алпи

Алпийска история

Тази година ми се удаде за кратко да направя една разходка из Алпите. Една приятелка само ми подметна да ходим да поскитаме из планината и на мен толкова ми трябваше. Щяхме уж да сме поне 4-5 човека, нооо в последния момент се оказва, че сме само двечките. Няма нищо, тъкмо няма да се съобразяваме с други. Аз обаче нямам никакви обувки за планина, а кецовете са изключително хлъзгави дори на сухо. Еми, набързо напазарувах, може би твърде набързо, дано да се разтъпчат по-нататък, че имаше малко неприятни изненади. Още едно уточнение – аз идея си нямах къде отивам. Мислех си, че просто някъде на зеленко, малко горички, възвишения, поля едва ли не.

И така, втората половина на август, за 3 дни (нямахме време за повече), ние хванахме влака от Мюнхен за Oberstdorf, малко след обяд сме там, оттам трябва да стигнем до едно съседно селце (забравила съм му името, към 2-3 часа път пеша), откъдето започва изкачване до хижата Kemptner Hütte. С немския транспорт се стига много лесно и сравнително бързо, от Oberstdorf всъщност има и маршрутки до това съседно село, но ние докато се начудим кой точно път от един голям разклон трябва да хванем, тя си мина и замина, а следващата се оказа чак след половин час. Имахме „леко” притеснение за времето – задава се ужасно черен облак, който разбира се ни застига и плисва порой точно на 100-тина метра преди първата къща в селцето. Започва сериозно чудене, да продължаваме ли или да пренощуваме в това село. Тъкмо тогава се появява един човек, пъхва се под стряхата, под която се криехме, преоблича се с непромокаемата си екипировка, и почти веднага продължава към въпросната хижа. Преходът не би трябвало да е повече от 2,30 часа. Да, но в това време… Ние решаваме все пак в полза на хижата, като си казваме, че можем да вървим след този мъж, за да може ако ни потрябва помощ да крещим. Само че не взехме предвид неговата скорост на придвижване и доста бързо го загубихме. Между другото раничките ни бяха изключително малки (за 2 нощувки сме все пак), но решихме да си вземем и нещо за из път, та бяхме невероятна картинка всяка с по една найлонова торба в ръка. Аз и дъждобран нямах и бях още по-невероятна картинка, с чадър в другата. Добре че този първи преход беше сравнително лесен, и добре че дъждът спря още в началото на пътеката. Не че след 15 мин. изкачване не бяхме мокри (ама изотвътре). Стигнахме хижата надвечер, отмалели, мокри и гладни, аз вече с прокрадващо се съмнение в какво ли съм се забъркала. Успяваме да хванем топлата кухня (хижите в Алпите имат вечерен час за кухнята, вечерен час за тока, и като цяло всъщност доста правила). За онези, които не са се сетили да предупредят близките си къде отиват, обхват на телефона има единствено на 15-20 минути път от хижата по една пътека (указана с табели). Естествено не можах да мигна първата нощ, къде от вълнение, къде от хъркащи немци и австрийци (маршрутът върви горе-долу по немско-австрийската граница). Сутринта всички станаха и тръгнаха почти по тъмно, ние обаче като първи туристки останахме до към 9 да дремнем на спокойствие. Една двойка беше изостанала като нас и ние я използвахме за разпит как е пътят към следващата хижа (те пристигнаха оттам предната вечер, по тъмно). Наплашиха ни (жената имала проблем с височините), че ако не сме опитни алпинисти, изобщо да не тръгваме, имало и катерене на места, по стоманени въжета, а на едно място, както се оказа, дори по стълбичка, немците доста държат на сигурността. Беше прекрасно слънчево време. До последно се чудехме дали да ходим до хижата или да катерим близкия връх – Grosser Krottenkopf (2656 м). Срещнахме малка група точно до разклонението за двата маршрута, поговорихме си, и накрая решихме, че ще е хижата. Очакваше ни 6-7 часов преход. Трябваше да побързаме, защото вече беше 10 ч. Хубавото на късното ни тръгване беше, че поне избегнахме големите тълпи – човек ще си помисли, че в планината е спокойно (особено през седмицата, за уикендите хижите предупреждават изобщо да не се тръгва без предварителна резервация, освен ако не иска човек да спи навън или в най-добрия случай на земята), ама хич не е така, и като трябва да се разминавате по кози пътеки, не е много забавно.

