, след три падания по задник и едно в улея, откъдето едвам станах, обаче пък така самодоволно гледам... Оказа се, че съм пуснала синя писта.

Еххххх... къде са сега ония от ски-влека в Банско, дето искаха да ме бият?! На следващия ден отново едночасов урок и приятелите ми благосклонно решават да ме вземат с тях по високите, но зелени писти. Наистина беше жертва от тяхна страна, защото те карат по черните. Бях решила този ден да преценявам по-добре силите си и да не правя излишни рискове (наивница!).

И всичко бе чудесно, докато на едно место не запецнах. Абе бая стръмно си беше и викам: ”Аз бях то тук! Свалям ските и слизам до междинният лифт пеша”.

“Стига дее! – викат ми те. Хайде, ще помагаме!”

- “Не!” – дърпам се аз. Тук те подло ме изработват: “Ще се откажеш?! Ти?! Накрая на пистата?! Ще се оставиш ?!”

Е?! Какво ми оставаше... пускам се аз, а те крещят по мен: “Сприииииии! По-бавноооооооо!“ “Не мога да спираааааааааам!“ – носи ехото отговора ми. Спрях, де. По задник в края на пистата. Здрава съм (още)!

Последва кратък анализ от тяхна страна на карането ми, как не съм натискала достатъчно ските, че летя като луда, как не съм правела добре завоите, щото не изнасям крака достатъчно... и все в този дух.

“За днес стига! - викам. Слизам до долу с лифта - кабинковия”. И се запътвам към лифта.

“Да ти помогнем ли?!” – питат ме. “Е, стига дееее, сама ще се оправя” – отговарям аз и нарамвам ските.

На площадката на лифта съм сама. Естествено, никой не слиза с лифт – хората са дошли да карат ски!

Ех, как мърдат тия кабинкииии! Успявам да пъхна ските. Правя крачка напред. Втората се оформи като салто назад. Усещам само как вратата на кабинката заклещва крака ми и като в забавен кадър си спомням параболата, която описвам.

Жестока болка! По гръб съм и не мога да стана. В този момент даже не разбирам какво се е случило и не осъзнавам, че трябва да съм безкрайно щастлива затова, че съм успяла да си измъкна крака от кабинката. Приятелите ми чули писъците и се озоваха при мен. А онез байчовци даже не спряха лифта. Ските ми си пътуваха самички надолу, докато аз виех от болка. Както и да е.

Качиха ме в кабинката и вече съм на долната станция. Носят ме на ръце по снега.

После с такси и... в клиниката. В самия край на работния ден. Докторът няма време да чака потвърждение от застрахователите. Правят ми ренгенови снимки и с крайчеца на оченцето си виждам как се приближава към мен с едно легенче и спринцовка. “АААААААААА” - с такъв вик събирам аз всички от клиниката в манипулационната. Защо ли?

Правят ми пункция на коляното, без упойка. Ушите на доктора сигурно още пищят.

За да ме успокоят, ми показват огромното количество кръв дето са ми го извадили от коляното. Да им се не види и на манипулациите инквизиторски. Слагат ми шина, вместо гипс и ми връчват патерици, в едно с епикризите за жестокото счупване и съвети като се прибера в България да ме види хирург, защото имат съмнения и за скъсани връзки. Инструктират ме как да си бия инжекциите в корема и да не забравям да пия някакви там хапчета. Изкарват ме на количка, а пред мен онази бяла, огромна планина, която само преди около час покорявах. Студена планина.

Оглеждам се. С радост установявам, че в цялата тази ситуация има и хубави неща. В колора ми! Шината и патериците ми са в еднакъв приятен, тъмно син цвят. И са в тон с екипа ми! Би трябвало да ми е комфортно – шината е с дунапрен, вътрешната част хавлиена, може да се разкопчава, но мен ме боли и рева. Време е да се свържа със застрахователя си. Да ги видя сега те как ще се оправят с мен.

Глава 5. Дайте идеи как да използвам билетите (в рамките на една година)

В хотела групата англичани ме гледат със съчувствени погледи. Опитвам се да позная по очите им дали някой от тях ме е урочасал. Подозирам, че е заради мидите на жилетката ми – ония екзотичните, с които се опитах да доведа топлото и морето на снега. В списъка на контузените сме две. Една англичанка със счупена ръка и моя милост.

