В СВЕТА НА АВТОМОБИЛИТЕ ЧАСТ 1

   —-

Натискам копчето. Чува се клик. Светлините премигват.

Хващам дръжката, влизам. Колан. Огледало. Стартирам. Съединител. Потеглям.

И в този миг вече не съм просто човек, а съм част от огромен, пулсиращ организъм наречен трафик.

Всеки ден милиони хора по света се люшкат в този вихър — механично, без дори да се замислят.

Автомобилът е не просто средство за транспорт. Той е статус, удобство, имидж.

Каквото и да е, ни изправя пред редица въпроси свързани със замърсяване, изчерпващи се ресурси, пренаселеност, безопасност и основен въпрос, който все по-често стои пред нас: накъде отиваме?

—----

Утрото на октомврийския ден отмяташе завивката на нощта и просветляваше хоризонта на изток откъм морето. Пресичах парка с бързи крачки и раница преметната през рамо. В този ранен час алеите пустееха и само куче, опънало каишка около врата си, водеше своя стопанин напред.

  Познавах района и в осем и тридесет се появих на бензиностанцията. Белият автобус чакаше своите пасажери с отворени врати. Имаше около десетина души – предимно мъже.

 Настроението изглеждаше приповдигнато. Началното опознаване – „аз и другите“ – стана някак телепатично. Очакваха ни събития и действия, в които щяхме да сме заедно през следващите няколко дни.

  Пътят ни до Мюнхен излизаше около двадесет и седем часа със спиранията по бензиностанциите и граничните пунктове. Погледнато реално, щяхме да живеем едно денонощие върху тясното пространство на седалките.

  Излязохме от града. Първите няколко километра минаха неусетно, Пропуснахме ли мига да кажем „Довиждане!“, или просто се радвахме на свободата си като избягали от скуката хлапета? Наред със сменящите се през прозореца картини в съзнанието ми препускаха въпросителни: Къде отиваме? Какво ще видим?

– Какво четеш? – попитах Васко,моят спътник, който беше отворил един самоучител по английски.

– Граматика – отвърна ми той.

– Тази е добра. Ползвал съм я – одобрих избора му.

  Чакаше ни път. Разбрах го, когато към късния октомврийски следобед пристигнахме на софийската гара. Прехвърлихме се на по-комфортен автобус.

Тесният паркинг на международните линии беше приютил един  „Неоплан“, около който се суетяха хора с багаж. 

  Видях млад мъж и жена се изпращаха. Бяха се прегърнали – тя плачеше на рамото му, той също едва сдържаше сълзите си. 

Сцената на прощаване между мъжа и жената за момент развихри въображението ми:

„Той заминава на гурбет, а тя – безутешна, не иска да го пусне.“

 Отново сме с очакване за приключения. Бях отрязал пъпната си връв някъде след Пловдив и същността ми се носеше към нови светове.

  Именно тази фраза - „нови светове“, тържествуваше в съзнанието ми. Въображението ме понасяше в кожен салон на спортен автомобил, препускащ през маранята на асфалтов път.

  Когато наближихме граничен пункт Калотина си помислих: “Колко близо била границата”. Там колона от тирове се беше групирала в единия от коридорите. От мястото си до прозореца можех да наблюдавам шофьорите. Бяхме на една височина. Държаха своите големи волани, гледаха напред, нервничаха. Някои пушиха. Изглеждаха интересно в техните малки светове- интересни кабини, украсени с кръстове и светлини. Във въздуха се носеше шум на тракащи двигатели и скърцащи спирачки. Чуваше се съскане и пуфтене.

Леките коли се пренареждаха и те в коридорите, като хрътки достигнали плячка. Забавяха хода си и от хищници се превръщаха в охлюви излезли след пролетен дъжд. Струпването беше голямо. „Заради празника Байрам е,“ – каза ни Цецо.

  Минахме проверката и спряхме на един паркинг до някакво заведение. Пушене и тоалетна, но вече в Сърбия. Върху ламаринена табела, окачена на един стълб за осветление прочетох надпис изписан с боя на сръбски „Продавам дюлева ракия“. Под него телефонен номер. Въображението ми се разви и виждах как отнякъде ще дойде добър селски стопанин, след като съм набрал цифрите. Щеше да носи стъклена дамаджана, от онези с оплетката и безцветна огнена течност в нея. 

