Баварски пътешественик - по Коледа в...

Села като ескиза.

Зелени поля и ливади, дори и през декември.

Късо подстригани, за да допълват белите къщи – онези, с триъгълните и лъскаво-ярко-червени покриви, издигащи се зад тях.
навътре се издига кръст, даващ знак, че това е християнски район.

Гората по пътя е все още в зелените тонове, но сякаш е изпаднала в дрямка. С единия крак е останала там-някъде в есента, в другия прескача към зимата. И се чуди къде да остане…

Надвисналите облаци придават своеобразен драматичен чар на цялостния пейзаж, пронизвани от някой пробождащ слънчев лъч.

Силен вятър разпръсква пожълтяло-оранжеви листа като етюд за филмова сцена. Радиото предупреждава за силна буря и информира за водещата новина – смяната на лидера на ХДС.

За последните около 6 месеца 4 пъти изминаваме точно този маршрут. И вероятно имам бели петна – или… се дължи на нещо друго. Готова съм на облог даже, че за първи път пътуваме оттук.

Не е възможно всеки път да намирам тези места за толкова удивително красиви.

И когато селцата изчезнат идва ред на информационните табели. Ако обичате да пътувате от тях може да научите много за регионалните забележителности. Всеки път си записвам всичко, което видя и след това разучавам.  Така много често откривам нови, непознати места, които определено заслужават внимание.

Опознай родината, за да я обикнеш. Ако приемем, че родината е там където е „род-ът“, то тогава България е тази страна. Но ако родината е там, където е домът ти, в този случай важи клишето, че човек е част от света, мисля си аз, докато преминаваме през поредния натурален пейзаж, изпълващ ме със смесени чувства на топлина и мъничко тъга, че тази гледка не се вижда и по българските географски ширини.

Макар да е събота, а през този ден да се образуват километрични задръствания, движението е удивително спокойно. Все пак това е трасето, което води до две столици – до Берлин и до Прага.

Вятърни генератори, соларни панели, промишлени халета.

Пътища като тепсия с по 3 ленти, по които се движат стотици-хиляди коли. Трафикът в Германия по т.нар. аутобани е тежък. Понякога се питам – накъде са тръгнали всички тези хора? Пътуват непрекъснато и спирка не знаят.

Всеки, който е имал възможността поне веднъж да се движи с кола веднага ще заподозре, че действието се развива там-някъде – Германия или Швейцария. Защо не Австрия, ще каже някой. Защото по платната за движение съм се научила да разбирам къде съм. В Австрия не се срещат 3 или 4 ленти по магистралите. В Италия също. Друг отличаващ белег е скоростта. Само в Германия можеш да шофираш с колкото душата ти иска и колата ти може. Освен там, където няма ограничение, естествено. В Австрия си длъжен да спазваш 130 км. максимално. И глобите са сериозни. В Италия е 10 км. надолу максимално допустимата скорост.

 Но, да се върнем към темата.

Днес отново ще ви разходя из баварските потайности. Този път се отправяме на запад – посоката е Oberfranken.

Дори и в сивотата на зимния ден, когато небето изглежда така, като че ли има най-големите грижи и е надвиснало сякаш искаш да притисне земята до стената, изтръгвайки от нея признанието за голям грях…, дори и тогава Кадолцбург е магнетично място.

Почти неусетно докато напуснеш суетата на Нюрнберг и току се озоваваш в границите на градчето. Ако се спазват указателните табели, то човек може да паркира спокойно в подножието на замъка, а оттам пеша да се изкачи нагоре. Другият вариант е да се продължи и да се спре на разграфените места на улицата, в горната част. Ориентир е църквата. Старият град не е разрешен за влизане с автомобили.

Още с влизането се пренасяш в друго време. Удивително е как архитектурата в тази част на Бавария много прилича на архитектурата във Франция – района на Елзас.

Колмар, Франция

Кадолцбург, Германия

Фасадите са идентични, макар разстоянието да не е малко – около 330-340 км. Някой ще каже – ами все пак части от Елзас днес са в границите на Франция, но някога са били част от Германия. Този факт е неоспорим, но за мен лично бе интересно, защо тези така типични къщи, на които се виждат дървените греди, отсъстват в Мюнхен и околностите. Отговорът ми даде Диана Дончева, с която споделяме един и същи интерес към пътешествията. Тя ми разказа, че  в Елзас през 16 век се заселват немски занаятчии именно от тази баварска област Franken. И затова и къщите с гредоред в Елзас така си приличат с тези в Бавария. Даже старият квартал в Страсбург се казва "Петит Франс". Незапознатите с историята го превеждат "Малка Франция", а то идва от "Малка Франкония" или "kleine Franken". И елзаският диалект е смесица от немски и френски с огромно преобладаване на немския. И елзаската народна носия е почти същата като тези, които са в Обер Франкен с едни големи черни пандели. Но като част от Германия са били за не много дълго време - около 50 години преди ПСВ и в годините на ВСВ.

Централната уличка, която отвежда право към замъка не е дълга, но човек се захласва по коледната украса и старинните къщи.

 

 

И ето ни на входа на замъка, след като сме „уредили“ формалностите по влизането.

В информационните брошури прочетох, че след 17 век всички дървени подвижни мостове са заменени с каменни, поради наличието на артилерия. Но този явно е възстановен за автентичност.

Още с първата крачка се пренасяш в минал свят, чуваш тропота на коне… и този път това не е илюзия, не е фантазия…, реалност е! Чувам цвиленето на животните, които се изправят на задни крака…, едри, с лъскави гриви,… крачка назад, да… пристигат рицарите…

Това беше само първият знак, че ни очаква едно паметно пътешествие, допълнено по уникален начин от новите технически способи.

