В миналото на глаголицата, най-малкият град в света или едно пътешествие по време на Корона

Тука има, тука нЕма, мисля че идеално пасва за заглавие на 2020.

И като се замисля в него идеално се вписва онзи образ на генерала – „Ще излизаме ли? Не, няма. Ще носим ли маски? Не, няма. Има ли вирус – не, няма… а после, стана тя каквато стана.

Та така и ние, предполагам както с всички милиони други хора по целия свят. Ще ходим на круиз. Цяла година го бленувам, сънувам, жадувам, а накрая стана като в онзи любим филм: „Тате ще ми купи колело, ама друг път!“

Обаче от друга страна хората са казали – „Всяко зло за добро!“

Не знам какво изпуснахме на круиза, надявам се все пак догодина да разберем, но Хърватска надали щеше да ни се случи ако не бяха ни споходили тези събития с името Covid.

След кратък, но уж задълбочен анализ къде все пак може би не е опасно да отидеш на море, избрах Хърватска. Като се замислиш има толкова много места, но в условията на Корона-та, всъщност те се оказват безкрайно малко. Италия и Испания отпаднаха. Не че не ги харесвам, просто ми изглеждаха твърде несигурни – току се отваряха, току поставяха ограничения. Във Франция бяхме вече тази година. Турция отпадаше заради наложената от страна на Германия задължителна карантина, а в Гърция сме ходили и ми се искаше нещо по-непознато.

И така стигнах до извода, че светът може и да е голям, ама е твърде малък по време на пандемия.

Обаче добрата, стара Европа винаги има с какво приятно да те изненада.

Хърватска се оказа моят пристан. И направо от раз, още докато пишех името, вече ми излезе и неустоимото предложение. Само на 550 км. от Мюнхен – Истрия.

Е, оттам нататък се започна с молбите – ситуацията да не се промени. И до последната секунда на отпътуването всичко си беше на ръбчето на косъма.

По времето когато избрах бившата югорепублика положението с карантината бе изключително спокойно. По-късно разбира се не знам как така, но и Хърватска попадна в списъка на 14-дневна карантина от страна на Германия. Слава Богу обаче само за Далмация. А нашето местенце бе в живописната Истрия – все още не толкова популярна, особено за българите. И дано това остане дълго време така.

Казват, че най-добрата импровизация е подготвената. Аз пък казвам – оставете се на събитията да си мислят, че ви водят за носа. Промяна в курса на капитана и посоката се оказа първо България, а после ако Ковид-а благоволи ще стигнем и до Хърватска. И така ден за ден картината се променяше. Някои държави започнаха да обявяват нови мерки, да налагат карантина на определени зони… да ти се спука душата.

Добрата новина бе, че нашето местенце беше запазено и можеше до последния момент да се откажем от него, без да заплащаме неустойки.

Когато картината на пътуване започна да добива все по-ясни очертания в моята главица започнаха да се въртят и нови-стари идейчици. Едно име започна да нашепва – Сентендре, Сентендре, Сентендре…

Всъщност ако името ви се струва трудно за запомняне, да видите как трудно се пише. Иначе ето и едно жокерче – Свети Андрей /сейнт Андре/. Като научих, че с моя син са съименници още повече ми се прииска да го посетим.

Не го оставих дълго и реших, че ще слушам вътрешния си глас. Градчето за мен е нещо като черешката на тортата, която е перфектното допълнение към изящната Будапеща. Нощувката обаче се оказа като в 4-звезден хотел в Алпите. Не се отказах – като няма торти и пастите стават. Така без да исках се озовах отново в моята любима, красива, аристократична Будапеща.

В треперещо очакване, но не онова, което е леко и пърха като пеперудка в стомаха, а другото, което по-скоро те кара да нервничиш, дойде денят, в който дядо, мама, тате, внуче и една голяма хладилна чанта, се натоварихме. За дисагите в багажника ще пропусна. Потеглихме по сред нощите.