Кратък престой. Пред нас бяха сенките на настъпващата вечер.

 Някъде след Ниш спряхме отново. На бензиностанция на ОМВ. Имаше много коли. Изглеждаха, като ято мигриращи птици спрели да нощуват след дълъг преход.  Неоновите светлини на бензиностанцията достигаха едва окосената трева.  Там се очертаваха тъмни силуети на хора, налягали и завити с одеяла. По паркинга се търкаляха опаковки и пластмасови бутилки. Приходи ми се до тоалетна и преминах напряко. Едва не настъпих някой. Видях го в последния момент. Стърчеше като бабуна в тревата, но ловко го прескочих. В бензиностанцията имаше много хора. Изчаках реда си и влязох.

  „Кой ще чисти всичко това?“ — възмутих се от гледката.

  Салфетки преливаха от коша. Подът беше мокър и миришеше на урина. Измих си ръцете и излязох. Касите бяха претрупани с хора.

  Припи ми се вино. Беше някъде към десет. Знаех, че няма да мога да мигна на тясното място в автобуса. Не се бях научил да спя в превозно средство. Взех червено и пластмасови чаши, платих и излязох. Естествено, че нямах тирбушон. В крайна сметка се обърнах към шофьора за съдействие. Той имаше. Извади корковата тапа, а аз го уверих, че ще изпия само една чаша на паркинга.

Паузата беше кратка. Чакаше ни още много път.

  Минахме през Белград в безлунна нощ. Много от прозорците на а високите сгради бяха тъмни. Хората спяха. Духовете им бродеха през вратите на сънищата. Не знам защо, но си представих ресторант и там сръчната ръка на майстора-готвач която обръщаше плескавици на скара. После виждам как същата тази сръчна ръка ги реже върху дъската където се стича ивица ароматен сос. Гладен ли бях?

  Затворил съм очи. Намирах се в онова състояние, в което хем си буден, хем не си. Сънищата ми подхвърляха картинки с невероятни небивалици, но не им се давах, защото я схванат врат, я изтръпнал крак ме връщаха отново в реалността.

  Час по-късно, в малките часове, трябваше да слезем на сръбско-хърватската граница за проверка. Препускахме като нощни ездачи и същото щяхме да направим и при Словения, а на последващата граница с Австрия, просто щяхме да преминем, за да посрещнем зората с натежали клепачи.

Първото си кафе за деня пихме  в преддверието на Алпите. Хубавото беше, че нямаше трафик. Бях замаян от двайсетте часа път и много не му мислех. Главата ми бе, като в кашон с изрязани дупки за очите и веещи се пердета пред тях.

  Вече личеше промяна в инфраструктурата. Мантинелите, настилката и маркировката на пътя правеха впечатление. Бяхме на територия подредена от педантични умове.

  Кроасаните, кафето и сутрешният хлад ни събудиха.

 С Васко се разговорихме. Обсъдихме промяната в картината. След дългия денонощен преход наближавахме целта си. С нас имаше и дами. Две такива придружаваха синовете си. Друга бе любителка на спортните автомобили. 

  „Тази екскурзия обикновено е подарък от съпругите към мъжете им“ — щеше да каже Цецо, нашият водач, по-късно.

Той, явно подремнал на седалката, бодро ни окуражи, че на обяд ще сме стигнали. Беше слаб, възмургав, млад мъж с високо ниво на познания. Имаше чудесно чувство за хумор и такт към групата ни.

  Посрещна ни нов свят. Личеше си. По терасите и прозорците висяха красиви цветя и носеха усещане за ведрина. Равно окосени ливади, осеяни с балирани кълбета трева, опираха до прага на гората. От там нагоре планината мамеше:

  „Ела да ме превземеш!“

– С какво ни превъзхождат? – зададох риторичен въпрос на спътника си.

– С богатството си, с онова, скритото в дълбоките сейфове на банките - отвърна ми той.  - Когато една страна е богата и свободна, може да си позволи всичко.

Съгласих се. Все пак Австрия е била империя.

  Пейзажът радваше заспалите ни погледи. Сменяха се къщи, поляни, гори. А те, едни такива странни на по два-три етажа, с високи алпийски покриви, плоски чела и широки стрехи. По поляните край тях пасяха крави и аз с малко повече фантазия можех да ги боядисам в лилаво и да им сложа надпис с бяла боя – „Милка“. В тази картина ми липсваше само краварката в левия ъгъл.