Вътрешният двор не е особено голям. Макар да има много силен вятър стените му са толкова високи, че се чува само свистене – нищо не трепва.

Явно единственият кралски поданик днес е един котарак, който необезпокояван от никого крачи гордо в неизвестна посока.

Не знам какви специалисти са работили по замъка, но са разработили прекрасни интерактивни форми.

Почти във всяка зала има монитори – човек може да седне, да си пусне звук, доближавайки само една слушалка като на стар телефон и да слуша с часове разкази от миналото.

За децата историята е пресъздадена в анимационни филмчета. А кой не обича такива за рицари с коне?!?

На една от стените още в началната обиколка на замъка има поставени множество чекмеджета. Вътре се съхраняват различни артефакти, предмети от бита, намерени в замъка – например печати, писма, но и бижута.

В същата зала по средата се намира и огромно дърво. С помощта на таблет човек може да научи кои аристократи са живели тук и каква е тяхната връзка по между им. Изложени са и одеждите на принца и принцесата, а с натискането само на един бутон чуваш и какви са били темите на разговор по между им.

В съседното помещение се пренесохме под звуците на музикален съпровод, а на стената с помощта на проектор наблюдавахме как е протичал един прием. В специална книга са показани и материите, от които са били ушивани дрехите в своеобразния кралски двор.

МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ:

 

Замъкът Кадолцбург е бил дом на принцове и принцеси, на трубадури и клоуни, които са имали задачата да създават весела атмосфера.

Преди повече от 1000 години на това място вече е имало укрепен стар замък, вероятно строен от граф Кадолт, който през 793 г. основава манастира Herrieden.

Най-старите запазени части до днес на Cadolzburg датират от 1250, когато виконт Конрад I на Нюрнберг и по-късно синът му Фридрих III. построили Кадолцбург като резиденция. Архитектурата е късна готика. През годините замъкът се е използвал и като ловна хижа.

В началото на XIV в. на хълма се изгражда буржоазно селище. За жалост то не съществува много дълго и през 1388 г. е разрушено. Възстановено е отново и оцелява до Тридесетгодишната война (1618-1648). Част от дървените-пясъчни къщи в района на замъка са запазени оттогава.

Възстановяването му започва през 80-те год. на ХХ в. и реконструкцията все още не е напълно завършена. Но все пак в голяма степен замъкът предлага невероятна обиколка в миналото.

В Кадолцбург се съхранява най-старата книга за готвене на немски език „Книгата на добрата храна“. Тя може да бъде видяна само при специални изложби, тъй като се съхранява като специално съкровище в университетската библиотека в Мюнхен.

Когато замъкът организира експозиции кулинарите могат по-отблизо да се запознаят с колекция от рецепти на няколко века и да научат повече за техниките за готвене. Освен това има раздел, който разкрива каква е последователността при сервирането на отделните ястия. А ако някога сте имали въпросителни как е изглеждала една средновековна кухня, то този замък разкрива отговора. Кухнята всъщност представлява масивна камина с висок комин. В нея се е печал уловеният дивеч, а в малката сграда, долепена до стария корпус на замъка е имало и нещо като втора кухня, в която се е приготвяла храна за до 500 гости, между тях кайзера и много крале.

На едно от нивата на замъка се намира т.нар Erkersaal или още залата на дъбовите колони. Тя може да побере до 150 души и много често в нея се провеждат концерти, приеми, четения.

На най-горното ниво на замъка посетителят се пренася в покоите на аристокрацията. За мен беше пълна изненада да видя кралско легло – по размери то е толкова малко, че изглежда като за дете. Специалистите отново са се погрижили да дадат подробна информация какви са били кралските завивки – разбира се пух, както и в какви домашни пантофи са се разхождали тогава висшите особи.

Отново на последния етаж – като черешката на тортата за посетителите са подготвени и рицарски доспехи. Всеки, който се осмели, може да опита да ги нахлузи. За децата има оставена и стъпало, на което да се качат, за да им бъде по-удобно. Винаги съм си мислела, че те са много тежки – е, така е, но може би все пак не чак толкова за едри и силни мъже. Да стоиш с тях вероятно се доближава до усещането да бъдеш притиснат в менгеме.

Освен това на този етаж има още и ризница, метален щит за ръцете, оръдия от средновековието и шлем.

Някъде из етажите човек може да види и как са изглеждали средновековни белезници – за ръце и за крака.

Градините на замъка – за тях за първи път се споменава в източници от 1464 г.и доказателствата са два чертежа. Тесните ливадни зони, обикалящи около главния замък, са засадени през 18-ти век с плодни дървета. Заградената градина на замъка показва плантация с исторически зърнени култури.

Пред главния замък на юг се намира огромна външна баня. Преобладаващата част от сградите в двора са от 17-ти и 18-ти век. Входната врата с часовниковата кула е от 13-ти и 14-ти век.

Има и още една – наблюдателна кула, която е с височина 25-метра.

В рамките на замъка има енорийската Евангелската лутеранска църква, построена 1750/51 в класически бароков стил.

Бившата градска стена от 15-ти век е запазена в значителна степен; при портата се намира вписана годината „1476“. Архитектурата е типично средновековна – тесни улички опасват комплекса от всички страни. На някои от сградите е изписана годината на построяването.

 

През зимния сезон градчето е заспало своя зимен сън, за да се събуди отново през пролетта – както пише на някои от табелите на ресторантите и магазините. И все пак замъкът работи, но ако решите да се разходите из неговите потайности имайте предвид, че затваря в 16 ч.