Моите изчисления бяха отново всичко да се граби с пълни шепи. Първа спирка – Вишеград. Втора – Сентендре. Трета – Будапеща, нощувка, вечеря – или по-скоро в обратен ред.

С напредването на пътя пред нас се откри и невероятната гледка – пълната луна, която ту изскачаше отляво, ту отдясно на пътя.

Призори, когато слънцето бавно, но сигурно започна да се катери по стълбицата към небето, в колата настана и оживление. И за да минават по-бързо километрите реших да играем на една игра от моето детство, но малко преобразена. Играехме я с баба и дядо. Пътуваме нанякъде – например Асеновград и трябваше да изброиш всичко наоколо – реки, планини, малки населени места. Новият вариант звучи така – аз ще ви казвам държава – при това само на стария континент, а вие ще назовете поне 5 места от нея, по възможност без столицата.

Беше наистина забавно как мъжката половина се запъна на Унгария, но пък на Италия, Англия, Испания беше във вихъра си. Защо ли – благодарение на футбола.

По някое време напуснахме магистралата. Километрите бяха незначително малко, но пък времето на пристигане доста – нещо от порядъка на 50 км. за над час. Пътят се оказа живописен, особено под напора на дъжда, който ме изненада. А той щеше да се окаже наш спътник до България.

Километрите бавно се топяха, а дъждът все повече се усилваше. Направо си стана порой. Душата ми се сви.

Всичко бях изчислила, но не и това.

Все пак времето се смили над нас и току завой след завой дъждът започна да отстъпва.

Пристигнахме, а на паркинга бяхме първи. Така успяхме да разгледаме крепостта почти сами.

Малко информация, която бихте могли да прочетете навсякъде, но все пак за да не се ровите.

*Вишеград се издига на десния бряг на река Дунав, на север от столицата Будапеща, в графство Пеща. През 2010 г. населението му е 1864 души.

* Символ на градчето е летният дворец от ранния Ренесанс на унгарския крал Матиас Корвин и средновековната цитадела.

Всеки вероятно свързва името или поне е чувал за т.нар. Вишерадска тройка. Това е конгрес, който се провежда през 14 век между кралете на Унгария, Полша и Люксембург. Той има решаващата роля за мира между тези царства и осгурява съюз между Полша и Унгария срещу Хабсбургите в Австрия.

Гледките към Дунав от върха на крепостта са невероятни. Моите са съпроводени и с изпаренията от падналия дъжд. В рамките на самата крепост има няколко музейни експозиции, които с автентична музика разказват много.

в двора не крепостта

Дунав тук се сивей, особено след дъжда, навярно цветът му е различен под ярко слънце

под крепостта има няколко наблюдателни площадки, от които човек може да съзърцава, а в ниското се вижда и пристанището

през август всичко е потънало в зеленина, жалко само, че слънцето тук не пожела да ни се усмихне, за да грейне всичко още по-ярко

крепостната стена, снимана от възможно най-високата доспъпна точка

част от музейната експозиция, която е съпроводена с характерна за района музика

крепостната стена отвън

още една изложбена зала, показваща бита от миналото

Впрочем Вишеград като наименование е много интересно. Навярно някой веднага ще реагират, че това е най-високата точка в Сакар. Впрочем ако трябва коректно да изброим всички места с това наименование трябва да отбележим, че Вишеград е и историческата крепост в т.нар. горен град в Прага. Със същото име има и малко селце, с едва около 300 жители, в южна България.

Вишеград е име и на българска крепост, която се намира съвсем близо до Кърджали - над водите на язовир Студен кладенец.

И не на последно място сигурно и за това сте се досетили – „Мостът на Дрина“, прославен от писателя Иво Андрич.

ето ни и нас - между крепостта и Дунава

Разстоянието от Вишеград до Сантандре е съвсем кратко. Докато оглеждах селата, през които пътят минаваше и вече бяхме там.

Паркирахме на една улица до Дунав, от която всички преки водеха към градчето.