  Видях малък водоем – по-скоро локва, обградена с обли камъни. Направено така, че да радва окото. Помислих си, как всичко е грижливо подредено от човека за човека, но някак му липсва живот.

 „Птиците не обичат изкуствени места“ – беше това, което ми дойде на ум.

  Нормални картини за умерените ширини, гори, поляни, планини- нищо непознато. Невроните ми обработваха информацията, подобно на майстор баничар, който е в края на нощната си смяна реди тесто и сирене, а главата му мисли за леглото у дома.

   Полуунесен като в транс светът се плъзгаше пред очите ми.

Грац, Залцбург – тези градове останаха встрни. Не бяхме гладни за архитектура и култура. Пътувахме за да се срещнем с историята на негово величество автомобила - култът на съвремието. 

  Прекосихме границата с Германия, за да се озовем в един още по-подреден свят.

  Бяхме на магистрала, и по нея се движеха хиляди превозни средства - леки коли, товарни бусове, камиони, каравани- многообразие от подвижна геометрия. От височината на мястото си можех да надникна в купетата на преминаващите край нас возила и да видя как хората живеят в тях. В монотонния интервал на пътуването си от точка А до точка Б, някои пътници спяха, други ядяха, трети говореха, а водачите им гледаха пътя с ръце на волана. Това бе нация на колела. 

По обед, когато навлязохме в предградията на Мюнхен, от основния поток се пръснахме в различните разклонения. Прави ъгли, измазани фасади, равни бордюри и тротоари не убягнаха от вниманието ми– напразно очите ми търсеха дефекти.

   Автобусът ни спря на паркинг край един парк, точно срещу четири цилиндрични сгради и една по-малка, с формата на купа. Пристигнахме след двадесет и осем часа преход. Пред нас беше централата на БМВ и прилежащият към нея музей за автомобили.

    БМВ – не е марка, това е икона.

Името е изключително сухо по смисъл и е съкращение от „Баварски моторни заводи АД“, но синьо-бялата кръгла емблема изобразяваща цветовете на Бавария, нямаше как да бъде подмината с празен поглед.

„Freude am Fahren“ – в превод: „Удоволствие от шофирането“. Това е мотото им.

Когато ми замирише на бензин, винаги се сещам за нея. Динамика, мощност, агресивна визия. Емблематичните „бъбреци“ на предната въздушна решетка и „котешките очи“ карат всеки посредствен автомобил да отстъпи от лентата за изпреварване, за да направи път на този звяр.

 Слязохме и се запътихме към стъкленото предверие. Купихме си билети и влязохме в светла и просторна зала.

Началото на марката започва през 1913 година. Двамата предприемачи, Карл Рап и Густав Ото започват да правят самолетни двигатели. 

Неудачи след Първата световна война принуждават Рап да продаде марката на богатия банкер Камило Кастельони, а назначеният за директор Франц Поп я преустройва в производство на спирачни накладки за железниците.

  През двадесетте години се правят и мотоциклети. Първият модел е R32, който е със странично разположени цилиндри и има кардан вместо верига. Интересът към тези возила е голям и те набират популярност, както в гражданския сектор, така и в състезателния свят. 

  Първият автомобил е създаден през 1929 година по лиценз на Austin motor company. Четири години по късно вече имат собствен модел. Това е БМВ 303.

Марката е прорязана с грозен белег. Режимът на нацистите, вкарва в заводите през 1939-1945 година затворници, обречени на робски труд. Моторните машини са в състава на “Вермахта”.

   След Втората световна война, марката е почти на изчезване, но силния дух на техническата и предприемаческата мисъл я  възкресява. Започва производство на мотори и луксозни коли. 

  В умората на обеда преминахме през изложбените подиуми. Култови модели от трета и пета серия ни гледаха с облите си фарове като препарирани хищници.

Можеше да се огледаме в лъскавите им купета и хромирани брони.

   Глинен модел разкриваше как се почва прототип.

Нова материя от въглеродни нишки покриваше бъдещето на един друг футуристичен образец.

  Специална секция за болиди от Формула 1 и пистови модели подчертаваха спортната визия.

  Имаше мотоциклети с големи, издути резервоари и удобни кожени седла. Можеха да пренесат тялото на всеки, дръзнал да ги възседне, през пустини и планини. Кросови и пистови също не отстъпваха по мощност и визия.