Kemptner Hütte:

Потеглихме, вървим си, леко изкачване, приятно, някаква коза ни следва, виждаме обяснения в любов, прекрасни гледки:

Междувременно се заоблачи и захладня. Виждам облаци, които сериозно ми миришат на дъжд.

Стигаме до първите снегове, но тук е все още сравнително равно и сравнително лесно за вървене, нищо че си е хлъзгаво, въпреки чисто новите ми „специални” обувки с грайфери. По-нататък обаче си има баир, който се наложи да качваме почти на 4 крака, защото слънцето беше поразтопило снега и се пързаляше много сериозно (ние щеки нямаме, да се различаваме от всички останали). Стигаме до първия връх, по който ни предстои катерене - Bockkarkopf 2609. На има-няма 20-тина метра по права линия преди върха ни застига дъждецът. Аз вече съм си мокра така или иначе, но е доста хладничко и не искам съвсем да се донамокря. Виждам все пак симптоми, че валенето вероятно няма да е много и продължително и решаваме да спрем за 10-тина минутки, разпъвам чадъра (добре че нямаше вятър), свивам се под него и си чакаме. Покрай нас минават планинари, които ни се смеят. Изобщо не ни пука. Дъждът спря бързо, потеглихме пак.

към върха:

Само ни намокри камъните, а ние бяхме заобиколени от пропаст от всички страни. Наистина ми мина през ума, че може там да си остана, само едно криво стъпване и това ми е. А обувките се ХЛЪЗГАХА! Може би съм се сдобила с поне един бял косъм тогава. Мина ми през ума също дали да не се връщаме, обаче вече бяхме преполовили пътя, та нямаше много смисъл. Освен това слизането по мокри камъни си е по-опасно от качването по тях. И така, продължихме си смело, след това изпитание просто няма какво друго да става.

към друг връх (вероятно Steinschartenkopf, 2615):

Рано се успокоих, по-нататък почнаха едни сипеи едно чудо. Пътечка така или иначе отдавна вече няма (има маркирани камъни), а надолу доста стръмен сипей. Последното слизане преди втората хижа (Rappenseehütte) – сипей до сипей, част от него под снега, точно където отива маркировката, и невъзможно за следване, така че си търсиш свободен маршрут. Преди това - голямо напрягане на мускулите със стоманени въжета между скални цепнатини и отвесни камъни. Вече долу седим и си чешем главите как би трябвало да се катери това нещо (в смисъл колко опит и желание трябва да имаш, за да тръгнеш да се състезаваш с козите), за тръгващите от Rappenseehütte към Kemptner Hütte???

Стигнахме хижата сравнително рано, поседнахме си на терасата с Käsespätzle и по един Radler, наслаждавайки се на спокойната красота и последните слънчеви лъчи за деня.

Rappenseehütte: (всъщност снимката е от сутринта)

Този път спахме непробудно и дори твърде много. На другия ден нямахме бърза работа, само трябваше да се смъкнем до равното, за да хванем автобус за Oberstdorf. След изключително приятна закуска при този изглед от една височинка до хижата

пообиколихме набързо полянките наоколо и посъзерцавахме езерото Rappensee:

Rappensee:

По пътя надолу имаше отново прекрасни гледки, друга хижа, на която също се разхладихме с по един Radler и от нея почна наистина голямо слизане, от което не си чувствах прасците около седмица след това. Всъщност по-точният израз е, че ги чувствах прекалено много… Да не говорим за болките на глезените от новите обувки, плюс една огромна пришка. Но това са дреболии, за които сега си спомням с насмешка.

Enzianhütte:

Отдолу последен поглед към върховете:

Дано да ги видя пак отблизо тези Алпи някой ден.

Маршрутът ни от Kemptner Hütte до нещото-като-махала Einödsbach с 3-4 къщи, в близост от която си хванахме автобуса:

(взета от тук)

(извинявам се за малко лошото качество, особено на някои снимки, но имах в себе си само телефон)