Дунав, през лавандулов оттенък

дълга пешеходно-колоездача алея минава покрай градчето, с пейки и няколко водни спирки за корабчетата

Както в Унгария, така и в Хърватска, а даже и в България таксата за паркиране може да се плати чрез смс или на автомат. СМС-ът местните казват, че не се отчита ако е изпратен от чуждестранен номер. Дали това е така, не мога да потвърдя. Решихме, че няма да поемем риск, който може да ни струва солидна глоба.

По принцип като пътувам в страни със собствена валута винаги игнорирам предварително да си ги осигурявам, защото смятам, че в днешно време на човек му е необходима само една банкова карта и тя решава всички проблеми. В този случай обаче си загубихме доста време да търсим къде да обменяме унгарска валута.

Извън битовите въпроси Сентандре се оказа толкова прелестно, очарователно, пъстро и наситено с живот, напук сякаш на всички онези истерии с Ковид-а.

Дъждът беше минало, а слънцето се беше постарало да пресуши и последната локва.

Още първата улица, по която свихме ми откри така жадуваната гледка от чадъри.

из уличките на Сентендре - на лов за цветове

Шарени пейки, артистични лампи, провиснали по улиците, пъстри колелетата, превърнати в цветарници, калдъръмени улички, по които бяха разхвърляни всякакви интересни местни занаяти – неслучайно го наричат града на художниците.

Освен с всичко друго ще го запомня с две случки. Няма как да сме ние. На въпросната „чадърена уличка“ правейки снимки почти изгубих портфейла си. Вътре имаше да кажем една прилична българска заплата, плюс три карти. Ще питате как – раницата е виновна. Тя е нова и не е свикнала да се затваря сама и току се наведеш и всичко изпадало.

Но това както се казва бе белият кахър. Щяхме да си подарим колата. Да, така се оказа. Докато единият търсеше форинти, а другият снимаше, третият си почиваше под дебелата сянка на Дунава, четвъртият  пазеше колата. На него му беше казано когато дойде време да заключи, да предаде ключовете на третия и заедно с втория да се обадят на първия. Успяхте ли да запазите връзката и да се ориентирате в този мисловно-личностен лабиринт?

В последна сметка – третият, т.е. най-малкият участник в пътуването, не е запомнил нищо и като видял баща си хукнал директно. Майка му през това време не изпускаше възможността да снима на воля.

Приключихме ние с обяда и тръгваме към колата. Тогава установяваме, че ключовете не са в ничий джоб. Те просто си стояха на стартера на колата – с все багаж вътре, естествено без дядото – той си беше все там под сянката на Дунава.

И такива работи се случват в някои артистично-творчески, разпиляни семейства.

За тези, които обичат историята:

-      Градът възниква около втори век

-      Сградите са в т.нар провинциален барок

-      Освен със своята артистична атмосфера е известен и с Музея на марципана. Той е сравнително нов – създадена е през 1994 година. От приказни герои до реални личности в реални размери като принцеса Даяна и Майкъл Джексън могат да се видят в този музей. От марципан е направен дори унгарският парламент

-      Най-високата точка в града е католическата църква Свети Янос

-      В центъра на площада се намира кръст, който е на повече от три века – направен е в знак на благодарност, че чумната епидемия, която върлува по това време в Европа, пощадява това място. Каква символика с днес

-      Смята се, че Сентендре става убежище и на не малко българи, които напускат Чипровци след неуспеха на едноименното въстание (17 век). Известен факт е, че и до днес има сериозна българска диаспора в Будапеща, аналогична на тази в Истанбул. Това са преселници, които напускат България в различни етапи. Така например Българите са пренесли патладжана в Унгария и това става след Първата световна война  когато много от тях закупили земя. Градинарите и търговците, които живеели и работели от по-дълго време основали още през лятото на 1914 г. Дружеството на българите в Унгария. То съществува оттогава.

