В СВЕТА НА АВТОМОБИЛИТЕ ЧАСТ 2

   Будилникът на телефона ме изведе от страната на сънищата. След  разсънване и тоалет слязох за закуска. Богата трапеза с немски наденички, сирена, мляко, кафе и сокове възкреси натежалата ми глава. Групата вече се познавахме и започнахме да си разменяме по няколко думи — от „Добро утро!“ до „Днес какво предстои?“,  „Някой виждал ли е Цецо?“ и подобни.

   Нашият гид се появи — подвижен и словоохотлив, за да ни съобщи, че се отправяме към Щутгарт. Смуглото му лице се бе разтегнало в усмивка и разкриваше ред бели зъби. Очите му искряха — готови да ни поведат към следващата цел.

    Автобусът ни чакаше пред хотела на малък паркинг. Миризмата на изгоряла нафта, излизаща от ауспуха се носеше невидима около него.

   Качихме се. Разстоянието до Щутгарт, около сто и шейсет километра, изминахме за два часа. Още преди да влезем в града ни обгърна индустриалната му тежест. Тук не само се произвеждаха луксозни коли, но и значителна част от промишлените части на страната.

   Историята заплува като лодка на хоризонта. В края на XIX век изгрява ерата на въглеводородите. Компактната конструкция и по-високата ефективност на двигателите с вътрешно горене постепенно измества парните. Органичните молекули ускоряват хода на света, хвърляйки го в спиралата на бясна центрофуга. Конската тяга остава само като мярка за мощ, събрана в цилиндри.

   Светът се опасва с мрежа от бетон, желязо и асфалт, по която милиони возила започват да набират ускорение. Капиталът създава нови пазари, конкуренцията ги усъвършенства. На върха остават най-добрите — и марката „Мерцедес“ едва ли има нужда от представяне.

   През 1886 г. Карл Бенц патентова първия си автомобил. След изложението в Мюнхен никой не обръща внимание на триколката му.

    Две години по-късно, през един августовски ден  неговата съпруга Берта решава да я използва, за да посети майка си, която живее на около стотина километра от тях. Взима и двама от синовете си. Със скорост от шестнадесет километра в час пристига благополучно в рамките на един ден и телеграфира на мъжа си.

   Пътуването не минава гладко. Бензинът свършва и тя купува лигроин от аптеката — препарат за петна. Бута машината по баири, използва щипка за коса, за да почисти карбуратора, и жартиер, за да изолира оголен проводник. Открива и накладките, когато майстор кожар подсилва спирачките.

    Берта предизвиква учудване у хората и превръща автомобила в жива реклама.

    Можех да си представя историята. Едва ли е била нещо по-различно от днешните.

    Берта влиза при съпруга си и решително му  заявява:

  – Карл, отивам да се видя с мама и сестра ми в Пфорцхайм.

  – Как ти щукна тази идея точно сега!?

  – Имам нужда да ги видя, и това е!

  – И с какво мислиш да отидеш до там, Берта?

  – С тази джаджа в работилницата ти.

  – Дума да не става! Още е в разработка…

  – Не забравяй кой ти даде пари за работилницата, Карл...

   На сутринта тя и синовете й избутват колата далеч от дома и я подкарва по черния път от Манхайм до Пфорцхайм.

   Въпреки че това чудо било анатемосано, като дяволска вещ, започнали да валят поръчки.

 По-късно Карл Бенц ще каже:

„Първият ми клиент беше луд. Вторият имаше желание да умре.“

    По същото време Готлиб Даймлер и Вилхелм Майбах създават първия мотоциклет и четириколесен автомобил. Те получават поръчка за спортен автомобил от предприемача Емил Йелинек, при условие колата да носи името на дъщеря му — Мерцедес.

  Новият модел със своите 35 конски сили печели състезания и през 1901 г. името става символ на бързина, надеждност и лукс.