   Реактивният самолетен двигател също си имаше отделено място. Той показваше идейни решения за авиацията.

Обиколката ни финишира пред магазина за сувенири. Бяла правоъгълна магнитна пластина с логото на BMW и надпис PARK ONLY и до днес стои на хладилника в кухнята ми.

– Мисля, че има време да се поразходим – казах на Васко визирайки недалечната телевизионна кула.

– Да, защо не, имаме цял час. Нека го използваме – съгласи се с предложението ми.

   Пресякохме улицата и се озовахме на алеите на парка. Зелените хълмове отстрани бяха изградени от останките на бомбардираните сгради през Втората световна война. Със своите гърбици, красиво се включваха в ландшафта на Олимпийския парк. По поляните имаше насядали младежи. Пиеха бира и говореха високо. Недалеч встрани кулата се извисяваше  близо триста метра над земята.

   Въпреки пътуването и безсънието, имахме запас от сили. Подозирах, че това е от срещата с различното и новото. Асансьорът ни изстреля нагоре и освен по промяната в налягането в ушите ни по нищо не можеше да се разбере, че се движим със седем метра в секунда в посока нагоре.

  От висотата на кръглата панорамна площадка можехме да усетим мащаба на града. Под нас се разгръщаха олимпийският стадион, някакво езеро и острови от дървета. В далечината, над лабиринта от сгради, стърчаха кулите на католическата катедрала. Очертанията на Алпите се губеха в хоризонта.

   Мисля, че желанието на човек да полети не е възникнало от перспективата на равната земя. По-скоро е родено от гледката от висока скала. Копнежът на човека да се издигне и да наблюдава света като птица е довел до това да изнамери механизъм за летене. Полетът е свобода още от времето на Икар, а тя допълва думата щастие.

 С Васко завързахме кратък разговор:

– Октоберфестът мина, нали? 

– Мина.

– Жалко! Можехме да пием бира.

– Нищо не ни пречи пак да пием.

– Така е, но друго си е да ти я донесе руса германка с плитки, облечена в рокля и корсет.

– Прав си! – отвърна той, и двамата си представихме как сервитьорка маневрира кокетно, усмихната, с пълни халби бира измежду пияни младежи с нахлузени тиролски шапки и тиранти. Чува се глъчка от възклицания, одобрителни подвиквания, дрънчене на чаши и пиянска баварска песен.

   Чудех се в коя част на града опъват шатрите. Пуснах едно евро в туристическия бинокъл на парапета и започнах да разглеждам.

– Не може да е толкова подредено – смених темата. Насочих погледа си към ниските стъпаловидни блокчета отрупани със зеленина по покривите.

– Може – беше обективен спътникът ми.

  Стадионът и езерото под нас се виждаха най-ясно. Музеят и централата бяха от другата страна.

– Знаеш ли, че по време на Олимпийските игри през седемдесетте е имало терористичен акт?

– Най-вероятно е бил там долу – Васко беше извъртял глава към стадиона.

– И до днес – все същото – отвърнах.

Не се задържахме дълго. На кръглата тераса нямаше какво повече да правим. Времето ни притискаше. Трябваше да тръгваме. Късният следобед сипеше последния пясък от своя часовник, като трохи от изядена питка.

Предстоеше ни още път до град Аугсбург Щяхме да нощуваме там. Асансьорът ни свали в преддверието. Добрият поглед на продавачката на сувенири остави последен спомен от това място. 

  Автобусът ни чакаше на малкия паркинг. Не закъсняхме. Потегли и ни изведе от града. Пътувахме през натежала от индустриални сгради и съоръжения равнина. Преминахме по мост над пълноводна река, която влачеше сивите си води в укрепено с камък корито. Сивотата ѝ се простираше като дълга диря през равнините на Баварската област.

Аугсбург ни прие в заника на деня.

През широките стъкла на градската пожарна се виждаха лъскави червени камиони. Бяха подредени сякаш са в шоурум. Хотелът беше недалеч — само няколко завоя по-нататък. Най-сетне ни очакваше стая с легло. Ако знаех немски, можеше и да прочета нещо от джобната Библия, оставена на нощното шкафче. Вечерта приключи в приказки с Васко и с изпиването на няколко бири купени от магазина залепен отстрани на хотела. Бутилката с вино от бензиностанцията и тя не оцеля.