-      Един интерес факт, който за жалост открих само в една статия, но ако човек обича да се рови и изследва заслужава внимание. Има сведения, според които Сентендре в миналото е наричано Болия именно, заради заселилите се тук сънародници, нещо повече – Вишеград също в даден период е наричан болгар фолу или българско село, а в Сентендре една от църквите на наричана чипровската именно заради населението

-      Смята се, че първите преселения на българи започват със завладяването на Видин и османската инвазия

-      Още по-назад в миналото - в Ранното Средовековие голяма част от Унгария е влизала в състава на Първото българско царство. Според една от версиите българският хан Крум е роден в Панония, български наместници са управлявали областите Срем, Банат, Бачка и част от Трансилвания през 9-11 век,

-      И още препратки към настоящето. Историческите анали сочат, че тук пак през 17 век градът приютява много сърби, които напускат родните си места по време на първата вълна от голямото сръбско преселение.

-      Сентендре е всичко това, което днес обединява изрази мулти-етническа нация – има потомци и на сърби, и на хървати, и на словенци, и на гърци. И как да не е така, имайки предвид размера на Османската империя, а по-късно множеството въстания и войни

-      За почитателите на изкуството – могат да отделят време за музеите на Анна Маргит, Бела Шьобел, на основателя на унгарския модернизъм Ференц Кароли, на Янош Кмети. 

-      Ако сте отседнали в Будапеща можете да достигнете до градчето и по вода. Предполагам, че определено ще си заслужава

-      Музеят на марципана – негов създател е Карой Сабо, сладкар от Трансилвания, емигрирал в Австрия в едно друго размирно време, когато шоколадът въобще не е представлявал интерес. Макар че войната свършила положението за неговия занаят не се променило кой знае колко и така той отново напуска отправяйки се този път надалеч – към Ливан. В столицата Бейрут станал майстор и добил изключителна слава и популярност. Така се завърнал на стария континент в познатата му Австрия. Създал сладкарница, която станала най-известната в страната. Марципанените му произведения били толкова оригинални, че решил да ги демонстрира в музей. Така се върнал в Унгария където през 90-та година мести своя бизнес за пореден път.

НАЙ-ВАЖНОТО ЗА ПЪТЕШЕСТВЕНИКА:

Форинти – носете си монети. Всички автомати за паркинг-таксата работят само с тях.

Ако сте с кола – не забравяйте и винетката. Иначе си рискувате глоба в размер на 120 евро минимум, поне толкова беше преди 3 години

Ако решите да ползвате такси добре е да знаете, че можете да го направите само през мобилно приложение.

За други цени не ме питайте – те така или иначе в някакъв момент ще се окажат неактуални

Ако обичате да дегустирате местни храни, то тогава задължително опитайте лангуш – това е мекица, която обаче е поръсена вместо с пудра захар с кашкавал. Подобно ястие се предлага и в пограничните германско-чешки райони, срещала съм го включително и на коледния базар в Нюрнберг, както и в Пилзен.

Отново едно кратко премигване и сме вече в Будапеща.

Не знам за вас, но аз имам афинитет към този град. От мига, от който стъпих за първи път там се чувствах толкова на мястото си, толкова в свои води, сякаш се познавахме отдавна.

Бяхме наели студио в самия център – на крачки от внушителния парламент. Не мога да ви го препоръчам - както от хигиенна, така и от домакинска гледна точка. Тук отново имахме една паметна случка, която този път няма да се впускам да разказвам. Но локацията наистина си струваше.

Този път си бях решила да насочим изцяло внимание към горната част на града. Разходихме се покрай Дунав, покрай Мемориала обувките край Дунав, оттам по моста Сечени нагоре към замъка Буда с фоникуляр – гледката от него е фантастична и оттам към църквата Свети Матияш и Рибарския бастион. Беше толкова задушно, че чак мухите хапеха – ясен знак за дъжд, който аз игнорирах. Облаците се стелеха толкова застрашително и изпълваха небето над Стария град буквално всяка секунда. Излезе вятър и аз реших, че апокалиптичният дъжд ще загуби битката. Вече слънцето бе пребродило хълма и беше време за вечеря.

