В СВЕТА НА АВТОМОБИЛИТЕ ЧАСТ 3

    Беше обяд. Чистачките лениво отмиваха ситния дъжд. Предстоеше ни среща с автомобили от ново поколение, чието мото беше:

„Няма заместител.“

   „Porsche is Porsche!“

    Порше имат своята неподражаема форма и стил, а срещата ми с тези автомобили беше повече от желана.

Спряхме на тясна уличка в някаква част на града и бързо слязохме. Поехме по тесен тротоар, за да се озовем на малък площад с кръгово движение. В самия  център се извисяваше архитектурна композиция от три пилона. На тях бяха  вдигнати  модели „911“. Които сочеха в различни посоки. Изглеждаше сякаш всеки момент щяха да полетят.

    Мястото излъчваше ведрина, атмосфера на новаторство и спортен дух. Нямаше я тежката карма на пионерите от Мерцедес.

    Бяхме с очакване за нещо различно.

    Славата на марката започва с името на Фердинанд Порше. През 1933 година му е поставена задача да създаде евтин, масов автомобил. Така, през 1938 година, се появява „Бръмбара“ на Фолксваген. Десет години по-късно формата и дизайнът му са основа за „Porsche 356“ . Започва серийното му производство.

Загладените форми, големите напомпани гуми, облите фарове са съчетани в добродушно изражение скрило своята мощ зад  непринуден камуфлаж. Оприличавам го на голяма морска костенурка от анимационен филм, която бързо и сигурно би извела главния герой от дъното на океана.

    Белотата на изложбените зали беше приютила своите експонати като мида бисерите си. Имаше усещане за чистота и стерилност.

    Различни модели в ретроспекция изпълваха пространството.

    Спортните возила, сякаш бяха почиващи коне в конюшнята на добри рицари.

    Мощните им двигатели и леките каросерии са им донесли много награди от състезания, такива като „24-те часа на Льо Ман“, където шофирането е изтощителна битка за технологично надмощие.

    Впечатление правеха хибридните разработки и виждах, че не това не е новост. В гумите на пожарен камион бяха вградени бобини и магнити за генериране на електричество. Четири динама служеха за зареждането на оловни батерии. Енергията на въртящите колела се превръщаше в електричество.

    Музеят не беше голям и не ни отне много време за разглеждането му. Концепцията за боксеров двигател и разположеният в средата център на тежестта разкриваха пионерски дух в света на високите скорости.

    При изхода имаше бюфет. В късния следобед бяхме гладни. Всичкото това лакомо поглъщане на автомобили насити главите ни с картини и информация, но не и стомасите ни.

    Седнахме да изядем порция наденички с бира поднесени от усмихнато момиче. Нямаше руси плитки и корсет, но и на Октоберфеста процедурата навярно би била същата:

    „Eine Wurst mit Bier, bitte!“ (Една наденичка с бира, моля!)

    Мечтая.

    Седнал съм в кабриото и вятърът развява косите ми. Яката на ризата ми трепти, като разкъсано парче плат. Стотици демони се блъскат под капака и искат  да излязат. Ръцете ми са спокойни и леко управляват волана. Следвам бялата осева линия. Взимам завоите плавно и излизам от тях с леко натискане на газта. Кожената седалка ме обгръща в момента, в който натискам педала при поредната права. Стрелката на оборотомера подскача в хромирания ринг ведно с рева изпод капака. Демоните са укротени. Владея ги. Асфалтът се вие през селска носталгия. Във въздуха се носи мирис на сено и късни билки. На хоризонта се виждат възвишения.

Това беше видение, което ми се яви, след като хапнахме наденичките. Бях се загледал към шоурума от другата страна на малкия площад.

Трябваше да се ориентираме към автобуса.

    Довиждане Щутгарт, довиждане Германия! Вечерта щяхме да сме в Швейцария — по-точно във Винтертур. Градът е недалеч от границата.

    — Защо Винтертур? — попитах Цецо.

    — Стратегически е по-удобен, пък и е повод да кажем, че сме спали в Швейцария — отвърна ми той.

    Не знам на колко километра беше хотелът, но когато пристигнахме вече беше тъмно, не толкова, че да ни откаже да „изгребем“ порция нощен живот преди да си легнем.

    Оприличих града излязъл като от приказка на немския фолклор. Това беше някакъв съвременен вариант.  Внуши ми го силуетът на малка фабрика за велосипеди, която стоеше призрачно от другата страна на шосето. Представляваше тухлено здание с големи витражи и арки извити в горния им край.

    Други ниски тъмни сгради на безлюдната улица показваха, че хората си лягат рано — едва ли беше и девет часа.

    Тръгнахме  по тротоара привлечени от светлините в горния край на улицата. Интуицията ни водеше към туристическата част.

На едно кръстовище срещнахме спретната жена с прошарени коси. Тя  не показа ни най-малко притеснение, когато я попитахме на развален английски за центъра. Уверено ни напъти с ръка, като ни пожела приятна вечер.

    На един надлез премина влак- бавно в тежка сянка. Със скърцане и грохот оповести възхода на цивилизацията. Светлите му прозорци показваха живот, а вътре — хора, съдби, посоки.

    Излязохме на малък площад и се разделихме. Това беше място със заведения, където хората се срещаха. За разлика от пустата улица, по която дойдохме, тук имаше оживление.

     Не обичах да се бутам встрани от главните части, но изкушението да почувстваме атмосферата на мястото ни подтикна да седнем в една странична бирария.

Няма да се впускам в подробности.  Елфи и джуджета разпускаха след дългия работен ден.

Чуваха се приглушени гласове избухващи на моменти в смях. Наоколо фон от оскъдна жълтеникава светлина и облик на квадратни форми.

     — Мислех, че в тази страна всичко е банки и часовникарски работилници! — подхвърлих на Васко.

    — И аз така. — отвърна спътникът ми и добави: — Наздраве!

    — Наздраве! — отвърнах. Бирата им не беше лоша.

    На връщане към хотела нещо не ми се вписваше в общата картина. Това беше арабин, който продаваше дюнери  в нишата на подлеза. Дадох му роля  на принц-изгнаник от Изтока — низвергнат от претендентите за трона и попаднал в тези земи по неведоми пътища. За да сме съпричастни с ролята му го подкрепихме с покупката на два дюнера.