Застрахователите ме инструктираха да съм готова по обяд за извозване. Променят ми маршрута за пътуване. Вместо Лион - Мюнхен - София, ще се връщам през Лион - Париж - София. Пристига линейка и ме пренасят с нея. Две мили същества (вярно си бяха невероятни момичетата) ме носят и по стълбите, и през снега.

Не ми дават да мръдна и през цялото време ме засипват с грижи. По време на 4- часовия път се опитват да комуникират с мен и да ми осигурят повече комфорт. Разказвам им какво ми се е случило - повече с ръце, отколкото с думи (що, бе, мамо, не ме би да уча езици?!)

Настаняват ме в хотел в Лион. По картата се ориентирам в коя част на града съм. Позеленявам от яд! В центъра на града съм. Около мен забележителности и места, които бях предвидила да разгледам. А всъщност, единственото нещо, което виждам от прозореца си е красива тераса и от време на време на нея пушат млади хора. Блазя им! Могат да си се разхождат безпроблемно. На сутринта идват и ме взимат отново с линейката.

Летището. Предават ме на стюардесите. Осигуряват място за мен и място за крака ми. Посоката е Париж, с Еър Франс. Имах малък проблем с комплекта спринцовки. Тия от охраната на летището не позволяваха да са при мен,

щото се притеснявали от атентат. Как ми го обясниха ли?! Ами с мимики – единият се направи, че държи спринцовката в ръка и че я забива във врата си.

Облещих очи: “Атентат?! Аз?!” и отмятам завивката, ведно с полата си. Шината ми лъсва гордо. Добре, че се намесиха ония момичета от линейката. Оставаше отново да ме арестуват или да ме лишат от лекарствата ми. На летището в Париж ме пренасят и предават един на друг четири човека срещу подпис. Като щафета.

Отново летя с Еър Франс, вече към София. Една от стюардесите говори перфектно български. Оказва се, че майка й е българка. С две думи - имах си добра компания!

Летище София! В групата на посрещачите съзирам приятелката ми. Лавина от погледи като тежки думи. Мълча си, щото нали... да не си изпатя от нея още на летището. В колата правим план как да спестим истината на майка ми и

бързо да си я пратим в родното ми място. Успяваме. Представихме счупването за елементарно навехване, ама французите за всеки случай ми сложили и шина.

Та сега си ходя по болници и пункции тук (вече с упойки). Влача си крачето до работа и назад. Ровя в нета и ме връхлитат едни такива мисли...

Значи... ето какво ме човърка. Как да оползотворя останалите ми билети.

Разполагам с билети Лондон – Лион в двете посоки и Лион – Мюнхен –София.

За сега идеята ми е следната:

1. Летя за Париж – 3 дни разходки.

2. Стигам до Лион. Стоя там два дни и разглеждам града – това като задачка първа, защото си го бях планувала за злополучното пътуване.

3. След това Лион - Лондон с компанията “Томас Кук” (това като отмъщение, че не ме взеха предния път).

4. Преспивам в Лондон. В емиграционния лагер естествено. Там вече всичко ми е известно като процедура и няма да се шашкам толкова. Освен това ще се видя и с персонала на лагера – вече сме почти близки - и с приятелите ми в Лондон, все ще ми дойдат на свиждане. Ще си сложа и огледалцето и гребена и пудрата в джоба този път, та за фотосесията да съм перфектна!

5. На другия ден те би трябвало да ме върнат обратно в Лион (тук се двоумя дали да си покажа платения билет за връщане или да издокарам компанията “Томас Кук ” да ме върне за тяхна сметка, щото по закон им е задължение след като не са ме пуснали в държавата - много съм им набрала!), пък и ще ми остане един билет Лондон – Лион, ама за него ще мисля после.

6. Прибирам се от Лион през Мюнхен до София и така ще съм оползотворила и другия си наличен билет.

Ами... това беше. Помагайте сега!!! Чакам идеи от вас така ли да оползотворя билетите!