между нашето студио и парламента - всяка уличка разкриваше гледки към другия бряг

унгарският парламент - едино от най-величествените здания в света

ще се ходи трети път, то се знае - не успяхме да се качим на корабче по Дунав, да видим острова и да се повозим с буса-амфибия

мостът Сечени, а оттам скоростно изкачване е, не беше чак толкова бързо, но със сигурност доста повече от на собствен ход

небе ли бе да го опишеш - като декор за филм - нереално

а вятърът се опитва да флиртува с моята рокля

за залези като този си струва да пребродиш света

гледката към Дунав също оставя вечен спомен

кадър, който ме провокира да грабна четката, макар да не съм художник

Мъжката половина избра един ресторант, който беше с добра кухня и запомняща се атмосфера. Въобще домакините бяха много на ниво. И там някъде между последната хапка от рибата ми и първата на десерта навън настана потоп. Дъждът плющеше така раздиращо, че имах чувството, че ще пробие прозорците и ще се озове на масата ни, неканен, недраг.

в дебрите на ресторанта - какви ли тайни пазят тези стени

между бункер и бомбоубежище - такава асоциация ми навява долното ниво на ресторанта

част от интериора в горната част

автентична унгарска обстановка е както декорът, така и кухнята

Изгледи да спре нямаше. Излязохме навън – аз по канапени сандали, които имаха всички шансове да се разпаднат в реката, която се беше образувала улицата. Бяхме засекли, че автобусът трябва да мине след няколко минути. Да, ама той взе, че не спря. И така под полу-откритото будапещенско небе, сипещо най-проливния дъжд, се наложи да чакаме следващия. По график това означаваше няколко минути. Дали заради дъжда или източно-еропейска точност, не знам, но си почакахме сериозно.

По някое време се появи. Качихме се, а шофьорът бе така мил и добър да не ни таксува – явно ни съжали като ни видя така премръзнали с моите летни канапени сандалки. Нямахме късмета да се насладим на нощна Будапеща, която ми се е запечатала толкова ясно в съзнанието. От проливния дъжд, на който дори огромните автобусни чистачки не смогваха, не се виждаше нищо. А това чудо нямаше никакви изгледи да спре. Съвсем скоро се озовахме и на нашата спирка. Оттам ни оставаха някакви си 500-600 метра. Беше невъзможно обаче да стигнем. Водата по улиците си бе все така силна река, която шахтите не смогваха да засмучат. Наложи се да се кача на спирката, в опит да опазя милите ми сандалки. Решихме да заложим на такси. Независимо от тарифата и цената. Започнахме да спираме. Това упражнение продължи много дълго. Повече от 30 минути и не е като да не минаваха празни коли. И тогава късметът ни проработи. Появиха се млада двойка, които веднага ни обясниха, че единственият ни шанс за такси е през ап – т.е. мобилно приложение. Веднага ни поръчаха и бяха толкова любезни да предложат дори да го заплатят във форинти, в случай че шофьорът откаже да приеме евро.

Предпочитам да запазя споменът ми от Унгария с тази млада двойка, игнорирайки нашият домакин, който ми показа едно съвсем отблъскващо лице на тази нация.

Това беше най-кратката отсечка, за която сме взимали такси.

Полу-сухи, полу-премръзнали бяхме във временния ни дом.

Вечерна Будапеща е като друг град - изключителна красота

пелена от дъжд над моста Сечени

чувате ли как дъждът плющи?

Първа точка от лятната ни „ковид“-ваканция беше вече история.

Ако искате да попътуваме още малко следват един от най-старите градове в света, а оттам пътешествието продължава към Адриатика.

Ако пътеписът ви е бил интересен освен тук в магеланци можете да проследите и други мои истории ето тук: https://info-portalbg.com/category/kultura-turizam/