   През 1924 г. се обединяват двете компании – Бенц и Даймлер, и така се ражда „Мерцедес-Бенц“.

   Стояхме на малък площад пред широки стълби. Беше започнало да ръми. Овалните, сивобели,  форми на сградата се сливаха с ниските оловни облаци над нея. Усещането, че се намирам в земята на Мордор и че пред мен е замъкът на Саурон, не ме напускаше

   Заобикалящите ни индустриални здания, комини и производствени халета, заедно с лъскавата сграда внушаваха сериозност и студенина.

  Платихме входа и влязохме. Всъщност, попаднахме в луксозен надземен гараж на няколко нива, където бяха поместени коли от много епохи. Раздадоха ни слушалки с превод на основни международни езици.

Тъмната вътрешност засили внушението ми. Обиколката ни тръгваше отгоре надолу. За целта се качихме с панорамен асансьор до най-горния етаж.

   Бях застанал пред лъскаво творение. Металът му лъщеше на неоновото осветление. През 1876 година Николаус Ото патентова четиритактовия си двигател.  От тогава, повече от двеста години, светът тръгва по скоростна права с нови измерения. В движението са заложени четири  процеса: пълнене на гориво, нагнетяване, запалване и изпускане на отработени газове.

   Исках, да създам подходяща метафора, но от техническата мисъл на този немец бях стегнат като от колан за седалка. Единственото нещо, което ми дойде на на ума в този момент, бе прочутата фраза на Христо Стоичков, която е толкова проста и запомняща се: „Айн, цвай, драй, дрън…“, и с това се противопоставих на доминантната техническа мисъл на германеца.

  Модели на първите в света автомобили, камиони и мотоциклети стояха излъскани като препарирани животни. Конструкторите-пионери са използвали карети и колесари, замествайки конския впряг с новото изобретение. Основни елементи като вилки, лостчета, зъбни колела, спици, дърво, кожа и други придаваха причудлив дизайн на превозните средства.

  С течение на времето конструкциите се подобряват, а двигателите се усъвършенстват. Колите стават тежки и сложни — като клиентите си, предимно представители на аристокрацията и капитала. Черна заоблена лимузина, паркирана в двора на фабриката, е смачквала психиката на работника, който се е борил за паница варени картофи.       Липсваха само скелетите на собствениците по седалките — облечени с фракове и високи цилиндри.

  Развитието на спортните автомобили, също е в ход. Думата „мога“ е карала състезатели да чупят рекорди за бързина и разстояния, а конструкторите — да търсят съвършенство в разработките си.

Нарицателното име „Сребърната стрела“ на спортните болиди на „Мерцедес“ идва от модела W25, участвал в състезание през 1934 година. Легендата разказва, че за да олекотят колата си, са премахнали боята от бронята до блясъка на алуминиевата ѝ повърхност.

   Под покрива на музея беше причудливият папамобил с бронирана прозрачна кабинка. Правят го след атентата срещу папа Йоан Павел II. Личният „Мерцедес“ на принцеса Даяна също беше там. Трагичното е, че принцесата загива в автомобил от тази марка при катастрофа в тунел в Париж.

  Слязохме надолу по спиралата на времето, за да се озовем пред прага на бъдещето. Стоях вперил очи в сребърен електрически модел и чувах в слушалката на ухото си глас, който самохвалко обясняваше как „Мерцедес“ отдавна имат електрически разработки, на които още не им е дошло времето.

Финалът преди изхода ни посрещна с аукцион на бутикови коли. Видях се като арабин, който влиза с ръчно куфарче, пълно с пари, и посочва:

   „Ето тази там!“ После излизам  с новата си придобивка през отвора на витрината, която специално са демонтирали за мене.

    Напуснах замъка от Мордор, за да се озова под капките на лекия дъжд. Оставихме духовете на изобретатели, аристократи и богаташи зад нас насядали по седалките на скъпите си возила.